Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

[SIM]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Разказваш много хубаво колега,ще чакам продължението с нетърпение

[Стефан Слабов]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Кратко... . Чета си драсканиците, и само аз и спътника ми донякъде,знаем ,колко неща пропускам, усетени и натрупани , докато пътувахме, но те са си индивидуални. Някак си изглежда като препускане по някаква посока с неясна цел... Няма как за съжаление да пресъздам атмосферата, емоцията , мириса на разцъфнали цветя , окосена трева, море, плажно масло, скъпи парфюми, горещия асфалт,маранята или мразовития въздух , жаждата, глад, удоволствието от глътка студена бира, барабаненето на дъждовни капки по каската , работата на двигателя , баланса , хиляди още детайли и т.н. и т.н. ,съпътстващи преживяването. Знам че не го ли направя сега, макар кратко и не пълно, няма да го направя никога - времето и грижите не чакат. Дано някога успея да съм по свободен, утехата е че се чете от колеги, които са наясно от личен опит за какво говоря понякога, макар и завоалирано.

Веднага ме разбра ... безкрайно благодаря за това което правиш след всяко по-значимо пътешествие ..... усилията който полагаш са големи .... времето което отделяш .... е то времето никога не стига!
БЛАГОДАРЯ !!!

[go6o]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Утрото...

Може би Джулайя морнинг, загубих ориентация с датите.



Не успях да заспя повече дълбоко, с първите наченки на деня отново отидох на паулбата да се раздвижа, че се бях схванал. Като се върнах, Емил вече бе станал, и ми обясни снощи как, след като съм легнал, трите мърли отпред си били правили селфи с мен през седалките и се кикотели. Не ги бях видял, иначе щях да им обогатя снимките с още един член... образно казано, или можех сега да ида да се щракна с тях, както се бяха разчекнали по седалките и спяха. Явно бях кисел, щом ме вълнуваха такива неща, спането по пода никога не ми е влияело добре, дори и в нетрезво състояние, а след Рамазан – хич.
Имах нужда от кафе. Взехме промоционалните хартийки, с които ни се полагаше закуска, и се запътихме да хапнем. Ресторантчето бе супер, имаше много неща, но не и за нас – за такива от 3 та класа – у лЕво( to the left…) – насочиха ни към нещо като столова . Установих за себе си ,че нищо не се е променило от времето на „Титаник” до сега, съдейки по филмите, даже и отношението. Според Емил това което ни дадоха там се описва с думите „кроасан с размерите на дъвка, и кафе негърска пот, сипана в напръстник...”. Не беше прав – кифличката бе поне колкото кутия цигари и вкусна, а кафето си бе направо двойно за италианските стандарти , вкуса му няма да коментирам.

Доволен от обилната закуска и в добро настроение...



След близо час движение около италианския бряг, капитана налучка пътя и ни насочи към порт Анкона. Уелкъм ту Итали!



8ч. сутринта, 12 часа пътуване по море. Спряха ни фронтално срещу крепостна стена , а на оградената площадка щъкаха служителите на граничен контрол – проверките са избирателни, който си харесат. Мен разбира се не ме пропуснаха , но удариха на камък – изряден, жител съм на евросъюза отдавна. Документално.







Посока за деня – Флоренция, но, първо да видим Сан Марино. Избираме да караме около морето, скоро установяваме че това не е добра идея – много коли, постоянно светофари и жега, а и крайбрежието почти не се вижда, губи се смисъла. След Фано вече решен да се качим на магистралата, застигам и изпреварвам Емил, който странно защо се бе залепил зад един мотор и не изпреварваше. Изясни ми се на момента – Агуста Брутале си е брутална гледка – страхотни форми и извивки,особено в съчетание с късо панталонче и потник вдигнат чак на врата от вятъра, плюс дълга руса коса. Предполагам че можеше да си кара така до Венеция, но ... ляв мигач и на магистралата за Римини, където е отбивката за нашата цел. При плащането на аутобана установяваме че слуховте за зловещите цени са си истина, и се заричаме да не правим друг път така. Пътя за Сан Марино е двулентов, има светофари тук там , натоварен е , за сметка на това е кратък.
И така - най-старата република в света - град, малък, дори по нашите стандарти, със стандартната за Италия крепост, намираща се в централната част на най-високата част на хълма. Изкачването до там е страхотно, мисленно си го кръстих „пасо Сан Марино”, и притискан от лелки със скутери и други последователи на В.Роси, давах газ и лягах по завоите и кръговите, докато ме изпреварваха от ляво и дясно в неравна битка, направо е обидно – всички с двуколесни в Италия са маниаци, за мен не остана никакво съмнение!
Пред самата крепост горе има паркинг за мотори до стената, разбира се – безплатен, но препълнен. Успяхме да паркираме, аз си оставих всичко на мотора, подозрителния Емо – почти. На връщане се оказа че си е забравил каската оставена на съседния мотор – там си я и намери. Атакувахме фронтално през централната порта, и закатерихме засуканите улички. Хубаво е, постройките са си в тоя стил, в който са и по цялото крайбрежие и централна Италия , нещо като Котор,Будва и Дубровник на етажи, но не толкова многолюдно. Магазинчета , заведения, по спокойно е някак си.













На северната площадка има лифт, и се открива хубава панорама към долината.



Температурата приближаваше 40 ц, нямахме вода, в една от тоалетните решихме да пием, пишеше че става, но бе топла – може да е тактика да седнеш в заведенията, тая от чешмата – само за спешни случаи. Упорито катерехме към върха, и горе седнахме на сянка .



Бе поне с 2 градуса по хладно , но това не ни устройваше, се спуснахме обратно да намерим някъде нещо за пиене .
Аз бях твърдо решен да сложа край на рамазана , на каквато и да е цена, преносно и буквално, докато Емил настояваше да си купи вода, което породи в мен съмнения че е започнала трансформацията му в православен мусюлманин. „Дано от слънцето да му е станало нещо, а не чак такива страхотии” , мислех си докато си плюх тайно в пазвата...
Намерихме си англоезичен продавач, и получихме мечтаните 660 мл студена бира и 1,5 л вода... Егаси удоволствието. Наслаждавахме се от една пейка на панорамата около нас и разхождащите се хора, говорехме и обсъждахме, докато съберем сили да тръгнем. Момента дойде след около половин час. Размекнати, но отпочинали, се затътрихме към моторите.

[Ilarioncho]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Браво, бате Гого! Завладяващо, както винаги.

[s_s1]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Много увлекателно, очаквам с нетърпение продължението.

[StefanAS]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Чудно пътешествие сте си спретнали, започват да ми влизат разни бръмбари в главата за догодина. Чакаме с нетърпение продължението .....

[go6o]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Докато оправям проблемите с работата да допиша за тоя ден .



Емил се опитва да ме злепостави с бутилка вода.


Докато опаковахме моторите, изразих крайното си възмущениеот ГПСа на Емил – тая джаджа почна да ме дразни още на Балканския полуостров, не вярвах тук да се е вразумила. Понеже не виждах смисъл от подобно нещо в цивилизованите страни, дето на всеки метър има табели, аз се задоволявах само с фотографски обзор на картата, което ми бе достатъчно за да карам спокойно. Тръгнах минута по рано, защото се бях облякъл, а жегата си беше сериозна, с идеята да изчакам някъде на сянка. Пуснах се по инерция и след няколкостотин метра спрях. Мина известно време, Емил го няма. Изчаках още малко, и се върнах обратно – и горе го нямаше. Стана ми ясно веднага – на първото кръгово, което бе на 100 метра по надолу , явно ГПС а си е харесал друг маршрут . И така , загубихме се...
Изчаках още десет минути , за което време ГСМ а ми не успя да си хареса подходящ оператор и да звънна, и поех към Форли, по пътя по който бяхме дошли, но не се качих на магистралата, поне това се бяхме разбрали предварително. Карах малко по бързо, и след половин час се събрахме пак. Спряхме в крайпътно заведение да хапнем, взехме кафе и кроасани – нормално изглеждащата за нас доза се води „кафе американо”, а „лунго американо” си е съвсем прилично количество, а не половин глътка отровно черен концентрат, както го пият тук.
С подобаващ зиг-заг, характерен за ГПС навигациите , преминахме през Форли и хванахме шорткът за Флоренция. Бях минавал преди години по тоя път и ми бе харесал много – прекосява планина и е живописен, освен че е най-краткия до там. После го гледах , води се „Passo Del Muraglione”, (път SS67). Някъде по средата решихме да си направим почивка на прохладно и сенчесто място – отбивка с надпис „частен път” изглеждаше добре, свихме и спряхме на висок каменен мост, под който течеше неголяма река. Предполагаше се, че на подобно място няма движение, и за това се разхвъляхме качествено. Ама качествено – аз останах само по гащи – направо бях кипнал.



Хапнахме класическо пътешесвтеническо меню – консерва, и поляхме обяда с поне литър вода. Още литър изсипах върху себе си за десерт. Блаженството не трая дълго – първо мина една кола, после друга, после трафика някак си леко надвиши оня на шосето – мен не ми пречеше , но когато се зададе и камион, който не можеше да мине от моторите ни, решихме че е прекалено и си тръгнахме от частното парти, на частният мост, намиращ се на частният път , вероятно в частен имот. Амбицираха ме и аз да стана едър частник, и да си купя някога нещо, планина например – не много голяма, ама да си има всичко... какво толкова му трябва на човек, като се замислиш.
Освен че си сменяхме моторите и заредихме бензин, на прословутите бензиноколонки, които искат кеш-издърпват банкнотата от ръката ти като Худини- но пък предварително трябва да изчислиш колко бензин искаш, друго не се сещам интересно до Флоренция. Влязохме от източната страна на града, къмпинга трябваше да е от нашата страна на реката, но ГПС проклетията на Емил го поведе да пресича моста. Настигнах го с ядно свирене на клаксона по булеварда, и го накарах да обърнем в нарушение на обществено пътния ред- не ме интересуваше проклетото тамагочи , бях видял на карта че търсеното място не е натам. Върнахаме се обратно по моста и устройството хвана вярния път - ако не го беше направило, щях да го инструктирам собственоръчно хардуерно, ама много хард . Явно бе от типа , които за ориентация искат визуален контакт.
Скоро бяхме в къмпинг „Микеланджело” – намира се на хълм с панорамна гледка, по тукашните стандарти си е направо в широкия център. Обявената цена от 22 евро на човек ме накара да си мисля че са объркали името – „Али Баба и разбойниците” например повече пасваше, или нещо свързано с инквизицията. Те хората не са виновни си рекох, нашия стандарт си е нисък. Тъпото е, че при този формат на триповете ни - с много каране и малко спане – дефакто си давахме парите за да опънем вечерта палатки и рано сутрин да ги съберем, без да ползваме нищо от екстрите, а мястото безспорно предлагаше такива – не липсваше нищо.
Слънцето вървеше към залез, и аз побързах да разхвърлям всичко и да отида да позяпам( преди години съм идвал), Емил категорично отказа да ходи където и да било, беше му дошло в повече – странно , след няма и 40 часа път без прекъсване, к’во му стана на тоя човек...



Ах, Флоренция! На италиански Firenze (Асене, заради теб го пиша...) – главният град в Тоскана, разположен на река Арно, и някогашна столица на кралство Италия.Люлката на Ренесанса и Медичите, града на изкуството и още много неща. Кварталите и много имена тук, както и навсякъде в региона, до колкото забелязах започват със Сан, Санта, Санто - светци на килограм са обитавали тия места, а жителите са ги увековечили в невероятни архитектурни шедьоври. Няма да се впускам в описания – тук всеки метър е история и присъства в много учебници , книги или във филми – просто отивах да попия атмосферата от всичко това.
Запалих мотора, спуснах се от хълма, пресякох мост, съседен на Понте Векио и попаднах в историческата част. Предимството да си с мотор пролича веднага – почти навсякъде е забранено за МПС та, но скутерите си бръмчаха необезпокоявани, и аз се направих на такъв – малко по голям и черен, ама се надявах да се слея някак си. Изминах 200 м без да чуя сирени , шумно си поех въздух и включих на втора – карах бавно и триумфално, наслаждавайки се, по крайбрежната улица, успоредно на реката, на фона на летния залез , в един приказен град, по калдаръмени улици , на стотици години, под сводове и арки.Не след дълго подминах Уфици , а след Понте Векио спрях до нещо като магазинче.







Прибрах си каската в топкасата, и тръгнах на разходка, някак си не вървеше да мина през центъра с мотора( не че не го направих по късно...).



И така – слях се с тълпата. Навъртях няколко километра надлъж и нашир , вътрешно радвайки се на възможността отново да посетя това място, както и много други – места които имат собствено обаяние и магнетизъм, и допира до тях те дематериализира – усещаш се нереално в собствената си реалност. Залязващото слънце допринасяше за усещането, статуите , катедралите и паметниците хвърляха все по дълга сянка, плътният поток от туристи изчезваше, купищата търговци събираха сергийките, а по паважа се виждаха рисунките на местните представители на изкуството.





































След сериозна обиколка, чак ме заболяха краката, се добрах до мотора, зарадвах се като го видях.По такива туристически места имаше опция да се прибера и с такси , знаех го. Запалих, нахлупих каската да съм инкогнито и потеглих уж да се прибера. На първия мост вместо да хвана пътя към къмпинга, пуснах другия мигач и минах по него бавно, после обратно, а още по после реших да си организирам едно самозагубване. Успях. Около 40 мин бръмчах бавно с вдигнат визьор по тесните ( на места под 2 м) улички, зяпайки с отворен визьор всичко наоколо – чувствах се страхотно – минах покрай гарата няколко пъти, един път около Дуомото, полицейския участък, 2-3 площада, наруших няколко стотин забрани и какво ли не. По едно време установих че перката на вентилатора прекалено дълго работи, реших че прекалявам, и подкарах така че слънцето да ми е в гръб, излязох на булеварда, който знаех че води към моя мост – пресякох реката за пореден път и се завърнах в къмпинга.
Емил се бе изкъпал , пиеше бира на панорамната тераса с изглед към града, и се тагваше по телефона. Изкъпах се и се присъединих към заниманията му. Скоро сервитьора ни изгони, масата била запазена, или може би не сме изглеждали достатъчно влюбени – настаниха една двойка там, които потънаха в романтика, а ние отново бях ме он дъ лефт сайд. Това не ни попречи да си поръчаме по една пица и да удвоим бирата. И – горе долу така завърши този ден, или денонощие, или каквото там бе.
В заключение само да почертая – някои моменти си заслужават, дори неописани добре , да бъдат изживяни , като хапването на италианска пица на фурна, в центъра на Италия, наслаждавайки се на светлините на Флоренция под теб, с чаша студена бира в ръка. Наздраве!

[Стефан Слабов]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Наздраве!

[s_s1]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Благодаря за виртуалната разходка. Вече втора сутрин чета и много ме кефи.

[Тихомир Б.]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Тъкмо ме грабне и после изчезне..,чета друго..,убеждавам се, че е много добър.
Х-хм, сутрин докато пия кафе, избистрям загнилите си спомени..,
а през останалото време се чудя кога Гошо ще допише тоя пътепис...

[boy3m]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Вероятно скоро ще го допише...
Безспорное стила на писане е много добър,както и самото пътуване до крайната дестинация.

Е остава да чакаме.

Наздраве с поредната студена бира

[go6o]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Извинявам се , но , както писах и в началото, ще е бавен процес .

Събуждането ми бе малко тегавичко , часа около 8 , ама наше си време , до последно не признавахме другите часови пояси, и дефакто печелехме по час време всяка сутрин. Изпълзях някак си навън , и неориентирано пообиколих палатката, прозявайки се, а с след това се насочих към бара за кафе, без ежедневната ми задължителна сутрешна гимнастика... ( ъ? ). Лунго Американо и Фанта Портокал трябваше да решат нелеката задача със събуждането ми , но мисля че цените от по 2 евро действаха много по оптимално от кофеина и другите съставки, а добавяйки и кроасан на цената на 5 наши, вече бях кукуряк. Не че съм стиснат, но по разчет основните разходи ни бяха за бензин, а с тия цени и харчове имаше шанс да объркаме плана. Скоро се довлече и Емил, проблеми с кръвното нещо, било му паднало, и то щото го надупчили и изсмукали зли флорентински комари. Друго си е имунитета – израстнал съм на река Дунав – след закалката с нашенските мутанти, дето са с такива, че чак кучетата ги лаят, няма как да усетя няколко рахитични италиан комари.
Идея за деня – полу липсваща – Пиза за начало, евентуално Ла Специя + Генуа , и спане там , ако ни се спи, което бе малко вероятно. Имаше и не малък шанс да нощуваме направо във Франция. Какво нещо е свободата – на където ти видят очите, караш до когато ти е кеф, спиш където ти хрумне...
Опаковани спираме на изхода да платим, нямах голямо желание, но бяха прибрали моята лична карта, и за това се примирих с обира.



Отново допуснах грешката Емил да води , по новия си ГПС , но пък получихме възможност отново да обиколим цяла Флоренция , докато излезем на пътя за Пиза – явно е стара магистрала, защото е двулентов, и не е платен, а е дублиран и от нова магистрала. Даже спестихме и пари...
По мои спомени площада на чудесата се падаше северно от реката и за това когато минахме моста в града, спрях в един парк. Не просто спрях – направо заковах, забивайки левия куфар в едно бетонно кошче за боклук – не можах да свикна с габаритите когато съм с куфари и това си е. Предишния път не останах очарован от града, но явно защото бях влязъл през индустриалната зона, сега го видях по съвсем различен начин . Кажи речи като Флоренция 2 ми се стори... готино място си е. Обаче не се бях излъгал в друго – най-известната атракция там, представлява оградена площ 300 на 200 м, наклонената кула е почти 60 м висока, а не се вижда от никъде, даже докато я издирвахме, сме минали от там без да знаем, както видях после. Самото място - нескончаема върволица туристи , щракащи апарати , и стотици опитващи се да изглеждат оригинално хора , в причудливи пози , докато ги снимаха че бутат, дърпат, подпират , натискат и подбни издевателства върху кулата. А тя е много наклонена, наистина ...






























Пообиколихме, поснимахме , качихме се на моторите и се натресохме на магистралата – то не може всичко да е по план. От друга страна , мислех си , както е казал един велик човек – всичко е относително – за сметка на изгубени пари и гледки, печелиш време – закона си е вселенски – винаги нещо е за сметка на друго. А дали точно така си го смятал, остава в подробностите. Та значи сега бяхме на далавера с времето , загубите не ги мислех, и това означаваше че Франция си е съвсем реална дестинация за деня. Близо до Ла Специя спряхме на една бензиностанция и хапнахме , така и така искахме да видим града, срамота бе да го подминем изцяло транзитно. Купона започна след това – не обичам магистралното каране, защото е досадно, но магистралата след това нямаше много общо с представите ми за такава – в общи линии където не бе на пилони , се намираше под планини и скали – тунелите следваха един след друг. Страхотни гледки, и много завои – удоволствието от карането не се губеше.





Отбихме се на първата отбивка за Генуа, трябваше да заредим, и имахме удоволствието да преминем по целия крайбрежния булевард, който е на пилони. Града ми се стори много красив – някакъв микс от Венеция, Флоренция и Сан Марино имаше в архитектурата и разположението. След импровизираната почивка , отново през тунели и чудни инженерни пътни съоражения поехме на запад.
Едва ли е изненадващо , но наистина това се оказа изключително красив и натоварен маршрут. Между Империя и Сан Ремо попаднахме в задръстване, което съм виждал само по телевизията – гледаш няколко ленти , и безкрайно количество МПС та напред, сякаш грижливо подредени от някой любител на тетрис , почти без пролуки. Отначало висяхме в трафика, понеже си нямахме идея за какво става въпрос, но като видяхме че един мотор мина, лавирайки между колите, не се поколебахме да го последваме.





Със стърчащите на страни куфари това си бе хазартно и изморително занимание – все едно си на полигон, краката настрани, полусъединител, ляво-дясно , пълзиш и псуваш. А всички останли псуват теб поради други причини... В тунелите направо бе сюреалистично – на неоновата светлина и стотици коли на фарове, повечето с работещи двигатели заради клматиците, се почуствах като в научно-фантастичен филм. Викам си – мамка му , все ще свърши някъде – това първият един час. После толкова ми писна, че даже леко вдигнах скороста с около половин - един км/ч, и започнах да си се рея ва банк – колко коли ожулих незнам, последно обърнах огледалото на един кемпер с рамо в края на безкраен тунел, докато си влачех крака по стената вляво от мен за опора. До като почивахме, преди да се гмурнем в поредното подземие, се заговорихме с един тираджия , нашенец.



Оказа се от Видин.. колко е малък света.
В крайна сметка видяхме и причината за цялата каша – бус обърнал се на пътя в тунел, и разпилял бутилки с течност, надявам се не бира, и за това пускаха коли само в едната лента.



Слязохме от магистралата в граничния град Вентимиля , според Емил имало хубав къмпинг, нещо бяхме поизчерпали силите. Всичко изглеждаше красиво, вече бе привечер, мястото бе хубаво, и се отправихме към къмпинг Рома. За малко да останем, но рома, който държеше къмпинг Рома, се държа изключително нетактично, за изнервеното ни състояние. Питам го колко е нощувката – 18 Е. Не е проблем, казвам, има ли басейн ? Отговора бе – ако не ви харесва , на 4 км има друг , и ни отсвири, засегнах го. Емил вика – аре да ходим. Момент – отговарям. Вадя една цигара , подпирам се на мотора и си пуша, наслаждавайки се на почващия да показва нервност субект. С още по голяма наслада се разходих до масата и угасих фаса в чистия пепелник. Дори мислех да завъртя един кръг преди да тръгна, ама , от мен да мине, все пак в пътуванията търсех красотата...
И я намерих, си мислех , докато карахме по крайбрежието на Лазурния бряг – границата с Франция е на нещо като мостче , с едни скали от дясно, личи само по табелата – населените места нямаха разлика.



Пътя се вие във всички посоки, море , скали, хубави градчета, разцъфнали дървета и цветя, на фона на залязващо слънце...
Не след дълго странен номер на странна кола ми привлече вниманието – засричах, и , нямаше грешка -pricipale de Monaco . А , да колата беше някакъв стар Ягуар, кабрио , при нас не ги карат ...
Монако – най-гъсто населената , но пък микро-държава, с площ колкото родопска махала, но за сметка на това привлекателно място за най-богатите , поради далновидна, явна и непроменлива политика. Ще го оставя за другия ден, сега само се опитах да спра на едно място да снимам, но излъскан полицай в ботуши и почти парадна униформа ми подейства възпиращо, и понеже спирането почти навсякъде е забранено си продължихме по пътя , зяпайки наляво и на дясно. В един от множеството тунели, настилката беше от нещо блестящо , асфалт „Сваровски” може би, а в друг ме блъсна силна миризма на парфюм – или ги ароматизират, или от многото кабриолети с гелосани господа и напомпани дами се носеше това ухание.
Както и да е, излязохме от ъндърграунда, и ... магистрала А8 за Ница. На тола – автоматично плащане – едни фунии като баскетболен кош в които мяташ монети , или банкоматоподобни устройства, гълтащи карти или кеш. Нямаше какво да сложа в кошчето, спрях, извадих и сложих кредитна карта. Бариерата не мръдна. Повторих операцията три пъти, с трите различни , които имах – ефект никакъв. Кеша ми бе някъде, където не се сещах, за това избутах мотора напред и настрани, да не преча, обискирах се, и прежалих една банкнота. Черната кутия я погълна, но бариерата не мръдна. Емил ми даде монети, и те изчезнаха без видим ефект. Тъкмо почнах да съжалявам че не си нося инструменти, да им покажа аз ... , и дотича една госпожа. На отличен фенски ме попита има ли проблем , предполагам, но комуникацията не потръгна, щото не я разбирах. Разръкомах се че съм обран, измамен, възмутен, огорчен , и не мога да продължа, та тя ми показа да мина отстрани. Минах, зазвучаха сирени ... . Чак в Италия разбрах защо е така, или поне си мисля. Има си камера, която докато плащаш, снима, за да определи размера и вида на МПС то, и спрямо това те таксува. Аз си бях преместил мотора обаче, и нямаше обект, което не попречи на ми конфискува банкнотата – за всеки случай, както се казва.
Къмпинга на Емил бе в Ница. Е, от другата страна, и някъде малко по встрани , но какво от това – час мотаене нагоре – надолу по ГПС а му , не е нещо ново, почнах да свиквам...
Обаче го открихме ! Малко преди девет, тържествено нахлуваме и спираме на рецепцията тежко. Зад гишето лелка с неопределена възраст повдига очилата си и пита нещо с характерен тон и отегчена физономия. Това май е повсевместно – аз го наричам „Синдром на жената зад гишето”, а до тогава си мислех че само при нас е разпространено.
-Ин инглиш , плийз – плахо се прокашлям аз.
Лявата вежда се повдига, устата показват леко презрение. Не трепвам. Нямах сили вече...
Уточняваме някак си, че сме за два дни. Цената не разбрахме, за сметка на това нямаше как да не разберем останалото – правилата железни – в девет се затваря портала, в седем се отваря. Държи се на тишината и спокойствието. Вади карта и монотонно ни изрежда:
-Ние сме тук – кръг с химикала. Вие ще спите тук – кръг с химикал. Тук е тоалетната – кръг с химикала... и т.н. Чудех се как не се е сетила да го направи с блок-схема.
-А има ли нещо за ядене – опитвам се да я омилостивя.
-Не! Ето телефон, ако искате си поръчайте пица от града! Ще ви я доставят.
-А ... – мамка му, пак консерви си помислих.
Прибра ми паспорта, и понеже току що бе минало девет , хлопна гишето, и отиде да заключва портала, оставяйки ни на светлината на кафе автомата. Ориентирахме се по картата и намерхме мястото си – не ни хареса и заразпъвахме гузно на два метра от него, оглеждайки се боязливо за цербера. Емил ми вика :
-Сигурно е бивша военна, а?
-Бе по скоро от легиона, или от съпротивата – отговарям аз. В крайна сметка я кръстихме „Гестапото”, макар, че като че ли не бе толкова възрастна , да е хванала и оня период. Оправихме до колкото можахме местата за спане , после отидохме да хапнем на една маса, която преместихме до кафе автомата, заради дискретното осветелени, друго нямаше, и си организирахме вечерята. Дълъг ден си беше, мамка му... Предложих на Емил да станем рано, и да идем до Сен Тропе утре. Не се нави.

[Vili4ka]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

До тук - много интересно! Благодаря!

/Само да вметна, че в Босна явно постоянно е дъждовен сезон - и нас ни пра дъжд два дни, вода имах и в ботушите! /

[honda b16a2]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Отново се връщам там ,и чакам продължението!

[s_s1]

От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015

Много готин пътепис, но много чакане.