Tweet
Оня ден, в четвъртък, ми се наложи да отскоча до Пазарджик. Яхнах си хондичката и препуснах, с идеята да се прибера в Бургас до 20.00 чаяса. Нали е четвъртък, да не пропусна поредната сбирка на бургаските мотористи, на „Гъбката”.
Към 3-4 часа, приключих с работата си и вече усещах вкуса на кафето в Пловдив, с Вальо (Drukman), когато ми съобщиха, че на другия ден, по обяд, трябва отново да съм в Пазарджик... Какво толкова, ще остана в Пазарджик, ще пием кафе с Влади (ВладиЧ). А е жега, жега, каквато може да бъде само в този район, по това време на годината.
Звъня на Влади:
-Здрасти, Влади! Хайде на кафе.
-С мотора ли си, и аз ще дойда с мотора.
-Влади, само избери заведението в Пазарджик с най-добрия климатик.
-Чакай ме на „Шела”!
Влади зарежда и тръгваме на кафе с климатик, някъде към края на града. Излизаме от Пазарджик... Пътят прав като конец... Минаваме едно две селца. Вероятно в селските кръчми няма климатици. Навлизаме в планината. Завой след завой. Къде ли ще е това кафе с добър климатик?
Влади подава мигач и спира. Слизаме от моторите. Покавзва ми скалите отсреща. Там се е катерил много пъти. В една дупка са заварили две пухкави орлета, колкото кокошки. Показвам ми юмрукът си, такива им били главичките и зяпали: Га-га... Били го взели за майка си, чакали да ги нахрани... А орелът, бащата, или майката, бил огромен и кръжал над тях. Ще питам Бат Димо, дали в района гнездят белоглави, брадати, или египетски лешояди...
Яхваме моторите и продължаваме. Отново завои, завои и все нагоре. Всъщност жегата вече я няма, чувства се планинския хлад.
Спираме пак.
Гледката е невероятна – цялата Горно-тракийска низина е в краката ни. А наоколо малини и боровинки... Омазваме се до уши, от лакомия...
След още няколко завоя пред нас се ширва вода. Голямо и гладко езеро, си стои там горе, като измислено. Познато ми е, идвал съм тук преди много години... Разбира се, това е единствения язовир с две стени - Белмекен. Обикаляме го бавно, за да се накефим на прекрасните гледки и се спускаме към Юндола. Разминаваме се с малки групички скиори, с летни ски, на колелца...
Хапваме набързо по две огромни кюфтета в Юндола и продължаваме надолу, към Велинград.
Иво (ivied) ни посреща усмихнат, с неизменната си лула в ръка:
-Сваляйте тези якета, напълнил съм басейна, барът е зареден.
-Ама ние само за кафе...
Сядаме край басейнчетата на сладка раздумка. Готина компания! Невероятно кафе, при това с „Михалковска” вода... Животът е прекрасен!
Неусетно се здрачава. Тръгваме отново.
На кръговото, на входа на Пазарджик, бип-бип, махане с ръка, разделяме се. Аз отпрашвам за Пловдив, на кафе с Вальо... пак до сутринта...
Към 3-4 часа, приключих с работата си и вече усещах вкуса на кафето в Пловдив, с Вальо (Drukman), когато ми съобщиха, че на другия ден, по обяд, трябва отново да съм в Пазарджик... Какво толкова, ще остана в Пазарджик, ще пием кафе с Влади (ВладиЧ). А е жега, жега, каквато може да бъде само в този район, по това време на годината.
Звъня на Влади:
-Здрасти, Влади! Хайде на кафе.
-С мотора ли си, и аз ще дойда с мотора.
-Влади, само избери заведението в Пазарджик с най-добрия климатик.
-Чакай ме на „Шела”!
Влади зарежда и тръгваме на кафе с климатик, някъде към края на града. Излизаме от Пазарджик... Пътят прав като конец... Минаваме едно две селца. Вероятно в селските кръчми няма климатици. Навлизаме в планината. Завой след завой. Къде ли ще е това кафе с добър климатик?
Влади подава мигач и спира. Слизаме от моторите. Покавзва ми скалите отсреща. Там се е катерил много пъти. В една дупка са заварили две пухкави орлета, колкото кокошки. Показвам ми юмрукът си, такива им били главичките и зяпали: Га-га... Били го взели за майка си, чакали да ги нахрани... А орелът, бащата, или майката, бил огромен и кръжал над тях. Ще питам Бат Димо, дали в района гнездят белоглави, брадати, или египетски лешояди...
Яхваме моторите и продължаваме. Отново завои, завои и все нагоре. Всъщност жегата вече я няма, чувства се планинския хлад.
Спираме пак.
Гледката е невероятна – цялата Горно-тракийска низина е в краката ни. А наоколо малини и боровинки... Омазваме се до уши, от лакомия...
След още няколко завоя пред нас се ширва вода. Голямо и гладко езеро, си стои там горе, като измислено. Познато ми е, идвал съм тук преди много години... Разбира се, това е единствения язовир с две стени - Белмекен. Обикаляме го бавно, за да се накефим на прекрасните гледки и се спускаме към Юндола. Разминаваме се с малки групички скиори, с летни ски, на колелца...
Хапваме набързо по две огромни кюфтета в Юндола и продължаваме надолу, към Велинград.
Иво (ivied) ни посреща усмихнат, с неизменната си лула в ръка:
-Сваляйте тези якета, напълнил съм басейна, барът е зареден.
-Ама ние само за кафе...
Сядаме край басейнчетата на сладка раздумка. Готина компания! Невероятно кафе, при това с „Михалковска” вода... Животът е прекрасен!
Неусетно се здрачава. Тръгваме отново.
На кръговото, на входа на Пазарджик, бип-бип, махане с ръка, разделяме се. Аз отпрашвам за Пловдив, на кафе с Вальо... пак до сутринта...
-при това пет пъти-пет бири
.
"
Коментар