Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Memento mori. Болнични хроники.

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • #61
    От: Memento mori. Болнични хроники.

    Повече от месец никой не пише. Какво се случва?

    Коментар


    • #62
      От: Memento mori. Болнични хроники.

      Първоначално публикуван от go6o Преглед на мнение
      ...
      Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
      -Абе ти няма ли да пишеш?
      -А?
      -Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
      -Ама аз…
      -Няма ама, почвай.

      ….
      Къде е дъщеря ти за да ти напомни?

      Първоначално публикуван от ico318 Преглед на мнение
      Повече от месец никой не пише. Какво се случва?
      Ако не се лъжа, колегата се е регистрирал във форума заради теб...
      Как си?
      В миналото ще остане, каквито сме били...

      Коментар


      • #63
        От: Memento mori. Болнични хроники.

        Баси, как съм могъл да я пропуснал тази тема до сега. Въпреки, че знам с подробности, как се е случило всичко и как се развиват нещата при теб, написаното и споделено тук надминават всичко. Голям си, приятелю! С най-искрени пожелания скоро отново да седнеш на мотора!
        BMW R1200GS LC EXCLUSIVE, Triumph Tiger 800 XRx, Honda Transalp 600
        LAND ROVER Discovery II V 8 - 4.0, BMW 530 xDrive
        Не е достатъчно да си знаеш цената, трябва да се отчита и търсенето.

        Коментар


        • #64
          От: Memento mori. Болнични хроники.

          Чакаме....

          Коментар


          • #65
            От: Memento mori. Болнични хроники.

            Мислех , че съм изчерпал темата, то стана цял епос. Щом има желание, ще я продължа.
            Благодаря на всички за хубавите пожелания и интереса, добре съм. От няколко дни се уча да ходя без патерици, издевателствам и над ръката си да я раздвижа.
            Факт е , че процеса по оздравяване се оказа по дълъг и тегав, явно е от годинките .
            Тия дни се надявам да намеря време да доразкажа историята, макар и не толкова детайлно вече.

            Коментар


            • #66
              От: Memento mori. Болнични хроники.

              Първоначално публикуван от go6o Преглед на мнение
              Тия дни се надявам да намеря време да доразкажа историята, макар и не толкова детайлно вече.
              Предполагам, че повечето очакваме от досегашния модел с детайлите на разказа.

              Коментар


              • #67
                От: Memento mori. Болнични хроники.

                Лежах и си гледах ръката замислено. Все още имаше следи от кръв по нея, корички тук там, така си и остана неизмита и непочистена. Започна да ме хваща яд . Е добре де, да му се невиди… три дни никой не мъцна да ми каже нищо, толкова ли бе трудно. През всичкото това време аз я масажирах, дърпах и си кривях пръстите, опитвах да я раздвижа, мислейки си , че така върша нещо полезно. Държах патериците и се подпирах на нея, въпреки болката, както и се стараех да я ползвам. Не, не можех да си обясня това с друго, освен с мърлявщина и незаинтересованост, съжалявам, че го казвам, но за мен е факт. Било е ясно още първият ден, от снимките, едва ли сега са го научили. Всъщност дори по лошо, ако сега чак го виждат.
                Около обяд извикаха Емил за операция, бе дошъл неговият ред. Весел, усмихнат , много позитивен човек. Питах го, не го ли е страх. Отговори ми – „Много…”. Познато, а не му личеше. Като се замисля, май доста хора крием истинските си емоции, за добро или лошо.
                Докато се въртях в леглото, от скука ( е, и болка де…) леко свалих бинтовата си превръзка около коляното, че ме болеше там, а се чудех защо. С изненада видях разрез и конци в тази област. Зачудих се , какво пък там са правили, счупването бе по надолу. Дали не са ми заковали крака на стойка някак си, да е неподвижен, докато са ремонтирали… Реших да направя справка в гугъла, през телефона, какво аджеба, всъщност се случва при такава операция. А що ли ми трябваше…
                Оказа се, че въпросното фиксиране с така наречения „пирон”, се извършва през коляното, от където това 30-40 см желязо се вкарва в костта, и после се хваща странично с няколко болта ( представих си самонарезни винтове веднага ). По малката кост пък е с „плака”, по наше му – планка, на същият принцип. Събраната информация не ми подейства добре, за това се хоризонтирах, и се отдадох на медитация, или поне така ми се искаше. Абе, направо си изпаднах в депресия, въпреки че избягвах до момента да мисля за контузиите си, истината бавно , но безмилостно изплуваше, и се налагаше да я осмисля – бях си го начукал здраво, и трябваше да го приема. Прекалено метализиран станах, на същият крак и долу в стъпалото имам разни железа. Замислих се, че ако се наложи още една интервенция някога, недай си боже , май трябва първо да посетя тенекеджия, да поизправи първо метала, и тогава лекар. За минаване през метал детектор на летище сигурно ще трябва да прилагам рентгенова снимка и епикриза.
                Емил се появи скоро, с огромна кървава превръзка на ръката, което ме изтръгна от нерадостните ми разсъждения. Оперирали го с месна упойка, усещало се всичко, но без болка. Казах му да ми спести подробности, но му напомних му , че след малко ще я усети…
                Донесоха му плик с храна, вода и цигари. Последното доста ме поблазни, така че като реши да изпуши една цигара, му казах че ще го последвам. Обясни ми къде това е възможно, и че ще ме чака там. Обух си една лява джапанка, не пропускайки да отбележа факта за себе си, че вероятно ще се наложи да износя още един чифт, и то само от лявата страна, метнах се на патериците и закуцуках в указаната посока. Разстоянието се оказа повече от това до тоалетните, взех го на два пъти, и се добрах потен и полужив до перваза на отворен прозорец, в нещо като стая с рафтове за библиотека, и няколко книги, предполагам завещани от пациенти. Запалих мечтаната цигара, дръпнах два пъти и усетих как главата ми се замайва и силите ме напускат. Егаси. Пуснах патериците и се облегнах изцяло на парапета. Определено повече нямаше да пуша в болницата, не и такива цигари. Добрах се криво-ляво до стая 13 и се разложих върху леглото.
                Скоро дойде Емил, и се засуети около плика си с продукти. Сумтенето се засилваше, за това погледнах към него, а той ме изгледа жално.
                - Абе, то жена ми, горката, се ошашави покрай мен, ама да ми донесе найлонов плик, и да го завърже… А и ми взела 3 л бутилка с вода… То аз не мога да я отворя с една ръка, камо ли да я вдигна да пия.
                Напуши ме смях. Всички на тоя етаж бяхме с дефекти, и ситуацията ме развесели. Действайки в синхрон, аз с една ръка и половина, той с другата, успяхме да отворим плика.
                Вечерта се спусна неусетно, и аз си направих традиционните вече приготовления – книга, аулин, сокове, а Емил ми даде ампули аналгин, носеше си. Закачиха ни системите, странното бе, че неговият абокат бе на дланта отгоре, доста неудобно стърчеше, не успяха да му налучкат вената предишният път от 5 ( пет ) опита, бяха го направили на решето.
                Дойде сестрата да му постави болкоуспокояващо, по традиционният метод – инжекция в задника, аз отново проявих незаинтересованост.
                Емил:
                -Абе, теб не те ли боли, не искаш ли и ти?
                -Мнее, търпи се.
                -Да бе, то за това цяла нощ се търкаляш насам натам. Само на челна стойка не те видях….
                -Много енергия, изразходвам я така.
                -Аха, така предположих и аз, ама да питам.
                Взех книгата, избрах си Достоевски и „Идиот”, най вече заради асоциирането си в момента със заглавието на произведението, не бях убеден че успея да го прочета.
                Прочетох доста глави, след полунощ болката като възприятие започна да надхвърля възприеманото от четенето и посегнах към ампулата с аналгин. Редувах ги с другото, че иначе се губеше ефекта, явно тялото привикваше към лекарствата и не действаха. Оказа се, че ампулите са различни, и нямат разрез за счупване, предишните ги чупех с една ръка. Е , тоя тип бяха нечупливи. Напъвах се , опитах се да я заглавя в радиатора някак си, не става. Сетих се , че имам мултифункционален инструмент в раницата, с клещи. Извадих го и буквално разтроших горната част. Изсипах горчивата течност в устата си, заедно с парчета стъкло, изплюх ги и пих вода. Легнах отново да чета докато подейства , и да използвам момента да после да се опитам да заспя. Поредният ден бе към края си.

                Коментар


                • #68
                  От: Memento mori. Болнични хроники.

                  Утрото не се различаваше от предишното – дойде бързо, без да съм се наспал, нито да съм станал по начетен. Последваха стандартните процедури, казаха ми да не ям и пия нищо, щели да ме оперират. Не че имах много апетит, но това тотално го уби. Емил сподели, че не си усеща малкия пръст и не може да го движи, уж му били завързали там сухожилията, или каквото се прави, а днес трябваше да го изпишат.
                  През абоката ни вливаха разни лекарства. Процедурата и усещането са доста интересни – със спринцовка се вкарва във вените течността, усеща се физически как по-студена течност навлиза в тялото ти и се разнася нагоре по ръката. Не гледах докато го правеше сестрата, не са ми приятни такива неща, май го споменах. Противотромбната инжекция се бие в корема, около пъпа, в интерес на истината иглата е доста фина, но самото място деликатно, и за пореден път го казвам, но.. не е приятно. Системата не се усеща, само дето си вързан известно време с маркуча и гледаш как прозрачната течност от бутилката капка по капка отива в теб.



                  Въобще като се замисля, май приятни неща няма много в този тип заведения, може би само излишък от свободно време, което трудно може да оползотвориш.
                  Малко преди обяд дойде лекарят, който ме оперира (те бяха двама), да ми смени превръзката. Бинта беше напоен със засъхнала и съсирена кръв, както и чаршафа, не пожелах отново да гледам , макар че хвърлях погледи.



                  Поговорихме си, докато извършваше манипулациите, каза че са ужасно натоварени. Изненадах се, все пак август е отпускарски сезон, не е зима например-лед, скиори и т.н. Оказа се че точно заради това. Скиори нямало, но пък мотористи и катастрофи колкото щеш… Предложих му да си купи мотор. Отказа категорично. Разказа ми случка от преди:
                  -Един такъв, като теб, ама още незнаещ какво става и е станало, докато го качвахме на масата, само ми повтаряше – „Докторе, спаси ми крака, имам много пари, ще си платя!”. Как да му кажа, че крака му ми го докараха в една кофа… В крайна сметка, сега е със скъпа хидравлична протеза, дори облечен не му личи, но…
                  Преглътнах мълчаливо. Сетих се, понеже си писах с приятел моторист, и той на скоро с инцидент, какво ми каза, поговорка някаква – „Господи, благодаря ти че платих с пари…”. Кой както иска да го разбира.
                  Крака ми бе силно отекъл, измиха го със спиртов разтвор, и го бинтоваха чак до над коляното. Поне доби визуално приемлив вид, че с ония ми ти кървави петна, ме беше страх да го гледам. Доктора каза да му слагам и лед.



                  Малко след обяд Емил си тръгна. Сбогувахме се сърдечно, разменихме си телефоните. Някак си подобни ситуации сближават хората – да делиш храната си някого, да пушите по цигара, да усещаш и споделяш болката му, да си помагате. С една дума и до тоалетна сте заедно, както казармената история. Стана ми малко смотано.
                  Следобяда дойдоха стажанти, момче и момиче, явно на обучение. Тия бяха от Ирак. Разпитаха ме какво, що, за контузията, отговорих им. После дойде лекар да ги изпитва. Разговора бе на английски. Няма да навлизам в подробности, но в този момент осъзнах , че съм късметлия. Недай си боже някога да попаднеш на недоучили лекари. Имам опасение, че обучението в нашата страна на такива, е по скоро заради достъпните финанси, и ниският праг на изисквания. Отговорно мога да твърдя, че по повечето въпроси (те бяха 3-4) можех да кажа доста повече от тях, от обща култура, и от това което съм чел около предишните ми травми.
                  Така и не ме оперираха този ден. Отвисях си гладен. Опитвах да чета и гледам телевизия, но глад и болка е кофти комбинация и не ми се отдаде много. Чаках до към 9 някаква вечеря, никой не се появи и отидох да търся сестрата, явно ме бяха отписали тотално. Добрах се до стаята на дежурните , и обясних че бих хапнал нещо днес, че бананите ми свършиха ( излъгах, бяха останали 2-3, но усещах опасността да се превърна в макак от тази бананова диета).
                  -Ама вие не сте ли яли?
                  -Тц…
                  -Невъзможно.
                  -Да се закълна ли?
                  -Сега ще проверя…
                  След малко дойде притеснена и ми донесе кутия с нещо и филия хляб. Май не споменах до сега, винаги се полага филия хляб, нито повече нито по малко, както и да е, проблема се оказа по интересен –забравили да донесат вечеря на цялото отделение…
                  Онемях. То вярно , че в това отделение бяхме само , да го кажа стационарни, демек не можещи да мърдат насам натам много и да се оплакват, ама пък никой да не е питал. Може пък да имат запаси другите, знам ли. Твърдо реших да се запася с консерви, и щях да кажа да ми купят, още на следващият пожелал да ме посети.
                  Направих си обичайните приготовления за нощта и потънах в четивото, Достоевски си е тегав автор. Не гасях лампата, защото нямаше нощна, доста спартански условия.



                  Нощите също са интересни, за такива които не спят. Малко е като във филм на ужасите, припукване на луминисцентното осветление в коридора, стонове и въздишки в тишината или направо викове, долитащи от някъде. Тази нощ докараха сериозно пострадал, съдейки от разнасящият се вой и крясъци от болка, докато го настаняваха. Поредният, на когото живота му вероятно се е променил за секунди…

                  Коментар


                  • #69
                    От: Memento mori. Болнични хроники.

                    Адаш, като излезеш и ти дойде музата - събери тези писания в разказ и го пусни на масовата публика...
                    Ще има интерес, а и ще е доста поучителен за тези, които могат да четат...
                    Бързо оправяне ! Четенето продължава
                    Вече съм неактивен в този форум и не го следя.
                    Но съм насреща през алтернативни средства за комуникация (други форуми, телефон), ако има въпроси по обсъжданите тук теми.

                    Коментар


                    • #70
                      От: Memento mori. Болнични хроники.

                      Някак си, това което пиша не съм сигурен дали има място тук, вярно е че съм почнал, но вече си е нещо като биографичен опис на престой в болница... За тези на които им е интересно - поредният ден. Дано има полза все пак, каквато и да е тя.

                      Хигенните процедури в болницата се извършваха рано сутрин, от, санитар май трябва да се казва, или хигиенист , но с дрехи като мед.сестра, минаваше със стирка пода, и обираше отпадъците, които събирахме в найлонови торби, кошчета нямаше. Лелката бе доста усмихната и нахакана, три пъти ме попита няма ли да я черпя кафе, какво съм се намусил.
                      -Абе жена, аз не мога да ходя, какво кафе…
                      -Аз ще купя бе, ти дай пари!
                      -Така кажи!
                      На момента и нахвърлях стотинките за телевизора от шкафчето, и и казах да ми донесе и на мен.
                      Кафе! Егаси насладата… не е истина, колко много почват да ти липсват подобни глезотии, лесно достъпни в нормалният живот.
                      Докато се наслаждавах на горчивата течност, дойде мед.сестрата и ме срази от вратата:
                      -Ама ти кафе ли пиеш!!!
                      -Ахм – блажено измърморих аз.
                      -Не трябва!!! Ще те оперират!
                      -Пак ли? Вчера не се получи…
                      -Има график, не яж и не пий нищо. И лекаря каза да почнеш да приемаш отсега „Вено@@@@”, за отока, 2 пъти на ден.
                      - Няма да пия – ударих кафето на екс - а къде го тоя „вен…”-нещо си?
                      -Ми на аптеката има.
                      Що за въпрос, говореше интонацията.
                      -Не думай…
                      То, к’во да кажа.
                      Процедурата по лечебен глад бе стартирана от вчера, но и без нея губех средно по около половин/един кг телесна маса на ден. Не съм с наднормено тегло, и това бе ясно видимо за мен по тялото ми – ръцете и краката ми отъняваха. От друга страна се успокоявах или самозалъгвах, че така има шанс да проходя по бързо, защото натоварването на костите ще е по малко.
                      Около обяд, чух суетене в коридора, викове от болка, възбудени гласове, и не след дълго в стаята вкараха човек на носилка в работни дрехи, видима възраст над 65 г, блед като платно. Долната част на левият му крак, омотана в парцал, бе цялата в кръв, в областта на глезена. Прехвърлиха го на леглото , докараха подвижна количка с принадлежности, сложиха му абокат, система. Дойде лекар, и размота превръзката, докато младо момче, също в работни дрехи, държеше пострадалият да не се мята. Направих грешка да погледна, въпреки, че се стараех да не го правя, а гледката бе … лоша. Долната част на стъпалото неестествено извита, костта на подбедрицата се виждаше как стърчи навън и .. т.н.
                      Такива неща не ми влиаят добре. Съсредоточих вниманието си, до колкото успях , върху изучаването на тавана, но не особено успешно. Бе ясно, мислех си, че комфорта, на който се радвах до сега в стая 13 свърши. Едно е да си сам, друго с човек в що годе добра кондиция, трето с някой в тежко състояние. Стаите бяха с обем за до 4 ри легла, а отделението – травматология, и то натоварена, нормално бе да се стигне до такава ситуация. Чисто егоистично се замислих и какво мога да направя, за да минимизирам лошите страни на това положение.
                      Звъннах на Асен, казах му за лекарството което ми трябва, да ми вземе и някакви сериозни мултивитамини с минерали, бездимни цигари, тапи за уши и ароматизатор. Тапите бяха да ме изолират от стонове и други характерни шумове за етажа , вече и стаята , а ароматизаторът поръчах , поради ясния към момента факт, че докараният пациент е в тежко състояние, и естествените му нужди ще бъдат достояние за обонянието ми.
                      Донесоха обяда, обаче само видях че е руло със салата, още докато го подаваше, санитарката се сепна и каза „Ааа, не, за теб няма”. Преглътнах жално и я изгледах как изнесе вкусното на вид ядене, рядкост е.
                      Не след дълго изкараха новият ми съсед за операция, случаят видимо бе спешен. Беше ми писнало да чета, телевизора не работеше, трябваше да го захраня с пари. Взех патериците и малко монети и се насочих към монетника. Монтиран е на стената, на височината на очите горе-долу. Дори такава елементарна операция ми костваше много усилия, да му се не види. На един крак, със здравата ръка подпрян на патерицата, а с другата опитващ се да се оправя с устройството –на вид е като сейф, освен пари изписваш и за колко часа искаш да работи, с бутони. Справих се и легнах да гледам телевизия. По скоро си бе безцелно местене на канали. Рядко гледам телевизия, и сега установих, че все още не намирам причина за себе си да го правя. От десетки канали, 2-3 ми хванаха окото.
                      След няколко часа операция, докарах човека. Изглеждаше вече спокоен, но пък упойката още действаше. Поразговорихме се, казваше се Стойко, от някакво старозагорско село беше. Тук работил строителство. Качил се на стълба, тя се хлъзнала и белята станала – падане от няколко метра. Каза че му се пикае, и пита какво да прави. Питах го, няма ли катетър, нямал.
                      Баси, а на мен ми бяха сложили. Перверзници…
                      Подадох му „уринатора”(описах какво е) и му обясних как се действа.
                      Към 5 мярнах лекаря, махнах му, дойде , видя ми се доста сдухан.
                      -Операция нещо?
                      -Сутринта съм влязъл в операционната, сега излизам, не смогваме… Утре ще е.
                      -Аха, ок.
                      Асен , както винаги бе точен до безобразие, отново благодарности. Обясних му за ръката, той вика „Ясно, на кучето ми крака така му правиха, стърчат едни железа отстрани около месец”.
                      -А стига бе…
                      Поговорихме си, посмяхме се и той си тръгна.
                      Вечерта си дойде, мина сестрата за стандартните процедури,на дядо Стойко му бяха дали гелова възглавничка с лед, сетих се че и аз искам.
                      -Лед? За какво ти е тоя лед?
                      -Ми имам тук едно уиски… (това си бе истина, трябваше да сме го изпили по Родопите, ама си седеше)
                      Явно тоя персонал, за разлика от лекарския в отделението бе опериран от чувство за хумор, защото погледа бе показателен, какво пък се глезя.
                      -Ти си опериран преди няколко дни, не ти трябва!
                      Не ми даде. А крака си го усещах буквално все едно се пече на огън.

                      Коментар


                      • #71
                        От: Memento mori. Болнични хроники.

                        Създаваш емоции пресъздавайки свойте, в това ползи не се търси...

                        А и е добре да има документация за обратната страна на монетата, която също е част от мотоциклетизма. Млади момчета влизат, четат, нека имат по-ясна представа за нещата - и как една секунда понякога ти коства (и не само на теб, а и на всички около теб) месеци и години, а понякога и всичко
                        You'll never find out - I got no key hole....

                        Коментар


                        • #72
                          От: Memento mori. Болнични хроники.

                          Безспорно разказът е черен хорър, но пък замисли се от друга страна - отнема ти времето, през което иначе ще си чоплиш носа или мозъка с други глупости и тревоги ....
                          А времето лекува Точно за обратната страна на медала имах предвид като поука....
                          Не че помага и някой те слуша, ама поне после можеш да кажеш 'нали ти казах' (поне в повечето случаи за щастие)..
                          Горе главата адаш!
                          Вече съм неактивен в този форум и не го следя.
                          Но съм насреща през алтернативни средства за комуникация (други форуми, телефон), ако има въпроси по обсъжданите тук теми.

                          Коментар


                          • #73
                            От: Memento mori. Болнични хроники.

                            Първоначално публикуван от ili4 Преглед на мнение
                            Създаваш емоции пресъздавайки свойте, в това ползи не се търси...

                            А и е добре да има документация за обратната страна на монетата, която също е част от мотоциклетизма. Млади момчета влизат, четат, нека имат по-ясна представа за нещата - и как една секунда понякога ти коства (и не само на теб, а и на всички около теб) месеци и години, а понякога и всичко
                            Добре написано ма невярно.И да четат нали знаеш на мене не може да се случи.На един мото събор след един размазан им сметах 200км/ч на метри в секунда .....че байо излизайки на пътя не вижда толкова на далече.

                            Коментар


                            • #74
                              От: Memento mori. Болнични хроники.

                              Аз съм четвърто поколение на мотор (баща ми гони 70 и още кара, дори и на дълго)...

                              16 годишния ми син (с който много се гордея) това лято ми заяви най-отговорно, че тая работа не е за него... та не всички са еднакви, въпреки че всички поколения си мислим, че след нас света ще свърши
                              You'll never find out - I got no key hole....

                              Коментар


                              • #75
                                От: Memento mori. Болнични хроники.

                                Как си? Надявам се вече оздравял!
                                В миналото ще остане, каквито сме били...

                                Коментар

                                Активност за темата

                                Свий

                                В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                                Най-много потребители онлайн 8,787 в 16:37 на 21-06-23.

                                Зареждам...
                                X