Tweet
За събота и неделя метеоролозите обещаха хубаво време и ние решихме да пообикаляме из източните Рпдопи. Ние, това бяхме аз (дедо Владо) с Хонда Африка Туин, Алекси (брата Лехи) с Ямаха ХТ 600 и Наско с Хонда СБ 750. Минахме през Асеновград за Кърджали, но преди Черноочене свихме наляво към Хасково. Преди Козлец отбихме надясно от главният път за да минем по край каменните гъби.
Тук сме цялата агитка с моторите. Куфара на брата Лехи е пластмасова щайга от "Ацербис".
Надписа на Перперикон и няколко снимки от там.
По този черен път се качихме на крепостта Моняк над Кърджали.
Гледки към източните Родопи и Ямахата на Алекси със щайгата Ацербис от зад.
След Моняк влезнахме в Кърджали за да обядваме и да решим, на къде ще хващаме след това. Ние сме чести гости на този регион. Отдавна сме обиколили всички природни и исторически забележителности тук, така че не се престаравахме много със снимките. Обядвахме в града към 14 часа. Наско каза че има работа и ще се връща в Пазарджик. Останахме аз и Алекси. Проучихме картата и открихме място в източните Родопи, на което още не бяхме ходили. Меандрите на Бяла река под Ивайловград, почти до границата с Гърция. Тръгнахме за там. Минахме през Момчилград, Крумовград поехме към Ивайловград. Времето беше много хубаво и топло. Пейзажите бяха разкошни. Всичко беше зелено и миришеше на акация, люлякът точно цъфтеше, а имаше и много други билки и цветя.
Минахме по край много села Багрянка, Звездел, Рогач, Сливарка, Гулийка, Пелин, Перуника и други. Имаше асфалтов път от главният път до Железари, под което бяха меандрите, но нали сме офроудъри решихме да идем до Ленско и от там по черен път (даден на картата), около 13-15 км да стигнем до Железари.
Без проблеми се добрахме до Ленско, прекосихме селото, асфалта свърши и ние смело нагазихме в нивите. Имаше 100 метра нещо, като път, а след това останаха само два коловоза от трактор. Почвата беше червена глина за наше щастие суха.
От тази почва ще станат хубави керемиди и тухли...
Гордо позираме в началото на този офроуд.
Тук там имаше гьолове, които предпазливо заобикаляхме през нивите. На едно място Лехата караше в десният коловоз, а аз в левия, по английски. Видях пред мен голям гьол около 1,5м диаметър. Решиш да мина и аз в десният коловоз за да заобиколя, но се оказа, че и по средата на "пътя" има канавка, или най-вероятно бразда 30 см дълбока. Та атакувах аз косо с мотора тези бразди, задницата ми поднесе, предницата се заби странично в десният коловоз и започнах да падам...
Отскочих настрани от мотора за да не ме затисне и се търколих в нивата, а мотора полегна...
Алекси ме снима и после вдигнахме Африката. Нямаше никакви поражения, като изключим това, че на странни места по мотора се появиха, кал, пръст и снопчета трева...Продължавахме да цепим през нивите. Карахме само на първа. Нямаше никакъв шанс за по-висока предавка и напредвахме бавно. По едно време видяхме един овчар близо до нас.
Това ли е пътя? – Попитахме.
Ами то това не е път. Каза овчарят. От тук минават само тракторите, които обработват нивите...
Ама коли не минават ли от тук? - Питаме.
Никога не съм видял, някаква кола някога да е минавала от тук. - Рече овчарят..
Да де, ама ние нали сме с мотори...
Абе видях ви аз как цепите през угарта... Ама и тези мотори нещо ми изглеждат много големи. Като леки коли... Вика ни овчарят, а после попита. От къде сте?
Ами от Пазарджик...
Тогава очарят ни изгледа още по-любопитно, все едно, че му казахме, че сме от лудницата....
Почти сте преминали. Остават ви само още няколко километра, вече през гора и две- три дерета. - Окуражи ни овчарят...
Продължихме си по "пътя". Перката на вентилатора за охлаждането ми се включваше през 6-7 минути. По рано по асфалта я ми се включи два пъти в годината я не, а сега за един час се включи поне 10 пъти...
Нивите свършиха и започна гората. "Пътя" стана тук там с чакъл. Изведнъж изскоччихме пред един огромен гьол. Поне 8 метра дълъг, заел целият път и само от ляво имаше малка ивица бряг, около 40-50 см широка, но наклонена под ъгъл поне 45 градуса естествено към гьола. Над ивицата имаше храсти и дървета. Алекси премина първи по ивицата от ляво. Видях как малко преди да премине задницата на мотора му се свлече малко надолу и гумата почти драсна водата преди да изпълзи на отсрещната страна. Това на мен хич не ми се хареса. Неговият мотор е с кросови гуми, и освен това е почти с 50 кг по-лек от моя. Ако моят мотор така се подхлъзнеше щях да се забия в локвата и да проверя колко е дълбока...
Давай, давай, газ, газ... - Викаше Алекси от среща.
Абе газ, газ, ама аз май ще плувам тука - Викам му.
Дай на мен да пробвам. Вика ми Алекси... Дадох му... Той има много по-голям опит в офроуда от мен. Качи се на Африката, даде здраво газ и прелетя, като снаряд по въпросното брягче. Моторът беше толкова наклонен, когато преминаваше, че все едно беше легнал, както се кара в остър завой... Адреналина ми се вдигна въпреки че не карах аз мотора.
После се забихме из гората. Минахме и три дерета. За щастие по тях не течеше вода и бяха почти сухи.
Имаше интересни спускания и изкачвания, а "пътя" стана с чакъл и камъни, на места големи колкото човешка глава, а на места, като телевизори, но се справихме без повече ексцесии.
По едно време изскочиха някакви къщи и през едни камари от тор се промъкнахме към центъра на село Железари. Спряхме да починем малко. За час и нещо бяхме минали 13-15 км и бяхме целите плувнали в пот...
Спуснахме се към другият край на селото и асфалата свърши. Пред нас пак бяха само ниви и гора. Този път не се хвърлихме веднага в атака. Видяхме някакъв местен човек и го попитахме къде са меандрите. Явно думата беше непозната за него, така че уточнихме, че става въпрос за реката. А реката е няколко километра нататък. - Посочи той през нивите и гората.
Ама път има ли?
Не няма път.
Видяхме как от нивата се измъкна трактор и се спогледахме с Лехата. Трактора не беше някакво маломерно китайско произведение, а беше от големите. Тези, на които задните гуми са поне 2 метра в диаметър... Нещо ни беше секнал вече ентусиазма за офроуд, та обърнахме моторите обратно и поехме по асфалта през селото към Ивайловград. Вече беше към 18,30 часа. Гониха ни някакви големи кучета, до като се измъкнем от селото, но не успяха да ни докопат и ухапят. Лехата го бяха хапали кучета при една такава по раншна разходка в Комунига...
След 15-20 минути небето се затвори над нас, причерня и задуха вятър. Спряхме за малко и погледнахме на зад. Точно там, от където идвахме от Железари вече се изсипваше дъжд. Е този път определено извадихме късмет. Ако ни беше хванал този дъжд в нивите при червената глина там и щяхме да си останем....Пък и ние никакви бивачни съоръжения с нас не носехме, за да сме по-леки, и защото бяхме решили че ще спим на хотел...
Към 19,30 пристигнахме в Ивайловград. Малко преди града ни догони и дъжда. Намерихме едно малко хотелче с две звезди в горният край на града - "Балабановата къща". Стаята с две легла, баня, тоалетна, телевизор и тераса струваше 28 лева.
Тук сме цялата агитка с моторите. Куфара на брата Лехи е пластмасова щайга от "Ацербис".
Надписа на Перперикон и няколко снимки от там.
По този черен път се качихме на крепостта Моняк над Кърджали.
Гледки към източните Родопи и Ямахата на Алекси със щайгата Ацербис от зад.
След Моняк влезнахме в Кърджали за да обядваме и да решим, на къде ще хващаме след това. Ние сме чести гости на този регион. Отдавна сме обиколили всички природни и исторически забележителности тук, така че не се престаравахме много със снимките. Обядвахме в града към 14 часа. Наско каза че има работа и ще се връща в Пазарджик. Останахме аз и Алекси. Проучихме картата и открихме място в източните Родопи, на което още не бяхме ходили. Меандрите на Бяла река под Ивайловград, почти до границата с Гърция. Тръгнахме за там. Минахме през Момчилград, Крумовград поехме към Ивайловград. Времето беше много хубаво и топло. Пейзажите бяха разкошни. Всичко беше зелено и миришеше на акация, люлякът точно цъфтеше, а имаше и много други билки и цветя.
Минахме по край много села Багрянка, Звездел, Рогач, Сливарка, Гулийка, Пелин, Перуника и други. Имаше асфалтов път от главният път до Железари, под което бяха меандрите, но нали сме офроудъри решихме да идем до Ленско и от там по черен път (даден на картата), около 13-15 км да стигнем до Железари.
Без проблеми се добрахме до Ленско, прекосихме селото, асфалта свърши и ние смело нагазихме в нивите. Имаше 100 метра нещо, като път, а след това останаха само два коловоза от трактор. Почвата беше червена глина за наше щастие суха.
От тази почва ще станат хубави керемиди и тухли...
Гордо позираме в началото на този офроуд.
Тук там имаше гьолове, които предпазливо заобикаляхме през нивите. На едно място Лехата караше в десният коловоз, а аз в левия, по английски. Видях пред мен голям гьол около 1,5м диаметър. Решиш да мина и аз в десният коловоз за да заобиколя, но се оказа, че и по средата на "пътя" има канавка, или най-вероятно бразда 30 см дълбока. Та атакувах аз косо с мотора тези бразди, задницата ми поднесе, предницата се заби странично в десният коловоз и започнах да падам...
Отскочих настрани от мотора за да не ме затисне и се търколих в нивата, а мотора полегна...Алекси ме снима и после вдигнахме Африката. Нямаше никакви поражения, като изключим това, че на странни места по мотора се появиха, кал, пръст и снопчета трева...Продължавахме да цепим през нивите. Карахме само на първа. Нямаше никакъв шанс за по-висока предавка и напредвахме бавно. По едно време видяхме един овчар близо до нас.
Това ли е пътя? – Попитахме.
Ами то това не е път. Каза овчарят. От тук минават само тракторите, които обработват нивите...
Ама коли не минават ли от тук? - Питаме.
Никога не съм видял, някаква кола някога да е минавала от тук. - Рече овчарят..
Да де, ама ние нали сме с мотори...
Абе видях ви аз как цепите през угарта... Ама и тези мотори нещо ми изглеждат много големи. Като леки коли... Вика ни овчарят, а после попита. От къде сте?
Ами от Пазарджик...
Тогава очарят ни изгледа още по-любопитно, все едно, че му казахме, че сме от лудницата....
Почти сте преминали. Остават ви само още няколко километра, вече през гора и две- три дерета. - Окуражи ни овчарят...
Продължихме си по "пътя". Перката на вентилатора за охлаждането ми се включваше през 6-7 минути. По рано по асфалта я ми се включи два пъти в годината я не, а сега за един час се включи поне 10 пъти...
Нивите свършиха и започна гората. "Пътя" стана тук там с чакъл. Изведнъж изскоччихме пред един огромен гьол. Поне 8 метра дълъг, заел целият път и само от ляво имаше малка ивица бряг, около 40-50 см широка, но наклонена под ъгъл поне 45 градуса естествено към гьола. Над ивицата имаше храсти и дървета. Алекси премина първи по ивицата от ляво. Видях как малко преди да премине задницата на мотора му се свлече малко надолу и гумата почти драсна водата преди да изпълзи на отсрещната страна. Това на мен хич не ми се хареса. Неговият мотор е с кросови гуми, и освен това е почти с 50 кг по-лек от моя. Ако моят мотор така се подхлъзнеше щях да се забия в локвата и да проверя колко е дълбока...
Давай, давай, газ, газ... - Викаше Алекси от среща.
Абе газ, газ, ама аз май ще плувам тука - Викам му.
Дай на мен да пробвам. Вика ми Алекси... Дадох му... Той има много по-голям опит в офроуда от мен. Качи се на Африката, даде здраво газ и прелетя, като снаряд по въпросното брягче. Моторът беше толкова наклонен, когато преминаваше, че все едно беше легнал, както се кара в остър завой... Адреналина ми се вдигна въпреки че не карах аз мотора.
После се забихме из гората. Минахме и три дерета. За щастие по тях не течеше вода и бяха почти сухи.Имаше интересни спускания и изкачвания, а "пътя" стана с чакъл и камъни, на места големи колкото човешка глава, а на места, като телевизори, но се справихме без повече ексцесии.
По едно време изскочиха някакви къщи и през едни камари от тор се промъкнахме към центъра на село Железари. Спряхме да починем малко. За час и нещо бяхме минали 13-15 км и бяхме целите плувнали в пот...
Спуснахме се към другият край на селото и асфалата свърши. Пред нас пак бяха само ниви и гора. Този път не се хвърлихме веднага в атака. Видяхме някакъв местен човек и го попитахме къде са меандрите. Явно думата беше непозната за него, така че уточнихме, че става въпрос за реката. А реката е няколко километра нататък. - Посочи той през нивите и гората.
Ама път има ли?
Не няма път.
Видяхме как от нивата се измъкна трактор и се спогледахме с Лехата. Трактора не беше някакво маломерно китайско произведение, а беше от големите. Тези, на които задните гуми са поне 2 метра в диаметър... Нещо ни беше секнал вече ентусиазма за офроуд, та обърнахме моторите обратно и поехме по асфалта през селото към Ивайловград. Вече беше към 18,30 часа. Гониха ни някакви големи кучета, до като се измъкнем от селото, но не успяха да ни докопат и ухапят. Лехата го бяха хапали кучета при една такава по раншна разходка в Комунига...
След 15-20 минути небето се затвори над нас, причерня и задуха вятър. Спряхме за малко и погледнахме на зад. Точно там, от където идвахме от Железари вече се изсипваше дъжд. Е този път определено извадихме късмет. Ако ни беше хванал този дъжд в нивите при червената глина там и щяхме да си останем....Пък и ние никакви бивачни съоръжения с нас не носехме, за да сме по-леки, и защото бяхме решили че ще спим на хотел...
Към 19,30 пристигнахме в Ивайловград. Малко преди града ни догони и дъжда. Намерихме едно малко хотелче с две звезди в горният край на града - "Балабановата къща". Стаята с две легла, баня, тоалетна, телевизор и тераса струваше 28 лева.
Прикачени файлове
Коментар