Tweet
Алеко Константинов е казал: “Опознай Родината, за да я обикнеш!”
Аз си я обичам, но ми се искаше и да я опозная, като я обиколя с мотор. Тази мечта си я имам от преди няколко години и едва сега успях да я осъществя – около България за 8 дни с мотор.
Участниците бяхме двама – аз и Гергана. Моторът – Suzuki VZ 800 Marauder.
Въпреки че всичко го замисляхме още от началото на лятото, времето все не достигаше. И след “Мото среща на брега – 2007” се появи малък прозорец. Точно 8 дни. Напълно достатъчно време да пообиколиш и да поразгледаш наляво – надясно.
Подготовката – няколко дена преди обиколката си набелязахме пътя, обектите за посещаване, нощувките и т.н. Първоначално смятахме да нощуваме на палатка, но студът си каза думата, и по нета намерихме сносни квартири по целия път. Замисълът беше да стигнем до 4-те края на България, да посетим колкото се може повече забележителности, да видим всичко, което можем и да се напътуваме с мотора ... един вид да ни държи влага за през зимата.
ДЕН 1
Бургас – Елхово – Любимец – Маджарово
Тръгваме по живо по здраво чаааааак в 14.30, определено по моя вина. Предния ден и двамата бяхме на работа до 18.00 ч., но аз така и не успявам да вляза в кондиция и да се приготвя навреме. Още повече - тъкмо си обличам екипа и забелязазвам, че някакъв си кърлеж ме е заръбал и трябва да се справям и с него. Победа и забиваме из пътищата на Странджа. Бургас – Елхово – Тополовград си е добър път, почти няма дупки и се кара сравнително бързо. Само Тагаревското ханче ни спира за порция шкембе – на 15 км след Средец. Времето не е нито студено, нито топло, слънчево, идилия за мото пътешественика. От Тополовград през Любимец и напряко през селата стигаме до гр.Маджарово, където се настаняваме в ремонтирания и готов да посреща гости Природозащитен център “Източни Родопи”. Нощувката е 12.00 лв. на калпак, топла вода, вкусна кухня и приятната компания на Марин и Албена Куртеви, стопани на мястото. Вечерта преминава в разискване на проблемите на природозащитата в България и пийване на биричка.
ДЕН 2
Маджарово – Перперикон – Кърджали – Ардино – Смолян - с.Ягодина
Сутринта в понеделник Марин ни събужда с новината, че можем да наблюдаваме лешояди от моста на р.Арда, в непосредствена близост до Центъра. Еееее, това си е страхотна гледка, която може да се види само там – 18 белоглави лещояда се хранят с охота от трупа на една крава, а ние с помощта на зрителна оптика ги гледаме без да ги притесняваме. В миналото лешоядите са били често срещани по нашите земи, но заради редица фактори вече са почти на ръба на изчезването. Гледаме, гледаме, после си оправяме багажа, връзваме го на мотора и поемаме отново по пътищата на Родопите.
Посещаваме първо историческия комплекс на гр.Маджарово. Преди доста години, по-точно в 1913 г., тракийците бягали от турците и на това място били избити над 1600 човека. Мъже, жени, деца. Защото не искали да останат в зоната на “турското присъствие” (мамка ви гадни политици). На помощ се притекла четата на Димитър Маджаров, която се опитвала да прикрие бягащите тракийци. Успели да се спасят около 20 000 човека, но от труповете Арда текла окървъвена в продължение на седмица ... .
Потресени от видяното се отправяме към Перпирикон. По пътя е пълно с турски села, навсякъде стърчат джамии, само тук-таме се вижда някоя полуразрушена църква. Жалко. Навремето са казвали, че Родопите са били крепостта на християнството ... .
Перперикон – за него може да се изпише доста, има си и сайтове в нета. До подножието му вече има асфалтиран път и паркинг, на който за левче ти пазят мотора, гледаш как крави и кучета минават покрай чуждите туристи, а местните се шашкат, как мотора струвал колкото две къщи на бай Ахмед от с.Горна крепост. На паркинга има няколко магазинчета със сувенири, карти на мястото и т.н. На Гери тези нещица са си и слабост и тя започва да пълни празната раница, специално подготвена за случая.
Отново на път в посока Кърджали. Много красиви гледки по пътя, асфалтът е в превъзходно състояние, времето и настроението също. С песен на уста влизаме в “столицата” на Родопите. И веднага се чувстваме малцинство. Навсякъде чужда реч. Не разбираме, но май е турска. На автогарата решаваме да похапнем, сервитьорката е със страхотни шарени очи, а обслужването перфектно. Зареждаме на ЛукОйл и продължаваме. По време на обиколката цените на бензина варират от 1.90 до 1.99 лв. за литър А-95, зареждаме само на ОМВ, по изключение на ЛукОйл, и по крайно изключение - на Петрол.
Смолян – завои, завои и пак завои по пътя за “дългия” град. Бързаме за да “хванем” Астрономическата обсерватория. Пристигаме, но за съжаление само преди 10 минути е започнала последната за деня лекция и ние се задоволяваме само с разглеждане на експозицията. Удряме си и печат по инициативата на БТС “Сто туристически обекта в България” и отиваме до стария квартал на града да поснимаме стари къщи. Наситихме се и на това, зарежданка в ОМВ и поемаме по пътя за с.Ягодина. Времето значително напредна, стана сумрак, а и доста студено.
Продължаваме напред. Минаваме покрай село Широка Лъка, там също има печат, но вече всичко е затворено. Пролетно време там се прави фестивал на кукерите и си обещаваме да го посетим. Завои и отново завои. Спираме на няколко пъти за да се постоплим, наистина си стана студено. Забелязвам, че ми е изгоряла задната светлина и като видя кола в огледалото леко хващам предната спирачка, да ни отбележи, че да не ни търсят после в деретата. По едно време стигаме до разклона за с.Ягодина и няколкото километра през Ягодинското ждрело ни се струват много повече. Фарът осветява надвисналите скали, паднали камъни и прави причудливи сенки по отвесните стени, а до пътя, някъде долу в ниското шуми реката. Пътят, както си е нормален, става еднолентов, а след един километър осветявам как част от него го няма, колите минават с едната гума по банкета, а останала част е пропаднала някъде към реката. Бррррр! Какви ли не сценки ни минават през главите. Аз си мисля какъв е шанса да ме уцели случайно падащ камък от скалите и се надявам да е много нисък, макар че се съмнявам в това – по пътя на всеки няколко метра има вече паднали камъни. Ужас!
След дълго изкачване най-накрая стигаме до с.Ягодина, уличното осветление не работи, само джамията свети, но нас вече ни очакват. Стопаните на къща „Снежина” са запалили “чудо”-то, печка с дърва и в къщата цари домашен уют и комфорт. Черпят ни с мурсалски чай и обясняват колко добре действал на целия организъм. Дори му казвали “родопската виагра”. После черпят и с винце и ракийка и на сладки приказки за историята и природата на Родопите става вече полунощ. Лягаме се, а историята за чая май е вярна
ДЕН 3
с.Ягодина – Триград – Доспат – Гоце Делчев – Петрич – Рупите – Благоевград - гр.Рила
Сутринта се събуждаме от песните на петлите, виждаме как горските работници се катерят в един камион, облечени дебело и с ръкавици, и с надежда пускаме прогнозата в очакване на добри новини. А те са повече от добри – цялата седмица го дават хубаво време, само в неделя валежи, но пък ние и тогава се прибираме. Споко. Сбогуваме се с хазяите, те ни дават съвети за пътя (хазяят е стар моторист) и поемаме към Ягодинската пещера. Този път ждрелото не ни се струва толкова дълго и опасно, но пък е страшно красиво. Стигаме до пещерата, но там сме изненадани – организирана група ще влезе чак в 11.00 ч. Опаааа, объркват се плановете, но ще чакаме. Нямаме друг избор. След 11.00 след един час в недрата на земята, страхотен екскурзовод, страхотна пещера, сталактити, сталактони, сталакмоти и други такива сталак-неща се виждат навсякъде около теб, капе вода по темето ти, а вътре е само 6 градуса и 90 % влажност.
Аз не съм много по дупките в земята, но Гер ги обожава и не спира да снима. Излизаме, печати в книжките, качваме се на мотора и се пускаме до пещерата Дяволското гърло. Посещавали сме я и двамата и сме само за печата. Нали сме колекционери. Отпред бяха спрени няколко ендура на стопаните на пещерата. Часът вече е почти 14.00, а ни чака преход през целите Родопи, Пирин и нощувка в Рила. Тръгваме. Пътят е идеален на места, на други лош, но за кратко. Родопите са страхотно красива планина. Пълни са с разни махали, къщици и странни хора, които живеят сякаш откъснати от цивилизацията. Гледат ни странно, децата ентусиазирано махат, а ние се наслаждаваме на пътя и на завоите. Аз нещо се ентусиазирах и гледам на една от спирките, че съм достигнал почти до ръба на гумите в завоите. Брей ... тц, тц, тц ... !!! Минаваме Доспат и природата става още по-сурова, а към Гоце Делчев хорицата навсякъде добиват камънаци – от тия ‘дето се строят къщи и дувари с тях. Навсякъде прахоляк и джамии. Дори по две в село. Да правят явно стерео звук при молитва.
Не знам защо, но бях останал с впечатлението, че след Гоце Делчев по пътя ни до Петрич е само поле. Как само съм могъл да забравя Пирин??? А той се извиси над нас като някакъв огромен исполин. Заредихме в Г.Делчев и заизкачвахме Пирин. Страхотни завойчета, къси и остри, драпаш си по тях и по едно време гледаш цялата равнина в краката ти. Красота! Спираме на билото да разгледаме паметника на Гоце Делчев и да намерим място за хапване. Коремите стържеха от глад. Там попадаме на едно от най-вкусните места по време на цялото ни пътуване – „Тихият кът”. Не знам дали чистият въздух повлия или готвачът беше наистина перфектен, но там хапнах най-вкусното телешко варено през живота си. Кухнята беше на висота. Пийнахме и Пиринско пиво, нали си бяхме обещали да пием навсякъде местна бира, ако я има, и поемаме надолу към Петрич.
По пътя решаваме, че няма да ни стигне времето да посетим Мелник, и с пълна газ едвам успяваме да хванем отворена църквата на баба Ванга. Прекрасно, спокойно и духовно местенце. Изпадаш в някакъв унисон със себе си. На това място баба Ванга е живяла през последните години на живота си. Има топли минерални извори и е с пъти по-топло от планината.
Не искаме да си тръгваме, но ни чакат още към 100 км до гр.Рила, които обаче взимаме почти на един дъх. В гр.Рила спим в къща за гости „При Гешеви”, цена на легло – 15 лв., а като поисках да включат климатика в стаята за да се постоплим цената стана по 18 лв. Хм! А и гостоприемството никакво го нямаше, така че стига съм им правил реклама. Поне топла вода имаше ...
Този ден остави дълбок отпечатък в съзнанието ми. Най-дългото каране, при това по труден планински терен. Родопите, Пирин и част от Рила. Умора и едно приятно чувство, че си на оня, другия край на България.
ДЕН 4
гр.Рила – София - Берковица - гр.Белоградчик
Бяхме решили да станем уж рано, уж още в 8 да сме пред Рилския манастир, ама пак не стана и бяхме пред вратите му в 10.00. Там едни Божи служители ни посрещат много благо и ми казват да си оставя мотора на служебния паркинг, да можели да го наглеждат. Брей, добри хора има по пътищата. Дори си бях забравил телефона върху самия мотор и на тръгване никой не ми го беше и пипнал.
Рилският манастир – трябва да отиде и да се види. Голяма работа, а и денят беше делничен и нямаше толкова много народ, че да гледаш как се е комерсиализирало мястото. В музея има обновена сбирка, входа е 8.00 лв. на калпак, а за студенти е 0.50 лв. Ние сме студенти ... то ни личи. Жената не ми повярва много, много, но нямаше избор. Ние отново си накупуваме сувенири, книжки и т.н., печат за присъствие и продължаваме с разходката из манастира. Яко снимки, като японски туристи сме. А, имаше и една група такива – 30 човека с около 100 – 200 фотоапарата и всякаква техника по тях. Голямо снимане пада. След манастира похапваме вкусни мекици с пудра захар, ‘дето повече хвърчеше във въздуха от колкото по мекиците и се пускаме към равнината до малкото градче или селце Кочериново. Там в стари селскостопански сгради един ентусиаст събира стари коли и мотори, с намерението да направи музей след време. И ще го направи – има и парите, и възможностите, а и вече доста техника е посъбрал. За разлика от голяма част от хората, които се занимават с ретро возила, той няма нищо против да влезеш и да разгледаш всичко, което е събрал. Само да не пипаш, че преди седмица му откраднали капачката за резервоара на старо БМВ. Какви хора има само!!!
Стана вече пладне, а ние все още не се бяхме отправили на север, по пътя за Белоградчик, затова се стегнахме и стъпихме на магистралата към София. До столицата пътят си е скучна работа – даваш газ, държиш се за кормилото и гледаш да не заспиш. Скука!
Околовръсното на София с право го наричат “околомръсно”. Мизерия, мръсотия, сивота ... всички хора те гледат лошо, абе ... София. Много коли, камиони, каруци, пешеходци дори. С кеф излизаме на пътя за Калотина, от където бяхме решили да посетим Сливница. Но тъкмо седнахме да хапнем и небето просълзи за малко, едни сиви и черни облаци са се навъсили, по разказите на местните в Сливница нямало нищо интересно, а и нямаше да ни стигне времето за Берковица, и решаваме да продължаваме на север. Точно преди Петроханският проход ме спряха полицаи за проверка, пичът видимо се учуди като видя, че сме от Бургас, но за моя радост не видя, че ми е изтекла Гражданската отговорност. Продължаваме смело и безотговорно по завоите и по едно време – Берковица пред нас. За съжаление не успяваме да хванем работното време на музея за 15 минути. Беше затворено. Само едно павилионче със сувенири работеше и там поне поразглеждаме. Гергана отново изхарчва една купчина пари за сувенири, а аз се чудя как да отворя вратата на музея.
Снимаме се, изчакваме да ни починат задниците, ‘щото вече си бяха изтръпнали и сядаме за по кафе в ОМВ-то. ОМВ-тата са някаква слабост за мен. Предимно на тях зареждам, много често там пия кафе, абе много си ги обичам. Там се заговаряме с един дядо, ‘дето на времето карал мотор (хе, хе, колко такива срещнахме по пътя) и той ни препоръчва да си скъсим пътя до Белоградчик като избегнем Монтана и минем през селата. Пътят бил отличен, само на няколко места имало дупки, но съм щял да ги избягвам с мотора. И ние го послушахме. Голяма грешка. До Белоградчик направо се разглобяваме от друсане, дупки, кръпки, пясък, чакъл и какво ли още не на пътя. И отново стигаме по тъмно.
Отсядаме „При Сашо” – има красива къща, дава цял етаж под наем, има си парно, постоянно топла вода, има и магазинче в партера, а нощувката е 10 лв. От магазинчето си купуваме всичко необходимо за хапване, хората ни направиха салатка, микровълновата стопли пържолки и шишчета, бирата „Almus” от Видин беше студена. Ухааааааа!!!!!!!!!! По едно време идва един младеж от някъде си да си купува биричка от магазина и ни гледа как си хапваме под лозата и казва, че е единствения човек в махалата, който слушал рок и метъл. Дори искали по едно време да го прогонят. Наш човек!!! Казваме си наздраве, погалваме котката му Лъчо, баня и уморени задълбаваме в огромната спалня. През нощта се събуждам от валящия навън дъжд, мисля си колко е хубаво да се спи така, помолих се сутринта да не вали и отново заспах ...
ДЕН 5
Белоградчик - Видин - Козлодуй
Този ден май ставаме най-рано. Поне до момента. На седалките на мотора беше спала котка, сигурно Лъчо и си личат лапичките и. Докато си връзвам багажа успявам да скъсам два ластика. Много ме е яд, ‘щото тези са ми любимите, ползвам ги сигурно от 6-7 години. Поемаме из улиците на Белоградчик в посока Белоградчишката крепост. Този град е един от малкото в България, в който има информационни табели за всичко – караш и на всеки завой ти е показана посоката. Много е удобно.
Белоградчишката крепост е едно страхотно място. Много ни хареса. Успяваме да се качим по всички възможни кули, стени, върхове и какво ли още не. Много снимки, дори виждаме катеричка на едно дърво. И отново на пътя в посока север. На около 20-30 км се намира пещера Магурата, спирка от нашето пътуване. Намираме я със зор, изкачваме стълбите до касата, вход 4 лв., а на входа леличката ми вика – дано да имате фенерчета, че ако спре тока става кофти. Няма и екскурзовод. Оставят те на произвола на съдбата, на пещерните хора и огромните, спотайващи се в тъмното пещерни мечки. Мен много ме е страх от такива дупки, ама докато се помайвам Гергана се намърдва вътре и вече нямам избор. Вътре си е осветено, влажно и тихо.
По едно време се чуват гласове и точно преди да побегна навън се оказва, че са туристи, имат и гид, който ни показва едно табло, да спрем тока в залата с рисунките, ‘щом си тръгнем, че да не се хабял, тока де, не рисунките. И влизаме да видим изкуството на пещерните хора, готино, ама като гледаш как само са издраскани стените от съвременниците ни и ти става лошо. До елена нарисуван преди хиляди години, бай Ганьо нарисувал с пирон един заек. И се подписал. По стените, по таваните, навсякъде е надраскано. Баси. Тръгваме да излизаме и гледаме навсякъде разхвърляни пластмасови торбички, бутилки, хартии ...
... а на входа влизат със страх в очите двама младежи, немци, туристи, решили да разгледат красотите на България. С какво ли впечатление ще останат??? Още повече, че в залата с рисунките беше спрян тока. Е, такъв ни е туризмът на някои места.
Вече на светлото малко обслужване на мотора. Мразя мотори с верига, защото постоянно трябва да се дупиш над нея и да я смазваш. Друго си е карданът.
Пътя до Видин не беше интересен с нищо, освен с големите облаци от мушички. Времето си е навъсено, но не предвещава дъжд.
Дори в късния следобед слънцето се показа и огря крепостта Баба Вида, която и посещаваме. Страхотно място. Винаги съм искал да отида към тоя край на България, да разгледам крепости, Дунава и т.н. Та, Баба Вида си е много добре запазена. И там успяваме да разгледаме всичко, да се качим почти навсякъде, да влезем в разни дупки, по стълби, проходчета, кули, бойници и т.н. Отново много снимки и отново на мотора, а посоката е вече на изток. От това място започваме да се връщаме към Бургас. Но ни чака все още много път. Преминаваме през една от многото цигански столици на България – Лом. Много сиганин, много нещо бате. Имаш чувството, че си някъде в северен Бронкс. От къщите звучи яка чалга, а от колите, които задминаваш – рап. Пътят отново става кофти и не позволява бързо каране. Колкото по на север отивахме, толкова по-лоши ставаха пътищата ни. Няма оправия тая страна, ей!!!
Стигаме и до Козлодуй, мястото ни за нощувка. Там бяхме решили да спим на кораба „Радецки”, нощувките били по 6 лв., ама точно до кораба взели, че построили едно хотелче, цена по 20 лв. на човек, 3 звезди, а след карането през деня ни се иска малко лукс. Влизаме в стаята, огромна спалня, през прозорците пред тебе стои Дунав, разминават се шлепове и се чуват корабни сирени, а по ТВ-то има 24 часов порно канал. Ухаааа!!!!! Взимаме си няколко бирички и ядки от магазинче в Козлодуй и ... .
ДЕН 6
Козлодуй - Плевен - Свищов - Русе
Ставаме доста по-късно от нормалното. Баня и отново на път. Предната вечер администраторката явно ме хареса, защото предложи да си оставя мотора в предверието на хотела, до администрацията и той си стоя на топличко цяла вечер. Връзваме багажа и поемаме, но това ни е и най-краткото пътуване до първата забележителност – кораба Радецки е само на 50 метра от хотела.
Самият кораб не е оригиналният. Този бил досущ като оригинала, ама някаква възстановка в момента, аз не разбирам точно произхода му, ама вътре си изглежда доста добре. Замисляш се защо тези млади хора са хванали пушките и са тръгнали да мрат. Колко ли са били обречени и въпреки това са намерили смелост да го извършат и като се замислиш какво правят поколенията след тях ... Калпазани сме ние ... калпазани ... .
Отново замислени хващаме пътя за Плевен, взимаме си печати от Панорамата след около половин час обикаляне и разпитване за правилната посока, минаваме през Кнежа и поемаме по пътя за Свищов.
Тук отново решаваме да не слушаме табелите и слушаме картата и се надрусваме отново по дупките. Много често картите в България те лъжат. Отбелязали някакъв си път с дебела черта, все едно целия трафик на света минава по него, а реалноста е друга – дупки и пак дупки. А всички коли минават по някой си друг път. За това е най-добре да гледаш местните ... те хорицата си знаят какво правят.
В Свищов е къшата музей на Алеко Константинов, много интересно е представен живота му, а в къщата има и други исторически паметници. Дори е една колба е поставено сърцето му ... не, че се разбира, че е сърце, но така ми казаха в последствие. В Свищов се виждаме с мои колеги, поприказваме си малко и поемаме към Русе, че Димитър Змея от МК”Ескадрон” ни чака с отворени обятия. Пристигаме там по тъмно, Змея гостоприемно ни кани в кръчмата и вечерта отлита в спомени и разкази за мото живота. Бирата е студена, а храната хубава. Тук може да се каже, че се спекулации твурденията, че аз от три бири едвам съм гледал и съм оплитал краката. Бирите бяха две.
Правим доста планове за пътувания следващата година, дано да успеем да осъществим поне половината от тях. Спим у тях. Благодарим ти, Змей, за гостоприемството.
ДЕН 7
Русе - Тутракан - ез.Сребърна
На сутринта се събуждаме приятно от финките му (финка е вид птичка, пойна птичка, ‘дето сутрин се събужда по-рано от теб, пърха с крилца и чирулика). Змеят, специално за да се чувствам уютно, ги е купил. Пийваме си кафенце и продължаваме с планирането на пътешествия. По едно време той се разбързва, ще ходи на мото събора в Сопот, а и нас ни чака път на изток. Снимаме се за последно, заздравявайки дружбата между мото клубовете.
Той тръгва, а ние решаваме да разгледаме къщата на баба Тонка. На нея има бележка, че експозицията е в къщата на Захари Стоянов, на която пък отново има бележка, че в събота следобед няма да работи. Не работи и сутринта, както установяваме, и ядосани отиваме до средновековния град Червен на 30 км от Русе. Там е много красиво. Самата крепост е на върха на меандрите на р.Русенски Лом, отвсякъде е обградена с река, явно мястото е избрано много подходящо за отбрана.
Разглеждаме и се отправяме към пещерата Орлова чука. И тя е някъде в региона. Там за малко да изтървем екскурзовода с групата, ама все пак успяваме, плащаме си входа от по 4 лв. и вътре ни разказват разни интересни неща. Тая пещера на моменти е най-тясната, в която съм влизал. Добре, че има и други хора, иначе щях да се побъркам. Досега били изследвали над 15 км от нея, смятало се, че можело дори да минава под Дунав и да стига до Румъния, но със сигурност е втората по дължина в България. Аз на пещерите най-много се радвам като излизам навън. Слънцето ме влече.
Навън се е много топло и вятъра ни отвявя до скалната църква, с.Иваново. Мястото е под защитата на ЮНЕСКО. Там си накупуваме литература, дискове и какво ли още не, а мотора ни го пази един дядо, ‘дето навремето дълги години е карал. Ех, кой знае как и аз ще разправям на младежите същото след 100 г., ама кой знае ...
Отново сме на пътя, връщаме се до Русе и покрай Дунава поемаме към Тутракан. Предният ден бяхме решили да отскочим до Букурещ, да поразгледаме малко и да се върнем през Силистра с ферибота, ама се оказа, че ми е изтекъл срока на гражданската отговорност, а не ми се искаше да рискувам. В такъв случай продължаваме към Тутракан, където има музей на Дунавския риболов, който обаче се оказва, че не работи събота и неделя, а само през седмицата. Защото тогава почти няма и туристи, които да обикалят. Колко удобно.
На излизане от града търсим военния мемориал, за който Змеят ни разказа. И го намираме. Място, където българската армия е записала една от най-бляскавите си победи. Победа, за която малко се знае, но която наистина е много величава. Румънците са окупирали Северна Добруджа по време на Балканската война и са построили с помощта на французи и немци непревземаемо укрепление. Което българите, ‘щото не знаели, че е непревземаемо, успели да превземат за 33 часа. Дали сме 1500 жертви за 7000 румънски. И всичките войници са погребани в две братски могили. Хора с чест сме. Благодарните поколения за направили този мемориал, който посещаваме. За съжаление там не виждаме жив човек – само едно лудо куче, което се скъсва да лае и да ни напада. Голяма спокойствие иначе цари на това място.
Но времето напредва и поемаме към езерото Сребърна. Там се настаняваме в с.Ветрен, до самия Дунав, в къща, която ни препоръча Андриан от Силистра. Много хубаво местенце, хубава храна, сравнително евтина, нощувката е 15 лв. Като за последно си хапваме пържена дунавска риба, пийваме вино и биричка, баня и заспиваме като къпани.
ДЕН 8
Сребърна - Силистра - Добрич - Варна - Бургас
Последният ни ден. Спим до късно и поемаме към Природонаучния музей на езерото Сребърна. Аз лично съм много разочарован – експозицията не е променяна още от 80-те години, всичко е мръсно и е пълно с препарирани птици, а ние определено обичаме да ги наблюдаваме живи. Чудя се на липсата на синхрон между Община Силистра и разните му там министерства, че така да изоставят това място. А то определено има голям потенциал и в туризма, и в природозащитата. Малко караме и по един черен път, обикалящ езерото и играещ ролята на еко-пътека, където за малко да се сгромолясам в чакъла. После търсим безрезултатно крепост около с.Сребърна, не я намираме и поемаме към Силистра. Там посещаваме крепостта Меджи Табия, укрепление останало от турците. Много е запазено и сме доволни от всичко видяно.
От тук пътя е само към Бургас. Малко тъжно ни става. Свикнахме да пътуваме, всеки ден да сме на различно място, да разглеждаме различни забележителности, да ни брули вятъра и т.н., а сега вече трябва да се прибираме ... . В Добрич отново всички музеи са затворени, какво ли се учудваме.
Във Варна се отбиваме само да заредим, кафенце с познати и след няколко часа сме в Бургас, където ни чакат Морските братя да разказваме за преживелиците си. Хубаво е да си на маса сред приятели, но още по-хубаво е да обикаляш по пътищата с тях и да споделящ всичко, което ти предлага едно пътуване.
Равносметката от цялото пътешествие:
8 дена път и 2200 км по пътищата на България
110 литра бензин х 1.95 лв. = 215 лв.
За нощувки – по 85 лв. на човек
Други разходи – храна, музеи, сувенири и т.н. – 200 лв.
Общ бюджет – около 600 лв. за 2 човека и един мотор за 8 дни.
Невероятното чувство от карането на мотоциклет, много нови запознанства, много видяни неща, 2000 снимки, много изтръпване на задника, много път и страхотното чувство, че следващата година ще направим всичко възможно за да сме отново на пътя и да обикаляме по непознати места.
Аз си я обичам, но ми се искаше и да я опозная, като я обиколя с мотор. Тази мечта си я имам от преди няколко години и едва сега успях да я осъществя – около България за 8 дни с мотор.
Участниците бяхме двама – аз и Гергана. Моторът – Suzuki VZ 800 Marauder.
Въпреки че всичко го замисляхме още от началото на лятото, времето все не достигаше. И след “Мото среща на брега – 2007” се появи малък прозорец. Точно 8 дни. Напълно достатъчно време да пообиколиш и да поразгледаш наляво – надясно.
Подготовката – няколко дена преди обиколката си набелязахме пътя, обектите за посещаване, нощувките и т.н. Първоначално смятахме да нощуваме на палатка, но студът си каза думата, и по нета намерихме сносни квартири по целия път. Замисълът беше да стигнем до 4-те края на България, да посетим колкото се може повече забележителности, да видим всичко, което можем и да се напътуваме с мотора ... един вид да ни държи влага за през зимата.
ДЕН 1
Бургас – Елхово – Любимец – Маджарово
Тръгваме по живо по здраво чаааааак в 14.30, определено по моя вина. Предния ден и двамата бяхме на работа до 18.00 ч., но аз така и не успявам да вляза в кондиция и да се приготвя навреме. Още повече - тъкмо си обличам екипа и забелязазвам, че някакъв си кърлеж ме е заръбал и трябва да се справям и с него. Победа и забиваме из пътищата на Странджа. Бургас – Елхово – Тополовград си е добър път, почти няма дупки и се кара сравнително бързо. Само Тагаревското ханче ни спира за порция шкембе – на 15 км след Средец. Времето не е нито студено, нито топло, слънчево, идилия за мото пътешественика. От Тополовград през Любимец и напряко през селата стигаме до гр.Маджарово, където се настаняваме в ремонтирания и готов да посреща гости Природозащитен център “Източни Родопи”. Нощувката е 12.00 лв. на калпак, топла вода, вкусна кухня и приятната компания на Марин и Албена Куртеви, стопани на мястото. Вечерта преминава в разискване на проблемите на природозащитата в България и пийване на биричка.
ДЕН 2
Маджарово – Перперикон – Кърджали – Ардино – Смолян - с.Ягодина
Сутринта в понеделник Марин ни събужда с новината, че можем да наблюдаваме лешояди от моста на р.Арда, в непосредствена близост до Центъра. Еееее, това си е страхотна гледка, която може да се види само там – 18 белоглави лещояда се хранят с охота от трупа на една крава, а ние с помощта на зрителна оптика ги гледаме без да ги притесняваме. В миналото лешоядите са били често срещани по нашите земи, но заради редица фактори вече са почти на ръба на изчезването. Гледаме, гледаме, после си оправяме багажа, връзваме го на мотора и поемаме отново по пътищата на Родопите.
Посещаваме първо историческия комплекс на гр.Маджарово. Преди доста години, по-точно в 1913 г., тракийците бягали от турците и на това място били избити над 1600 човека. Мъже, жени, деца. Защото не искали да останат в зоната на “турското присъствие” (мамка ви гадни политици). На помощ се притекла четата на Димитър Маджаров, която се опитвала да прикрие бягащите тракийци. Успели да се спасят около 20 000 човека, но от труповете Арда текла окървъвена в продължение на седмица ... .
Потресени от видяното се отправяме към Перпирикон. По пътя е пълно с турски села, навсякъде стърчат джамии, само тук-таме се вижда някоя полуразрушена църква. Жалко. Навремето са казвали, че Родопите са били крепостта на християнството ... .
Перперикон – за него може да се изпише доста, има си и сайтове в нета. До подножието му вече има асфалтиран път и паркинг, на който за левче ти пазят мотора, гледаш как крави и кучета минават покрай чуждите туристи, а местните се шашкат, как мотора струвал колкото две къщи на бай Ахмед от с.Горна крепост. На паркинга има няколко магазинчета със сувенири, карти на мястото и т.н. На Гери тези нещица са си и слабост и тя започва да пълни празната раница, специално подготвена за случая.
Отново на път в посока Кърджали. Много красиви гледки по пътя, асфалтът е в превъзходно състояние, времето и настроението също. С песен на уста влизаме в “столицата” на Родопите. И веднага се чувстваме малцинство. Навсякъде чужда реч. Не разбираме, но май е турска. На автогарата решаваме да похапнем, сервитьорката е със страхотни шарени очи, а обслужването перфектно. Зареждаме на ЛукОйл и продължаваме. По време на обиколката цените на бензина варират от 1.90 до 1.99 лв. за литър А-95, зареждаме само на ОМВ, по изключение на ЛукОйл, и по крайно изключение - на Петрол.
Смолян – завои, завои и пак завои по пътя за “дългия” град. Бързаме за да “хванем” Астрономическата обсерватория. Пристигаме, но за съжаление само преди 10 минути е започнала последната за деня лекция и ние се задоволяваме само с разглеждане на експозицията. Удряме си и печат по инициативата на БТС “Сто туристически обекта в България” и отиваме до стария квартал на града да поснимаме стари къщи. Наситихме се и на това, зарежданка в ОМВ и поемаме по пътя за с.Ягодина. Времето значително напредна, стана сумрак, а и доста студено.
Продължаваме напред. Минаваме покрай село Широка Лъка, там също има печат, но вече всичко е затворено. Пролетно време там се прави фестивал на кукерите и си обещаваме да го посетим. Завои и отново завои. Спираме на няколко пъти за да се постоплим, наистина си стана студено. Забелязвам, че ми е изгоряла задната светлина и като видя кола в огледалото леко хващам предната спирачка, да ни отбележи, че да не ни търсят после в деретата. По едно време стигаме до разклона за с.Ягодина и няколкото километра през Ягодинското ждрело ни се струват много повече. Фарът осветява надвисналите скали, паднали камъни и прави причудливи сенки по отвесните стени, а до пътя, някъде долу в ниското шуми реката. Пътят, както си е нормален, става еднолентов, а след един километър осветявам как част от него го няма, колите минават с едната гума по банкета, а останала част е пропаднала някъде към реката. Бррррр! Какви ли не сценки ни минават през главите. Аз си мисля какъв е шанса да ме уцели случайно падащ камък от скалите и се надявам да е много нисък, макар че се съмнявам в това – по пътя на всеки няколко метра има вече паднали камъни. Ужас!
След дълго изкачване най-накрая стигаме до с.Ягодина, уличното осветление не работи, само джамията свети, но нас вече ни очакват. Стопаните на къща „Снежина” са запалили “чудо”-то, печка с дърва и в къщата цари домашен уют и комфорт. Черпят ни с мурсалски чай и обясняват колко добре действал на целия организъм. Дори му казвали “родопската виагра”. После черпят и с винце и ракийка и на сладки приказки за историята и природата на Родопите става вече полунощ. Лягаме се, а историята за чая май е вярна
ДЕН 3
с.Ягодина – Триград – Доспат – Гоце Делчев – Петрич – Рупите – Благоевград - гр.Рила
Сутринта се събуждаме от песните на петлите, виждаме как горските работници се катерят в един камион, облечени дебело и с ръкавици, и с надежда пускаме прогнозата в очакване на добри новини. А те са повече от добри – цялата седмица го дават хубаво време, само в неделя валежи, но пък ние и тогава се прибираме. Споко. Сбогуваме се с хазяите, те ни дават съвети за пътя (хазяят е стар моторист) и поемаме към Ягодинската пещера. Този път ждрелото не ни се струва толкова дълго и опасно, но пък е страшно красиво. Стигаме до пещерата, но там сме изненадани – организирана група ще влезе чак в 11.00 ч. Опаааа, объркват се плановете, но ще чакаме. Нямаме друг избор. След 11.00 след един час в недрата на земята, страхотен екскурзовод, страхотна пещера, сталактити, сталактони, сталакмоти и други такива сталак-неща се виждат навсякъде около теб, капе вода по темето ти, а вътре е само 6 градуса и 90 % влажност.
Аз не съм много по дупките в земята, но Гер ги обожава и не спира да снима. Излизаме, печати в книжките, качваме се на мотора и се пускаме до пещерата Дяволското гърло. Посещавали сме я и двамата и сме само за печата. Нали сме колекционери. Отпред бяха спрени няколко ендура на стопаните на пещерата. Часът вече е почти 14.00, а ни чака преход през целите Родопи, Пирин и нощувка в Рила. Тръгваме. Пътят е идеален на места, на други лош, но за кратко. Родопите са страхотно красива планина. Пълни са с разни махали, къщици и странни хора, които живеят сякаш откъснати от цивилизацията. Гледат ни странно, децата ентусиазирано махат, а ние се наслаждаваме на пътя и на завоите. Аз нещо се ентусиазирах и гледам на една от спирките, че съм достигнал почти до ръба на гумите в завоите. Брей ... тц, тц, тц ... !!! Минаваме Доспат и природата става още по-сурова, а към Гоце Делчев хорицата навсякъде добиват камънаци – от тия ‘дето се строят къщи и дувари с тях. Навсякъде прахоляк и джамии. Дори по две в село. Да правят явно стерео звук при молитва.
Не знам защо, но бях останал с впечатлението, че след Гоце Делчев по пътя ни до Петрич е само поле. Как само съм могъл да забравя Пирин??? А той се извиси над нас като някакъв огромен исполин. Заредихме в Г.Делчев и заизкачвахме Пирин. Страхотни завойчета, къси и остри, драпаш си по тях и по едно време гледаш цялата равнина в краката ти. Красота! Спираме на билото да разгледаме паметника на Гоце Делчев и да намерим място за хапване. Коремите стържеха от глад. Там попадаме на едно от най-вкусните места по време на цялото ни пътуване – „Тихият кът”. Не знам дали чистият въздух повлия или готвачът беше наистина перфектен, но там хапнах най-вкусното телешко варено през живота си. Кухнята беше на висота. Пийнахме и Пиринско пиво, нали си бяхме обещали да пием навсякъде местна бира, ако я има, и поемаме надолу към Петрич.
По пътя решаваме, че няма да ни стигне времето да посетим Мелник, и с пълна газ едвам успяваме да хванем отворена църквата на баба Ванга. Прекрасно, спокойно и духовно местенце. Изпадаш в някакъв унисон със себе си. На това място баба Ванга е живяла през последните години на живота си. Има топли минерални извори и е с пъти по-топло от планината.
Не искаме да си тръгваме, но ни чакат още към 100 км до гр.Рила, които обаче взимаме почти на един дъх. В гр.Рила спим в къща за гости „При Гешеви”, цена на легло – 15 лв., а като поисках да включат климатика в стаята за да се постоплим цената стана по 18 лв. Хм! А и гостоприемството никакво го нямаше, така че стига съм им правил реклама. Поне топла вода имаше ...
Този ден остави дълбок отпечатък в съзнанието ми. Най-дългото каране, при това по труден планински терен. Родопите, Пирин и част от Рила. Умора и едно приятно чувство, че си на оня, другия край на България.
ДЕН 4
гр.Рила – София - Берковица - гр.Белоградчик
Бяхме решили да станем уж рано, уж още в 8 да сме пред Рилския манастир, ама пак не стана и бяхме пред вратите му в 10.00. Там едни Божи служители ни посрещат много благо и ми казват да си оставя мотора на служебния паркинг, да можели да го наглеждат. Брей, добри хора има по пътищата. Дори си бях забравил телефона върху самия мотор и на тръгване никой не ми го беше и пипнал.
Рилският манастир – трябва да отиде и да се види. Голяма работа, а и денят беше делничен и нямаше толкова много народ, че да гледаш как се е комерсиализирало мястото. В музея има обновена сбирка, входа е 8.00 лв. на калпак, а за студенти е 0.50 лв. Ние сме студенти ... то ни личи. Жената не ми повярва много, много, но нямаше избор. Ние отново си накупуваме сувенири, книжки и т.н., печат за присъствие и продължаваме с разходката из манастира. Яко снимки, като японски туристи сме. А, имаше и една група такива – 30 човека с около 100 – 200 фотоапарата и всякаква техника по тях. Голямо снимане пада. След манастира похапваме вкусни мекици с пудра захар, ‘дето повече хвърчеше във въздуха от колкото по мекиците и се пускаме към равнината до малкото градче или селце Кочериново. Там в стари селскостопански сгради един ентусиаст събира стари коли и мотори, с намерението да направи музей след време. И ще го направи – има и парите, и възможностите, а и вече доста техника е посъбрал. За разлика от голяма част от хората, които се занимават с ретро возила, той няма нищо против да влезеш и да разгледаш всичко, което е събрал. Само да не пипаш, че преди седмица му откраднали капачката за резервоара на старо БМВ. Какви хора има само!!!
Стана вече пладне, а ние все още не се бяхме отправили на север, по пътя за Белоградчик, затова се стегнахме и стъпихме на магистралата към София. До столицата пътят си е скучна работа – даваш газ, държиш се за кормилото и гледаш да не заспиш. Скука!
Околовръсното на София с право го наричат “околомръсно”. Мизерия, мръсотия, сивота ... всички хора те гледат лошо, абе ... София. Много коли, камиони, каруци, пешеходци дори. С кеф излизаме на пътя за Калотина, от където бяхме решили да посетим Сливница. Но тъкмо седнахме да хапнем и небето просълзи за малко, едни сиви и черни облаци са се навъсили, по разказите на местните в Сливница нямало нищо интересно, а и нямаше да ни стигне времето за Берковица, и решаваме да продължаваме на север. Точно преди Петроханският проход ме спряха полицаи за проверка, пичът видимо се учуди като видя, че сме от Бургас, но за моя радост не видя, че ми е изтекла Гражданската отговорност. Продължаваме смело и безотговорно по завоите и по едно време – Берковица пред нас. За съжаление не успяваме да хванем работното време на музея за 15 минути. Беше затворено. Само едно павилионче със сувенири работеше и там поне поразглеждаме. Гергана отново изхарчва една купчина пари за сувенири, а аз се чудя как да отворя вратата на музея.
Снимаме се, изчакваме да ни починат задниците, ‘щото вече си бяха изтръпнали и сядаме за по кафе в ОМВ-то. ОМВ-тата са някаква слабост за мен. Предимно на тях зареждам, много често там пия кафе, абе много си ги обичам. Там се заговаряме с един дядо, ‘дето на времето карал мотор (хе, хе, колко такива срещнахме по пътя) и той ни препоръчва да си скъсим пътя до Белоградчик като избегнем Монтана и минем през селата. Пътят бил отличен, само на няколко места имало дупки, но съм щял да ги избягвам с мотора. И ние го послушахме. Голяма грешка. До Белоградчик направо се разглобяваме от друсане, дупки, кръпки, пясък, чакъл и какво ли още не на пътя. И отново стигаме по тъмно.
Отсядаме „При Сашо” – има красива къща, дава цял етаж под наем, има си парно, постоянно топла вода, има и магазинче в партера, а нощувката е 10 лв. От магазинчето си купуваме всичко необходимо за хапване, хората ни направиха салатка, микровълновата стопли пържолки и шишчета, бирата „Almus” от Видин беше студена. Ухааааааа!!!!!!!!!! По едно време идва един младеж от някъде си да си купува биричка от магазина и ни гледа как си хапваме под лозата и казва, че е единствения човек в махалата, който слушал рок и метъл. Дори искали по едно време да го прогонят. Наш човек!!! Казваме си наздраве, погалваме котката му Лъчо, баня и уморени задълбаваме в огромната спалня. През нощта се събуждам от валящия навън дъжд, мисля си колко е хубаво да се спи така, помолих се сутринта да не вали и отново заспах ...
ДЕН 5
Белоградчик - Видин - Козлодуй
Този ден май ставаме най-рано. Поне до момента. На седалките на мотора беше спала котка, сигурно Лъчо и си личат лапичките и. Докато си връзвам багажа успявам да скъсам два ластика. Много ме е яд, ‘щото тези са ми любимите, ползвам ги сигурно от 6-7 години. Поемаме из улиците на Белоградчик в посока Белоградчишката крепост. Този град е един от малкото в България, в който има информационни табели за всичко – караш и на всеки завой ти е показана посоката. Много е удобно.
Белоградчишката крепост е едно страхотно място. Много ни хареса. Успяваме да се качим по всички възможни кули, стени, върхове и какво ли още не. Много снимки, дори виждаме катеричка на едно дърво. И отново на пътя в посока север. На около 20-30 км се намира пещера Магурата, спирка от нашето пътуване. Намираме я със зор, изкачваме стълбите до касата, вход 4 лв., а на входа леличката ми вика – дано да имате фенерчета, че ако спре тока става кофти. Няма и екскурзовод. Оставят те на произвола на съдбата, на пещерните хора и огромните, спотайващи се в тъмното пещерни мечки. Мен много ме е страх от такива дупки, ама докато се помайвам Гергана се намърдва вътре и вече нямам избор. Вътре си е осветено, влажно и тихо.
По едно време се чуват гласове и точно преди да побегна навън се оказва, че са туристи, имат и гид, който ни показва едно табло, да спрем тока в залата с рисунките, ‘щом си тръгнем, че да не се хабял, тока де, не рисунките. И влизаме да видим изкуството на пещерните хора, готино, ама като гледаш как само са издраскани стените от съвременниците ни и ти става лошо. До елена нарисуван преди хиляди години, бай Ганьо нарисувал с пирон един заек. И се подписал. По стените, по таваните, навсякъде е надраскано. Баси. Тръгваме да излизаме и гледаме навсякъде разхвърляни пластмасови торбички, бутилки, хартии ...
... а на входа влизат със страх в очите двама младежи, немци, туристи, решили да разгледат красотите на България. С какво ли впечатление ще останат??? Още повече, че в залата с рисунките беше спрян тока. Е, такъв ни е туризмът на някои места.
Вече на светлото малко обслужване на мотора. Мразя мотори с верига, защото постоянно трябва да се дупиш над нея и да я смазваш. Друго си е карданът.
Пътя до Видин не беше интересен с нищо, освен с големите облаци от мушички. Времето си е навъсено, но не предвещава дъжд.
Дори в късния следобед слънцето се показа и огря крепостта Баба Вида, която и посещаваме. Страхотно място. Винаги съм искал да отида към тоя край на България, да разгледам крепости, Дунава и т.н. Та, Баба Вида си е много добре запазена. И там успяваме да разгледаме всичко, да се качим почти навсякъде, да влезем в разни дупки, по стълби, проходчета, кули, бойници и т.н. Отново много снимки и отново на мотора, а посоката е вече на изток. От това място започваме да се връщаме към Бургас. Но ни чака все още много път. Преминаваме през една от многото цигански столици на България – Лом. Много сиганин, много нещо бате. Имаш чувството, че си някъде в северен Бронкс. От къщите звучи яка чалга, а от колите, които задминаваш – рап. Пътят отново става кофти и не позволява бързо каране. Колкото по на север отивахме, толкова по-лоши ставаха пътищата ни. Няма оправия тая страна, ей!!!
Стигаме и до Козлодуй, мястото ни за нощувка. Там бяхме решили да спим на кораба „Радецки”, нощувките били по 6 лв., ама точно до кораба взели, че построили едно хотелче, цена по 20 лв. на човек, 3 звезди, а след карането през деня ни се иска малко лукс. Влизаме в стаята, огромна спалня, през прозорците пред тебе стои Дунав, разминават се шлепове и се чуват корабни сирени, а по ТВ-то има 24 часов порно канал. Ухаааа!!!!! Взимаме си няколко бирички и ядки от магазинче в Козлодуй и ... .
ДЕН 6
Козлодуй - Плевен - Свищов - Русе
Ставаме доста по-късно от нормалното. Баня и отново на път. Предната вечер администраторката явно ме хареса, защото предложи да си оставя мотора в предверието на хотела, до администрацията и той си стоя на топличко цяла вечер. Връзваме багажа и поемаме, но това ни е и най-краткото пътуване до първата забележителност – кораба Радецки е само на 50 метра от хотела.
Самият кораб не е оригиналният. Този бил досущ като оригинала, ама някаква възстановка в момента, аз не разбирам точно произхода му, ама вътре си изглежда доста добре. Замисляш се защо тези млади хора са хванали пушките и са тръгнали да мрат. Колко ли са били обречени и въпреки това са намерили смелост да го извършат и като се замислиш какво правят поколенията след тях ... Калпазани сме ние ... калпазани ... .
Отново замислени хващаме пътя за Плевен, взимаме си печати от Панорамата след около половин час обикаляне и разпитване за правилната посока, минаваме през Кнежа и поемаме по пътя за Свищов.
Тук отново решаваме да не слушаме табелите и слушаме картата и се надрусваме отново по дупките. Много често картите в България те лъжат. Отбелязали някакъв си път с дебела черта, все едно целия трафик на света минава по него, а реалноста е друга – дупки и пак дупки. А всички коли минават по някой си друг път. За това е най-добре да гледаш местните ... те хорицата си знаят какво правят.
В Свищов е къшата музей на Алеко Константинов, много интересно е представен живота му, а в къщата има и други исторически паметници. Дори е една колба е поставено сърцето му ... не, че се разбира, че е сърце, но така ми казаха в последствие. В Свищов се виждаме с мои колеги, поприказваме си малко и поемаме към Русе, че Димитър Змея от МК”Ескадрон” ни чака с отворени обятия. Пристигаме там по тъмно, Змея гостоприемно ни кани в кръчмата и вечерта отлита в спомени и разкази за мото живота. Бирата е студена, а храната хубава. Тук може да се каже, че се спекулации твурденията, че аз от три бири едвам съм гледал и съм оплитал краката. Бирите бяха две.
Правим доста планове за пътувания следващата година, дано да успеем да осъществим поне половината от тях. Спим у тях. Благодарим ти, Змей, за гостоприемството.
ДЕН 7
Русе - Тутракан - ез.Сребърна
На сутринта се събуждаме приятно от финките му (финка е вид птичка, пойна птичка, ‘дето сутрин се събужда по-рано от теб, пърха с крилца и чирулика). Змеят, специално за да се чувствам уютно, ги е купил. Пийваме си кафенце и продължаваме с планирането на пътешествия. По едно време той се разбързва, ще ходи на мото събора в Сопот, а и нас ни чака път на изток. Снимаме се за последно, заздравявайки дружбата между мото клубовете.
Той тръгва, а ние решаваме да разгледаме къщата на баба Тонка. На нея има бележка, че експозицията е в къщата на Захари Стоянов, на която пък отново има бележка, че в събота следобед няма да работи. Не работи и сутринта, както установяваме, и ядосани отиваме до средновековния град Червен на 30 км от Русе. Там е много красиво. Самата крепост е на върха на меандрите на р.Русенски Лом, отвсякъде е обградена с река, явно мястото е избрано много подходящо за отбрана.
Разглеждаме и се отправяме към пещерата Орлова чука. И тя е някъде в региона. Там за малко да изтървем екскурзовода с групата, ама все пак успяваме, плащаме си входа от по 4 лв. и вътре ни разказват разни интересни неща. Тая пещера на моменти е най-тясната, в която съм влизал. Добре, че има и други хора, иначе щях да се побъркам. Досега били изследвали над 15 км от нея, смятало се, че можело дори да минава под Дунав и да стига до Румъния, но със сигурност е втората по дължина в България. Аз на пещерите най-много се радвам като излизам навън. Слънцето ме влече.
Навън се е много топло и вятъра ни отвявя до скалната църква, с.Иваново. Мястото е под защитата на ЮНЕСКО. Там си накупуваме литература, дискове и какво ли още не, а мотора ни го пази един дядо, ‘дето навремето дълги години е карал. Ех, кой знае как и аз ще разправям на младежите същото след 100 г., ама кой знае ...
Отново сме на пътя, връщаме се до Русе и покрай Дунава поемаме към Тутракан. Предният ден бяхме решили да отскочим до Букурещ, да поразгледаме малко и да се върнем през Силистра с ферибота, ама се оказа, че ми е изтекъл срока на гражданската отговорност, а не ми се искаше да рискувам. В такъв случай продължаваме към Тутракан, където има музей на Дунавския риболов, който обаче се оказва, че не работи събота и неделя, а само през седмицата. Защото тогава почти няма и туристи, които да обикалят. Колко удобно.
На излизане от града търсим военния мемориал, за който Змеят ни разказа. И го намираме. Място, където българската армия е записала една от най-бляскавите си победи. Победа, за която малко се знае, но която наистина е много величава. Румънците са окупирали Северна Добруджа по време на Балканската война и са построили с помощта на французи и немци непревземаемо укрепление. Което българите, ‘щото не знаели, че е непревземаемо, успели да превземат за 33 часа. Дали сме 1500 жертви за 7000 румънски. И всичките войници са погребани в две братски могили. Хора с чест сме. Благодарните поколения за направили този мемориал, който посещаваме. За съжаление там не виждаме жив човек – само едно лудо куче, което се скъсва да лае и да ни напада. Голяма спокойствие иначе цари на това място.
Но времето напредва и поемаме към езерото Сребърна. Там се настаняваме в с.Ветрен, до самия Дунав, в къща, която ни препоръча Андриан от Силистра. Много хубаво местенце, хубава храна, сравнително евтина, нощувката е 15 лв. Като за последно си хапваме пържена дунавска риба, пийваме вино и биричка, баня и заспиваме като къпани.
ДЕН 8
Сребърна - Силистра - Добрич - Варна - Бургас
Последният ни ден. Спим до късно и поемаме към Природонаучния музей на езерото Сребърна. Аз лично съм много разочарован – експозицията не е променяна още от 80-те години, всичко е мръсно и е пълно с препарирани птици, а ние определено обичаме да ги наблюдаваме живи. Чудя се на липсата на синхрон между Община Силистра и разните му там министерства, че така да изоставят това място. А то определено има голям потенциал и в туризма, и в природозащитата. Малко караме и по един черен път, обикалящ езерото и играещ ролята на еко-пътека, където за малко да се сгромолясам в чакъла. После търсим безрезултатно крепост около с.Сребърна, не я намираме и поемаме към Силистра. Там посещаваме крепостта Меджи Табия, укрепление останало от турците. Много е запазено и сме доволни от всичко видяно.
От тук пътя е само към Бургас. Малко тъжно ни става. Свикнахме да пътуваме, всеки ден да сме на различно място, да разглеждаме различни забележителности, да ни брули вятъра и т.н., а сега вече трябва да се прибираме ... . В Добрич отново всички музеи са затворени, какво ли се учудваме.
Във Варна се отбиваме само да заредим, кафенце с познати и след няколко часа сме в Бургас, където ни чакат Морските братя да разказваме за преживелиците си. Хубаво е да си на маса сред приятели, но още по-хубаво е да обикаляш по пътищата с тях и да споделящ всичко, което ти предлага едно пътуване.
Равносметката от цялото пътешествие:
8 дена път и 2200 км по пътищата на България
110 литра бензин х 1.95 лв. = 215 лв.
За нощувки – по 85 лв. на човек
Други разходи – храна, музеи, сувенири и т.н. – 200 лв.
Общ бюджет – около 600 лв. за 2 човека и един мотор за 8 дни.
Невероятното чувство от карането на мотоциклет, много нови запознанства, много видяни неща, 2000 снимки, много изтръпване на задника, много път и страхотното чувство, че следващата година ще направим всичко възможно за да сме отново на пътя и да обикаляме по непознати места.
))
Коментар