От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)
ДЕН ТРЕТИ
Маршрут: Фагараш-Сигишоара-Миеркуря Чук-Топлица-Билбор-Гура Хуморулуи-Сучеава. Прогнозни километри: 460
Акценти: Сигишоара, манастира Воронет
Днешният ден го бяхме замислили с повечко километри, зяпане на културни забележителности и преход от сърцето на Трансилвания към една друга историческа област на Румъния – Буковина. Ще кажете каква е тая Буковина ли? Буковина е област, поделена почти по равно между Румъния и Украйна, която аз свързвам единствено с рисуваните манастири, меките зелени планини и умопомрачителният изпълнител Шантел! Но...тук все пак сме изискано място и за балкански изпълнители не се говори...както и за политика разбира се...
Бяхме боднали в културния афиш посещение на манастира Бранчевану, на град Сигишоара и манастира Воронет. Е...и няколко планински прохода де! Сега, нямаше да умираме от скука я!
Ама си викам, я докато редя културната програма за деня, да хвърля едно око дали все пак превозното ни средство си е на мястото, където го оставихме снощи – на тротоара пред хотела. Че да не станат сметките без кръчмар и да си ходим с автобуса наобратно... Спомням си преди година как спирайки на едно крайпътно кръчме в Сърбия, опитвайки се да задържа натоварения като товарно муле мотор на песъчливата настилка, от кръчмето излезе собственика и още от вратата ни хвана за краката дето се вика! Кажи, друже, вика колко пари е тоя мотор? Па, викам, брате , преко сили илядо еуро, а човекът вика, слизай, брате! Слизай ти казвам! Ето ти парите, давай ключовете и документите! Брех...положението било сериозно! Викам, гледай сега, ще се набуташ! Моторът е стар, има неща не са му като хората, хиляда евро са много пари... Да, ама не! Човекът нито ме чува, нито ми дава възможност да кажа каквото и да било! Викам, добре де, а ние с какво ще се приберем? Ще си хванеш рейса, реди сърбянката, хич ме не брига...
Надничам плахо иззад ъгъла – Росинант си е там – непокътнат и самотен! Липсват мераклии за насилственото му купуване, което в случая само може да ме радва! На този етап ме радва, но само два дни по-късно щях да пея друга песен, ама айде с пеенето по-после... Сега беше време да се стягаме да тръгваме по начертаната културна програма.
Излишно е, мисля, да казвам, че още на първия светофар, планът ни претърпява корекции. Знаеш ли, викам на Поли, май да вземем да пропуснем тоя първия манастирдето как беше, нали и къде беше точно не си спомням, че да имаме повече време за Сигишоара и рисувания манастир, а и да не замръкваме по пътищата! А и без това настоящото пътуване го бяхме посветили само на замъци и манастири та един повече, един по-малко, мисля нямаше да е фатално... А и му забравих името на пустото село, дето трябваше да се отклоним, трябва сега да спираме да ровя за картата, да гледаме и да се чудим.... Уф, много сложно нещо ми се чини, говоря къде на себе си, къде на Поли, смело и безотговорно свивайки по табелата с надпис Агница. Това нещо го бях мернал на картата снощи, че ни е комай на път...или поне на един от пътищата за Сигишоара.
Пътят изведнъж от главен стана третостепенен и преобладаващ, а населените места с ярко открояващо се нерумънско население с по-мургав оттенък на кожата и табели с имената на селата на два езика – на румънски и на унгарски.
Знаех, че в тази част на страната има доста етнически унгарци, но тук освен мургавелковци други не виждах. Тук предпочитах да минаваме транзит по възможно най-бързия начин. Спиране по какъвто и да е повод, грам не ме блазнеше! Мигом се сещам, как миналата година на прибиране от Турция с всичкия си акъл дето го нямам се засилваме да се прибираме по тъмно баш през котленския проход! Голяма тъпотия, нали? То мани това, ами и с великите планове от рода „абе дай ще спрем в Котел да поотморим и да пийнем по кафенце и т.н. Възрожденски град е, това онова”. Излишно е да казвам, че преминавайки през града нейде малко преди полунощ, по улиците не срещаме кьорав възрожденец, но за сметка на това е пълно с злобно гледащи мургавелковци! Моторът зловещо изтропва в една липсваща шахта, аз едвам го задържам прав, давам газ колкото позволява пътя и се изнасяме от индианския резерват... Това миналата година, разбира се... Тази година първо нямаме път към Котел, второ караме по светло и трето нямам никакви мераци да спираме преди да стигнем Сигишоара...
На влизане в Агница пътят почти свършва, а табели естествено няма. Нужно ли е да казвам, че и представа си нямам накъде трябва да хванем! Подминаваме един съмнителен разклон с откровено липсващ асфалт и трапове от по половин метър. Не...не е възможно това да е главният път! Продължаваме напред и лека полека влизаме в градчето. И тук явно в момента е на мода акцията за крадене на европейски пари в големи размери, с кодовото название „воден цикъл“. Всичко е трапове, разкопки и прахоляк, улици може да се каже, че няма, а пейзажът е достоен за който и да е уестърн. Индианци също си има достатъчно, само каубоите нещо липсват, но предполагам, че запиват в местната кръчма... Спираме, питаме, разбираме очевидното-че сме пропуснали отбивката за Сигишоара, правим някакви измъчени маневри всред минното поле и хващаме към оня разклон – с траповете и липсващия асфалт. Да, познахте! Това бил главния път! Нито на мен, нито на Поли, дори за миг не ни хрумва да поспрем в Агница. Газ и напред! Спиране в Сигишоара! Все пак идеята беше за културна програма, а не под мотото „с дилижанс насред дивия запад“...
Влизаме в Сигишоара. Градът е достатъчно голям, за да има доста движение. Естествено не знаем къде отиваме, което сякаш е постоянното ни състояние, но очевидно целта ни е центърът, който по пътя на логиката не може да е другаде освен в...центъра. Караме по течението и в посока сгъстяващото се движение, а градът определено е много свеж и впечатляващ, впрочем като повечето трансилвански градчета! И малко дете може да ви каже, че Трансилвания няма нищо общо поне визуално с онази земя на юг от Карпатите, наречена Влашко...
След кратко повъртяване по улиците на града, което естествено си има и плюсове – правим една панорамна обиколка на централната част, си намираме типично по балкански един плац насипан с чакъл, в подножието на историческия град, който така и не ми става ясно какви функции изпълнява, но за нас е перфектния безплатен паркинг, оставяме мотора да си почине малко от нас и закатерваме нагоре по тесните и колоритни сокаци
Интересно ни е и катерим с учудваща доза ентусиазъм нагоре по стръмнината! Не знам каква е историята на това място, но предвид стръмният хълм, който изкачваме, най-вероятно, чисто и просто, това си е бил укрепеният град преди ехеее не знам колко си века
Подминаваме някакви странни гробове
и аз мигом се сещам как ходихме с Поли, Гошо и още един пич от Видин до едно китно сръбско село - Раяц, не за друго, а за да гледаме местните гробища! Странно, нали? Е, странно е, разбира се! Още по-странно му става на Колйо, когато звънейки по телефона ни случва баш в средата на гробището потънали в размисли и дебати за странните надгробни плочи. Къде сте, бе, вика Колйо на Поли, а тя му вика на едни гробища в Сърбия, а Колйо след дълго мълчание за смилане на подадената информация вика "Какви гробища? Каква Сърбия? Ти тук не ходиш на гробища, а си тръгнала в Сърбия да ходиш"... Та подминаваме ние надгробните плочи и най-сетне излизаме на мегдана в историческата част на Сигишоара! Красиво е
пленително е
топло е
Сега е момента да отбележа и забележа разликата в нашето облекло и това на хората около нас! Шляпат си хората, разбираш ли, по къси панталони и къси ръкави, а ние да не настинем случайно с дълги дебели панталони, тежко дебело яке, ботуши естествено, и за да е щастието пълно сме си гушнали по една каска да си носим!
Естествено, няма шанс дълго време да удържим темпото в очертаващата се жега, предвид неудачното ни лятно облекло и след кратко зяпане и мотане засядаме в едно приятно и сенчесто кафенце баш в началото на едни покрити стълби водещи към самият връх на хълма.
Поръчваме си някакви безалкохолни ментови питиета и блажено се отпускаме под дебелата сянка
Поседяваме, каквото поседяваме, помързелуваме активно и лека полека се понасяме нагоре! Правим печеливша сделка като се спазаряваме да оставим цялото си излишно облекло в кафето на подножието на стълбите и поемаме с облекчение нагоре
След сериозното катерене, почти останали без дъх, се чувстваме леееееко попрецакани, защото горе се оказва, че има всичко на всичко някакво училище и една църква. Понеже възрастта за училище отдавна сме я минали, не ни остава нищо друго освен да хлътнем в църквата. Тук естествено няма никой освен една лелка - усмихната и любезна, която след като се осведомява откъде сме, рови из едно тесте с някакви брошурки и смирено ни подава описание на църквата на български! Малък, но приятен и неочакван жест...
Разглеждаме подробно, врем се тук и там из църквата и подземната крипта и...айде да си ходим, чувам се да изричам. Не се чувствам в свои води с това пешеходно-културно разглеждане на забележителности... Не, че не ми харесва, или нещо друго, но...дай ми път, дай ми движение, дай ми свобода, дай ми зеленина! В това виждам аз смисълът на пътуването...
Стъпалата надолу почти не ги усещаме. Взимаме си доспехите, благодарим горещо на персонала на кръчмето и в лек тръс се заспускаме надолу по хълма в търсене на нашия кротко пасящ смирен кон - Росинант. Стартер, съединител, първа и...отново бяхме в играта! Пътувахме, около нас всичко беше зелено, а в далечината се виждаха прохладните меки хълмове на Карпатите. Пай се, Буковина, идвамеееее.....
ДЕН ТРЕТИ
Маршрут: Фагараш-Сигишоара-Миеркуря Чук-Топлица-Билбор-Гура Хуморулуи-Сучеава. Прогнозни километри: 460
Акценти: Сигишоара, манастира Воронет
Днешният ден го бяхме замислили с повечко километри, зяпане на културни забележителности и преход от сърцето на Трансилвания към една друга историческа област на Румъния – Буковина. Ще кажете каква е тая Буковина ли? Буковина е област, поделена почти по равно между Румъния и Украйна, която аз свързвам единствено с рисуваните манастири, меките зелени планини и умопомрачителният изпълнител Шантел! Но...тук все пак сме изискано място и за балкански изпълнители не се говори...както и за политика разбира се...
Бяхме боднали в културния афиш посещение на манастира Бранчевану, на град Сигишоара и манастира Воронет. Е...и няколко планински прохода де! Сега, нямаше да умираме от скука я!
Ама си викам, я докато редя културната програма за деня, да хвърля едно око дали все пак превозното ни средство си е на мястото, където го оставихме снощи – на тротоара пред хотела. Че да не станат сметките без кръчмар и да си ходим с автобуса наобратно... Спомням си преди година как спирайки на едно крайпътно кръчме в Сърбия, опитвайки се да задържа натоварения като товарно муле мотор на песъчливата настилка, от кръчмето излезе собственика и още от вратата ни хвана за краката дето се вика! Кажи, друже, вика колко пари е тоя мотор? Па, викам, брате , преко сили илядо еуро, а човекът вика, слизай, брате! Слизай ти казвам! Ето ти парите, давай ключовете и документите! Брех...положението било сериозно! Викам, гледай сега, ще се набуташ! Моторът е стар, има неща не са му като хората, хиляда евро са много пари... Да, ама не! Човекът нито ме чува, нито ми дава възможност да кажа каквото и да било! Викам, добре де, а ние с какво ще се приберем? Ще си хванеш рейса, реди сърбянката, хич ме не брига...
Надничам плахо иззад ъгъла – Росинант си е там – непокътнат и самотен! Липсват мераклии за насилственото му купуване, което в случая само може да ме радва! На този етап ме радва, но само два дни по-късно щях да пея друга песен, ама айде с пеенето по-после... Сега беше време да се стягаме да тръгваме по начертаната културна програма.
Излишно е, мисля, да казвам, че още на първия светофар, планът ни претърпява корекции. Знаеш ли, викам на Поли, май да вземем да пропуснем тоя първия манастирдето как беше, нали и къде беше точно не си спомням, че да имаме повече време за Сигишоара и рисувания манастир, а и да не замръкваме по пътищата! А и без това настоящото пътуване го бяхме посветили само на замъци и манастири та един повече, един по-малко, мисля нямаше да е фатално... А и му забравих името на пустото село, дето трябваше да се отклоним, трябва сега да спираме да ровя за картата, да гледаме и да се чудим.... Уф, много сложно нещо ми се чини, говоря къде на себе си, къде на Поли, смело и безотговорно свивайки по табелата с надпис Агница. Това нещо го бях мернал на картата снощи, че ни е комай на път...или поне на един от пътищата за Сигишоара.
Пътят изведнъж от главен стана третостепенен и преобладаващ, а населените места с ярко открояващо се нерумънско население с по-мургав оттенък на кожата и табели с имената на селата на два езика – на румънски и на унгарски.
Знаех, че в тази част на страната има доста етнически унгарци, но тук освен мургавелковци други не виждах. Тук предпочитах да минаваме транзит по възможно най-бързия начин. Спиране по какъвто и да е повод, грам не ме блазнеше! Мигом се сещам, как миналата година на прибиране от Турция с всичкия си акъл дето го нямам се засилваме да се прибираме по тъмно баш през котленския проход! Голяма тъпотия, нали? То мани това, ами и с великите планове от рода „абе дай ще спрем в Котел да поотморим и да пийнем по кафенце и т.н. Възрожденски град е, това онова”. Излишно е да казвам, че преминавайки през града нейде малко преди полунощ, по улиците не срещаме кьорав възрожденец, но за сметка на това е пълно с злобно гледащи мургавелковци! Моторът зловещо изтропва в една липсваща шахта, аз едвам го задържам прав, давам газ колкото позволява пътя и се изнасяме от индианския резерват... Това миналата година, разбира се... Тази година първо нямаме път към Котел, второ караме по светло и трето нямам никакви мераци да спираме преди да стигнем Сигишоара...
На влизане в Агница пътят почти свършва, а табели естествено няма. Нужно ли е да казвам, че и представа си нямам накъде трябва да хванем! Подминаваме един съмнителен разклон с откровено липсващ асфалт и трапове от по половин метър. Не...не е възможно това да е главният път! Продължаваме напред и лека полека влизаме в градчето. И тук явно в момента е на мода акцията за крадене на европейски пари в големи размери, с кодовото название „воден цикъл“. Всичко е трапове, разкопки и прахоляк, улици може да се каже, че няма, а пейзажът е достоен за който и да е уестърн. Индианци също си има достатъчно, само каубоите нещо липсват, но предполагам, че запиват в местната кръчма... Спираме, питаме, разбираме очевидното-че сме пропуснали отбивката за Сигишоара, правим някакви измъчени маневри всред минното поле и хващаме към оня разклон – с траповете и липсващия асфалт. Да, познахте! Това бил главния път! Нито на мен, нито на Поли, дори за миг не ни хрумва да поспрем в Агница. Газ и напред! Спиране в Сигишоара! Все пак идеята беше за културна програма, а не под мотото „с дилижанс насред дивия запад“...
Влизаме в Сигишоара. Градът е достатъчно голям, за да има доста движение. Естествено не знаем къде отиваме, което сякаш е постоянното ни състояние, но очевидно целта ни е центърът, който по пътя на логиката не може да е другаде освен в...центъра. Караме по течението и в посока сгъстяващото се движение, а градът определено е много свеж и впечатляващ, впрочем като повечето трансилвански градчета! И малко дете може да ви каже, че Трансилвания няма нищо общо поне визуално с онази земя на юг от Карпатите, наречена Влашко...
След кратко повъртяване по улиците на града, което естествено си има и плюсове – правим една панорамна обиколка на централната част, си намираме типично по балкански един плац насипан с чакъл, в подножието на историческия град, който така и не ми става ясно какви функции изпълнява, но за нас е перфектния безплатен паркинг, оставяме мотора да си почине малко от нас и закатерваме нагоре по тесните и колоритни сокаци
Интересно ни е и катерим с учудваща доза ентусиазъм нагоре по стръмнината! Не знам каква е историята на това място, но предвид стръмният хълм, който изкачваме, най-вероятно, чисто и просто, това си е бил укрепеният град преди ехеее не знам колко си века
Подминаваме някакви странни гробове
и аз мигом се сещам как ходихме с Поли, Гошо и още един пич от Видин до едно китно сръбско село - Раяц, не за друго, а за да гледаме местните гробища! Странно, нали? Е, странно е, разбира се! Още по-странно му става на Колйо, когато звънейки по телефона ни случва баш в средата на гробището потънали в размисли и дебати за странните надгробни плочи. Къде сте, бе, вика Колйо на Поли, а тя му вика на едни гробища в Сърбия, а Колйо след дълго мълчание за смилане на подадената информация вика "Какви гробища? Каква Сърбия? Ти тук не ходиш на гробища, а си тръгнала в Сърбия да ходиш"... Та подминаваме ние надгробните плочи и най-сетне излизаме на мегдана в историческата част на Сигишоара! Красиво е
пленително е
топло е
Сега е момента да отбележа и забележа разликата в нашето облекло и това на хората около нас! Шляпат си хората, разбираш ли, по къси панталони и къси ръкави, а ние да не настинем случайно с дълги дебели панталони, тежко дебело яке, ботуши естествено, и за да е щастието пълно сме си гушнали по една каска да си носим!
Естествено, няма шанс дълго време да удържим темпото в очертаващата се жега, предвид неудачното ни лятно облекло и след кратко зяпане и мотане засядаме в едно приятно и сенчесто кафенце баш в началото на едни покрити стълби водещи към самият връх на хълма.
Поръчваме си някакви безалкохолни ментови питиета и блажено се отпускаме под дебелата сянка
Поседяваме, каквото поседяваме, помързелуваме активно и лека полека се понасяме нагоре! Правим печеливша сделка като се спазаряваме да оставим цялото си излишно облекло в кафето на подножието на стълбите и поемаме с облекчение нагоре
След сериозното катерене, почти останали без дъх, се чувстваме леееееко попрецакани, защото горе се оказва, че има всичко на всичко някакво училище и една църква. Понеже възрастта за училище отдавна сме я минали, не ни остава нищо друго освен да хлътнем в църквата. Тук естествено няма никой освен една лелка - усмихната и любезна, която след като се осведомява откъде сме, рови из едно тесте с някакви брошурки и смирено ни подава описание на църквата на български! Малък, но приятен и неочакван жест...
Разглеждаме подробно, врем се тук и там из църквата и подземната крипта и...айде да си ходим, чувам се да изричам. Не се чувствам в свои води с това пешеходно-културно разглеждане на забележителности... Не, че не ми харесва, или нещо друго, но...дай ми път, дай ми движение, дай ми свобода, дай ми зеленина! В това виждам аз смисълът на пътуването...
Стъпалата надолу почти не ги усещаме. Взимаме си доспехите, благодарим горещо на персонала на кръчмето и в лек тръс се заспускаме надолу по хълма в търсене на нашия кротко пасящ смирен кон - Росинант. Стартер, съединител, първа и...отново бяхме в играта! Пътувахме, около нас всичко беше зелено, а в далечината се виждаха прохладните меки хълмове на Карпатите. Пай се, Буковина, идвамеееее.....
Коментар