Tweet
Привет!
Не пиша често тук, но редовно следя пътеписите в този раздел. И така реших да споделя преживяното от поредното пътуване на тема "Балкани".
Предварително моля за извинение за допуснатите грешки и снимки с ниско качество.
В общи линии така се стекоха нещата..
От началото на миналата зимата се отдадох на мелaнхолия и четене на пътеписи и така постепенно маршрутът до Женева стана ясен. Започнах да пазарувам части за Триумфа, че доста неща не му бяха в ред, а само той беше одобрен от приятелката ми, за “удобен мотор“, пък и на мен ми допадаше работа на 3-те цилиндъра.
С наближаването на датата за заминаване, започна трескавото подготвяне на мотора – но не било писано да тръгнем тогава – тъй като предната джанта на мотора беше от неизвестен модел Ямаха, трябваше да намеря джанта за модела, дискове и накладки. Точно седмица преди да тръгнем, както сглобявах предницата се оказа, че не съм съобразил да поръчам ос, втулки и охлюв за новата джанта, а нямаше и как да пристигнат тези части от Англия за седмица. – Много тъпо от моя страна... – и така не тръгнахме на плануваното пътуване до Женева...
Все пак ги поръчах частите и по някое време пристигнаха, но някак не бързах да ги сложа на мотора – бях му нацупен (не че не бях аз виновен, но повече ми олекваше като обвинявам него).
Един ден, както си браузвам из нета и видях, че в Зайчар(Сърбия) ще има мото събор и Гитариада – преди 2 години бях на това мероприятие и бях много очарован от организацията и атмосферата там – стори ми се тогава доста по-различна от тукашните “сборове“. И датата съвпадаше с началото на отпуската ни. Беше решено – отиваме на събор и от там ще тръгнем на някъде из Сърбия или Румъния. Тук е мястото да изкажа огромни благодарности на Фори –който оправи ключалката на топкаста ми и предложи два примерни маршрута.
И така се уговорихме малка групичка от 3 мотора да пътуваме заедно до Зайчар – Ники с Дукати Монстер 400, Сашо с Кава ZRX1200 и аз и Ива с Триумф Trophy 900.
Ден преди да тръгнем(петък) изкарах мотора, за да го тествам с новите чаркове – предните накладки задържаха и загряваха доста дисковете – ОК, нормално – и дисковете, и накладките са чисто нови и ще им трябват 20-30 км, за да се разработят. Така и не се разработиха – заедно със Сашо изчистихме помпата, но продължиха да загряват. Стана време да отивам на работа за поредната нощна смяна и се бяхме уговорили за 10 часа сутринта да потегляме. За да не губя време, веднага след работа отидох до гаража и започнах да чистя буталцата на спирачните апарати. Свърши ми спирачната течност и с тази снимка пратих Ива до бензиностанцията да вземе ДОТ 4 :
Така изглеждахме 10 минути преди срещата ни със Сашо(и по всичко изглеждаше, че няма да сме готови):
Сашо тръгна към Пирот и от там – към Зайчар. Пък нашият маршрут беше към Видин и от там за мото събора.
Към 1 часа по обяд бяхме готови за път –
София-Враца-Монтана-Видин-Зайчар – нищо интересно по пътя, освен, че внимавах за всякакви признаци за нередности с мотора и дали куфарите са си на мястото (на мотора). На слизането от магистралата на Ботевград, на едни завойчета усетих мотора доста нестабилен, когато го накланям, което доведе до лееко сдухване от моя страна. Не пропусках завой да го пробвам и винаги се появяваше тая нестабилност. Лошо – явно ще трябва да внимавам много по завоите и след мото събора да се прибираме към София. Но все пак – не спирах да карам по правите на зиг-заг, за да установя от къде идва тая нестабилност. На една права някак си казах на Ива да се хване по-здраво за мен и да опитам пак – О! Чудо! – Когато се държи здраво, няма и следа от този проблем - значи пак обвинявам Триумфа, без да е виновен. Изобщо не заподозрях, че Ива е виновникът, защото не малко километри сме минали на мотор двамата – с Триумфа поне 1000 до този момент(а на Сузукито доста повече). След кратка почивка и инструктаж, продължихме.
На Видин спряхме, за да изчакаме Цецко(приятел от Видин) и заедно с него минахме последните километри до Зайчар. А там се беше понасъбрал доста народ – много повече отколкото помня, преди 2 години – повечето бяха дошли заради Гитариадата.
Направихме няколко обиколки докато намерим места за моторите и палатките и когато намерихме местенце и паркирахме, няколко младежи се лепнаха за нас и започнаха да ни мрънкат да се преместим, за да паркират колата си там – Ники и Ива не ги разбираха и защо ми трябваше да им показвам, че ги разбирам и аз -10 минути ми пилеха как имало други места за нас - наглото си е нагло и накрая склоних, като им теглих няколко усмихнати псувни на техен език докато им отстъпвах място (все пак доста пъти съм гледал сръбските класики като „Мунjе“ и „Кад порастeм бичу Кенгур“) . Намерих друго местенце и паркирахме двата мотора, някак сместихме и палатките под музикалния съпровод на група „Севи“ – ха! Явно имало и българско участие. Направи ми впечтление, че не им се радваше много публиката – някак беше се „умълчала“ –отдадох го на факта, че са непозната за аудиторията група.
След като наредихме ценните неща по куфарите на мотора, се запътихме към крановете с бира и скарите.
Апетитно изглеждаха и ухаеха, но само Ники и Ива ги опитаха тези вкусотии – от 12 години не ям месо и някак устисках и тази вечер! НО нямам такъв проблем с бирата:
Като на събор имаше и простотии – прекъсвчи, бърнаути и прочие. Но една моторетка направи истински бърнаут:
И така нататък...
На сутринта събрахме багажа без да бързаме много и се разделихме с Ники – той тръгна към София, а ние – бавно но славно, се запътихме към кафенето – още ми се спеше след като изкарах малко повече от 48 часа без сън – не че кафето помага много, но все пак е нещо:
Тук беше мястото, където трябва да решим на къде да хванем – задължително исках да минем през Джердап и Голубац, но за по-нататък нямах никаква идея(също така нямах и карта, и работещ GPS - само един неработещ такъв...) Добре поне, че на телефоните имаме GPS apps. – не ни откриваха с голяма точност, но поне беше някаква карта.
Тръгнахме към Неготин, от там към Долни Милановац и след това Голубац. Много приятен път и не натоварен (или поне ние улучихме момента). Вече споменах, че бях много зле с навигацията и бърках постоянно пътя (където липсваха табели) и ако твърде дълго време съм карал без да видя табела – намирам първия човек по пътя, за да го питам дали съм в правилната посока – това много добре го усвоих през следващите няколко дни.
Спряхме да починем малко на крепостта Голубац – наистина много красиво място – няма да показвам снимки от там – ще обясня по-късно защо. Докато си почивахме, седнали на камъните от крепостта, реших да продължим до Белград – на Ива и беше все тая - важното за нея беше да спираме често за кратки почивки и да не се прибираме толкова рано към БГ.
Минахме през Пожаревац и се запътихме към магистралата за Белгард. Стигнахме до бариерата, преди влизането на самата магистрала, взех талончето и го мушнах бързо в джоб на чантата на резервоара. Иха – сега ще се кара бързо – и газ напред - 10-тина метра преди да се включа на магистралата видях как талончето излита бързо от чантата и го изпроводих с безпомощен поглед – а зад мен се беше ентусиазирал някакъв с „бързо“ Ауди.. Продължих напред, докато намеря удобно за спиране място (под един мост) и се върнах пеша назад, за да си търся талончето... Ива нищо не каза, но и двамата бяхме съгласни, че съм много тъпо парче, да не дръпна ципа на джоба до край... След 50-ина метра го намерих талончето – имаше следи от гуми върху него, но иначе си беше ОК. Следващите километри по магистралата бяха скучни.
Влязохме в Белград и някак си без много питане се озовахме на централна улица. Сега оставаше и хотел да си намерим – без успех обаче.. На един светофар попитах младежите от съседната кола да ме упътят към някой хотел, но те не можаха да се сетят толкова бързо за такъв, светна зелено и трябваше да тръгна. Но зад мен караше такси, което започна настойчиво да ми свири с клаксон и да мига с фарове – отбих и той се изравни с мен – Бил моторист човекът и ме попита какво търся – казах му, че ни трябва хотел, в който да отседнем и той ни упъти към хотелче на близо. Малко се замотахме, но в крайна сметка го намерихме! Даже и свободни места имаше и паркинг за мотора! Настанихме се, след освежаващ душ и половин часово кибичене пред телевизора в стаята се почувствахме готови да се разходим из града. Взех от рецепцията карта на града(за първи път!) и излязохме. Ударихме му доста дълга разходка и накрая заваля – прибирането щеше да ни отнеме поне още час в дъжда и постигнахме съгласие да вземем такси до хотела. Неустено бяхме стигнали до авто гарата им (а що до там – никой незнае...) Харесахме си едно такси, попитах за ориентировъчна цена до хотела и след като решихме, че ни устройва се качихме в него. Аз носех фотоапарата и една бутлка 0.5л с вода. Стигнахме благополучно хотела и това беше за този ден.
На сутринта след закуската в хотела започахме да опаковаме пак багажа. Нещо като че ли липсваше – оказа се, че не мога да намеря фотоапарата - почна едно трескаво търсене навсякъде из стаята, но него го нямаше... Гледайки тъпо и мислейки къде може да е и погледът ми попадна на бутилката от 0.5л вода.... И пак двамата с Ива бяхме единодушни, че съм мега тъпо парче да забравя апарата на задната седалка на таксито, а да взема водата.... АААА щях да се изям от яд.
Единственеата снимка която ни остана от Белград:
Натоварих багажа по мотора и решихме да идем до автогарата, за да потърсим таксито – помня, че колата беше сив WV Touran – стигнах гарата без особени затруднения и спрях до стоянката с такситата Веднага дойде до мен мургав бакшиш и ме попита може ли да помогне някак – разказах му историята и той –„ Помниш ли номера на таксито?“ DAFAQ – дали го помнех според него?! Пита ме каква е била колата – казах му за сивия Туран и тогава – „А как изглеждаше шофьора?“ – и аз бях запомнил, че беше плешив. – „Беше ли с мустаци?“ – ме попита бакшиша, – „Да имао е бркови!“ – обнадежден му отговарям. Последва отговор - „Ми не, няма такъв тук дето да работи на тая стоянка...“ Лелееее как се изебава тоя бакшиш с нас ... Толкова се ядосах че даже не се сетих да му предложа награда на тоя дебил, ако поне ми върне картата с памет от апарата- майната му на апарата – имах в себе си и No-Pro(SJ1000), с което също можех да правя някакви снимки, отделно и телефоните ни щяха да вършат някаква работа... Много ясно, че снимките нямаше да стават за фотографски блог, но поне щяха да запечатат някакви спомени от пътуването по-нататък.
Заради тая история не бях се сетил изобщо да измисля на къде да тръгнем сега – Тръгнах от автогарата малко ядосан, но на пърия светофар се усетих, че незнам на къде съм тръгнал аджеба! Отбих и извадих телефона за да разгледам картата на него. Не му мислих много и реших да тръгнем за Чачак – там имам сестра и племенници, които от няколко години не бях виждал – Ива се съгласи и потеглихме (или поне така си мислехме ) - Обърках пътя и спрях да попитам един случаен човек – Ясни дирекции даде, но както ги следвах и се върнах точно там където спрях, за да го питам. Хм, явно не съм направил нещо както трябва – казах и на Ива и тя да внимава, но пак се върнахме на същото място – вече беше смешно. Намерих такси стоянка и колкото и да ги попържах на ум, любезно ги попитах на къде да хвана за Чачак – техните дирекции вече ни изведоха на правия път и така газ напред... Пътя надолу беше доста натоварен и тесничък - нищо интересно по тази дестинация.
В Чачак доста време ми трябваше да намеря сестра ми, но за сметка на това вече познавам що-годе добре града. Определено я изненадахме и въпреки, че настояваше да нощуваме у тях, не исках да и се натрапвам с непредвиденото гости – намерихме бързо сносно и доста евтино хотелче и след като се настанихме и освежихме, излязхоме из града – Огромно впечатление правеше колко много млади хора имаше– ценътра беше пълен с младежи! Сестра ми обясни, че щом приемат и Сърбия в ЕС това рязко ще се промени и града ще опустее – нямало никаква работа и повечето заводи в околноста били затворени. – Що ли ми се струва, че това съм го виждал някъде (в моя роден Видин примерно...)
Влязохме в един маркет, за да напазарим храна за из път и какво да видя!!!! – Ципи-Рипи вече не е същата катерица:
Оригиналът:
… Няма нищо свято за тия хора...
(Това сигурно говори нещо на тези, който са гледали сръбска телевизия 90-те години)
На сутринта, след сутрешното кафе последва въпросът – „А сега на къде?“ Не бързахме много с отговора – все пак защо да бързаме като незнаем за къде ще бързаме в крайна сметка... Вече наближаваше обяд и накрая просто реших да тръгнем към Сараево. Пътят в началото беше безинтересен. На първата бензиностанция (мисля че беше на Пожега) спрях, за да купя карта(най-накрая се престраших) и да похарча последните динари за бензин.
С наближаването на границата с Босна, планинският релеф ни разведри с красотите си и приятните завои. Спряме за малка фотосесийка(качеството е екстремно ниско поради екстремната ми глупост да изгубя фотоапарата):
След фотосесийката взех засилка и подкарах по завоите, но подминах доста интересно място – Мокра Гора (за което прочетох в последствие и което ще трябва да посетим в бъдеще). До пътя започнаха да се вият релсите на „теснолинейка“, чак до самата граница с Босна. Не мисля, че се използваха, но дано да греша.
Минахме границата без проблем – поискаха само личните карти, талон на мотора и зелена карта за ГО. На картата следващата точка беше Вишеград. Стигнахме до там без проблеми по път с добра настила и все така приятни завои. В самия Вишеград както си блеех и избягвах дупки, съм пропуснал табелата за Сараево и към 6-7 км карах в грешна посока – усетих се, чак когато пътя стана прекалено тесен и разбит – след като спрях до една селска кръчма и попитах хората там, получих отговор, който ме накара да се засрамя – „Па баш лепо си се залутало“ .. Кръгом и беж към правилния път.
Самият път слеваше река Дрина и беше много живописен – тунел, мост, права и това се повтаряше постояно. На излизане от поредния тунел и преди поредният мост намерих отбивка и спряхме за няколко low quality снимки:
Красота, но в реката имаше мноого боклуци – учудващо много... Тъкмо бавно закопчавахме якета и зад нас се появи чичо, гол до кръста и с ръчна количка (рк1) пълна с камъни и малка мрежичка за ловене на пеперуди – Поздравихме се и той ни заговори – от къде сме, на къде сме тръгнали, колко е красиво тук – все общи неща... Накрая каза – „Ама ‘що не ми дойдете на гости за по кафе!“. Спогледахме се с Ива – не ни се пиеше кафе много, но човекът беше любезен – ето къде му беше лятната къща – след един тунел, точно преди един мост.
Жена му веднага ни почерпи с домашен кекс и турско кафе в беседката, която се вижда на горната снимка в дясно. Гледката от там беше меко казано красива! Говорихме си около 2 часа с човека – някак се заговорихме дори и за HAARP, след това за ползите и вредите от Турското им робство(или присъствие) и от Австро-Унгарското такова. Времето започна да се заоблачава и се чуваха в далечината гръмотевици, но чичото така и не ни пускаше – имало точно 104 километра до Сараево, така че нямало за къде да бързаме. Обясних му, че ни се иска да изпреварим дъжда, докато още можем да караме по сух път. На тръгване си направихме снимка :
Щом тръгнахме, като по поръчка по визьорите започнаха да барабанят едри и тежки капки дъжд. Няма проблем – имаме 102км да минем само. Пoстепоенно дъждът се усили и вече ни переше здраво. Дъждобрани не бяхме взели... И въпреки това пак беше красиво – особено в тунелите! На влизане в един от тях видях в насрещното платно спрели няколко коли вътре в самият тунел – Явно ги беше страх да не се намокрят! – Ние обаче сме корави и това не ни прави впечатление. Карах зад някаква Фабийка на що-годе голяма дистанция – 10-ина метра. Щом излязохме от този тунел, изведнъж единственото, което виждах са бледите светлини от тази Фабия – явно доста се беше усилил дъждът – нямаше как да продължим при тези условия – пуснах аварийките на Триумфа и се опитвах да забележа отбивка. Колата отпред даде десен мигач и на сляпо тръгах след нея. Супер – крайпътен мотел с пълен паркинг коли, изчакващи дъжда да отмине:
Мотелът имаше ресторант и тераса- почакахме 30-тина минути на терасата, но все още валеше доста силно - решихме да влезем на топло вътре в ресторанта и да хапнем – не бързахме, но изглежда и времето не бързаше да се оправя. След час и половина, без всякакви надежди за спиране на тоя дъжд, потеглихме – аз и без това бях целия мокър. Ива поне не беше чак толкова – повечето damage го бях отнесъл аз. Постояно следяхме километража още колко км. остават до Сараево – беше станало прилично судено като за Август месец. На един по-остър завой автобус беше излязъл от пътя и полицаите започнаха да ми ръкомахат да карам внимателно – нещо, което аз се опитвах да правя и без да ме подсещат.
На 30 км от Сараево спряхме на една бензиностанция за почивка – Оказа се, че селото се казва „Мокро“ – какво съвпадение само!
Леко треперещи ръце от студа:
И благополучно пристигнахме в Сараево и дъждът взе че спря. Помислих си – Точно на време! Но още на първия светофар, за да не ни блъсне минаващ на червено Пасат, трябваше да мина през едни трамвайни линии(мокри) – Знаех, че моторът ще поднесе – падал съм вече при такъв сценарии. И моторът наистина поднесе – незнам как, но се задържахме на него и не се проснахме. Шофьорът даже и не намали – отпраши и се изгуби напред. Изпратих го с най-сърдечни попръжни. Реших, че за днес ни стигат приключенията и още на първото удобно място отбих – точно пред един хотел ми помахаха да спра при тях – спрях аз и ги питам имат ли свободни стаи – отговорът беше отрицателен. Хм добре, тогава защо ме канят да паркирам пред тях – оказа се, че собственикът на хотела имал и хостел на съседната улица, а моторът можел да нощува пред хотела – спазариме цената, откачих куфарите и магнитната чанта и се настанихме в хостела – на партера имаше наргиле-кафе и ориенталска музика се лееше на талази... Дръпнах щорите на прозореце на стаята и бам – минарета наредени като на ракетна площадка – знаех, че сме попаднали в старата част на града, но не очаквах чаак толкова голяма прилика с Истамбул. След като се стоплихме с по един душ и наредихме дрехите по закачалки, за да изсъхнат максимално за другия ден, се отправихме на разходка. Обиколихме старият град – прекалено много наргиле кафета имаше – всички бяха захапали мощуци и нясядали по таборетки и миндери.. или там както се наричат. Търсехме си нормален ресторант или пицария, в която да хапнем. След малко обикаляне намерихме пицария – Идеално! – Какво по-добро от пица и бира като завършек на деня, но келнерът ме сряза – не продават бира.... Ок, пица и кола пак става... Но да си знаят, че не е същото!
Разочаровани от вечерята, продължихме разходката и разлгедахме малка част и от новият град – трябваше да признаем, че не е толкова колоритен, нито оживен, колкото старият град.
На път за хостела намерихме маркет, в който имаше студена бира (Ožujsko pivo), но толкова ни се приспа и на двамата, че така и остана в стаята не отоврена...
Това беше маршрута за деня:
Следва...
Не пиша често тук, но редовно следя пътеписите в този раздел. И така реших да споделя преживяното от поредното пътуване на тема "Балкани".
Предварително моля за извинение за допуснатите грешки и снимки с ниско качество.
В общи линии така се стекоха нещата..
От началото на миналата зимата се отдадох на мелaнхолия и четене на пътеписи и така постепенно маршрутът до Женева стана ясен. Започнах да пазарувам части за Триумфа, че доста неща не му бяха в ред, а само той беше одобрен от приятелката ми, за “удобен мотор“, пък и на мен ми допадаше работа на 3-те цилиндъра.
С наближаването на датата за заминаване, започна трескавото подготвяне на мотора – но не било писано да тръгнем тогава – тъй като предната джанта на мотора беше от неизвестен модел Ямаха, трябваше да намеря джанта за модела, дискове и накладки. Точно седмица преди да тръгнем, както сглобявах предницата се оказа, че не съм съобразил да поръчам ос, втулки и охлюв за новата джанта, а нямаше и как да пристигнат тези части от Англия за седмица. – Много тъпо от моя страна... – и така не тръгнахме на плануваното пътуване до Женева...
Все пак ги поръчах частите и по някое време пристигнаха, но някак не бързах да ги сложа на мотора – бях му нацупен (не че не бях аз виновен, но повече ми олекваше като обвинявам него).
Един ден, както си браузвам из нета и видях, че в Зайчар(Сърбия) ще има мото събор и Гитариада – преди 2 години бях на това мероприятие и бях много очарован от организацията и атмосферата там – стори ми се тогава доста по-различна от тукашните “сборове“. И датата съвпадаше с началото на отпуската ни. Беше решено – отиваме на събор и от там ще тръгнем на някъде из Сърбия или Румъния. Тук е мястото да изкажа огромни благодарности на Фори –който оправи ключалката на топкаста ми и предложи два примерни маршрута.
И така се уговорихме малка групичка от 3 мотора да пътуваме заедно до Зайчар – Ники с Дукати Монстер 400, Сашо с Кава ZRX1200 и аз и Ива с Триумф Trophy 900.
Ден преди да тръгнем(петък) изкарах мотора, за да го тествам с новите чаркове – предните накладки задържаха и загряваха доста дисковете – ОК, нормално – и дисковете, и накладките са чисто нови и ще им трябват 20-30 км, за да се разработят. Така и не се разработиха – заедно със Сашо изчистихме помпата, но продължиха да загряват. Стана време да отивам на работа за поредната нощна смяна и се бяхме уговорили за 10 часа сутринта да потегляме. За да не губя време, веднага след работа отидох до гаража и започнах да чистя буталцата на спирачните апарати. Свърши ми спирачната течност и с тази снимка пратих Ива до бензиностанцията да вземе ДОТ 4 :
Така изглеждахме 10 минути преди срещата ни със Сашо(и по всичко изглеждаше, че няма да сме готови):
Сашо тръгна към Пирот и от там – към Зайчар. Пък нашият маршрут беше към Видин и от там за мото събора.
Към 1 часа по обяд бяхме готови за път –
София-Враца-Монтана-Видин-Зайчар – нищо интересно по пътя, освен, че внимавах за всякакви признаци за нередности с мотора и дали куфарите са си на мястото (на мотора). На слизането от магистралата на Ботевград, на едни завойчета усетих мотора доста нестабилен, когато го накланям, което доведе до лееко сдухване от моя страна. Не пропусках завой да го пробвам и винаги се появяваше тая нестабилност. Лошо – явно ще трябва да внимавам много по завоите и след мото събора да се прибираме към София. Но все пак – не спирах да карам по правите на зиг-заг, за да установя от къде идва тая нестабилност. На една права някак си казах на Ива да се хване по-здраво за мен и да опитам пак – О! Чудо! – Когато се държи здраво, няма и следа от този проблем - значи пак обвинявам Триумфа, без да е виновен. Изобщо не заподозрях, че Ива е виновникът, защото не малко километри сме минали на мотор двамата – с Триумфа поне 1000 до този момент(а на Сузукито доста повече). След кратка почивка и инструктаж, продължихме.
На Видин спряхме, за да изчакаме Цецко(приятел от Видин) и заедно с него минахме последните километри до Зайчар. А там се беше понасъбрал доста народ – много повече отколкото помня, преди 2 години – повечето бяха дошли заради Гитариадата.
Направихме няколко обиколки докато намерим места за моторите и палатките и когато намерихме местенце и паркирахме, няколко младежи се лепнаха за нас и започнаха да ни мрънкат да се преместим, за да паркират колата си там – Ники и Ива не ги разбираха и защо ми трябваше да им показвам, че ги разбирам и аз -10 минути ми пилеха как имало други места за нас - наглото си е нагло и накрая склоних, като им теглих няколко усмихнати псувни на техен език докато им отстъпвах място (все пак доста пъти съм гледал сръбските класики като „Мунjе“ и „Кад порастeм бичу Кенгур“) . Намерих друго местенце и паркирахме двата мотора, някак сместихме и палатките под музикалния съпровод на група „Севи“ – ха! Явно имало и българско участие. Направи ми впечтление, че не им се радваше много публиката – някак беше се „умълчала“ –отдадох го на факта, че са непозната за аудиторията група.
След като наредихме ценните неща по куфарите на мотора, се запътихме към крановете с бира и скарите.
Апетитно изглеждаха и ухаеха, но само Ники и Ива ги опитаха тези вкусотии – от 12 години не ям месо и някак устисках и тази вечер! НО нямам такъв проблем с бирата:
Като на събор имаше и простотии – прекъсвчи, бърнаути и прочие. Но една моторетка направи истински бърнаут:
И така нататък...
На сутринта събрахме багажа без да бързаме много и се разделихме с Ники – той тръгна към София, а ние – бавно но славно, се запътихме към кафенето – още ми се спеше след като изкарах малко повече от 48 часа без сън – не че кафето помага много, но все пак е нещо:
Тук беше мястото, където трябва да решим на къде да хванем – задължително исках да минем през Джердап и Голубац, но за по-нататък нямах никаква идея(също така нямах и карта, и работещ GPS - само един неработещ такъв...) Добре поне, че на телефоните имаме GPS apps. – не ни откриваха с голяма точност, но поне беше някаква карта.
Тръгнахме към Неготин, от там към Долни Милановац и след това Голубац. Много приятен път и не натоварен (или поне ние улучихме момента). Вече споменах, че бях много зле с навигацията и бърках постоянно пътя (където липсваха табели) и ако твърде дълго време съм карал без да видя табела – намирам първия човек по пътя, за да го питам дали съм в правилната посока – това много добре го усвоих през следващите няколко дни.
Спряхме да починем малко на крепостта Голубац – наистина много красиво място – няма да показвам снимки от там – ще обясня по-късно защо. Докато си почивахме, седнали на камъните от крепостта, реших да продължим до Белград – на Ива и беше все тая - важното за нея беше да спираме често за кратки почивки и да не се прибираме толкова рано към БГ.
Минахме през Пожаревац и се запътихме към магистралата за Белгард. Стигнахме до бариерата, преди влизането на самата магистрала, взех талончето и го мушнах бързо в джоб на чантата на резервоара. Иха – сега ще се кара бързо – и газ напред - 10-тина метра преди да се включа на магистралата видях как талончето излита бързо от чантата и го изпроводих с безпомощен поглед – а зад мен се беше ентусиазирал някакъв с „бързо“ Ауди.. Продължих напред, докато намеря удобно за спиране място (под един мост) и се върнах пеша назад, за да си търся талончето... Ива нищо не каза, но и двамата бяхме съгласни, че съм много тъпо парче, да не дръпна ципа на джоба до край... След 50-ина метра го намерих талончето – имаше следи от гуми върху него, но иначе си беше ОК. Следващите километри по магистралата бяха скучни.
Влязохме в Белград и някак си без много питане се озовахме на централна улица. Сега оставаше и хотел да си намерим – без успех обаче.. На един светофар попитах младежите от съседната кола да ме упътят към някой хотел, но те не можаха да се сетят толкова бързо за такъв, светна зелено и трябваше да тръгна. Но зад мен караше такси, което започна настойчиво да ми свири с клаксон и да мига с фарове – отбих и той се изравни с мен – Бил моторист човекът и ме попита какво търся – казах му, че ни трябва хотел, в който да отседнем и той ни упъти към хотелче на близо. Малко се замотахме, но в крайна сметка го намерихме! Даже и свободни места имаше и паркинг за мотора! Настанихме се, след освежаващ душ и половин часово кибичене пред телевизора в стаята се почувствахме готови да се разходим из града. Взех от рецепцията карта на града(за първи път!) и излязохме. Ударихме му доста дълга разходка и накрая заваля – прибирането щеше да ни отнеме поне още час в дъжда и постигнахме съгласие да вземем такси до хотела. Неустено бяхме стигнали до авто гарата им (а що до там – никой незнае...) Харесахме си едно такси, попитах за ориентировъчна цена до хотела и след като решихме, че ни устройва се качихме в него. Аз носех фотоапарата и една бутлка 0.5л с вода. Стигнахме благополучно хотела и това беше за този ден.
На сутринта след закуската в хотела започахме да опаковаме пак багажа. Нещо като че ли липсваше – оказа се, че не мога да намеря фотоапарата - почна едно трескаво търсене навсякъде из стаята, но него го нямаше... Гледайки тъпо и мислейки къде може да е и погледът ми попадна на бутилката от 0.5л вода.... И пак двамата с Ива бяхме единодушни, че съм мега тъпо парче да забравя апарата на задната седалка на таксито, а да взема водата.... АААА щях да се изям от яд.
Единственеата снимка която ни остана от Белград:
Натоварих багажа по мотора и решихме да идем до автогарата, за да потърсим таксито – помня, че колата беше сив WV Touran – стигнах гарата без особени затруднения и спрях до стоянката с такситата Веднага дойде до мен мургав бакшиш и ме попита може ли да помогне някак – разказах му историята и той –„ Помниш ли номера на таксито?“ DAFAQ – дали го помнех според него?! Пита ме каква е била колата – казах му за сивия Туран и тогава – „А как изглеждаше шофьора?“ – и аз бях запомнил, че беше плешив. – „Беше ли с мустаци?“ – ме попита бакшиша, – „Да имао е бркови!“ – обнадежден му отговарям. Последва отговор - „Ми не, няма такъв тук дето да работи на тая стоянка...“ Лелееее как се изебава тоя бакшиш с нас ... Толкова се ядосах че даже не се сетих да му предложа награда на тоя дебил, ако поне ми върне картата с памет от апарата- майната му на апарата – имах в себе си и No-Pro(SJ1000), с което също можех да правя някакви снимки, отделно и телефоните ни щяха да вършат някаква работа... Много ясно, че снимките нямаше да стават за фотографски блог, но поне щяха да запечатат някакви спомени от пътуването по-нататък.
Заради тая история не бях се сетил изобщо да измисля на къде да тръгнем сега – Тръгнах от автогарата малко ядосан, но на пърия светофар се усетих, че незнам на къде съм тръгнал аджеба! Отбих и извадих телефона за да разгледам картата на него. Не му мислих много и реших да тръгнем за Чачак – там имам сестра и племенници, които от няколко години не бях виждал – Ива се съгласи и потеглихме (или поне така си мислехме ) - Обърках пътя и спрях да попитам един случаен човек – Ясни дирекции даде, но както ги следвах и се върнах точно там където спрях, за да го питам. Хм, явно не съм направил нещо както трябва – казах и на Ива и тя да внимава, но пак се върнахме на същото място – вече беше смешно. Намерих такси стоянка и колкото и да ги попържах на ум, любезно ги попитах на къде да хвана за Чачак – техните дирекции вече ни изведоха на правия път и така газ напред... Пътя надолу беше доста натоварен и тесничък - нищо интересно по тази дестинация.
В Чачак доста време ми трябваше да намеря сестра ми, но за сметка на това вече познавам що-годе добре града. Определено я изненадахме и въпреки, че настояваше да нощуваме у тях, не исках да и се натрапвам с непредвиденото гости – намерихме бързо сносно и доста евтино хотелче и след като се настанихме и освежихме, излязхоме из града – Огромно впечатление правеше колко много млади хора имаше– ценътра беше пълен с младежи! Сестра ми обясни, че щом приемат и Сърбия в ЕС това рязко ще се промени и града ще опустее – нямало никаква работа и повечето заводи в околноста били затворени. – Що ли ми се струва, че това съм го виждал някъде (в моя роден Видин примерно...)
Влязохме в един маркет, за да напазарим храна за из път и какво да видя!!!! – Ципи-Рипи вече не е същата катерица:
Оригиналът:
… Няма нищо свято за тия хора...
(Това сигурно говори нещо на тези, който са гледали сръбска телевизия 90-те години)
На сутринта, след сутрешното кафе последва въпросът – „А сега на къде?“ Не бързахме много с отговора – все пак защо да бързаме като незнаем за къде ще бързаме в крайна сметка... Вече наближаваше обяд и накрая просто реших да тръгнем към Сараево. Пътят в началото беше безинтересен. На първата бензиностанция (мисля че беше на Пожега) спрях, за да купя карта(най-накрая се престраших) и да похарча последните динари за бензин.
С наближаването на границата с Босна, планинският релеф ни разведри с красотите си и приятните завои. Спряме за малка фотосесийка(качеството е екстремно ниско поради екстремната ми глупост да изгубя фотоапарата):
След фотосесийката взех засилка и подкарах по завоите, но подминах доста интересно място – Мокра Гора (за което прочетох в последствие и което ще трябва да посетим в бъдеще). До пътя започнаха да се вият релсите на „теснолинейка“, чак до самата граница с Босна. Не мисля, че се използваха, но дано да греша.
Минахме границата без проблем – поискаха само личните карти, талон на мотора и зелена карта за ГО. На картата следващата точка беше Вишеград. Стигнахме до там без проблеми по път с добра настила и все така приятни завои. В самия Вишеград както си блеех и избягвах дупки, съм пропуснал табелата за Сараево и към 6-7 км карах в грешна посока – усетих се, чак когато пътя стана прекалено тесен и разбит – след като спрях до една селска кръчма и попитах хората там, получих отговор, който ме накара да се засрамя – „Па баш лепо си се залутало“ .. Кръгом и беж към правилния път.
Самият път слеваше река Дрина и беше много живописен – тунел, мост, права и това се повтаряше постояно. На излизане от поредния тунел и преди поредният мост намерих отбивка и спряхме за няколко low quality снимки:
Красота, но в реката имаше мноого боклуци – учудващо много... Тъкмо бавно закопчавахме якета и зад нас се появи чичо, гол до кръста и с ръчна количка (рк1) пълна с камъни и малка мрежичка за ловене на пеперуди – Поздравихме се и той ни заговори – от къде сме, на къде сме тръгнали, колко е красиво тук – все общи неща... Накрая каза – „Ама ‘що не ми дойдете на гости за по кафе!“. Спогледахме се с Ива – не ни се пиеше кафе много, но човекът беше любезен – ето къде му беше лятната къща – след един тунел, точно преди един мост.
Жена му веднага ни почерпи с домашен кекс и турско кафе в беседката, която се вижда на горната снимка в дясно. Гледката от там беше меко казано красива! Говорихме си около 2 часа с човека – някак се заговорихме дори и за HAARP, след това за ползите и вредите от Турското им робство(или присъствие) и от Австро-Унгарското такова. Времето започна да се заоблачава и се чуваха в далечината гръмотевици, но чичото така и не ни пускаше – имало точно 104 километра до Сараево, така че нямало за къде да бързаме. Обясних му, че ни се иска да изпреварим дъжда, докато още можем да караме по сух път. На тръгване си направихме снимка :
Щом тръгнахме, като по поръчка по визьорите започнаха да барабанят едри и тежки капки дъжд. Няма проблем – имаме 102км да минем само. Пoстепоенно дъждът се усили и вече ни переше здраво. Дъждобрани не бяхме взели... И въпреки това пак беше красиво – особено в тунелите! На влизане в един от тях видях в насрещното платно спрели няколко коли вътре в самият тунел – Явно ги беше страх да не се намокрят! – Ние обаче сме корави и това не ни прави впечатление. Карах зад някаква Фабийка на що-годе голяма дистанция – 10-ина метра. Щом излязохме от този тунел, изведнъж единственото, което виждах са бледите светлини от тази Фабия – явно доста се беше усилил дъждът – нямаше как да продължим при тези условия – пуснах аварийките на Триумфа и се опитвах да забележа отбивка. Колата отпред даде десен мигач и на сляпо тръгах след нея. Супер – крайпътен мотел с пълен паркинг коли, изчакващи дъжда да отмине:
Мотелът имаше ресторант и тераса- почакахме 30-тина минути на терасата, но все още валеше доста силно - решихме да влезем на топло вътре в ресторанта и да хапнем – не бързахме, но изглежда и времето не бързаше да се оправя. След час и половина, без всякакви надежди за спиране на тоя дъжд, потеглихме – аз и без това бях целия мокър. Ива поне не беше чак толкова – повечето damage го бях отнесъл аз. Постояно следяхме километража още колко км. остават до Сараево – беше станало прилично судено като за Август месец. На един по-остър завой автобус беше излязъл от пътя и полицаите започнаха да ми ръкомахат да карам внимателно – нещо, което аз се опитвах да правя и без да ме подсещат.
На 30 км от Сараево спряхме на една бензиностанция за почивка – Оказа се, че селото се казва „Мокро“ – какво съвпадение само!
Леко треперещи ръце от студа:
И благополучно пристигнахме в Сараево и дъждът взе че спря. Помислих си – Точно на време! Но още на първия светофар, за да не ни блъсне минаващ на червено Пасат, трябваше да мина през едни трамвайни линии(мокри) – Знаех, че моторът ще поднесе – падал съм вече при такъв сценарии. И моторът наистина поднесе – незнам как, но се задържахме на него и не се проснахме. Шофьорът даже и не намали – отпраши и се изгуби напред. Изпратих го с най-сърдечни попръжни. Реших, че за днес ни стигат приключенията и още на първото удобно място отбих – точно пред един хотел ми помахаха да спра при тях – спрях аз и ги питам имат ли свободни стаи – отговорът беше отрицателен. Хм добре, тогава защо ме канят да паркирам пред тях – оказа се, че собственикът на хотела имал и хостел на съседната улица, а моторът можел да нощува пред хотела – спазариме цената, откачих куфарите и магнитната чанта и се настанихме в хостела – на партера имаше наргиле-кафе и ориенталска музика се лееше на талази... Дръпнах щорите на прозореце на стаята и бам – минарета наредени като на ракетна площадка – знаех, че сме попаднали в старата част на града, но не очаквах чаак толкова голяма прилика с Истамбул. След като се стоплихме с по един душ и наредихме дрехите по закачалки, за да изсъхнат максимално за другия ден, се отправихме на разходка. Обиколихме старият град – прекалено много наргиле кафета имаше – всички бяха захапали мощуци и нясядали по таборетки и миндери.. или там както се наричат. Търсехме си нормален ресторант или пицария, в която да хапнем. След малко обикаляне намерихме пицария – Идеално! – Какво по-добро от пица и бира като завършек на деня, но келнерът ме сряза – не продават бира.... Ок, пица и кола пак става... Но да си знаят, че не е същото!
Разочаровани от вечерята, продължихме разходката и разлгедахме малка част и от новият град – трябваше да признаем, че не е толкова колоритен, нито оживен, колкото старият град.
На път за хостела намерихме маркет, в който имаше студена бира (Ožujsko pivo), но толкова ни се приспа и на двамата, че така и остана в стаята не отоврена...
Това беше маршрута за деня:
Следва...
Прикачени файлове
без план винаги е било по-сладко, чакам продължение с нетърпение, макар и догодина 
Определено се оглеждаме за нова дестинация - този път може и да е малко по-организирана 
Коментар