Tweet
Така и така е зима и време дал Господ...
Така и така моторът ми все още е на тезгяха, та не става за каране...
Така и така данъчните са ни затворили, та трябва с нещо да си уплътнявам времето...
Така и така недовършени пътеписи при мен бол...
Та...продължавам да ви тормозя със серията разни пътеписи, от моторизираните пътувания на моя милост!
Дойде реда и на нещо отпреди доста години, осъществено с легендарния Брус Лий, който реално не е в движение от 2013-та. Както споменавах и на други места - няма какво да се лъжем - спомените от пътувания отпреди Х на брой години отдавна са избледнели и "довършването" е по памет, а в конкретния случай, чисто и просто е "разказ по картинки", но...да се надявам тази година да осъществя разните си планове и да има за какво ново да пиша
П.п. Да...още нещо, което държа да отбележа - Надявам се да няма засегнати от заглавието на пътеписа! Приемете го като закачка по-скоро! Аз обичам Северозапада, въпреки, че съм роден в Североизтока...
По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва (да не се бърка с консерватор!), по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...И все пак...приятно четене!
Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...
Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически! По-скоро физически!
Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола! Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!
Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори! Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!
Основният баир го минах соло.
Поли се наложи да повърви пеш, че ме хвана шубе да не се изсипем и да тръгнем с фал старт. В подножието на хълмчето се натоварихме и потеглихме. Карах внимателно и бавно, макар и да ми идеше да отвинтя газта колкото може повече, за да може брулещия вятър да отвее адреналина и лошите чувства, които ме бяха обзели. Стъпихме на асфалта. Минахме традиционно по околовръстното на селото, после за кратко по околовръстното на Софето и директно през Нови искър в посока Искърското дефиле. Засега само светкаше и се чумереше, но не ни беше заваляло, което си беше перфектно!
По дефилето скоро не бях минавал и нямах никаква представа какво е състоянието на пътната настилка, но там така или иначе си карам внимателно, че завоите и джигитите са си доста коварни и непрощаващи! Още ми е пред очите как пролетта една женица със старо рено 5 се завъртя точно пред нас и за да не ни удари (или просто по рефлекс някакъв) сви и скочи в дерето! И понеже аз нямах никакво намерение да напускам границите на пътя просто карам с разумна скорост. Още повече, че задната гума беше от култовата марка Шинко, пък да не говорим, че я бях смъкнал от старото кавазаки, което от три години стои под навеса на двора и гумата несъмнено беше добила свойствата и вида на истинска пластмаса... Абе...каквото и да си говорим - гумата беше на години и с вид, аха аха да започне да придобива антикварна стойност... Няма значение де. За скептиците ще побързам да отбележа, че гумата се държа чудесно през целия път. Държа се поносимо дори и на мокра настилка, от което аз бях доволно изненадан! Очаквах при евентуално каране в дъжд да сме неуправляеми като сал със скършено платно в бурен океан! Е...не беше така!
По живо по здраво и в приповдигнато настроение стигнахме гара Лакатник. Бях решил да хванем пътчето през Миланово и през него да прекосим планината. Петрохан го бях оставил за на връщане. (То вярно Петрохан си беше като черешката на тортата с лунните кратери и пясъка дето ги има в неограничени количества, но...за това по натам)!
Свихме от главния път и се закатерихме по серпентините над Лакатник.
Както отбелязах вече - настроението беше на висота, километрите от София достатъчно много, за да не може вече никой да ме върне, движението в този участък традиционно рехаво... С две думи-красота! Я, то било една дума де, ама карай....
Прехвърлихме благополучно планината. Преборихме се успешно с пясъка и нулевата видимост по завоите, с червения кадет, белия голф и лелката с ръчната количка,
които упорито не ни пускаха да ги изпреварим, преминахме като на парад през Горна и Долна Бела речка и се включихме в главния път - Вършец-Монтана. Магистрата Лондон-Калкута беше твърде далеч и не на път, така че се задоволявахме с каквото беше дал Господ... В случая чудесните хаотично изрязани правоъгълничета по пътя Вършец-Монтана. В първия момент се чудех защо колата в далечината така странно криволичи по пътя докато и ние не се натъкнахме на творениято на родното местно пътно управление. Брус Лий (така Гошо преди време кръсти странното ни превозно средство) имаше склонност към притропване и прихлопване и издаване на редица специфични скърцащо-пукащи звучи, които сега подскачайки по изрезките и неравностите по пътя се чуваха в цялото си великолепие! Ама майната му! Нямаше да се ядосваме за глупости я! В крайна сметка този път явно е прокарван и асфалтиран по времето на младия Тодор Живков, после е позакърпен по времето на откриването на завода за полупроводници (за цели догодина) и оттам насетне някой целенасочено и методично е прибирал отпуснатите средства по програма Фар, Мар, Сапард, Гепард и сродните им, като се задоволяваше да изрязва скучни правоъгълни фигури в асфалта в ранна пролет, които да запълва в късна есен, за да може напролет отново да има какво да се изрязва...
Така и така моторът ми все още е на тезгяха, та не става за каране...
Така и така данъчните са ни затворили, та трябва с нещо да си уплътнявам времето...
Така и така недовършени пътеписи при мен бол...
Та...продължавам да ви тормозя със серията разни пътеписи, от моторизираните пътувания на моя милост!
Дойде реда и на нещо отпреди доста години, осъществено с легендарния Брус Лий, който реално не е в движение от 2013-та. Както споменавах и на други места - няма какво да се лъжем - спомените от пътувания отпреди Х на брой години отдавна са избледнели и "довършването" е по памет, а в конкретния случай, чисто и просто е "разказ по картинки", но...да се надявам тази година да осъществя разните си планове и да има за какво ново да пиша
П.п. Да...още нещо, което държа да отбележа - Надявам се да няма засегнати от заглавието на пътеписа! Приемете го като закачка по-скоро! Аз обичам Северозапада, въпреки, че съм роден в Североизтока...
По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва (да не се бърка с консерватор!), по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...И все пак...приятно четене!
Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...
Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически! По-скоро физически!
Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола! Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали
Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори! Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!
Основният баир го минах соло.
Поли се наложи да повърви пеш, че ме хвана шубе да не се изсипем и да тръгнем с фал старт. В подножието на хълмчето се натоварихме и потеглихме. Карах внимателно и бавно, макар и да ми идеше да отвинтя газта колкото може повече, за да може брулещия вятър да отвее адреналина и лошите чувства, които ме бяха обзели. Стъпихме на асфалта. Минахме традиционно по околовръстното на селото, после за кратко по околовръстното на Софето и директно през Нови искър в посока Искърското дефиле. Засега само светкаше и се чумереше, но не ни беше заваляло, което си беше перфектно!
По дефилето скоро не бях минавал и нямах никаква представа какво е състоянието на пътната настилка, но там така или иначе си карам внимателно, че завоите и джигитите са си доста коварни и непрощаващи! Още ми е пред очите как пролетта една женица със старо рено 5 се завъртя точно пред нас и за да не ни удари (или просто по рефлекс някакъв) сви и скочи в дерето! И понеже аз нямах никакво намерение да напускам границите на пътя просто карам с разумна скорост. Още повече, че задната гума беше от култовата марка Шинко, пък да не говорим, че я бях смъкнал от старото кавазаки, което от три години стои под навеса на двора и гумата несъмнено беше добила свойствата и вида на истинска пластмаса... Абе...каквото и да си говорим - гумата беше на години и с вид, аха аха да започне да придобива антикварна стойност... Няма значение де. За скептиците ще побързам да отбележа, че гумата се държа чудесно през целия път. Държа се поносимо дори и на мокра настилка, от което аз бях доволно изненадан! Очаквах при евентуално каране в дъжд да сме неуправляеми като сал със скършено платно в бурен океан! Е...не беше така!
По живо по здраво и в приповдигнато настроение стигнахме гара Лакатник. Бях решил да хванем пътчето през Миланово и през него да прекосим планината. Петрохан го бях оставил за на връщане. (То вярно Петрохан си беше като черешката на тортата с лунните кратери и пясъка дето ги има в неограничени количества, но...за това по натам)!
Свихме от главния път и се закатерихме по серпентините над Лакатник.
Както отбелязах вече - настроението беше на висота, километрите от София достатъчно много, за да не може вече никой да ме върне, движението в този участък традиционно рехаво... С две думи-красота! Я, то било една дума де, ама карай....
Прехвърлихме благополучно планината. Преборихме се успешно с пясъка и нулевата видимост по завоите, с червения кадет, белия голф и лелката с ръчната количка,
които упорито не ни пускаха да ги изпреварим, преминахме като на парад през Горна и Долна Бела речка и се включихме в главния път - Вършец-Монтана. Магистрата Лондон-Калкута беше твърде далеч и не на път, така че се задоволявахме с каквото беше дал Господ... В случая чудесните хаотично изрязани правоъгълничета по пътя Вършец-Монтана. В първия момент се чудех защо колата в далечината така странно криволичи по пътя докато и ние не се натъкнахме на творениято на родното местно пътно управление. Брус Лий (така Гошо преди време кръсти странното ни превозно средство) имаше склонност към притропване и прихлопване и издаване на редица специфични скърцащо-пукащи звучи, които сега подскачайки по изрезките и неравностите по пътя се чуваха в цялото си великолепие! Ама майната му! Нямаше да се ядосваме за глупости я! В крайна сметка този път явно е прокарван и асфалтиран по времето на младия Тодор Живков, после е позакърпен по времето на откриването на завода за полупроводници (за цели догодина) и оттам насетне някой целенасочено и методично е прибирал отпуснатите средства по програма Фар, Мар, Сапард, Гепард и сродните им, като се задоволяваше да изрязва скучни правоъгълни фигури в асфалта в ранна пролет, които да запълва в късна есен, за да може напролет отново да има какво да се изрязва...
.... Респект за пътеписа!
Навремето и аз съм си мислил да си вадя хляба с това дето ми харесва, ама пусто....реалист съм
.... 
Коментар