Tweet
Родопи - яз. Голям Беглик и Дяволски мост, Април 2012
/да се опитам да изпреваря Балкански, преди да ме е окепазил публично/
Четвъртък 26 Април 2012 е, чудя се дали мога да си позволя да изчезна в предстоящите четири почивни дни нанякъде. Просто да поскитам, без цел и посока, без това ми се е насъбрало доста напрежение. Мотоциклета така и чака още някоя друга част, но основните са налице и ще трябва да се докаже след дългият ремонт. В този момент получавам лично съобщение в един от форумите, приятел си търси компания. Без твърда посока, без специални изисквания, без претенции и условия... Хм..., те на това ако не му се вика "да уцелиш точния момент".
Уговорката е ясна и кратка, в Събота следобед тръгваме накъдето покажат звездите в Петък вечер, или чопа хвърлен на набелязаната за стартова точка бензиностанция.
В уговорката пропускам малката подробност, че в Петък вечерта трябва да сглобя доста неща по мотоциклета, но все пак разполагам и със Събота сутрин, и съм спокоен. Очевидно бях забравил обещанието си за услуга на приятел, в Петък вечер. Нищо, след нея ще сглобявам, поне така си мислех преди услугата да я свърша късно през ноща. Нищо и Събота е ден, наспал се и ставайки рано ще се справя и с мотоциклета, и с няколкото поети ангажимента. Те не включваха обаче разправията с полиция и гадното чувство че в тази държава може да те съдят и гонят, но ти нямаш право да се оплакваш и търсиш правата. Чак ме питаха дали не съм живял в чужбина, та се държа сякаш полицията би трябвало да служи на обществото...
Така прехвърляки си отговорности и жалки надежди, че все пак ще постигна нещо, часа на тръгване ни подмина, като пернишка маршрутка в проливен дъжд. Спътника обаче бе разбран човек и каза "Кат' си готов и казваш. Не го мисли, аз съм на линия и чакам сигнал". Така преглъщайки горчивия залък на жалката, обграждаща ни реалност, му дръпнах една с балкански привкус и набрах заветния номер с кратките думи "След час ще съм там, може да закъснея 10-15 минути", а отсреща се върна едно спретнато "Добре".
Ето ни и нас, събрали на стартовата точка и чудейки се... абе то си беше сякаш ясно че ще са Родопите, с тази "налегнала" пролет и с това "полазило" зелено наоколо! Чупейки първата си чаша с кафе в опит да посочим нещо ориентиращо по картата, глътнах втората и си направихме маршрута. Ще ходим към яз. Доспат, като след Ихтиман ще избягаме по успоредният път, че с тези празници магистралата се бе напълнила с джигити, като дискотйека "Цецо Спасов" с нагиздани моми.
Една снимка за спомен, колко са ни чисти мотоциклетите и потегляме.
Първа спирка за да се разкършим и премислим плана за спане, беше на яз. Доспат. Всичките двама участници се бяхме ухилили вече, неприятните спомени бавно взеха да се превръщат в майтап.
Добре, пазаруваме в Батак и отиваме да се опнем някъде около Беглика, да проверим снега стопил ли се е и бабите берат ли билки вече. И тъкмо да тръгваме и г-н Балкански, да вземе да ми зададе неудобния въпрос "Абе, ти шалтето къде си го прибрал?", което получи резонният от мен отговор "В шкафа на секцията, в хола, под кърпите, дето са ми туристическите пренадлежности". Това момче само започваше с провокиращите въпроси и подмятания, хич и не го подозирах че е такъв, ама к'во да правя ще го трая. Викам му аз "Като знаеш толкова, сега ще обикаляме да си купя едно нейде от Батак", а той "Не бе, ще ти дам едно от моите-аз си нося две". Ей първата доза късмет от толкова време насам, помолих се да не е последна и се запътихме да пазаруваме.
Спирайки в първото магазинче в Батак питахме за супер-хипер-мега маркет с охладени меса, но да не е съвсем грубо взехме две кенчета от някаква неизвестна бира, дето се оказа доста добра. Та пред другият магазин, тъкмо ще влизаме и две от местните хлапета с колела, срамежливо навъртайки се, но пък щедро подканени от нас, почнаха свито "Туй БМВ к'ъв модел е?", а пък аз от учтивост към спътника наобратно "Хондата също не е лоша", а то "Знам я тази Африка, мани я, кажи за БМВ-то". Побъбрихме си набързо с тях, взехме ценна информация че имаме още 25км до Беглика и че те самите са ходили с колелата, пожелахме им да си вземат мотоциклети като пораснат и се шмугнахме в дебрите на местният супер-хипер-дупер-маркет. От там излязохме с две свински пържоли, макар и аз да драпах за пилешко, като по-лесно за приготвяне, две пищовчета Пещерска местна превъзходна и разни други дребни неща. По пътя се бяхме заредили и с домати и краставици от бакалията, та да ни върви ракийката. Както се казва, истинският алкохолик може и без мезе, ама ние сме си самозванци и е добре да има и мезе.
Няма да изпадам в подробности за пътя. Ако кажа че е много зле, някой пак ще ме обвини, че съм го заблудил, а друг, че не съм го предупредил. За това пък времето, макар и в последните часове на деня се усмихваше, предизвиквайки и нашите тиквенски усмивки с тези пейзажи край нас.
Така неусетно стигнахме до Беглика, леко давайки си сметка че сме тръгнали края на Април да спим на палатки. "Акъл море, глава шамандура" би звучало подобаващо от приятеля ми с морски корен, ама се правеше на корав. "Нищо, ще се опитам да те пречупя" си казвах на ум, а по-късно си виках "Що ли не съм с ендурото", но за това по-нататък.
Викам си, дай ще му покажа моето тайно местенце, но то явно бе толкова тайно и усойно че дотам един километър пеша и сумати преспи ни отказаха и на заздрачаване решихме да продължим обиколката по черният път в търсене на местенце.
Някакси на моя мотоциклет не му ходеше такъв вид пътна настилка, но се справяше прилично с късата му първа предавка, а Балкански макар и без опит ме следваше неотлъчно, но по-бавно отколкото една Африка обича в такива обстоятелства.
Слънцето се скри, светлината намаля, локвите и снега се увеличиха в синхрон с притесненията ми, когато сякаш по поръчка с последните лъчи видяхме хубава полянка край пътя с огнище и сравнително суха почва. Успяхме да съберем значително количество дърва и запалим огън, преди да минем на челници и разпънем палатките. Аз съм я тренирал моята, но за да има фън фактор, колегата за пръв път се бореше с неговата. За нещастие е оправен и не можах да му се подигравам толкова, колкото ми се искаше. Пържолите имаха един единствен кусур - бяха само две, но пък имахме хляб за препичане, ракия и салата за сладки приказки до късно след полунощ. Само едно не успях да разбера, веднъж легнал си с всички дрехи в спалния чувал, а имено - кой по дяволите спря парното точно в 5 сутринта. Така тракайки със зъби, заключих че яз. Беглика с моята екипировка е по-подходящ за края на Май месец. А и защо нямаше пукната душа наоколо, също получи обяснение.
Веднъж измъкнал се от палатката, с малко движение и помоща на сутрешното слънце се стоплих, и бях награден с добра светлина за снимки.
Продължавайки със загрявките открих още няколко от многото красиви местенца около язовира.
А горе имах чувстото, че единият мотоциклет е малко по-навъсен от пътя, а другия се цъкли като неуравновесен тинейжър в тягосно очакване.
Вече и двамата будни, закусихме, измихме се, събрахме катуна и тръгнахме с моите уверения "Не остава много, ей сега ще излезем на асфалта", ей чак сам си вярвах. Това ендурото те разглезва за разстоянията по лош път. Имах и спомени за едни прекрасни поляни, но докато стигнем до тях и вече бях вързал черният колан по "каране на тухла в ендуро обстановка", а Емилиан бе включил даже втора. Получава от мен виртуална награда "Ухилена тиква по родопски" за напредъка.
Ето това са големите поляни, а тази усмихната "тиква" се хвали че дори за малко бил включил трета.
Отново надеждата за скорошно излизане на асфалт се увенча с погром, но пък наоколо гледките се опитваха да компенсират.
Нека само да вмъкна, че високата дограма на туристически ориентиран мотоциклет не е подходяща за каране на първа и втора в пресечени местности. Има свойствата да ви удря по лицето и да спомага са "стопяването" на с труд събраните през зимата килограми.
Еми добре, пътя свърши, или по точно започна, или пък свърши... Абе искам да кажа че обиколихме язовира и за кратко излязохме на асфалт, после той бе заменен с гениално подредени от суровият климат, и чиновническото безхабери дупки и пясък. Явно пътя не понася на никого, щом си бях хванал и стопаджия някъде край яз. Доспат.
Естествено спряхме на гледката над яз. Доспат, все пак Емилиан нямаше от онези снимки, дето всички останали ги имаме хи-хи. Аз не снимах, въздуха не беше "бистър" а и имам толкова много еднакви снимки оттам, че спестих малко мат'рял.
За сметка на това по пътя за Триград, който определихме като следваща цел хапвайки в Доспат, раздумвайки с лелките по главната и пазарувайки в местният хипермаркет, имаше доста от "зеленото". Но не онова овековечено в някои песни, дето не ми понасят, а онова истинското - дето се пасе... в някои случаи и пуши, ама в нашия край, предимно пасе.
Преливника на някакво хидро-съоражение "плюеше" вода, явно снеговете се топят, а аз се чудех защо се потя така под якето ми с несваляема подплата.
Триград си е Триград, красив и романтичен. До самото село не стигнахме, но си починахме на площадката пред пещера Дяволското гърло, гледахме хората пускащи се по въжето срещу левче и уточнихме че и тази вечер ще спим. Малко по късно дори намерихме и къде.
Потеглихме към Широка лъка с идеята на Балкански да си намерим място край пътя до реката... хмм... по спомени места много нямаше, ама какво да му кърша хатъра, ще огледаме пак. Поехме натам и веднъж стигнали реката, подкарахме бавно с очите на осем. Места йок, ама 'убаи хора дебнат отвсякъде. Веднъж спрели и ни нападнаха "Момчета, да ви помогна а" каза човека с брадвата дето уж ни подмина. Еми добре, то да спориш ли с човек с брадва, а?!? Искаме на палатка да спим, вчера ТЕЦ-а спря топлото, ако може днеска да има повече градуси, ама не от онея от пищовчетата, ами от тея дето Емил Чолаков ги обещава в прогнозата за времето.
Човека обаче ни разочарова, вика само в хотелите по туй време ги има от тези градуси, то и при вас може да има няколко, ама може и с минус отпреде да са. Еми добре, ще се пробваме да оцелеем ама поне хубаво да е на окото, щом гъзъ ще мръзне. Село Гела му викаме, да го пробваме, а? В крайна сметка, човека ни упъти по пътя през с. Стойките към пр. Превала, та да се наслаждаваме на Перелишкия рид в последните моменти преди студената смърт. Имало някакво параклисче с кръст, отсреща чешма, та там да се настаним нейде. Прав беше човека, намерихме чешмата, намерихме и параклиса, намерихме си и нашето място, само бялата смърт си спестихме.
Успяхме отново да съберем дърва и стоейки край огъня, днес разпънали и оправили бивака по-навреме, установих важен физичен закон в действие, а именно: "Топлият въздух е по-лек от студения". Това резултира в постоянен студен въздух, слизащ от върховете и трябваше да се въртим като наденици пред огъня, че носа ти се изпича пък гъза замръзва и обратно. Чисто съвпадение, бе и наденичките които бяхме взели за вечеря, че и те се завъртяха няколко пъти на скарата, преди да поемат по еднопосочният път през чревната ни система. Допихме си пищовчетата от предишният ден, споменах че сме самозванци алкохолици, и свършихме и бирите. Малко след полунощ поляхме огъня, някой твърдят че и друго са правили връз него, и се отправихме в палатките. Аз си направих експеримент, като останах само по термо-бельо и така се мушнах в чувала, а междувремено мушнах и две шоколадови фафли за пауър. Централното отопление аварира чак в седем, явно тактиката ми сработи, ама Балкански този път не забелазал, сигурно е ударил две вместо една глътки Пещерска. Ей много му е слаб ангела с пиенето. Какъв човек ще стане, като не пие - той Достоевски го е казал, ама сега какво да му го натяквам. А сутринта даже още по-щедро се отплати за студа.
Днес се оправихме значително по-бързо, и към 10 часа бяхме на път. За днес целта беше ясна - Дяволският мост. После се разделяме, аз към Сливен, а той към София. Пътя през пр. Превала в сравнение с предишните дни биваше, а гората която бе завзела склоновете бе от величествени борове. Хладният въздух и миризмата на смола определено събуждат човек и без кафе. След прехвърлянето на най-високата точка се откриха гледки на вр. Снежанка с едноимената кула, други скални образувания, езерца, и много от "зеленото".
Смолян... веднага щом спряхме на някаква пресечка и двамата през каските отбелязохме колко красив е този град. А пък пътищата, незнайно поради какви подбуди ремонтирани, но събудиха спортния дух в една баба Африка и един немски пра-пра-прадядо заслужил названието "летящата тухла". На едно място спряхме до един мост, гордо опнал се над буйната река, а хората се бяха постарали да направят голям заслон с барбекю.
Пътят към Ардино ставаше все по-живописен, а влошеното му качество дори допринасяше за повече разглеждане, спиране и снимане.
Стигнахме до Ардино и поехме към Дяволският мост. Има участък от около 6км. черен път, който отново не е за моят мотоциклет, но с повече внимание и повечко садизъм става. Имаше доста хора, а и доста палатки и коли, но въпреки това мястото за мен има особено присъствие. Не пропуснах да си провеся краката през перилата му навън, доставяйки си доза адреналин, като и този път пропуснах да падна. Всъщност като се замисля, толкова се бях презапасил, че ако паднех щеше да е навътре в моста, а не в реката.
Оттам бавничко шесте километра наобратно, хапнахме някъде след Кърджали и в Хасково се разделихме. Всъщност уж се разделихме, а след няколко кръстовища без малко да бутна Африката и собственика и, изкочили на поредното кръстовище отляво. Все някакси успяхме да се разделим.
През Стара Загора към Сливен, а на следващият ден по подбалканския път се върнах в София заедно с мацките от Цецо Спасов.
Всичко обобщено в едно изречение би звучало така: Четири дена и близо 1000км на мотоциклет, през пролетта, с приятна компания, хич, ама хич не звучи като грешна комбинация.
/да се опитам да изпреваря Балкански, преди да ме е окепазил публично/
Четвъртък 26 Април 2012 е, чудя се дали мога да си позволя да изчезна в предстоящите четири почивни дни нанякъде. Просто да поскитам, без цел и посока, без това ми се е насъбрало доста напрежение. Мотоциклета така и чака още някоя друга част, но основните са налице и ще трябва да се докаже след дългият ремонт. В този момент получавам лично съобщение в един от форумите, приятел си търси компания. Без твърда посока, без специални изисквания, без претенции и условия... Хм..., те на това ако не му се вика "да уцелиш точния момент".
Уговорката е ясна и кратка, в Събота следобед тръгваме накъдето покажат звездите в Петък вечер, или чопа хвърлен на набелязаната за стартова точка бензиностанция.
В уговорката пропускам малката подробност, че в Петък вечерта трябва да сглобя доста неща по мотоциклета, но все пак разполагам и със Събота сутрин, и съм спокоен. Очевидно бях забравил обещанието си за услуга на приятел, в Петък вечер. Нищо, след нея ще сглобявам, поне така си мислех преди услугата да я свърша късно през ноща. Нищо и Събота е ден, наспал се и ставайки рано ще се справя и с мотоциклета, и с няколкото поети ангажимента. Те не включваха обаче разправията с полиция и гадното чувство че в тази държава може да те съдят и гонят, но ти нямаш право да се оплакваш и търсиш правата. Чак ме питаха дали не съм живял в чужбина, та се държа сякаш полицията би трябвало да служи на обществото...
Така прехвърляки си отговорности и жалки надежди, че все пак ще постигна нещо, часа на тръгване ни подмина, като пернишка маршрутка в проливен дъжд. Спътника обаче бе разбран човек и каза "Кат' си готов и казваш. Не го мисли, аз съм на линия и чакам сигнал". Така преглъщайки горчивия залък на жалката, обграждаща ни реалност, му дръпнах една с балкански привкус и набрах заветния номер с кратките думи "След час ще съм там, може да закъснея 10-15 минути", а отсреща се върна едно спретнато "Добре".
Ето ни и нас, събрали на стартовата точка и чудейки се... абе то си беше сякаш ясно че ще са Родопите, с тази "налегнала" пролет и с това "полазило" зелено наоколо! Чупейки първата си чаша с кафе в опит да посочим нещо ориентиращо по картата, глътнах втората и си направихме маршрута. Ще ходим към яз. Доспат, като след Ихтиман ще избягаме по успоредният път, че с тези празници магистралата се бе напълнила с джигити, като дискотйека "Цецо Спасов" с нагиздани моми.
Една снимка за спомен, колко са ни чисти мотоциклетите и потегляме.
Първа спирка за да се разкършим и премислим плана за спане, беше на яз. Доспат. Всичките двама участници се бяхме ухилили вече, неприятните спомени бавно взеха да се превръщат в майтап.
Добре, пазаруваме в Батак и отиваме да се опнем някъде около Беглика, да проверим снега стопил ли се е и бабите берат ли билки вече. И тъкмо да тръгваме и г-н Балкански, да вземе да ми зададе неудобния въпрос "Абе, ти шалтето къде си го прибрал?", което получи резонният от мен отговор "В шкафа на секцията, в хола, под кърпите, дето са ми туристическите пренадлежности". Това момче само започваше с провокиращите въпроси и подмятания, хич и не го подозирах че е такъв, ама к'во да правя ще го трая. Викам му аз "Като знаеш толкова, сега ще обикаляме да си купя едно нейде от Батак", а той "Не бе, ще ти дам едно от моите-аз си нося две". Ей първата доза късмет от толкова време насам, помолих се да не е последна и се запътихме да пазаруваме.
Спирайки в първото магазинче в Батак питахме за супер-хипер-мега маркет с охладени меса, но да не е съвсем грубо взехме две кенчета от някаква неизвестна бира, дето се оказа доста добра. Та пред другият магазин, тъкмо ще влизаме и две от местните хлапета с колела, срамежливо навъртайки се, но пък щедро подканени от нас, почнаха свито "Туй БМВ к'ъв модел е?", а пък аз от учтивост към спътника наобратно "Хондата също не е лоша", а то "Знам я тази Африка, мани я, кажи за БМВ-то". Побъбрихме си набързо с тях, взехме ценна информация че имаме още 25км до Беглика и че те самите са ходили с колелата, пожелахме им да си вземат мотоциклети като пораснат и се шмугнахме в дебрите на местният супер-хипер-дупер-маркет. От там излязохме с две свински пържоли, макар и аз да драпах за пилешко, като по-лесно за приготвяне, две пищовчета Пещерска местна превъзходна и разни други дребни неща. По пътя се бяхме заредили и с домати и краставици от бакалията, та да ни върви ракийката. Както се казва, истинският алкохолик може и без мезе, ама ние сме си самозванци и е добре да има и мезе.
Няма да изпадам в подробности за пътя. Ако кажа че е много зле, някой пак ще ме обвини, че съм го заблудил, а друг, че не съм го предупредил. За това пък времето, макар и в последните часове на деня се усмихваше, предизвиквайки и нашите тиквенски усмивки с тези пейзажи край нас.
Така неусетно стигнахме до Беглика, леко давайки си сметка че сме тръгнали края на Април да спим на палатки. "Акъл море, глава шамандура" би звучало подобаващо от приятеля ми с морски корен, ама се правеше на корав. "Нищо, ще се опитам да те пречупя" си казвах на ум, а по-късно си виках "Що ли не съм с ендурото", но за това по-нататък.
Викам си, дай ще му покажа моето тайно местенце, но то явно бе толкова тайно и усойно че дотам един километър пеша и сумати преспи ни отказаха и на заздрачаване решихме да продължим обиколката по черният път в търсене на местенце.
Някакси на моя мотоциклет не му ходеше такъв вид пътна настилка, но се справяше прилично с късата му първа предавка, а Балкански макар и без опит ме следваше неотлъчно, но по-бавно отколкото една Африка обича в такива обстоятелства.
Слънцето се скри, светлината намаля, локвите и снега се увеличиха в синхрон с притесненията ми, когато сякаш по поръчка с последните лъчи видяхме хубава полянка край пътя с огнище и сравнително суха почва. Успяхме да съберем значително количество дърва и запалим огън, преди да минем на челници и разпънем палатките. Аз съм я тренирал моята, но за да има фън фактор, колегата за пръв път се бореше с неговата. За нещастие е оправен и не можах да му се подигравам толкова, колкото ми се искаше. Пържолите имаха един единствен кусур - бяха само две, но пък имахме хляб за препичане, ракия и салата за сладки приказки до късно след полунощ. Само едно не успях да разбера, веднъж легнал си с всички дрехи в спалния чувал, а имено - кой по дяволите спря парното точно в 5 сутринта. Така тракайки със зъби, заключих че яз. Беглика с моята екипировка е по-подходящ за края на Май месец. А и защо нямаше пукната душа наоколо, също получи обяснение.
Веднъж измъкнал се от палатката, с малко движение и помоща на сутрешното слънце се стоплих, и бях награден с добра светлина за снимки.
Продължавайки със загрявките открих още няколко от многото красиви местенца около язовира.
А горе имах чувстото, че единият мотоциклет е малко по-навъсен от пътя, а другия се цъкли като неуравновесен тинейжър в тягосно очакване.
Вече и двамата будни, закусихме, измихме се, събрахме катуна и тръгнахме с моите уверения "Не остава много, ей сега ще излезем на асфалта", ей чак сам си вярвах. Това ендурото те разглезва за разстоянията по лош път. Имах и спомени за едни прекрасни поляни, но докато стигнем до тях и вече бях вързал черният колан по "каране на тухла в ендуро обстановка", а Емилиан бе включил даже втора. Получава от мен виртуална награда "Ухилена тиква по родопски" за напредъка.
Ето това са големите поляни, а тази усмихната "тиква" се хвали че дори за малко бил включил трета.
Отново надеждата за скорошно излизане на асфалт се увенча с погром, но пък наоколо гледките се опитваха да компенсират.
Нека само да вмъкна, че високата дограма на туристически ориентиран мотоциклет не е подходяща за каране на първа и втора в пресечени местности. Има свойствата да ви удря по лицето и да спомага са "стопяването" на с труд събраните през зимата килограми.
Еми добре, пътя свърши, или по точно започна, или пък свърши... Абе искам да кажа че обиколихме язовира и за кратко излязохме на асфалт, после той бе заменен с гениално подредени от суровият климат, и чиновническото безхабери дупки и пясък. Явно пътя не понася на никого, щом си бях хванал и стопаджия някъде край яз. Доспат.
Естествено спряхме на гледката над яз. Доспат, все пак Емилиан нямаше от онези снимки, дето всички останали ги имаме хи-хи. Аз не снимах, въздуха не беше "бистър" а и имам толкова много еднакви снимки оттам, че спестих малко мат'рял.
За сметка на това по пътя за Триград, който определихме като следваща цел хапвайки в Доспат, раздумвайки с лелките по главната и пазарувайки в местният хипермаркет, имаше доста от "зеленото". Но не онова овековечено в някои песни, дето не ми понасят, а онова истинското - дето се пасе... в някои случаи и пуши, ама в нашия край, предимно пасе.
Преливника на някакво хидро-съоражение "плюеше" вода, явно снеговете се топят, а аз се чудех защо се потя така под якето ми с несваляема подплата.
Триград си е Триград, красив и романтичен. До самото село не стигнахме, но си починахме на площадката пред пещера Дяволското гърло, гледахме хората пускащи се по въжето срещу левче и уточнихме че и тази вечер ще спим. Малко по късно дори намерихме и къде.
Потеглихме към Широка лъка с идеята на Балкански да си намерим място край пътя до реката... хмм... по спомени места много нямаше, ама какво да му кърша хатъра, ще огледаме пак. Поехме натам и веднъж стигнали реката, подкарахме бавно с очите на осем. Места йок, ама 'убаи хора дебнат отвсякъде. Веднъж спрели и ни нападнаха "Момчета, да ви помогна а" каза човека с брадвата дето уж ни подмина. Еми добре, то да спориш ли с човек с брадва, а?!? Искаме на палатка да спим, вчера ТЕЦ-а спря топлото, ако може днеска да има повече градуси, ама не от онея от пищовчетата, ами от тея дето Емил Чолаков ги обещава в прогнозата за времето.
Човека обаче ни разочарова, вика само в хотелите по туй време ги има от тези градуси, то и при вас може да има няколко, ама може и с минус отпреде да са. Еми добре, ще се пробваме да оцелеем ама поне хубаво да е на окото, щом гъзъ ще мръзне. Село Гела му викаме, да го пробваме, а? В крайна сметка, човека ни упъти по пътя през с. Стойките към пр. Превала, та да се наслаждаваме на Перелишкия рид в последните моменти преди студената смърт. Имало някакво параклисче с кръст, отсреща чешма, та там да се настаним нейде. Прав беше човека, намерихме чешмата, намерихме и параклиса, намерихме си и нашето място, само бялата смърт си спестихме.
Успяхме отново да съберем дърва и стоейки край огъня, днес разпънали и оправили бивака по-навреме, установих важен физичен закон в действие, а именно: "Топлият въздух е по-лек от студения". Това резултира в постоянен студен въздух, слизащ от върховете и трябваше да се въртим като наденици пред огъня, че носа ти се изпича пък гъза замръзва и обратно. Чисто съвпадение, бе и наденичките които бяхме взели за вечеря, че и те се завъртяха няколко пъти на скарата, преди да поемат по еднопосочният път през чревната ни система. Допихме си пищовчетата от предишният ден, споменах че сме самозванци алкохолици, и свършихме и бирите. Малко след полунощ поляхме огъня, някой твърдят че и друго са правили връз него, и се отправихме в палатките. Аз си направих експеримент, като останах само по термо-бельо и така се мушнах в чувала, а междувремено мушнах и две шоколадови фафли за пауър. Централното отопление аварира чак в седем, явно тактиката ми сработи, ама Балкански този път не забелазал, сигурно е ударил две вместо една глътки Пещерска. Ей много му е слаб ангела с пиенето. Какъв човек ще стане, като не пие - той Достоевски го е казал, ама сега какво да му го натяквам. А сутринта даже още по-щедро се отплати за студа.
Днес се оправихме значително по-бързо, и към 10 часа бяхме на път. За днес целта беше ясна - Дяволският мост. После се разделяме, аз към Сливен, а той към София. Пътя през пр. Превала в сравнение с предишните дни биваше, а гората която бе завзела склоновете бе от величествени борове. Хладният въздух и миризмата на смола определено събуждат човек и без кафе. След прехвърлянето на най-високата точка се откриха гледки на вр. Снежанка с едноимената кула, други скални образувания, езерца, и много от "зеленото".
Смолян... веднага щом спряхме на някаква пресечка и двамата през каските отбелязохме колко красив е този град. А пък пътищата, незнайно поради какви подбуди ремонтирани, но събудиха спортния дух в една баба Африка и един немски пра-пра-прадядо заслужил названието "летящата тухла". На едно място спряхме до един мост, гордо опнал се над буйната река, а хората се бяха постарали да направят голям заслон с барбекю.
Пътят към Ардино ставаше все по-живописен, а влошеното му качество дори допринасяше за повече разглеждане, спиране и снимане.
Стигнахме до Ардино и поехме към Дяволският мост. Има участък от около 6км. черен път, който отново не е за моят мотоциклет, но с повече внимание и повечко садизъм става. Имаше доста хора, а и доста палатки и коли, но въпреки това мястото за мен има особено присъствие. Не пропуснах да си провеся краката през перилата му навън, доставяйки си доза адреналин, като и този път пропуснах да падна. Всъщност като се замисля, толкова се бях презапасил, че ако паднех щеше да е навътре в моста, а не в реката.
Оттам бавничко шесте километра наобратно, хапнахме някъде след Кърджали и в Хасково се разделихме. Всъщност уж се разделихме, а след няколко кръстовища без малко да бутна Африката и собственика и, изкочили на поредното кръстовище отляво. Все някакси успяхме да се разделим.
През Стара Загора към Сливен, а на следващият ден по подбалканския път се върнах в София заедно с мацките от Цецо Спасов.
Всичко обобщено в едно изречение би звучало така: Четири дена и близо 1000км на мотоциклет, през пролетта, с приятна компания, хич, ама хич не звучи като грешна комбинация.
.
Разбрах, че сме се изпуснали с 5 мин. на Широка лъка, а Балкански би трябвало да ми има телефона. Драго ви видял, а ние допреди това бяхме в една кръчма с него. На другия ден бяхме в Неделино, а вие - на Дяволския мост. Можеше да покараме малко заедно, де имам предвид... Като гледам ухилената физиономия на Емо, веселба ще да е било. 
! Блазе ви и успешен сезон!
Коментар