От: Балканика - мотопис
Полегнал на тревата, пуша и си мисля . За живота , вселената и всичко останало... А небето едно синьо, бездънно. Колко му трябва на човек да се усети щастлив, по своя си начин, в своето време, да улови момента и да съумее да му се наслади, оставил всички житейски грижи, някъде там, далеч. В сред природата е най-лесно – мащабите и красотата поглъщат всичко, и усетил се нищожен на фона , забравяш ежедневната суета.
Отново на моторите, реещи се по завоите , слизаме вече надолу.
Не след дълго пристигаме във високопланиснко село , и спираме на сянка. Горещината е голяма, но въоръжени с фототехника, се разпиляваме за малко. Да не пропусна въпроса, относно апаратите ни – бяхме в категория сапун, сапунерка, и турбо-сапунерка, и за това да не се чудите на различното качество на снимките. Без значение кой с какво снимаше, моите са тези най-хубавите, да се знае, доводи за друго не се приемат !
Селото бе изцяло от каменни къщи с каменни покриви, това е нормална гледка като че ли в средиземноморските региони, а всичко това комбинирано с ярко слънце и кристален въздух. Имаше и някаква площадка с един кол в средата, ние го обявихме за слънчев часовник.
Следващите километри се пускахме по инерция, отново каньон, и там попаднахме на скален манастир, който бяхме видели от отсрещния хълм. Спряхме да запалим по свещичка , кутията за плащане си стоеше , наредени свещи, запалка. Пълно самообслужване , както се казва.
Разхладихме се на чешмата и решихме, че е време да отскочим до Йоанина. Около 60 километра път, но какви...
На един кръстопът с Ицо чакаме Емил и се чува ръмжене на МПС. Минута , две, нищо не се вижда, а после се появява камион който пъпли на първа с 3 км/ч. Тоя шофьор деня му минава доста интересно, си казах .Не вярвам да прави повече от курс на ден. Продължихме, на места аз изоставах, за да снимам, после догонвах, и на едно място след завои от типа на тези , при които почти си виждаш номера, гледам Ицо и Емил спрели. Сториха ми се по омърлушени от нормалното, и викам :
-Какво става?
-Ицо намери 5 лева – отговори ми Емил.
Оказа се че е успял да си види номера. От многото баири, кипнала течността на спирачките, отказал ABS са и педал му потънал, та се отърколил малко. Карал съм доста видове мотори, но до момента не съм притежавал нищо с такава система, и въпреки че съм убеден в полезността и , си имам предубеждения, най-вече основно за това че приспива рефлекса, и те успокоява прекалено, а това на две колела не е добре.
Нямаше сериозни щети по мотора, само изкривен и пукнат мигач, за това продължихме. На един завой видяхме много интересен паметник, дружно го кръстихме Трансформърса, макар че на мен ми заприлича в муцуната на Назгул, от „Властелина на пръстените”. Изработен от някаква неръждавейка, цистерна или самолет може би даже, това било паметник на модерното изкуство, така ни го обясни по късно хазяйката.
Поснимахме го и него и нас и моторите, и отново по серпентини до безобразие минахме друг каньон, след който излязохме на пътя към Йоанина, минавайки под магистралата. Самият град е слят с друго населено място ( Катсикас ) , и е доста обширен, около 70000 хил. жители до езеро Памвотида, около 300 км югозападно от Солун. Спряхме на брега на езерото на сянка да починем и позяпаме. Ицо се възползва от случая да си залепи мигача, Емил позираше , а аз се опитвах да фотографирам някаква птица. Тъкмо хващах гадината на фокус , с голям зум, което си е мъка, и тя се гмурваше. Веднъж почти успях !
Погледахме малко и крепостта, но освен добре запазени и солидни стени не можа да ни впечатли с друго.
Следобед преваляше, и стана време да се прибираме в хижата. Напазарувахме в местен хипермаркет , Емил остана да пази оборудването, нещо на което аз така и не обръщам внимание, винаги си оставям вещите без надзор. Може би защото ми се струва странна идеята някой да ми пипа мотора или каската извън Бг, а може би просто не съм патил, но реално не знам за такъв случай някъде поне от моите познати. Освен разни салами и подобни неща си харесах от магазина и стек с 8 бири, промоция някаква, и кой каквото и да ми разправя, цените са доста по високи от при нас.
Маршрута за връщане щеше да е път който са минали колегите, а аз съм пропуснал на отиване, и твърдяха че е уникален. Е такъв беше наистина, признавам... даже за малко да мина по него, ако оня глухия не ме бе върнал. В дъното на каньона има мост, то тия каменните , като арка, прилича на Дяволския, според информацията на Емил, бил най високия от този типа на Балканите.
Не че нещо, ама точно на балканския полуостров като чуя нещо с приставка най, определено не го приемам за чиста монета. Да не повдигна и темата за голямото културно историческо наследство, което е модерно сега да се гради по разни програми в нашата държава – крепости и подобни неща , ново строителство, ми идват в повече. А още не бяхме стигнали Албания и Македония ...
Честно казано след една обиколка на региона, се чудя, какво ли е ако ти се налага да пътуваш там, и си с обикновен средно статистически автомобил. Ние бяхме с мотори, и го правехме за кеф, но не мога да си представя удоволствие от това нещо ако си по работа, а не си с кола с много коне ,добро окачване и спирачки.
В центъра на Праманта спряхме, отворихме си по една бира, и поседнахме на приказки. Група деца мина покрай нас, и едно от тях попита Емил дали може да му покара мотора, а той му отвърна , че когато порасте. Стори ми се обаче , че в отговора му имаше повече учтивост, отколкото обещание. Разгледахме центъра, там се намира и църквата, до нея под голямо дърво има хубаво заведение, но нямаше много хора.
Както си седим и виждаме една продавачка в магазин за сладкиши да отваря. Не че това е странно, но беше 18 ч., явно от тогава започваше следобедния работен ден. Купихме си сладолед и се прибрахме в хижата.
Докато сваляхме покупките, викам на Емил:
-Знаеш ли какво има тук?- сочейки му един плик, с разпознаваема форма.
-Ми, бира?
-Точно така! А има бира, щото аз я докарах !
Сразен, не му оставаше нищо, освен да пие от бирата. Разбира се, аз вече водех с една...
Този път имаше вода, и не забравих да затворя крановете, след което се установих за дълго на масата пред хижата.
Хапване , пийване, интересни истории, базирани на лични или предполагаеми случки, всред всичкия този кеф решихме на сутринта да тръгнем - посока север, през Албания за Охрид.
Полегнал на тревата, пуша и си мисля . За живота , вселената и всичко останало... А небето едно синьо, бездънно. Колко му трябва на човек да се усети щастлив, по своя си начин, в своето време, да улови момента и да съумее да му се наслади, оставил всички житейски грижи, някъде там, далеч. В сред природата е най-лесно – мащабите и красотата поглъщат всичко, и усетил се нищожен на фона , забравяш ежедневната суета.
Отново на моторите, реещи се по завоите , слизаме вече надолу.
Не след дълго пристигаме във високопланиснко село , и спираме на сянка. Горещината е голяма, но въоръжени с фототехника, се разпиляваме за малко. Да не пропусна въпроса, относно апаратите ни – бяхме в категория сапун, сапунерка, и турбо-сапунерка, и за това да не се чудите на различното качество на снимките. Без значение кой с какво снимаше, моите са тези най-хубавите, да се знае, доводи за друго не се приемат !
Селото бе изцяло от каменни къщи с каменни покриви, това е нормална гледка като че ли в средиземноморските региони, а всичко това комбинирано с ярко слънце и кристален въздух. Имаше и някаква площадка с един кол в средата, ние го обявихме за слънчев часовник.
Следващите километри се пускахме по инерция, отново каньон, и там попаднахме на скален манастир, който бяхме видели от отсрещния хълм. Спряхме да запалим по свещичка , кутията за плащане си стоеше , наредени свещи, запалка. Пълно самообслужване , както се казва.
Разхладихме се на чешмата и решихме, че е време да отскочим до Йоанина. Около 60 километра път, но какви...
На един кръстопът с Ицо чакаме Емил и се чува ръмжене на МПС. Минута , две, нищо не се вижда, а после се появява камион който пъпли на първа с 3 км/ч. Тоя шофьор деня му минава доста интересно, си казах .Не вярвам да прави повече от курс на ден. Продължихме, на места аз изоставах, за да снимам, после догонвах, и на едно място след завои от типа на тези , при които почти си виждаш номера, гледам Ицо и Емил спрели. Сториха ми се по омърлушени от нормалното, и викам :
-Какво става?
-Ицо намери 5 лева – отговори ми Емил.
Оказа се че е успял да си види номера. От многото баири, кипнала течността на спирачките, отказал ABS са и педал му потънал, та се отърколил малко. Карал съм доста видове мотори, но до момента не съм притежавал нищо с такава система, и въпреки че съм убеден в полезността и , си имам предубеждения, най-вече основно за това че приспива рефлекса, и те успокоява прекалено, а това на две колела не е добре.
Нямаше сериозни щети по мотора, само изкривен и пукнат мигач, за това продължихме. На един завой видяхме много интересен паметник, дружно го кръстихме Трансформърса, макар че на мен ми заприлича в муцуната на Назгул, от „Властелина на пръстените”. Изработен от някаква неръждавейка, цистерна или самолет може би даже, това било паметник на модерното изкуство, така ни го обясни по късно хазяйката.
Поснимахме го и него и нас и моторите, и отново по серпентини до безобразие минахме друг каньон, след който излязохме на пътя към Йоанина, минавайки под магистралата. Самият град е слят с друго населено място ( Катсикас ) , и е доста обширен, около 70000 хил. жители до езеро Памвотида, около 300 км югозападно от Солун. Спряхме на брега на езерото на сянка да починем и позяпаме. Ицо се възползва от случая да си залепи мигача, Емил позираше , а аз се опитвах да фотографирам някаква птица. Тъкмо хващах гадината на фокус , с голям зум, което си е мъка, и тя се гмурваше. Веднъж почти успях !
Погледахме малко и крепостта, но освен добре запазени и солидни стени не можа да ни впечатли с друго.
Следобед преваляше, и стана време да се прибираме в хижата. Напазарувахме в местен хипермаркет , Емил остана да пази оборудването, нещо на което аз така и не обръщам внимание, винаги си оставям вещите без надзор. Може би защото ми се струва странна идеята някой да ми пипа мотора или каската извън Бг, а може би просто не съм патил, но реално не знам за такъв случай някъде поне от моите познати. Освен разни салами и подобни неща си харесах от магазина и стек с 8 бири, промоция някаква, и кой каквото и да ми разправя, цените са доста по високи от при нас.
Маршрута за връщане щеше да е път който са минали колегите, а аз съм пропуснал на отиване, и твърдяха че е уникален. Е такъв беше наистина, признавам... даже за малко да мина по него, ако оня глухия не ме бе върнал. В дъното на каньона има мост, то тия каменните , като арка, прилича на Дяволския, според информацията на Емил, бил най високия от този типа на Балканите.
Не че нещо, ама точно на балканския полуостров като чуя нещо с приставка най, определено не го приемам за чиста монета. Да не повдигна и темата за голямото културно историческо наследство, което е модерно сега да се гради по разни програми в нашата държава – крепости и подобни неща , ново строителство, ми идват в повече. А още не бяхме стигнали Албания и Македония ...
Честно казано след една обиколка на региона, се чудя, какво ли е ако ти се налага да пътуваш там, и си с обикновен средно статистически автомобил. Ние бяхме с мотори, и го правехме за кеф, но не мога да си представя удоволствие от това нещо ако си по работа, а не си с кола с много коне ,добро окачване и спирачки.
В центъра на Праманта спряхме, отворихме си по една бира, и поседнахме на приказки. Група деца мина покрай нас, и едно от тях попита Емил дали може да му покара мотора, а той му отвърна , че когато порасте. Стори ми се обаче , че в отговора му имаше повече учтивост, отколкото обещание. Разгледахме центъра, там се намира и църквата, до нея под голямо дърво има хубаво заведение, но нямаше много хора.
Както си седим и виждаме една продавачка в магазин за сладкиши да отваря. Не че това е странно, но беше 18 ч., явно от тогава започваше следобедния работен ден. Купихме си сладолед и се прибрахме в хижата.
Докато сваляхме покупките, викам на Емил:
-Знаеш ли какво има тук?- сочейки му един плик, с разпознаваема форма.
-Ми, бира?
-Точно така! А има бира, щото аз я докарах !
Сразен, не му оставаше нищо, освен да пие от бирата. Разбира се, аз вече водех с една...
Този път имаше вода, и не забравих да затворя крановете, след което се установих за дълго на масата пред хижата.
Хапване , пийване, интересни истории, базирани на лични или предполагаеми случки, всред всичкия този кеф решихме на сутринта да тръгнем - посока север, през Албания за Охрид.
Коментар