Странни мисли ми идват понякога... Всъщност, добре е, че въобще регистрирам мисловна дейност като се замислиш...
Понеже годинките напреднаха и живота все повече и повече ме стиска „със своите лапи челични“ /дееееба и поета съм, деееба/ и слизайки все по-надолу и надолу по финансово-житейската спирала, все по-малко и малко време/пари/сили/желание &others ми остават за мото/авто/влако/стопопътешестване, някак странно и за самият мен ми прозвуча идеята, която ми се породи спонтанно за едно мръдване до Одрин. Със старческия си акъл сам няколко пъти си натъртвам, че говоря/размишлявам за Одрин, а не за Охрид – оня Охрид – Северномакедонският, БившоЮгославскоРепубликанскоМакедонския...
So…Имах скромното намерение да помръдна до турско – къде примамен от срива на турската лира, къде от някаква носталгия, къде от това, че ми се намираше валиден пашапорт, къде от идеалната възможност да разнообразя маршрута с каране по магистрала, както и с такова извънмагистрално, защото ми беше напълно ясно, че 700 км усукани, балкански пътища щяха да са ми драма на този етап! Предпочитах /голяма/ част от пътуването да го направя мързелешката – 5-та, газ напред, без насрещно движение и полузадрямал и прозяващ се носейки се монотонно в югоизточна посока. Бях отвикнал да карам мотор надалеч. Бях отвикнал да карам мотор въобще, ако трябваше да бъдем честни... Ако си ги говорехме „право куме и т.н.“ аз дори не бях моторист! От доста време не бях моторист. Карах някакъв миризлив двутактов скутер в града и на месеца веднъж/дваж/ почти насила навивах едни бързи стотина километра, колкото да пораздвижа мотора и да ме повее вятъра.Щото диър ми лейдис ънд джентлимън те таково жувотно като „моторист по душа“.... Пффф....ще ме прощавате! То е все едно да си алкохолик по душа! Ми или си алкохолик, или си Лимонадения Джо! Средно положение няма! Та и аз така – с тея измъчени 1000 км за този сезон, дето иначе ги навивам с колата за един уикенд, дори и себе си не залъгвах, че съм още някакъв вид моторист. Да, имам сто хиляди мотора – повечето от тях със завидния статут на археологически паметници, но километри нямам... А километрите правят моториста моторист, а не подпирането на някакъв /лъскав по възможност/ мотор пред кварталната кръчма и чесането на езика с някакви фантасмагорични моторджийски истории дето никога не са ти се случвали...
Но...както и да е! Думата ми беше за Одрин. Заплюх си го като дестинация, смених малко пари, напомпих гумите на черното добиче и с някакви наченки на вълнение се приготвих за път, насилвайки се да повярвам, че ще стана в ранна доба, за да тръгна още по тъмно.
А ще кажете какъв е тоя бръснар у заглавието ли? Нали истинските мотористи /та дори и тези дето са само по душа такива/ ходят някъде да заседнат на тежка софра, а не на някакъв си там бръснар? Ми така и така се уточнихме, че аз моторист не съм, моторист по душа па хептен, та някак не се вмествах в стереотипите за лошите космати рокйере! Та какво за бръснаря ли? Ами чисто и просто с годинките дребните удоволствия в живота взеха някак да намаляват драстично като нивото на Дунав в лятна суша. Алкохол не пиех, цигарите отказах /пафках отвреме навреме по някоя тежка пура, ама това по-скоро за авторитет ей така/, по жени не ходех, кафето, сладкото и газираното чичо доктор ми ги забрани, бях вечно на диета, навсякъде из колата се въргаляха рецепти и хапчета най-разнообразни, та един от малкото кефове, които си позволявах беше ходенето на бръснар! Не на фризьор държа да подчертая! На бръснар! А какво по-логично място за ходене на бръснар от Турция? За момента ми се виждаше адски логично. Писах на щерка ми лаконичното, че утре отивам на бръснар и чай у Едирне и да не ме търси, оти роумингът ми чини бая парета, споделих и с Поли гениалните си планове за неделния ден и потънах в размисли и страсти по отношение на маршрута с всичките му алтернативи, на прогнозата за времето, техническото състояние на мотора, както и собственото ми такова, навих часовникът за 4.30 като в доброто старо време и се пльоснах в изтърбушения фотьойл да кроя планове за чай и бръснар в съседна Турция...
Странното е, че когато човек има да става в необичайно време, той обикновено си става без проблем. По този повод въобще не съм изненедан, когато се ококорвам в 3.30. Подранил съм. За момент се изкушавам, но после се самоубеждавам, че би било лудост да тръгна посред нощ и заспивам отново. Часовникът кукурига в 4.30. Ставам. Обличам се набързо, решавам, че няма да пия кафе, обувам ботушите и напускам топлия уютен дом и се гмуркам в сутрешната тъма и студ. Измърморвам нещо за синоптиците и обещанията за страхотно неделно време, но от друга страна колко па да е страхотно времето в средата на октомври в 5 сутринта?
След едно безкрайно туткане и екипиране, след едно внезапно прещракване в кръста, което мигом ме превръща в робокоп и почти ме връща обратно в топлото легло, изоставяйки мигом всякакви идеи за пътуване, след цяла вечност, към 5.10 поемам в посока югоизток. Студено е. Моторът боботи неравноделни ритми, щото не е пален повече от месец. С неудоволствие отбелязвам, че червената лампичка за АБС-а отново мига, демек на АБС не мога да разчитам, но пък за сметка на това на работещите подгряващи ръкохватки им се кефя много! Старост нерадост... Предпочитам да си топля кокалите, отколкото да ми се налага да разчитам на АБС-а...
Натам съм решил да се възползвам от магистралата, насам по Х-степенната национална пътна мрежа. Още на Църна маца зъбите ми тракат от студ, краката ми са лед, тялото също, защото така и не си направих труда да потърся подплатите нито на вехтите си гащи, нито на шукаритетното електриково яке тип „чистотата бате“. Бях сигурен, че и двете имаха подплати, но бях още по-сигурен, че нямах ни най-малко представа къде да ги търся! Карай...ще се стопли, протраках със зъби убедително и дадох газ в магистралния мрак. Заковах на 120 и се понесох по удивително пустата магистрала.
Няма и час по-късно спирам на Шел-а на Пазарджик. Пусто е. Аз съм премръзнал и говоря завалено. Зареждам. Поръчвам кафе и хвърлям бегъл поглед на мотора. Комай всичко му е наред! Нещо скърца зловещо задния амортисьор, но решавам, че или ще се счупи или не – няма какво да го мисля! Масло си имаше, бензин вече също, така че можех да обърна специално внимание на топлото и ободряващо кафе. Термометърът на мотора се беше нещо бъгнал и показваше удивителните 16.5 градуса, което си беше откровена глупост! Седнах естествено отвън, щото аз корав моторист ли съм или лукова глава, като веднага дадох приоритет на луковата глава, ама айде сега да не се излагаме пред чужденците! Моторист си бях и то какъв? Тръгнал на бръснар в Одрин...
Отворих за пореден път куфара, гаврътнах с отработен жест хапчето дето ми беше за 7.30, щото нямах никакво намерение до Капъкуле да спирам отново и тихомълком се измъкнах на магистралата в сутрешния сумрак…
Понеже бях фен на максимата, че плановете затова са планове, за да не се спазват, половин час по-късно бях отбил на някаква отбивка и се любувах на мръсотията околовръст. Не, че бях любител на футуристичните пейзажи с всевъзможни пластмасови отпадъци, носещи се хаотично надлъж и шир. Причината за спирането беше прозаична – простата алармираше…
Поседях, позяпах унило просветляващото небе, повтарях си упорито, че не е чак толкова пък студено и че ще се стопли вероятно мааалко по-натам, ако не като стигна Одрин ще си търся някой дебел пуловер, че напраааааавооооо....
Някакво време по-късно, тъкмо завил от магистрала „Тракия“ по оная другата- „Марица“-та де, отново спирам. Какво виках за спирането направо на Капитан Андрея, а? Хехехе... Планове... Плановете са хубаво нещо ама у тоя сутрешен студ простатата така хубаво алармираше, че не мога да сляза от мотора у бързината... Стоя като кияк у околните трънаци и смръщено гледам сутрешното небе.
Красиво е! Красиво и някак апокалиптично... За миг ми минава тъпата мисъл, че с всичкия си акъл дето го нямам може да съм гледал прогнозата за някакво съвсем друго място. Слънчево място... А тук се намирах в студено и определено мръчкаво място. Посоката ми беше точно напред към черната пелена... Дали пък нямаше да ме пука як дъжд и да ми развали цялата богата културна програма? Егати! Добре де, какъв избор имах? Дъждобран нямах разбира се, якето и панталона бяха силно водопропускащи, за ботушите да не говорим. Егати кефа щеше да стане да се разхождам из Одрин джвакайки дълбокосмислено с тея самоходни аквариуми, докато оставям дискретна водна диря подире си! Рязко спирам да размишлявам по темата, че и без това ми е студено, пращам на Поли снимката с небесата, че тя си е фен на подобни снимкотворения и рязко сменям темата на размисъл с нещо дето да ми вдигне кръвното и спре тракането и треперенето от пустият му октомврийски студ
Че е красавчик – красавчик е, но че и ми късаше яко нервите две мнения нямаше. Мани зловещото скърцане изодзадзе, дето даже и с нахлупената каска го чувах, но и пак се чуваше някакво подрънкване изотдолу, непосредствено под резервоара, в отсека на двигателя. Беше ми ясно, че това е някакъв демидж следствие на гениалната мисъл на някой майстор да затъкне масленият радиатор с едно готино памучно парцалче така че доволно да спре циркулацията на маслото. И така аз олигофрена с олигофрен съм карал сигурно едно 2000 км чешейки се умно по тиквата и недоумявайки защо ли пък така да загрява пущината му с пущина! Ама яко загряване ти казвам! Дотам, че да почне да хвърля масло през гарнитурата на главата! В някакъв даден момент дори си бях купил едно вентилаторче да си го монтирам за принудително охлаждане, докато не открихме /откриха-айде да не си приписвам чужди заслуги!/, гениалното техническо творение. Махнахме парцалчето и ха – ти да видиш! Моторът рязко спря да прегрява, рязко спря и да хвърля масло през гарнитурата, ама и рязко почна да причуква и потропва. Един Господ знаеше вече къде и какво се беше сговнясало. Едно беше сигурно – поражения имаше! Мдааа...ама вече ме беше подгонил един средновъзрастов непукизъм и хич, ама хич не ми дремеше! Ако стигнех – стигнех, ако не – щях да го мисля в движение! Не отивах на край света! Те така де...
Подкарвам с прилично темпо напред. Температурата вече е една идея по-поносима, за сметка на това ръми ситен дъждец. За разнообразие снова ту в лявата, ту в дясната лента, изоставам, за да дам възможност на някой селски джигит да ме мине, след което рязко го изпреварвам и отново се висвам под носа му да снова от платно в платно. Ама голям дразнител съм ей...
Малко след отбивката за Любимец спирам на „Шел“ /оп, айде и тук продуктово позициониране!/, за да заредя /ей това моторя е голяма досада с това вечно зареждане! Тъкмо тръгнеш и си нагодиш темпото и айде спирай за бензин! Па се разсъбличай, па се екипирай... Пфуууу, досада... Затова се кефя на Баба Ланчия, че като мина през варненския мошеник да сипя нафта и минавaм по 1100-1200 км без да зареждам! Не, че карам по толкова без да спирам /Пази Боже!/, ама ей така на – някак по-нормално ми изглежда, отколкото да спирам час по час за бензин.../ Та спирам значи на „Шел“-а /чакам си процента за рекламата/. Имам спомени, че тук бяха яко любезни, та чак тръпки да те побият, дето си им развалил рахата /Да тук вече съм в земите дето разваляш на хората рахатя, а не спокойствието. Анадънмо?/. Та и сега са яко любезни значи, но мен тая работа хич, ама хич ме не брига! Вадя тилифона, гася му мобилните данни, че нещо ще фалирам иначе и поемам по последните трийсетина километра до Капитан Андрея...
На митницата има прилично прилична опашка, но се придвижваме с нормално темпо. Не си правя труда да се вра отпред – нито бързам занякъде, нито съм фен на дребните тарикатлъци. Продължава да ръми, но толкова ситно, че се чудя дали пък не е мъгла някаква. Не ми пречи. След 15-тина километра ще съм в крайната си точка за деня, а той деня едва сега започваше. Бях се курдисал /казах ви в кои земи се намирах, нали?/ на границата малко след 9. Времето беше пред мен. На гишето младокът ме пита дали идвам ЧАК от София, сякаш идвам минимум от луната. Ми-викам- да, от София идвам и отивам в Одрин. Разходка нещо такова... Човекът се усмихва и ме провожда напред.
От турска страна също има десетина коли пред мен. Нещата сякаш обаче се случват мааалко по-бавно. Навлизах в земите, където времето придобиваше странно разтегливо и относително измерение. Не, че ние бързащите и живеещите на педали стигахме много далече, но някак това безвремие и леност направо ме убиваха! Както и да е... Опитвам се да не нервнича и се мъча да сглобя някое друго изречение на турски, че да блесна с познания на гишетата. Не ми се отдава! Странно... Идват ми всевъзможни фрази на руски, сръбски, английски ако щете, но нищо смислено на турски. Мисля да не се хабя повече... Те и без това поразбират български по тея гишета! Не можеше да е другояче! А и в крайна сметка умните глави казваха, че в българският има около 800 турски думи и турцизми, та белким се разберяхме ща си причаме!
Убивайки времето в чакане, с неохота отбелязвам огромната джамия с четири минарета непосредствено след ГКПП-то. Мдаааа.... Някъде по нашите граничните пунктове да сте видели църква? Аз поне не се сещам, уви... И после турците ни били криви. Гърците ни били криви. Руснаците ни били криви. Немците, енглезите, хамериканците, сърбите, румънещитата заради пустата му Добруджа, арабите, негрите, ескимосите, извънземните... Не, бре хора! Ние сме си виновни! Само ние...
На турското гише се опитвам да кажа, че отивам на гезме тур до Едирне, но каката ме отрязва с нещо на развален английски от типа, че и дреме на...къде точно отивам и какво мисля да правя, пише нещо с химикал из паспорта ми и ме провожда напред. А напред сериозен младеж с таблет си придава важност като ми рови из куфара и разпитва кое какво е. Отговарям едносрично с очевидна досада и чакам младокът да приключи... После идва и някакъв друг дето ми пише номера на мотора из някакъв друг таблет. В този момент се сещам, че по едно време имаше някаква забрана по турско да се влиза с МПС-та по-дърти от 20 години, та се замислям на колко ли годин ми беше точно мотора. На двайсетина? На повече? Или по-малко? Ехееее...почти 30! Добре де – все тая. Тоя с таблета ми махва с високомерен жест да се махам и аз отшумявам към последното гише, където всички минават само мен ме спират. Тея двамата в стаичката ми говорят нещо един през друг, но аз така или иначе не мога да ги чуя. Моторът боботи, аз съм по принцип недочуващ, пък с тая нахлупена каска, положението е още по-абсурдно! Виждам, че почват нещо да нервничат и да подскачат на столовете и в крайна сметка гася мотора и смъквам каската. Говорят ми на турски. Що ли се хабят?! Подавам си мълчаливо документите, щото не знам какво друго да искат от мен, те нещо продължават да плещят, но в крайна сметка ми връщат книжата. За пореден път нахлупвам каската и завъртам ключа на мотора. Е сега е момента да ми умре акумулатора мисля черногледо на глас. Акумулаторът обаче няма грам никакво намерение да се предава и аз с ряз отшумявам към Одрин...
В момента, в който излязах на шосето обаче нещо ми светва и рязко връщам масура! Пари за глоби нямах. Петдесет – петдесет, четирсе – четирсе... Тировете ме изпреварваха, а аз пъплех с бясна скорост към града...
Одрин е хубав град – две мнения няма. Карам бавничко сред рехавото неделно движение в опит да се сетя къде ли точно беше центъра. Е къде къде...Където стърчат джамиите! Къде другаде да е! Карам значи в посока минаретата и със задоволство се сещам за онази част от историята дето нали ни е повод за гордост дето сме бомбардирали Одрин с авиация! За пръв път в света ако се не лъжа! Ми супер! Ма сега не Одрин ами копа сено нямаме с какво да бомбардираме, щото то вече няколко години се теглят ластици дали да купим Грипен или пък нещо друго, дали да е нов или втора, трета, пета ръка, дали поляците да ни ремонтират старите МИГ-ове или пък да ги оставим на доизживяване докато се превърнат в купчини старо ръждиво желязо подобно на подводниците ни. Срам...а не гордост! В тая пуста държава всичко върви на автопилот и дребни мошенгии. И едри мошенгии разбира се! Карам напред и се заливам от смях. Какво пък му е смешното ще кажете? Нищо свързано с държавицата ни уви! Просто се сещам за репликата на Зетко, че американците не знаят нищо за България, защото не са ни бомбардирали...още. Е, а нема нужда! То остава и лудия Макс /пардон Тръмп/ да ни пусне някоя друга бомба и ще трябва да дърпаме завесата и да гасим лампата на държавата...
Стигам нещо, което ми прилича на централна част на града и пъпля бавно в опит да си намеря подходящо място за паркиране. То не, че няма места, ама аз нали съм съвестен и предпазлив чужденец и се оглеждам за знаци, за забрани, за разчертани места и прочие подобни щуротии. На ъгъла на някаква джамия ли, баня ли, йебем ли го какво, някакъв мургав младеж се засилва към мен. Предполагам, че не е камикадзе, демек явно иска нещо. Спирам, гася мотора и свалям каската. Младежът нещо буйрум, туй онуй... Викам абакалъм, не се хаби, турския не ми е силата! Младежът продължава да плещи някакви небивалици и аз къде да го секна, къде да използвам положението, променям рязко разговорът с прозаичното „Паркинг?“ Човекът се оглежда за миг, после ми сочи един ъгъл на един тротоар. Чевръсто разчиства някакви павета да ми отвори малко повече място, насочва ме да си наместя тежката машина и аз акостирам благополучно. „Кач пара?“ питам сухо и делово, че де да знам импровизирания паркинг дали ми е по джоба! Щото на мига се сещам за „услужливите“ ромове по площад „Македония“ и зад Съдебната палата в Софето, дето изнудват хорицата опитващи се да паркират там... „Йок пара!“ – изрича младежът и мигом изчезва нанякъде. Че ме хвърли в дълбок размисъл хвърли ме. Няколко пъти играх ганкиното от типа три напред, две назад, да размишлявам каква ли пък му е играта на тоя и къде ли ще ми го бодне, ама не ми идваше нищо наум... Накрая решавам, че съм с обременен болен мозък и че „не всичко е пари, приятелю“ и нерешително поемам към минаретата на отсрещния баир...
Понеже годинките напреднаха и живота все повече и повече ме стиска „със своите лапи челични“ /дееееба и поета съм, деееба/ и слизайки все по-надолу и надолу по финансово-житейската спирала, все по-малко и малко време/пари/сили/желание &others ми остават за мото/авто/влако/стопопътешестване, някак странно и за самият мен ми прозвуча идеята, която ми се породи спонтанно за едно мръдване до Одрин. Със старческия си акъл сам няколко пъти си натъртвам, че говоря/размишлявам за Одрин, а не за Охрид – оня Охрид – Северномакедонският, БившоЮгославскоРепубликанскоМакедонския...
So…Имах скромното намерение да помръдна до турско – къде примамен от срива на турската лира, къде от някаква носталгия, къде от това, че ми се намираше валиден пашапорт, къде от идеалната възможност да разнообразя маршрута с каране по магистрала, както и с такова извънмагистрално, защото ми беше напълно ясно, че 700 км усукани, балкански пътища щяха да са ми драма на този етап! Предпочитах /голяма/ част от пътуването да го направя мързелешката – 5-та, газ напред, без насрещно движение и полузадрямал и прозяващ се носейки се монотонно в югоизточна посока. Бях отвикнал да карам мотор надалеч. Бях отвикнал да карам мотор въобще, ако трябваше да бъдем честни... Ако си ги говорехме „право куме и т.н.“ аз дори не бях моторист! От доста време не бях моторист. Карах някакъв миризлив двутактов скутер в града и на месеца веднъж/дваж/ почти насила навивах едни бързи стотина километра, колкото да пораздвижа мотора и да ме повее вятъра.Щото диър ми лейдис ънд джентлимън те таково жувотно като „моторист по душа“.... Пффф....ще ме прощавате! То е все едно да си алкохолик по душа! Ми или си алкохолик, или си Лимонадения Джо! Средно положение няма! Та и аз така – с тея измъчени 1000 км за този сезон, дето иначе ги навивам с колата за един уикенд, дори и себе си не залъгвах, че съм още някакъв вид моторист. Да, имам сто хиляди мотора – повечето от тях със завидния статут на археологически паметници, но километри нямам... А километрите правят моториста моторист, а не подпирането на някакъв /лъскав по възможност/ мотор пред кварталната кръчма и чесането на езика с някакви фантасмагорични моторджийски истории дето никога не са ти се случвали...
Но...както и да е! Думата ми беше за Одрин. Заплюх си го като дестинация, смених малко пари, напомпих гумите на черното добиче и с някакви наченки на вълнение се приготвих за път, насилвайки се да повярвам, че ще стана в ранна доба, за да тръгна още по тъмно.
А ще кажете какъв е тоя бръснар у заглавието ли? Нали истинските мотористи /та дори и тези дето са само по душа такива/ ходят някъде да заседнат на тежка софра, а не на някакъв си там бръснар? Ми така и така се уточнихме, че аз моторист не съм, моторист по душа па хептен, та някак не се вмествах в стереотипите за лошите космати рокйере! Та какво за бръснаря ли? Ами чисто и просто с годинките дребните удоволствия в живота взеха някак да намаляват драстично като нивото на Дунав в лятна суша. Алкохол не пиех, цигарите отказах /пафках отвреме навреме по някоя тежка пура, ама това по-скоро за авторитет ей така/, по жени не ходех, кафето, сладкото и газираното чичо доктор ми ги забрани, бях вечно на диета, навсякъде из колата се въргаляха рецепти и хапчета най-разнообразни, та един от малкото кефове, които си позволявах беше ходенето на бръснар! Не на фризьор държа да подчертая! На бръснар! А какво по-логично място за ходене на бръснар от Турция? За момента ми се виждаше адски логично. Писах на щерка ми лаконичното, че утре отивам на бръснар и чай у Едирне и да не ме търси, оти роумингът ми чини бая парета, споделих и с Поли гениалните си планове за неделния ден и потънах в размисли и страсти по отношение на маршрута с всичките му алтернативи, на прогнозата за времето, техническото състояние на мотора, както и собственото ми такова, навих часовникът за 4.30 като в доброто старо време и се пльоснах в изтърбушения фотьойл да кроя планове за чай и бръснар в съседна Турция...
Странното е, че когато човек има да става в необичайно време, той обикновено си става без проблем. По този повод въобще не съм изненедан, когато се ококорвам в 3.30. Подранил съм. За момент се изкушавам, но после се самоубеждавам, че би било лудост да тръгна посред нощ и заспивам отново. Часовникът кукурига в 4.30. Ставам. Обличам се набързо, решавам, че няма да пия кафе, обувам ботушите и напускам топлия уютен дом и се гмуркам в сутрешната тъма и студ. Измърморвам нещо за синоптиците и обещанията за страхотно неделно време, но от друга страна колко па да е страхотно времето в средата на октомври в 5 сутринта?
След едно безкрайно туткане и екипиране, след едно внезапно прещракване в кръста, което мигом ме превръща в робокоп и почти ме връща обратно в топлото легло, изоставяйки мигом всякакви идеи за пътуване, след цяла вечност, към 5.10 поемам в посока югоизток. Студено е. Моторът боботи неравноделни ритми, щото не е пален повече от месец. С неудоволствие отбелязвам, че червената лампичка за АБС-а отново мига, демек на АБС не мога да разчитам, но пък за сметка на това на работещите подгряващи ръкохватки им се кефя много! Старост нерадост... Предпочитам да си топля кокалите, отколкото да ми се налага да разчитам на АБС-а...
Натам съм решил да се възползвам от магистралата, насам по Х-степенната национална пътна мрежа. Още на Църна маца зъбите ми тракат от студ, краката ми са лед, тялото също, защото така и не си направих труда да потърся подплатите нито на вехтите си гащи, нито на шукаритетното електриково яке тип „чистотата бате“. Бях сигурен, че и двете имаха подплати, но бях още по-сигурен, че нямах ни най-малко представа къде да ги търся! Карай...ще се стопли, протраках със зъби убедително и дадох газ в магистралния мрак. Заковах на 120 и се понесох по удивително пустата магистрала.
Няма и час по-късно спирам на Шел-а на Пазарджик. Пусто е. Аз съм премръзнал и говоря завалено. Зареждам. Поръчвам кафе и хвърлям бегъл поглед на мотора. Комай всичко му е наред! Нещо скърца зловещо задния амортисьор, но решавам, че или ще се счупи или не – няма какво да го мисля! Масло си имаше, бензин вече също, така че можех да обърна специално внимание на топлото и ободряващо кафе. Термометърът на мотора се беше нещо бъгнал и показваше удивителните 16.5 градуса, което си беше откровена глупост! Седнах естествено отвън, щото аз корав моторист ли съм или лукова глава, като веднага дадох приоритет на луковата глава, ама айде сега да не се излагаме пред чужденците! Моторист си бях и то какъв? Тръгнал на бръснар в Одрин...
Отворих за пореден път куфара, гаврътнах с отработен жест хапчето дето ми беше за 7.30, щото нямах никакво намерение до Капъкуле да спирам отново и тихомълком се измъкнах на магистралата в сутрешния сумрак…
Понеже бях фен на максимата, че плановете затова са планове, за да не се спазват, половин час по-късно бях отбил на някаква отбивка и се любувах на мръсотията околовръст. Не, че бях любител на футуристичните пейзажи с всевъзможни пластмасови отпадъци, носещи се хаотично надлъж и шир. Причината за спирането беше прозаична – простата алармираше…
Поседях, позяпах унило просветляващото небе, повтарях си упорито, че не е чак толкова пък студено и че ще се стопли вероятно мааалко по-натам, ако не като стигна Одрин ще си търся някой дебел пуловер, че напраааааавооооо....
Някакво време по-късно, тъкмо завил от магистрала „Тракия“ по оная другата- „Марица“-та де, отново спирам. Какво виках за спирането направо на Капитан Андрея, а? Хехехе... Планове... Плановете са хубаво нещо ама у тоя сутрешен студ простатата така хубаво алармираше, че не мога да сляза от мотора у бързината... Стоя като кияк у околните трънаци и смръщено гледам сутрешното небе.
Красиво е! Красиво и някак апокалиптично... За миг ми минава тъпата мисъл, че с всичкия си акъл дето го нямам може да съм гледал прогнозата за някакво съвсем друго място. Слънчево място... А тук се намирах в студено и определено мръчкаво място. Посоката ми беше точно напред към черната пелена... Дали пък нямаше да ме пука як дъжд и да ми развали цялата богата културна програма? Егати! Добре де, какъв избор имах? Дъждобран нямах разбира се, якето и панталона бяха силно водопропускащи, за ботушите да не говорим. Егати кефа щеше да стане да се разхождам из Одрин джвакайки дълбокосмислено с тея самоходни аквариуми, докато оставям дискретна водна диря подире си! Рязко спирам да размишлявам по темата, че и без това ми е студено, пращам на Поли снимката с небесата, че тя си е фен на подобни снимкотворения и рязко сменям темата на размисъл с нещо дето да ми вдигне кръвното и спре тракането и треперенето от пустият му октомврийски студ
Че е красавчик – красавчик е, но че и ми късаше яко нервите две мнения нямаше. Мани зловещото скърцане изодзадзе, дето даже и с нахлупената каска го чувах, но и пак се чуваше някакво подрънкване изотдолу, непосредствено под резервоара, в отсека на двигателя. Беше ми ясно, че това е някакъв демидж следствие на гениалната мисъл на някой майстор да затъкне масленият радиатор с едно готино памучно парцалче така че доволно да спре циркулацията на маслото. И така аз олигофрена с олигофрен съм карал сигурно едно 2000 км чешейки се умно по тиквата и недоумявайки защо ли пък така да загрява пущината му с пущина! Ама яко загряване ти казвам! Дотам, че да почне да хвърля масло през гарнитурата на главата! В някакъв даден момент дори си бях купил едно вентилаторче да си го монтирам за принудително охлаждане, докато не открихме /откриха-айде да не си приписвам чужди заслуги!/, гениалното техническо творение. Махнахме парцалчето и ха – ти да видиш! Моторът рязко спря да прегрява, рязко спря и да хвърля масло през гарнитурата, ама и рязко почна да причуква и потропва. Един Господ знаеше вече къде и какво се беше сговнясало. Едно беше сигурно – поражения имаше! Мдааа...ама вече ме беше подгонил един средновъзрастов непукизъм и хич, ама хич не ми дремеше! Ако стигнех – стигнех, ако не – щях да го мисля в движение! Не отивах на край света! Те така де...
Подкарвам с прилично темпо напред. Температурата вече е една идея по-поносима, за сметка на това ръми ситен дъждец. За разнообразие снова ту в лявата, ту в дясната лента, изоставам, за да дам възможност на някой селски джигит да ме мине, след което рязко го изпреварвам и отново се висвам под носа му да снова от платно в платно. Ама голям дразнител съм ей...
Малко след отбивката за Любимец спирам на „Шел“ /оп, айде и тук продуктово позициониране!/, за да заредя /ей това моторя е голяма досада с това вечно зареждане! Тъкмо тръгнеш и си нагодиш темпото и айде спирай за бензин! Па се разсъбличай, па се екипирай... Пфуууу, досада... Затова се кефя на Баба Ланчия, че като мина през варненския мошеник да сипя нафта и минавaм по 1100-1200 км без да зареждам! Не, че карам по толкова без да спирам /Пази Боже!/, ама ей така на – някак по-нормално ми изглежда, отколкото да спирам час по час за бензин.../ Та спирам значи на „Шел“-а /чакам си процента за рекламата/. Имам спомени, че тук бяха яко любезни, та чак тръпки да те побият, дето си им развалил рахата /Да тук вече съм в земите дето разваляш на хората рахатя, а не спокойствието. Анадънмо?/. Та и сега са яко любезни значи, но мен тая работа хич, ама хич ме не брига! Вадя тилифона, гася му мобилните данни, че нещо ще фалирам иначе и поемам по последните трийсетина километра до Капитан Андрея...
На митницата има прилично прилична опашка, но се придвижваме с нормално темпо. Не си правя труда да се вра отпред – нито бързам занякъде, нито съм фен на дребните тарикатлъци. Продължава да ръми, но толкова ситно, че се чудя дали пък не е мъгла някаква. Не ми пречи. След 15-тина километра ще съм в крайната си точка за деня, а той деня едва сега започваше. Бях се курдисал /казах ви в кои земи се намирах, нали?/ на границата малко след 9. Времето беше пред мен. На гишето младокът ме пита дали идвам ЧАК от София, сякаш идвам минимум от луната. Ми-викам- да, от София идвам и отивам в Одрин. Разходка нещо такова... Човекът се усмихва и ме провожда напред.
От турска страна също има десетина коли пред мен. Нещата сякаш обаче се случват мааалко по-бавно. Навлизах в земите, където времето придобиваше странно разтегливо и относително измерение. Не, че ние бързащите и живеещите на педали стигахме много далече, но някак това безвремие и леност направо ме убиваха! Както и да е... Опитвам се да не нервнича и се мъча да сглобя някое друго изречение на турски, че да блесна с познания на гишетата. Не ми се отдава! Странно... Идват ми всевъзможни фрази на руски, сръбски, английски ако щете, но нищо смислено на турски. Мисля да не се хабя повече... Те и без това поразбират български по тея гишета! Не можеше да е другояче! А и в крайна сметка умните глави казваха, че в българският има около 800 турски думи и турцизми, та белким се разберяхме ща си причаме!
Убивайки времето в чакане, с неохота отбелязвам огромната джамия с четири минарета непосредствено след ГКПП-то. Мдаааа.... Някъде по нашите граничните пунктове да сте видели църква? Аз поне не се сещам, уви... И после турците ни били криви. Гърците ни били криви. Руснаците ни били криви. Немците, енглезите, хамериканците, сърбите, румънещитата заради пустата му Добруджа, арабите, негрите, ескимосите, извънземните... Не, бре хора! Ние сме си виновни! Само ние...
На турското гише се опитвам да кажа, че отивам на гезме тур до Едирне, но каката ме отрязва с нещо на развален английски от типа, че и дреме на...къде точно отивам и какво мисля да правя, пише нещо с химикал из паспорта ми и ме провожда напред. А напред сериозен младеж с таблет си придава важност като ми рови из куфара и разпитва кое какво е. Отговарям едносрично с очевидна досада и чакам младокът да приключи... После идва и някакъв друг дето ми пише номера на мотора из някакъв друг таблет. В този момент се сещам, че по едно време имаше някаква забрана по турско да се влиза с МПС-та по-дърти от 20 години, та се замислям на колко ли годин ми беше точно мотора. На двайсетина? На повече? Или по-малко? Ехееее...почти 30! Добре де – все тая. Тоя с таблета ми махва с високомерен жест да се махам и аз отшумявам към последното гише, където всички минават само мен ме спират. Тея двамата в стаичката ми говорят нещо един през друг, но аз така или иначе не мога да ги чуя. Моторът боботи, аз съм по принцип недочуващ, пък с тая нахлупена каска, положението е още по-абсурдно! Виждам, че почват нещо да нервничат и да подскачат на столовете и в крайна сметка гася мотора и смъквам каската. Говорят ми на турски. Що ли се хабят?! Подавам си мълчаливо документите, щото не знам какво друго да искат от мен, те нещо продължават да плещят, но в крайна сметка ми връщат книжата. За пореден път нахлупвам каската и завъртам ключа на мотора. Е сега е момента да ми умре акумулатора мисля черногледо на глас. Акумулаторът обаче няма грам никакво намерение да се предава и аз с ряз отшумявам към Одрин...
В момента, в който излязах на шосето обаче нещо ми светва и рязко връщам масура! Пари за глоби нямах. Петдесет – петдесет, четирсе – четирсе... Тировете ме изпреварваха, а аз пъплех с бясна скорост към града...
Одрин е хубав град – две мнения няма. Карам бавничко сред рехавото неделно движение в опит да се сетя къде ли точно беше центъра. Е къде къде...Където стърчат джамиите! Къде другаде да е! Карам значи в посока минаретата и със задоволство се сещам за онази част от историята дето нали ни е повод за гордост дето сме бомбардирали Одрин с авиация! За пръв път в света ако се не лъжа! Ми супер! Ма сега не Одрин ами копа сено нямаме с какво да бомбардираме, щото то вече няколко години се теглят ластици дали да купим Грипен или пък нещо друго, дали да е нов или втора, трета, пета ръка, дали поляците да ни ремонтират старите МИГ-ове или пък да ги оставим на доизживяване докато се превърнат в купчини старо ръждиво желязо подобно на подводниците ни. Срам...а не гордост! В тая пуста държава всичко върви на автопилот и дребни мошенгии. И едри мошенгии разбира се! Карам напред и се заливам от смях. Какво пък му е смешното ще кажете? Нищо свързано с държавицата ни уви! Просто се сещам за репликата на Зетко, че американците не знаят нищо за България, защото не са ни бомбардирали...още. Е, а нема нужда! То остава и лудия Макс /пардон Тръмп/ да ни пусне някоя друга бомба и ще трябва да дърпаме завесата и да гасим лампата на държавата...
Стигам нещо, което ми прилича на централна част на града и пъпля бавно в опит да си намеря подходящо място за паркиране. То не, че няма места, ама аз нали съм съвестен и предпазлив чужденец и се оглеждам за знаци, за забрани, за разчертани места и прочие подобни щуротии. На ъгъла на някаква джамия ли, баня ли, йебем ли го какво, някакъв мургав младеж се засилва към мен. Предполагам, че не е камикадзе, демек явно иска нещо. Спирам, гася мотора и свалям каската. Младежът нещо буйрум, туй онуй... Викам абакалъм, не се хаби, турския не ми е силата! Младежът продължава да плещи някакви небивалици и аз къде да го секна, къде да използвам положението, променям рязко разговорът с прозаичното „Паркинг?“ Човекът се оглежда за миг, после ми сочи един ъгъл на един тротоар. Чевръсто разчиства някакви павета да ми отвори малко повече място, насочва ме да си наместя тежката машина и аз акостирам благополучно. „Кач пара?“ питам сухо и делово, че де да знам импровизирания паркинг дали ми е по джоба! Щото на мига се сещам за „услужливите“ ромове по площад „Македония“ и зад Съдебната палата в Софето, дето изнудват хорицата опитващи се да паркират там... „Йок пара!“ – изрича младежът и мигом изчезва нанякъде. Че ме хвърли в дълбок размисъл хвърли ме. Няколко пъти играх ганкиното от типа три напред, две назад, да размишлявам каква ли пък му е играта на тоя и къде ли ще ми го бодне, ама не ми идваше нищо наум... Накрая решавам, че съм с обременен болен мозък и че „не всичко е пари, приятелю“ и нерешително поемам към минаретата на отсрещния баир...
Коментар