Tweet
От: Memento mori. Болнични хроники.
От тази сутрин.
Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
-Абе ти няма ли да пишеш?
-А?
-Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
-Ама аз…
-Няма ама, почвай.
….
Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието , опитвах всякакви тактики –спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация , за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде , и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно,и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза , че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода , че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо , което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто , и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу , дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори , че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
-Стая N:13!
-Доста знаково настаняване…
Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен , той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство , което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
Очакваше ме интересен ден.
От тази сутрин.
Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
-Абе ти няма ли да пишеш?
-А?
-Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
-Ама аз…
-Няма ама, почвай.
….
Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието , опитвах всякакви тактики –спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация , за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде , и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно,и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза , че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода , че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо , което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто , и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу , дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори , че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
-Стая N:13!
-Доста знаково настаняване…
Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен , той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство , което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
Очакваше ме интересен ден.
.
Лежиш си и организмът ти се почиства сам без никакви усилия от твоя страна. Когато се бях издрусал с параплана и си бях счупил таза на 5 места близо два месеца стоях с катетър в патката след операциите. После, след като го извадиха тоя катетър се учих наново да се напъвам, та да се изпикая и ми трябваха няколко дни, пак да се науча как се пикае...
Предполагам, че едва ли ти липсва музата, но все пак, ако имаш повод би могъл да се справиш доста добре. Друг е въпросът, дали ти се седи на едно място и пише за кактово и да било.
Коментар