Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

[forry]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Продължаваме напред бавно, но славно...

Хапвам стабилно /в крайна сметка да не забравяме основната цел на нашего брата Ганя..., пардон Фори! У чужбинско се ходи да се накльопа, освини и пие кафе естествено! Няма ти гледам някви си там забележителности, разбирш ли... Та приключвам със съществената част от пътуването, когато вече отворил ми се поглед за разни дребни странични неща, виждам, че съм се чучнал баш до някакъв паметник

Тоя паметник преди го нямаше тук! Сигура! Аз, че съм кьорав и разсеян така е, ама чак път толкова... Правя едно фото на местната забележителност, че да се отсрамя на културна вълна, после правя някакви рахитични опити да се свържа с неизвестно какъв уай фай, за да мога мигом да тагна въпросната „култура“ у фейсбуката – естествено не ми се получава. Та чак тогава вече все пак доближавам, за да хвърля едно око на въпросното нещо. Седя превил врат и се окултурявам – битка, дрън дрън....жертви, дрън дрън..., невинни, дрън дрън, окупатори, освободители и цялата там гама подобни. С две думи аналог на срещащите се често в Косово подобни паметници, които ни осведомяваха, че бай Благой Шиптарски примерно е паднал в храбра битка за освобождението на отечеството и разбира се боднат цервения байрак, само петолъчката им липсваше... Та и тук така, ама от сръбска страна.... Абе, айде хич пък не е да се дразнят албанезетата, ама да речем, че сме смотани и тъпи и хич, ама хич се не сещаме...
Приключил набързо с културата най-после се насочвам към емблематичното съоръжение. Никога досега не бях минавал по моста-вододел. Никога! Имаше естествено тръпка, така както имаше тръпка, когато за пръв път минах моста над Босфора. Небрежно тътрузя краци на юг. Понечвам да снимам, но ме хваща шубе! А после ходи обяснявай, че си просто любител турист с вехт мотор, който снима ей тъй на от чисто туристическо любопитство. Мда-да....то тука щото бъкано от туристи, както вече имах честта да отбележа. За миг спирам насред моста, правя почти в движение мъглява снимка на реката и се насочвам към отсрещната страна. Небрежен съм, от чистотата съм. Впрочем, тук чистотата не са с жълти, а с оранжеви жилетки, та не се вмествам и в тая графа. С крайчеца на окото си виждам как полицаят от патрулката спряла косо в края на моста, излиза, загащва се авторитетно и с несигурна крачка пристъпва към мен. Не му давам време за реакция и контрирам с едно „Еееей здраво, друже! Свака част, друже! Како си?“ придружено с олигофренско ръкомахане и още по-идиотска усмивка, ускорявайки крачка в южна посока. Естествено, съвсем умишлено съм избрал да вървя по отсрещната страна на моста! Естествено съм видял дебнещата патрулка. Също толкова естествено от километри си личи, че моя милост не е местен! Ни съм северномитровец, ни съм южномитровец, очевидно... Колебанието на полицаят вероятно е продиктувано от опитите да се сети, дали съм някой от тримата туристи дето идват месечно по тея места, или съм чисто и просто идиот-камикадзе, решил да дръпне въженцето на пояса с експлозиви и за миг да изсипе в реката хорските пари-онея...европейските пари за реконструкция на неизползваеми мостове...
В този момент виждам и джипа с карабинери малко по-натам та мигом се успокоявам. Ако бай ти полицай вземе, че се прави на мъж, просто ще припна и ще търся спасение при Дон Макарон, ще ги изнудя да ме закарат до мотора и оттам дим да ме няма в северна посока! В крайна сметка никой не му се занимава с мен очевидно и аз благополучно акустирам при врага! Чий враг ще кажете? Ами определено не моя! Не, че не минах само преди час оттук с мотора, но друго си е пеша. Правя се, че за пръв път идвам отсам реката и цъкам в захлас по околните сгради

Да, няма какво да си кривя душата – определено тази част на Митровица изглежда по-лъскава и свежа и доста по-приветлива.
Естествено, при първото изпречило ми се кафе, криввам смело и се разполагам с кеф на теферич. Най-после дойде време и за любимото ми кафе! Вадя Дрината със замах точно под носа на местния тютюнопродавач. Седнал е на съседната маса, наредил е 30-40 кутии цигари в дървено сандъче и вие врат ту насам, ту натам, та дано нещо отвърже. Бях забравил, че цигари могат да се продават по този начин. От някакъв човек, мъкнещ сак, сандък, чувал или каквото и да е там. Няма бандероли, няма касови бележки, няма щуротии. Има...цигари! Мигом пристига приветлив младеж и ми отперва някакъв „буйрум“ на албански, от който аз резонно не схващам нищо. С младежа изобщо не се пъна да комуникирам на енглезки, първо, за да не си изям набързо боя и второ твърде ми се видя млад човечецът, за да знае сръбски. Питам го на чист енглезки с южнотракийски пакистански акцент дъл шъй тъй любезен да ми сготви едно кафе, ама по възможност биг кафе като недвусмислено разпервам ръце показвайки какво промишлено количество кафе желая. Биг кофи? – разбиращо пита младежът. Йес! – биг кофи – андърстендва моя милост. Щраквам запалката, присвивам очи от гадната Дрина /апропо, сараевската Дрина е още по-голямо говно от нишката Дрина/, впервам поглед през облаците син дим към внушителните италиански жандари

предвкусвайки насладата от черната напитка и лежерното топло вече временце. Очевидно полиглотските познания на сервитьора са точно като моите, или просто човекът се прави на ударен, но „биг кофито“ идва изненадващо под формата на напръстник със смъртоносна глътка отвара! Типично италианско еспресо! Силно, ароматно, смъртоносно. Понечвам да кажа нещо, но думите ми увисват във въздуха. „Абе, младеж, я вземи ми донеси една супа!“ се чувам да изричам в пълен потрес от посоката на мисълта ми... Нерде Ямбол, нерде Стамбул... Няма що-ще си разреждам кафето със супа...

[forry]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

След като приключвам с кулинарния буламач, който неволно съм си забъркал и след като с наслада изпушвам още няколко цигари от съмнителното бяло пакетче с надпис Дрина, изпружил блажено крака, започвам да се чудя като как да се организирам занапред. Сякаш по албанската част на Митровица не ми се обикаляше. Сякаш и по сръбската част на Митровица не ми се обикалаяше. Сякаш още нямаше 2 часа българско време (не сте забравили, че така и не се ориентирах по кое точно време се движа), за да си затръгвам в обратна посока, а сякаш и си ме беше хванал мързела, та просто примижвах блажено под приятното слънчице. Мдаааа....ми да взема да си затръгвам тогава. Пък вместо по парадния път, можеше мааааалко да го позасуча маршрутеца, с което мигом виждах компенсация на по-ранното тръгване. Е, там щях да кривна през Прокупле, после Лесковац, Сурдулица и оттам по класическия маршрут през Власинското езеро, Трън и емблематичния Перник.

Самоновивам се без особен успех да се омитам от кафето, когато до глухите ми старчески уши достига звук от мотори. Мигом ококорвам зъркели, щото първо тук няма чак пък толкова много големи мотори (да не кажем, че хич няма) и второ, по някаква незнайна логика решавам, че това ще да са някои други туристи-мотористи и то не отдругаде, а от София разбира се! Викам си, ей сега си намерих компания за пътя назад! Нищо кат подобно...Нужно ли е да казвам, че нито да са мотористи-туристи, нито да са пък със софийски табели. Чисто и просто странна процесия от местни хлапетии – един голям скутер без номер, едно ендуро...хммм....без номер и една оранжева пистарка от любимата ми джапанска марка Кавазаки – е сега! Ми естествнено без номер! И тримата младежи бяха без фарове и без каски. Направиха няколко показни кръгчета по „мъртвото“ кръгово току под носовете и на джандарете и на полисмените от патрулката. Всички мигом се направиха на храст – ама да разбира се! За какви мотористи ми говорите? Ми оттук мотористи не са минавали от шейсе и трета година, естествено.... Мигом ми се спихна настроението. Първо заради факта, че няма да се прибирам към Софето с компания, второ, защото ей заради подобни елементи ни излизаше лошата слава на „безмозъчни донори“ и трето – бях напълно наясно, че не баш така щяха да реагират господа униформените ако моя милост хвърлеше в Ибър софийската табела и минеше на ура без каска и фар... Дали и тогава господата всевъзможни джандаре щяха да го играят храст?! Надали...

Ставам и се понасям на север от реката. Дано само пущината запали, че иначе не знам точно като как щях да си решавам проблема!
Прекосих моста набързо (този път оня от патрулката реши, че не съм му интересен), казах едно бонджорно мимоходом на сурията карабинери от другата страна на реката, които явно имаха сбирка, защото бяха напълнили другото „мъртво“ кръгово с джипки и все по притеснено относно паленето на моторетката плахо запристъпвах към нея. Заекипирах се с неохота, потънал в дълбок размисъл и откъде ли дявол го взел, ще трябваше да се заизмъквам от Митровица! Тук нещо бяха нацвъкали еднопосочни улици, а аз нещо не можех да се ориентирам! Единствената улица, която знаех, че ми върши работа беше украсена с хубавичък червен знак, забраняващ влизането в посоката, която ми трябваше! А нали се уточнихме, че аз бях и с каска и фар и номер, че и гражданска имах! Демек, разполагах с всички предпоставки за проблеми с властта, а аз проблеми и без това си имах достатъчно...

Без никакво колебание решавам да ползвам жокер „обади се на приятел“, а в ролята на приятеля мигом влиза младежът мотаещ се близо до мене.
Извините, господине! – подхващам аз, за да привлека вниманието. Младежът вперва въпросително поглед в мен. Откъде, викам, трябва да хвана, за да изляза от града в посока Копаоник. Меря си приказките като у моторджийски форум на тема политика, разбира се, за да не настъпя котето по опашката... Не мога да питам откъде да хвана за границата, щото то за тях граница няма. А и Копаоник е доста популярна дестинация ми се струва, за да не се обяснявам надълго и широко закъде, ради Бога, пътувам. Младежът или се прави на тъп или рязко е отсъствал в часовете по география, защото мига неразбиращо и безпомощно вдига рамене. Викам, на север, човече искам да ходя, Копаоник, Куршумлия, Прокупле, Ниш?
-Аааа, на север- светват му очите на моя събеседник! В Рашка ли отиваш?
Тъкмо да си отворя устата да кажа, че не точно в Рашка отивам, но се сещам, че всъщност тази въпросна Рашка е в моята посока, та ентусиазирино кимам с глава.
-Йесте, йесте, в Рашка отивам! – наострил съм слух пътеуказателно.
-Ооо, Рашка е много далеч! –лаконично ме осведомява местния – Рашка е на един час път!
Де го чукаш, де се пука... Вече сто пъти съм съжалил, че си отворих устата! Досега да бях налучкал верния път и да се бях измъкнал от града! Ако моторът благоволеше да запали де...
Благодаря му вяло от куртоазия и възпитание и насочвам вниманието си към вехтата машина, но с крайчеца на окото си виждам, че нашичкия продължава нещо да дудне! Свалям каската да видя що ще, когато чувам, човекът да обяснява, че ако ще ходя в Рашка да имам предвид, че там имало пост, на който проверявали и да съм имал предвид, че полицаите можело да ме проверят! Не може да не ми направи впечатление, че думи като „граница“, „митница“, „митничари“, „митническа проверка“, „граничен пункт“ старателно се избягват, за сметка на това, за трети път ми се обяснява, че там щели видиш ли да ме проверяват и ако нося нещооооо.....да си знам. Викам знам, бе човек, че ще ме проверяват! Няма проблеми! Докато на третият път, младежът заговорнически се навежда към мен и с недвусмислен жест си потърква носа и подсмръква многозначително, за да няма съмнение обект на какви точно проверки мога да бъда! Божеееее, какъв туризъм, какви пет евро! Бях в меката на дрогата на Балканите! Та кой ли би повярвал, че съм бил 300 километра път, за да ям супичка и бурек у това съмнително място....

Моторът пали с много баене и псувни и то точно, когато акумулаторът беше започнал да предава Богу дух. Бях почти убеден, че това ще е последното му палене, но не виждах как точно щеше да се случи да не го гася през следващите 300-400 километра и 6-7 часа път! Идея нямах, а още по-лошото беше, че и нямах идея накъде да захвана! Кривнах по първата изпречила ми се уличка и определено обърках посоката, защото много рязко започнах да се изкачвам по странни усукани сокаци, нещо, за което нямах спомени от предишни посещения на Митровица. Накрая след дълго въртене и връщане, след доста питане успях да налучкам посоката и когато зърнах мъртвешкия скелет на металургичния комбинат в Звечан, бях наистина сигурен, че това беше моята посока! Оттук следваше чудесното трасе през Лепосавич към „границата“, емблематичния път през Копаоник и още Бог знае колко засукани балкански километри до дома...

Като казах, че трасето беше чудесно, имах предвид, че наистина беше такова! Но определено сега нямаше и помен от тази чудесност! Всичко беше на изрезки, фрезовано и фрезовани изрезки, разбира се. Караш, караш и хоп – скок, подскок и пички лeлини, караш, караш и хоооп, думбур лумбур, лелини...караш, караш....лелини... Мноооого изнервящо! За сметка на това, не мога да не отбележа, че кьорава кола без номер не срещам по пътя. Или са се окултурили нещо косовските сърби, или пък нещо са ги понатиснали. По-вероятно второто, като се замислиш... Някак чак ми липсват масата безтабелни МПС-та, които сновяха навсякъде. Някак се чувствам почти като в нормална държава!

И така потънал в размисли и страсти, и яко изнервен от шантавото полунасипно трасе след цяла вечност (тея 60 км до границата ми се увидяха!), най-после стигнах въпросният „пост“ от приказките на младежа. На „поста“ имаше цифром и словом 3 коли и един камион. Странно пусто! Тук обикновено е голяма навалица. Доволен от развитието на събитията откъм липса на трафик, чинно изчаквам колите пред мен и подавам паспорта на косовската „догана“. Човекът откровено му дреме на...за мене. Единственото, което любопитства е дали имам гражданска! Абре, сине майчин, я ходи да видиш онея с моторите в Митровица какво точно имат и какво нямат и тогава се заяждай с мен, но естествено това наум прикрито под 24 каратова усмивка.

Спирам пред сръбското гише. Всъщност, ето тук очаквам проблемите.Сега ще се почне, що влизаш пък нямаш печат за излизане? Е как така искаш да влезеш, като не си излязал... Къде пък си се засилил с тоя мотор, сега да се чудим какво да те правим....и прочие подобни тъпотии играни не един път!
-Ееееей, отдакле си бе еееей! – провиква се като чобанин някакъв царинар гонещ двеста оки живо тегло от другия край на плаца.
-От Бугарска йе!-отговаря другия чобанин от будката, стискайки здраво паспорта ми.
-От Бугария а? Е, като е от Бугария що не го пускаш да си ходи по пътя, ами си го спрял! – скастря го в пристъп на някаква неземна любов Чобанин 1 и на Чобанин 2 не му остава нищо друго освен да ми връчи паспорта и да ми пожелае сречан пут...
Прибутвам мотора на 20 метра напред, колкото да изляза от зоната на пункта. Защо го прибутвом ли? Ми, защото по инерция съм го загасил, въпреки, че се заричах, че няма да го правя докато не стъпя на българска територия! Прибутвам го, екипирам се и със свито сърце натискам копчето на стартера. Странно....Този път пали почти от раз! Втора подкана не чакам! Съединител, първа и газ по шосето за Рашка. 200 метра по натам правя почти обратен завой, защото както установихме аз за Рашка не бях и се впуснах по онова уникално трасе със серпентините на Копаоник!

Реших, че ще се изкефя максимално, дори с риск да окотя двигателя. Някак тук ми се виждаше по-безобидно да дойде някой да ме прибере, отколкото оттатък „поста“, макар че и тук и там бях все на 300 и кусур километра от Мордор...

[Еделвайс]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Много увлекателно разказваш, с голям кеф чета, чакам с нетърпение продължението

[s_s1]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

И аз карам с Вас, сутрин с кафе, вечер с вино.

Давай смело напред!

[forry]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Заизкачвах се стръмно нагоре, карайки на предела на вехтата машина и на собствените си сили и умения, но кефа беше голям! Много си падах по Копаоник! Това беше един от маршрутите, които никога не ми омръзваха и не пропуснах да „врътна“ ако минавах в района. Пътят беше много интересен от моторджийска гледна точка – добра настилка, сериозна денивелация, серпентини, завои и завойченца от всякакъв калибър и обичайно рехаво движение. Единственото, което не харесвах по маршрута „Копаоник“ беше скапаното време, а то обичайно беше такова. Като гледах и сега нямаше да е изключение, защото с всеки завой буквално усещах как става все по-хладно и хладно... Ако и да си въобразявах и това всичкото да беше на психологическа основа, то обвитите в мъгла върхове си бяха живата и натурална истина! Че щях да тракам със зъби щях, дано само не ме валеше, че щях да измръзна като куче, а е излишно да пояснявам, че аз винаги си тръгвах като пич – без помен от дъждобран в багажа! Не, че нямах няколко такива, или пък място в куфара, ама ей така на, си ги пазех за нови дето се вика... Шантава работа...

Продължавах да карам като бесен нагоре, хем да си начеша крастата, хем в опит да изпреваря дъжда, хем и по-бързо да пресека планината и да се спусна отново при по-човешките температури. Достигайки подстъпите на самия курорт вече ръмеше леко, беше адски студено и настилката разбира се хлъзгаше. Ща не ща, намалих рязко скоростта и отворих очите на четири, че и доволно пясък се появи по завоите, а и поточета шуртяха тук таме през пътя...

На входа на самият курорт гледам арка, будка, някакъв униформен спрял някаква кола. Инстинктивно намалих (не, че карах бързо), а униформеният махна да спра. Дааа бе, тук от няколко години бяха измислили някаква такса вход да се плаща! Бях изключил! Не, че ме бъркаха 2-та, 3-те, 5 лв, но подобно нещо адски дразнеше! Мен ме дразнеше! Това като на манастира Сумела над Трабзон – вход за в парка, вход за в манастира, пари за паркинг... Някак... Подобни дейности ги виждах като чисто и просто един законен рекет и едни бързи и сигурни пари, маскирани под екологична форма! Ми така де-ако толкова ни е дерт за природата и опазването и – затвори го тоя път, турни бариера и двама с картечница и край! Точка! Екологично та дрънка! Това е като новите данъци за старите коли у нас – като ми увеличат данъка под формата на екологична компонента какво? Ще стане природата по-чиста или какво точно? Вместо това просто създайте начин да изнудите такива като мен да си сложат нови катализатори на старите бараки и нещата ще си дойдат на мястото...от екологична гледна точка. Ама нейсе...
-Добар дан! Трябва, вика, да платите еколошка такса 150 динара – споделя униформеният, че да не помисля, че ме е стопирал, за да черпи по цигара!
Явно съм направил крива физиономия, защото човекът пояснява, че тя видиш ли важи за целия ден и ако случайно се връщам днес нямало да ме таксуват повече. Важи, вика, до 7 сата. Викам, що па само до 7?! А след седем? В 7 ни свършва работното време. Ясноооо.... денем пушлявим, нощем от ауспуха излизат цветя и маргаритки! А после някой да ми каже, че всичко не се прави за едните пари...
Подавам исканите динари, прибирам си старателно касовата бележка и питам колко ли са градусите. 3 градуса - споделя служителя. Ние тука сняг чакаме да завали, ти си дошъл с мотор...

И понеже в моите скромни планове не са да чакам сняг да завали, не губя повече време и поемам напред! Остава още малко нагоре и после на ура по дъъъългото нанадолнище! Подминавам курорта и превала, подминавам и най-кичозния хотел в света и юрвам мотора по дългата права. Полудял съм! Полудял съм от студ, от екология и све! Изпиствам се колкото ми позволява пътя, с презумпцията, че познавам доста добре трасето и на първата поредица от завои почти отнасям някакъв тип с много лачено дърто БМВ К100. Мнооого лъскаво и мераклийско! Личи си! Понеже човекът се рее лежерно и явно не ме чува, виждам как се стресна и кривна рязко встрани, когато го подминавам като влака стрела малка селска гара! Първо ми става гузно, че го стреснах човечеца, после прихнах от смях – ми така де, това сигурно ще ми е първият и последен път да задмина БМВ както пистарка смрадлив скутер... Виждам как колегата се амбицира да ме гони и рязко увеличава темпото, ама след 4-5 завоя явно се отказа или просто толкова му бяха силите, защото го загубих в огледалата! 15-тина минути по-късно вече долу в ниското съм спрял да почина след бясното темпо по прохода (естествено без да гася мотора, че нали), когато човекът с готиния баварец ме подминава в същото лежерно темпо. Свирвам и махвам весело, но ни звук, ни стон! Главата право напред и все едно ме няма! Ебааааго и киселиот гъзар, ебаааго!....

Час по-късно съм отминал и Киселия и Брус и Блаце и отдвна съм в равното и на топло и приятно. Време ми е за кафе! Започна се с гъзобола, започнах да се въртя като шугав на седалката и все нещо да не ми е удобно, започнах да усещам умора като цяло! За зареждане ми беше рано – бях си го заплюл да е на входа на Прокупле, но имах крещяща нужда от почивка, от кафе, от вода, от каквото и да е, само и само малко да сляза от мотора!

Спирам на един прашен плац в едно село, баш до една патрулка с радар. Катаджиите ме гледат сърдито, защото е ясно, че им развалям седянката, но мен тая хич, ама хич не ме брига! Демонстративно почвам да се въртя с телефона и да се правя, че снимам, естествено, за да ги дразня! Отбелязвам есенната красота на околните баири

но като всеки себеуважаващ се моторист най-си се кефя на моторетката!

Като казах моторетката, та мигом се сещам, че нещо по нея комай се счупи преди малко, защото карайки чух силен трясък като от счупване или като гръмнала гума, но не му обърнах внимание. Поглеждам внимателно, но нищо не откривам и мигом решавам, че си въобразявам. През това време гледам ченгетата са вдигнали бялото знаме и свиват статива и радара, а аз се отправям към близкия магазин. Загасил съм мотора, щото както отбелязах тук вече ми беше спокойно. Ако ме оставеше – оставеше! Накрая и аз щях да го оставя, да си грабна куфарчето в ръчичка и накъдето ми видят очите...

Повъртявам се и се разтъпквам солидно, но въпреки всичко се чувствам уморен. Някак рязко започва да ми изчезват мераците за Сурдулица, Власина и Трън и решавам, че ще се прибирам през Ниш и Калотина. Не исках да превръщам кефа в мъчение, нещо което беше неминуемо, ако изберях по-дългия и бавен маршрут.

Преди тръгване отново правя оглед на мотора и този път откривам нещо нередно. Куфарът стои някак странно накриво. Отново впервам зъркели в него и тогава схващам, че единият от двата жлеба, в които се законтря отпред просто е изпуснал и куфарът стои реално над него! Решавам, че всичко това е следствие от „прекрасните“ балкански пътища , намествам го, щраквам и доволен, че съм решил проблема, рязко потеглям напред. Оттук нататък си знам, че ще хвърлям по едно око в огледалата, за да се уверя, че куфарът си е там и ако чуех отново трясък щях да спирам и да го намествам... (На следващият ден се оказа, че трясъкът въобще не е бил от излезлият жлеб, а чисто и просто една от заварките на стойката се е скъсала и куфара се вее като самарското знаме от едната страна, ама кой да ти гледа такива работи)...

След цяла вечност стигам в подстъпите на Прокупле. Естествено, подминавам бензиностанцията, на която зареждам обичайно, защото ме мързи да спирам, а и сякаш ми се видяха високи цените. Естествено и на пазара в града не спирам, въпреки добрите ми първоначални намерения да понапазарувам малко стоки от първа необходимост така да се каже, естествено подминавам и разклона за Лесковац и Сурдулица, защото окончателно съм избрал „царския“ маршрут. Подминавам естествено още не една, а цели две бензиностанции, незнайно защо и тук без да спирам и отфучавам към Ниш в тегавия трафик! Тук вече трафик си има! Все пак е неделя вечер – гражданите се прибират от родните места...

Отново спирам за отмора (пътуването започва да става тегаво, а съм наясно, че имам още около 200 км), а и да разгърна картата в опит да сметна на колко ли километра би могло да има бензиностанция, защото бензинът ми е в резервата! Отново същото хоро като сутринта и като всеки друг път! Не знам какъв точно ми е проблемът със спиранията за зареждане, но редовно се вкарвам във филм! Предвидливо съм спрял на баир, за да мога да подпомогна непаленето, а и заради разкошната гледка към долината, в която се разполага Ниш

Колкото и да ми е лежерно и уморено, все пак се насилвам да се покатеря на мотора като директно го пускам по наклона, да не мъча и без това изтормозения стартер. След цяла вечност притеснения най-накрая излизам на околовръстната нишка магистрала, където без грам колебание влитам на пустото ЕКО. Скъп не скъп бензинът, тук ще зареждам! Точка! На бензиностанцията наистина няма никой! Ама никой!

Бензинджията с небивал ентусиазъм се засилва към мен и почти се сбиваме за пистолета! Така де...предпочитам аз да си зареждам! И с оня у Косово малко остана да се сбия, колко му беше и тук да стане търкал! То не стига, че ги правеха с малки резервоари пустите му и мотори, а и тоя като вземе да ми ливне 4-5 кила по-малко съвсем отиде коня у ряката...

Подхващам нещо на сръбски да се обяснявам, когато човекът на чист български ми отговаря, че за него е удоволствие да обслужи сънародник или нещо подобно! Дотолкова съм се втрещил, че дори не помня какво ми казва човека. Викам, абре ти пък какво правиш тука? Оказа се сънародник женен за сръбкиня и живеещ от години в Ниш... Зареждам, разплащам се, казваме си още няколко думи и избутвам мотора на паркинга встрани.

-Ей, защо буташ? Проблем ли има нещо? – пита загрижено нашенеца
-Дай викам да не зачекваме тая тема, че мигом получавам киселини! Подпирам мотора

вадя цигара от смачкания пакет и примижвам доволно

Знам, че приличам на олигофрен, но за сметка на това щастлив олигофрен, ако и да съм уморен олигофрен...

Повъртявам се каквото се повъртявам, пия вода, пуша Дрина, гепя някакъв интерент от бензиностанцията и мигом се тагвам у фейса, щот нали сега! Чуквам един вайбър на Поли, да знае, че още съм жив и моторът мърда, проверявам километрите до дома и доволен се впускам напред.

Вече съм уморен и не съм в настроение да се заяждам с колите, които ме натискат и нервничат. Дърпам се встрани, за да могат да ме минават бързаците нервни, и без грам учудване отбелязвам, че са само коли с бг номера! Закъде сме се разбързали не знам! Егати агресивните шофьори сме! Не, че и аз не съм същия като съм с колата, еле пък със служебната, ама ние българите нали все обичаме другите да критикуваме, щот сме света вода ненапита...

На някакво крайпътно ресторантче спирам, хем пак да отморя, хем да купя обещаните на Поли плескавици. Гася мотора, разхвърлям се със замах и се разполагам да си чакам плескавиците. Най-накрая, па макар и в края на деня, имам шанса да изпия едно истинско пинизчийско кафе (за сметка на най-гадните и скъпи плескавици, които някога съм ял!)

Наслаждавам се на най-скапаните цигари и най-хубавото кафе, а от телевизора бумти най-бруталния турбофолк, но ми иде да подскачам до тавана от кеф! Ебати кефа, ебати неделята! Чувствам се жив! Жив и щастлив! Какво повече му трябва на човека?...ако пунтирам една реклама от близкото минало! Какво? А де?...........

След цяла вечност и по тъмно съм на Калотина. Границата минавам като насън. Сепвам се единствено, когато българската митничарка ми вика „Вземай си документите и изчезвай, че тоя за малко да те събори! Как се беше засилил в теб!“ Изобщо не съм видял, изобщо не съм разбрал! Очевидно поредния късопишков идиот е решил да ми пробва нервите или де да знам и аз какво... Стискам съединителя и вкарвам първа. Тук драма с паленето нямам, защото предвиливо не съм го гасил въобще. Потеглям в есенната тъма и знам, че съвсем скоро ще съм у дома. Хващам се, че упорито карам със 70 и правя колони след мен. Уморен съм! Винаги, когато умората надделее, съвсем несъзнателно средната ми скорост пада драстично! Кютам си пенсионерската и хич не ми дреме, защото моторът издържа и аз си бях почти вкъщи! Бях се настроил за поредното пътуване с куп технически неизправности, но денят ме опроверга! Ямаха е голяма машина мърморя си на глас, колкото да дразня сам себе си любителя на Кавазаки и Мото Гуци. Ямаха е връо, йебига! Ама съм дразнител, спор няма. Дразнител сърболюбец! Пфуууууу....не ме е срам....

На следващият ден, все още разцъквайки спомените от вчерашното пътуване, небрежно и с усмивка вдигам звънящия телефон. Любо. Оня същият Любо от началото на пътеписа! Сещате се, нали?
-Понякога, вика, се чудя как работят нещата! Ако не бях видял, че го докара на ход пустият му мотор, никога нямаше да повярвам, че това чудо се движи!
Мигом усмивката ми изчезва и приятните спомени изчезват яко дим!
Хллллъц – преглъщам тежко и мълчаливо.
-Какво искаш да пали? Без компресия кака да пали?
-Я казвай щетите! – с избила по челото пот подпитва моя милост
-Надрани легла, липсващи сегменти, липсваща пружина на съединителя, побългарен обтегач на ангренажната верига, за нови лагери си, половин кило силикон у картера! Как искаш да качва масло, като цедката на помпата е цялата у силикон...
Иде ми да затворя телефона и да отворя обявите за мотори...Но не го правя... В крайна сметка си беше време да закривам сезона! А напролет? Напролет каквото сабя покаже и пътя, майко юнашка!....

[s_s1]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Е, изкефих се максимално!

Покарах, побутах, само дето не пропуших...

Стягай моторетката и гледай за слънчева пролука в зимата.

[sozi]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Евала на дуракоустойчивия мотор и неговия собственик . Щом с тези проблеми не те е предал почерпи го с едно ремонтче.

[forry]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Само лагери остана да намерим и го събираме Никаква прошка! Имаме още километри за минаване заедно!

[Alexr]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Благодаря за пътеписа! Няколко пъти съм казвал и пак ще повторя - в този форум ме вкараха пътеписите на моторджиите. И не виждам нищо нито политическо за Митровица. Ако това си видял, това си описал. Няма коректно или некоректно.

[Стоян Боюков-Sariones]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Евала Фори! Кефи ме твоето виждане на нещата.

п.п. И Да. Ямаха е връо. Почти без масло ме е прибирала от морето. По едно време накрая и говорех, като на човек.

[boy3m]

От: Митровица - полит/не/коректно за балканската реалност

Супер финал на този пътепис....
forry,
стягай черният Нинджа за нови подвизи.

---

"Alexr

Благодаря за пътеписа! Няколко пъти съм казвал и пак ще повторя - в този форум ме вкараха пътеписите на моторджиите. И не виждам нищо нито политическо за Митровица. Ако това си видял, това си описал. Няма коректно или некоректно. "

---

Е имало и сродни души.То и при мен така.

----->>>