Tweet
Древногръцката поетеса Сафо, родена на остров Лесбос, е била високо оценена още приживе. До нас са достигнали няколко строфи от нейни стихове, възпяващи женската красота. Това, както и родното и място, са причина за произхода на думата „лесбийка”. Спорен е въпросът за нейните сексуални предпочитания, като при това, везните, в чисто исторически план, силно натежават към хетеросексуалност. Гръцки колеги, преди няколко години, ми разказаха няколко интересни съвременни истории, свързани с легендата за Сафо, които станаха повод за настоящето пътешествие.
НАЧАЛОТО
Както в повечето случаи, така и сега, имаше много желаещи, но на уречената среща, в 12.00 на обяд, край голямата джамия в Одрин, се събрахме четири „мотора”.
Потеглихме в пакет и след няколко спирания за бензин (чопърът на Цецо е с малък резервоар) и цигара, по залез слънце, се отзовахме на хълмовете, над Асос. Ще пропусна разкъсването на групата покрай фериботите на Чанаккале, както и двете бири, които изпих в любимата на Борис (Tramp) бирария, докато чаках останалите...
Вечерно време, селцето с нищо не се различава от кое да е друго в Турция – тишина и спокойствие. Старците пият чай на мегдана и разговарят за техни си работи... След изгрев слънце, преди да налазят тълпите туристи, ошетахме на бързо развалините и по обяд хукнахме към Айвълък, за да се снабдим овреме с билети за ферибота, защото някой ни пошушна, че не винаги имало места. Асос ме впечатли най-вече с липсата на мрамор в развалините... въпреки изящните фрагменти по фризовете, вероятно суетата не е била присъща на някогашните обитатели на полиса.
Изкустовото иска жертви:
За какво ли са служели подобни отвори, в скамейките на амфитеатъра:
Предполагам не за това, за което първо ми идва на ум... но пък, седнах, пробвах... съвпадението е пълно...
Този ме гледаше окуражаващо, вероятно бях първият от хилядолетия насам, възползвал се от отворите...
ФЕРИБОТЪТ
Купуваме си билети за ферибота, включително и за връщане, без фиксирана дата… Неприятна изненада с цената, билет в двете посоки за един човек – 50 евро, за един мотоциклет 45. Правят ни и отстъпка, нали сме в Турция, по 90 евро за човек с мотор, в двете посоки. Изненада, защото според един сайт, от който направихме опит да си купим билети предварително, цената за същото беше 18 евро… До тръгването на ферибота остават няколко часа. Опитваме се да сменим пари, но банките не работят… събота, следобяд е. Ще убием времето, като се качим на прословутата „Дяволска трапеза”, или „Шейтан софръ”. Айвълък е разположен на южния вход, на залив, врязан дълбоко в сушата. Около него са пръснати различни по големина острови. Казват, че са 33. „Дяволстата трапеза” е един висок връх над островите, от който се открива зашеметяваща гледка.
Названието идва от някаква легенда в която действащи лица са някакъв султан, красивата му дъщеря и разбира се, самия дявол, който откраднал щерката, но султанските стражи го заловили на това място, докато вечерял. Не било легенда, а истинска история! Доказателството е „стъпката” на дявола – овална дупка, дълга около метър, в скалата, надвесена над пропаста. Разбира се, дупката е затворена под желязна клетка и заключена с катинар, зер не е обикновена дупка…
На връщане от „Дяволската трапеза”, спираме край живописен залив, да похапнем от запасите. С последните няколко лири, пийваме бира и лимонаТа (така пише на етикета). Фериботът е в 18.00, но когато си купувахме билетите, ни предупредиха, да сме на пристанището в 17.30. Преди да ни издадат билетите, старателно записаха данните, от паспортите ни и талоните на моторите. Още с пристигането ни на морска гара, към нас се прилижи униформен служител, поиска ни паспортите, прегледа ги и ни подкани да влизаме. При качването на ферибота ни скъсаха по едното, от двете контролни талончета към билета. Паркирахме моторите, качихме се на най-горната палуба и с силно приповдигнато настроение, от експедитивното обслужване, започнахме да се шегуваме със страностите на спътниците си и персонала на ферибота… От административната сграда на пристанището излезе стройна, но много слаба служителка и се запъти делово към ферибота. Влади подхвърли: „Тая, гачели е обирана за кайма”. Докато се заливахме в смях, жената се качи на ферибота, отиде до мотоциклетите и започна да се оглежда. Спря поглед върху мен и започна усилено да говори нещо, но поради силния вятър и разстоянието, не я разбирах. Повдигнах едната си вежда и подобно на Де Ниро, попитах: „Ар ю токинг ту ми?”. Тя ме посочи с показалец недвусмислено и ми направи жест да сляза при нея. В този момен поривът на вятъра утихна и отчетливо прозвуча: „Ю, енд еврибари байкърз!”. Оказа се, че трябвало да минем паспортна проверка и митница… Фериботът потегли едва, след като последния пътник, преминал през старателните процедури на турските гранични власти се качи на борда. Снехме се в 19.37, както биха се изразили капитаните… След повече от час, когато навлязохме в гръцки териториални води и на най-високата част на ферибота се издигна гръцкия флаг, Коцето радостно възкликна: „Имаме пари… отново!”
НАРКОТРАФИКАНТИ
Почти в 21.00 се изсипваме на кея в Мителини. Стотина човека се струпват на една врата и се процеждат по един на минута. Пушим край моторите и чакаме да намалее опашката. Край нас се завърта дребен грък и на по-лош и от моя английски, се опитва да завърже разговор. Шегуваме се с всичко, смеем се, подвикваме: „Водка!” на няколкото дребни помиярчета, които се мотат из краката ни, но те не реагират. Предната вечер, в Асос, седейки около масата, в двора на малкото хотелче, опитвахме да разкараме досадното куче, което ни обикаляше, душеше и ближеше наред. Когато Цецо му предложи водка, то побягна с дрифт. Обикаляше край вратата на двора и само при споменаване на думата водка, изчезваше. Явно на пристанището на Мителини не бяха идвали руснаци, кучетата не реагираха дори на бутилката водка, която Цецо извади от дисагите. След около половин час пристигна друг ферибот и от него в тръс се изсипаха още стотина човека. На вратичката през която се цедяха хората за паспортна проверка се появи служителка и прикани гърците говорейки високо и често споменавайки „еленика”, да минат първи. Влади се приближи и попита на английски, дали поканата, да минат с предимство не се отнася и за българи. „Но! Онли елиника!” – беще категорична гъркинята. Влади обаче продължаваше: „А за граждани на Европейския съюз?”. Гъркинята го изгледа, размисли бързо и натъртено процеди: „Йес!”. Минахме набързо паспортна проверка и се оправихме за митническа. Дребния грък, който се опитваше да завърже разговор с нас, преди половин час, се оказа митничар. Помоли ни да го изчакаме при моторите. След малко се появи водейки млада, мъжка немска овчарка, или по-скоро овчарката водеше, да не кажа влачеше, него. Едното от дребните помиярчета, се оказа разгонена женска... Овчарката се дърпаше и лаеше отчаяно към помиярката, а гъркът се опитваше да я усмири и да я накара да подуши моторите ни. Борбата беше жестока, а овчарката имаше силово преимущество. Ние се кикотехме неистово, а митничаря видимо изпусна нервите си. Развика се на Цецо, да се разкара с пурата си, защото пречел на обонянието на кучето. Крещеше някакви, вероятно нецензурни гръцки думички на кучето и на помиярите. Лаеха и останалите помияри, а митничарят и овчарката танцуваха в кръг, увити в повода. Ние вече се търкаляхме по земата от смях, когато гъркът реши да смени тактиката. Завърза кучето за една скамейка и реши да провери какво има в дисагите на Калоян. Ровичка професионално с една ръка в дисагите, опитвайки се, пипнешком да установи какво има вътре и всичко това под бясния лай на глутница кучета и гръмогласния смях на четирима рокери-наркотрафиканти. Последва нова смяна на тактиката (или "схемата", както казва Влади), отказа се от ровичкането и започна да ни разпитва колко време ще останем на Лесбос и къде ще ходим след това. Щом разбра, че след няколко дена отново се връщаме в Турция, за наше разочарование, представлението приключи. Беше почти 10 вечерта, а тепърва щяхме да търсим къмпинг...
П.П. Моля за малко търпение, защото ще мога да довърша разказа, едва след няколко дни.
НАЧАЛОТО
Както в повечето случаи, така и сега, имаше много желаещи, но на уречената среща, в 12.00 на обяд, край голямата джамия в Одрин, се събрахме четири „мотора”.
Потеглихме в пакет и след няколко спирания за бензин (чопърът на Цецо е с малък резервоар) и цигара, по залез слънце, се отзовахме на хълмовете, над Асос. Ще пропусна разкъсването на групата покрай фериботите на Чанаккале, както и двете бири, които изпих в любимата на Борис (Tramp) бирария, докато чаках останалите...
Вечерно време, селцето с нищо не се различава от кое да е друго в Турция – тишина и спокойствие. Старците пият чай на мегдана и разговарят за техни си работи... След изгрев слънце, преди да налазят тълпите туристи, ошетахме на бързо развалините и по обяд хукнахме към Айвълък, за да се снабдим овреме с билети за ферибота, защото някой ни пошушна, че не винаги имало места. Асос ме впечатли най-вече с липсата на мрамор в развалините... въпреки изящните фрагменти по фризовете, вероятно суетата не е била присъща на някогашните обитатели на полиса.
Изкустовото иска жертви:
За какво ли са служели подобни отвори, в скамейките на амфитеатъра:
Предполагам не за това, за което първо ми идва на ум... но пък, седнах, пробвах... съвпадението е пълно...
Този ме гледаше окуражаващо, вероятно бях първият от хилядолетия насам, възползвал се от отворите...
ФЕРИБОТЪТ
Купуваме си билети за ферибота, включително и за връщане, без фиксирана дата… Неприятна изненада с цената, билет в двете посоки за един човек – 50 евро, за един мотоциклет 45. Правят ни и отстъпка, нали сме в Турция, по 90 евро за човек с мотор, в двете посоки. Изненада, защото според един сайт, от който направихме опит да си купим билети предварително, цената за същото беше 18 евро… До тръгването на ферибота остават няколко часа. Опитваме се да сменим пари, но банките не работят… събота, следобяд е. Ще убием времето, като се качим на прословутата „Дяволска трапеза”, или „Шейтан софръ”. Айвълък е разположен на южния вход, на залив, врязан дълбоко в сушата. Около него са пръснати различни по големина острови. Казват, че са 33. „Дяволстата трапеза” е един висок връх над островите, от който се открива зашеметяваща гледка.
Названието идва от някаква легенда в която действащи лица са някакъв султан, красивата му дъщеря и разбира се, самия дявол, който откраднал щерката, но султанските стражи го заловили на това място, докато вечерял. Не било легенда, а истинска история! Доказателството е „стъпката” на дявола – овална дупка, дълга около метър, в скалата, надвесена над пропаста. Разбира се, дупката е затворена под желязна клетка и заключена с катинар, зер не е обикновена дупка…
На връщане от „Дяволската трапеза”, спираме край живописен залив, да похапнем от запасите. С последните няколко лири, пийваме бира и лимонаТа (така пише на етикета). Фериботът е в 18.00, но когато си купувахме билетите, ни предупредиха, да сме на пристанището в 17.30. Преди да ни издадат билетите, старателно записаха данните, от паспортите ни и талоните на моторите. Още с пристигането ни на морска гара, към нас се прилижи униформен служител, поиска ни паспортите, прегледа ги и ни подкани да влизаме. При качването на ферибота ни скъсаха по едното, от двете контролни талончета към билета. Паркирахме моторите, качихме се на най-горната палуба и с силно приповдигнато настроение, от експедитивното обслужване, започнахме да се шегуваме със страностите на спътниците си и персонала на ферибота… От административната сграда на пристанището излезе стройна, но много слаба служителка и се запъти делово към ферибота. Влади подхвърли: „Тая, гачели е обирана за кайма”. Докато се заливахме в смях, жената се качи на ферибота, отиде до мотоциклетите и започна да се оглежда. Спря поглед върху мен и започна усилено да говори нещо, но поради силния вятър и разстоянието, не я разбирах. Повдигнах едната си вежда и подобно на Де Ниро, попитах: „Ар ю токинг ту ми?”. Тя ме посочи с показалец недвусмислено и ми направи жест да сляза при нея. В този момен поривът на вятъра утихна и отчетливо прозвуча: „Ю, енд еврибари байкърз!”. Оказа се, че трябвало да минем паспортна проверка и митница… Фериботът потегли едва, след като последния пътник, преминал през старателните процедури на турските гранични власти се качи на борда. Снехме се в 19.37, както биха се изразили капитаните… След повече от час, когато навлязохме в гръцки териториални води и на най-високата част на ферибота се издигна гръцкия флаг, Коцето радостно възкликна: „Имаме пари… отново!”
НАРКОТРАФИКАНТИ
Почти в 21.00 се изсипваме на кея в Мителини. Стотина човека се струпват на една врата и се процеждат по един на минута. Пушим край моторите и чакаме да намалее опашката. Край нас се завърта дребен грък и на по-лош и от моя английски, се опитва да завърже разговор. Шегуваме се с всичко, смеем се, подвикваме: „Водка!” на няколкото дребни помиярчета, които се мотат из краката ни, но те не реагират. Предната вечер, в Асос, седейки около масата, в двора на малкото хотелче, опитвахме да разкараме досадното куче, което ни обикаляше, душеше и ближеше наред. Когато Цецо му предложи водка, то побягна с дрифт. Обикаляше край вратата на двора и само при споменаване на думата водка, изчезваше. Явно на пристанището на Мителини не бяха идвали руснаци, кучетата не реагираха дори на бутилката водка, която Цецо извади от дисагите. След около половин час пристигна друг ферибот и от него в тръс се изсипаха още стотина човека. На вратичката през която се цедяха хората за паспортна проверка се появи служителка и прикани гърците говорейки високо и често споменавайки „еленика”, да минат първи. Влади се приближи и попита на английски, дали поканата, да минат с предимство не се отнася и за българи. „Но! Онли елиника!” – беще категорична гъркинята. Влади обаче продължаваше: „А за граждани на Европейския съюз?”. Гъркинята го изгледа, размисли бързо и натъртено процеди: „Йес!”. Минахме набързо паспортна проверка и се оправихме за митническа. Дребния грък, който се опитваше да завърже разговор с нас, преди половин час, се оказа митничар. Помоли ни да го изчакаме при моторите. След малко се появи водейки млада, мъжка немска овчарка, или по-скоро овчарката водеше, да не кажа влачеше, него. Едното от дребните помиярчета, се оказа разгонена женска... Овчарката се дърпаше и лаеше отчаяно към помиярката, а гъркът се опитваше да я усмири и да я накара да подуши моторите ни. Борбата беше жестока, а овчарката имаше силово преимущество. Ние се кикотехме неистово, а митничаря видимо изпусна нервите си. Развика се на Цецо, да се разкара с пурата си, защото пречел на обонянието на кучето. Крещеше някакви, вероятно нецензурни гръцки думички на кучето и на помиярите. Лаеха и останалите помияри, а митничарят и овчарката танцуваха в кръг, увити в повода. Ние вече се търкаляхме по земата от смях, когато гъркът реши да смени тактиката. Завърза кучето за една скамейка и реши да провери какво има в дисагите на Калоян. Ровичка професионално с една ръка в дисагите, опитвайки се, пипнешком да установи какво има вътре и всичко това под бясния лай на глутница кучета и гръмогласния смях на четирима рокери-наркотрафиканти. Последва нова смяна на тактиката (или "схемата", както казва Влади), отказа се от ровичкането и започна да ни разпитва колко време ще останем на Лесбос и къде ще ходим след това. Щом разбра, че след няколко дена отново се връщаме в Турция, за наше разочарование, представлението приключи. Беше почти 10 вечерта, а тепърва щяхме да търсим къмпинг...
П.П. Моля за малко търпение, защото ще мога да довърша разказа, едва след няколко дни.
Коментар