Tweet
Отдавна се заглеждаме в една точка на картата, означена като Добровански гъби. Те са скални образувания, с форма на гъби и се намират близо до несъществуващото вече с. Доброван, в Източна Стара Планина.
Един горещ юлски ден на миналата година Пепи ме качи на мотора си и даде газ към Голица – село, известно с чисто българското си население и с паметника на петела.
След селото има страхотно място за пикник – има си чешма, пещ, маси с пейки и навеси, дори тоалетни. Минахме да пием по една вода и продължихме.
Малко преди Булаир, на един завой на пътя, вляво започва път макадам. Това е и най-краткият път Варна-Айтос, стар проход.
Според древни предания и съвременни разкопки там е била границата на Византийската империя и е имало огромна 8м порта с гранично поделение. Останките от зид се виждат, скрити в гората, но за това друг път, днешната цел е Доброванските гъби.
Пепи дава газ по чакъла, не и пречи че има пътник, а аз се друсам и се оглеждам с кеф. Друго си е някой да те вози, а ти само да гледаш
Малко преди края на макадама започва на югоизток тръгва черен път, водещ до Доброван. Там се сменихме, в по-трудни условия не е много уверена. Пътят ни изведе при единствената оцеляла и обитавана къща в селото.
В далечината се виждаха и чуваха циганите от катуна, разположен в края на прохода. От другата страна на къщата, покрай черния път, беше оставен фургон. Пред него пасяха крави, куче лаеше. От вътре излезе жена и на развален български ни упъти към гъбите. Без да търсим път се насочихме към тях.
Спряхме мотора под тях, свалихме екипировката и се заехме с разглеждане и изучаване на природния феномен. На най-голямата имаше подпряна набързо скована стълба и се качихме да се огледаме отвисоко. Гледката беше невероятна, виждаха се курортите.
Гъбите са няколко на брой, някои приличат на гъби, други вече са обезформени от ерозията, която постоянно ги яде и след няколко години вече ще няма да са гъби. Шапката на едната е счупена на две, сякаш готвач-великан я е срязал с нож.
Направихме си фотосесия около, над и под гъбите, аз се метнах на мотора и тръгнах да проучвам някакви разкопки, които забелязах от горе. Оказа се, че и тук ерозията е работила и няма нищо интересно.
На връщане към селото се озовахме край гробищата. Селото може да не съществува от половин век, но гробовете на предците не са забравени.
Върху един надгробен камък се препичаше гушерче, а нас така ни беше напекло и водата ни свърши, та решихме да се връщаме.
Този ден постигнахме целта си – намерихме Доброванските гъби и останките от едно забравено и заличено от картите село.
Следва...
Един горещ юлски ден на миналата година Пепи ме качи на мотора си и даде газ към Голица – село, известно с чисто българското си население и с паметника на петела.
След селото има страхотно място за пикник – има си чешма, пещ, маси с пейки и навеси, дори тоалетни. Минахме да пием по една вода и продължихме.
Малко преди Булаир, на един завой на пътя, вляво започва път макадам. Това е и най-краткият път Варна-Айтос, стар проход.
Според древни предания и съвременни разкопки там е била границата на Византийската империя и е имало огромна 8м порта с гранично поделение. Останките от зид се виждат, скрити в гората, но за това друг път, днешната цел е Доброванските гъби.
Пепи дава газ по чакъла, не и пречи че има пътник, а аз се друсам и се оглеждам с кеф. Друго си е някой да те вози, а ти само да гледаш
Малко преди края на макадама започва на югоизток тръгва черен път, водещ до Доброван. Там се сменихме, в по-трудни условия не е много уверена. Пътят ни изведе при единствената оцеляла и обитавана къща в селото.
В далечината се виждаха и чуваха циганите от катуна, разположен в края на прохода. От другата страна на къщата, покрай черния път, беше оставен фургон. Пред него пасяха крави, куче лаеше. От вътре излезе жена и на развален български ни упъти към гъбите. Без да търсим път се насочихме към тях.
Спряхме мотора под тях, свалихме екипировката и се заехме с разглеждане и изучаване на природния феномен. На най-голямата имаше подпряна набързо скована стълба и се качихме да се огледаме отвисоко. Гледката беше невероятна, виждаха се курортите.
Гъбите са няколко на брой, някои приличат на гъби, други вече са обезформени от ерозията, която постоянно ги яде и след няколко години вече ще няма да са гъби. Шапката на едната е счупена на две, сякаш готвач-великан я е срязал с нож.
Направихме си фотосесия около, над и под гъбите, аз се метнах на мотора и тръгнах да проучвам някакви разкопки, които забелязах от горе. Оказа се, че и тук ерозията е работила и няма нищо интересно.
На връщане към селото се озовахме край гробищата. Селото може да не съществува от половин век, но гробовете на предците не са забравени.
Върху един надгробен камък се препичаше гушерче, а нас така ни беше напекло и водата ни свърши, та решихме да се връщаме.
Този ден постигнахме целта си – намерихме Доброванските гъби и останките от едно забравено и заличено от картите село.
Следва...
Коментар