От: Балканика - мотопис
Когато започна да просветва, изпълзях навън да посрещна изгрева. Вместо него, видях Ицо как се е сгушил на един стол под стрехата, целия мокър.
- По едно време усетих , че дюшека ми плува насам натам в палатката – вика – егаси усещането...
Напуши ме пак смях, представих си го като сцена от филма „Титаник”, да види лесно ли е било на баба Роуз да балансира. Аз нямах такива грижи с баланса, щото си плувах в моята, добре че не се удавих докато спя. Цирковата шатра на Емил си изглеждаше добре – двуслойна, солидна. Това докато не развали впечатлението- още преди да се е показал, видяхме как се подава един ботуш, и излива вода с него навън.
От цялата тая ситуация, за себе си направих няколко извода. Палатката е специфично нещо, и по принцип я свързвам с диво къмпингуване, за там е страхотно, но при повече от двама души, ако идеята е да не се харчат пари, няма логика, в повечето случаи за подобни суми се взима стая, и спестява подобна неразбория. Отделно шатричка от нисък клас си е точно това което и изглежда – един сенник...
В общи линии лагера ни изглеждаше плачевно. Разхвърляни навсякъде дрехи, палатката на Ицо нагоре с дъното, за да се оцеди , аз се съблякох почти гол, нищо сухо нямах. Така и обсъждахме ситуацията.
След справка с умните тамагочита вече стана кристално ясно че циклона Гаврос се е настанил трайно над Балканите, в частност над нас. Идеята преди бе да останем тук още ден – все пак море, плаж, но това се свързва и със слънце, а такова нямаше, колегите искаха да идат и до Дубровник.
От тук натам трябваше да избираме не накъде да ходим, а къде да ни вали. Е, щом е така , поне да ни вали качествено – избрахме да идем в Жабляк, масива Дурмитор – от него по високо градче на Балканите няма. Ицо само вметна , че това което тук ни вали под формата на дъжд, там може да е в друго агрегатно състояние...
Обличането на мокри дрехи и опаковане на багаж, е , занимание неприятно. Нямам какво да добавя , трябва да се опита, за да се разбере.
Накичихме моторите, и потеглихме – всички без мен. Натискам си старт бутона, лампите гаснат. Това напълно екипиран и влажен. Ясно е, че е слаб контакт, но ми отне 5 мин, докато сваля капака и позатегна клемата – и да не бях мокър, щях да стана от избилата ме пот, бе станало вече много задушно. Първото ни спиране бе на панорамната площадка , срещу о.Свети Стефан – заслужава си да се погледа, всеки път се отбивам.
Определено е впечатляваща гледка, така и не намерих време да се разходя до вътрешността, до колкото знам има такса, сложена най-вече да осигури спокойствие на знаменитостите, закупили имоти там. Интересното е, че името на една от 3 те църкви вътре е Александър Невски.
Потеглихме пак по невероятния панорамен път към Будва, наслаждавайки се на всеки метър, даже се бе показало слънце за малко, макар че облаците продължаваха да са си все така надвиснали. Тук в общи линии е зоната на лашкане между Европа и ориенталското влияние , за векове дало облика и история на тия места в много отношения, и ясно личащо си от архитектурните детайли.
Накупувахме от един мега-маркет мега ядене, и седнахме на паркинга до него на импровизирана закуска-обяд.
Планът бе готов – Емил и Ицо отиват да видят стария град, после – към Дубровник. Аз пазя багажа да изсъхне, а те като тръгнат се разхождам в района , след това – отивам в Котор ... за N-ти път, имах желание да мина през Цетине, не ми се обяснява подробно защо, ама си струва, приемете го на доверие.
В крайна сметка идеята бе да се срещнем на Босненско-Черногорската граница привечер и от там отиваме в Жабляк.
Докато колегите се разхождаха , аз пуших, ядох сладки, говорих си с таксиметраджиите и релаксирах на една пейка. Не се забавиха много , изпратих ги с надеждата че ще се оправят, и тръгнах към стария град, за багажа си не се притеснявах, даже си проснах якето на мотора. От западната страна започва стръмно изкачване, в горната част има панорамна площадка, преди време бях видял страхотен плаж под скалите, и реших първо да ида да го погледна.
Минава се по тясна пътека над морето, имаше доста хора, а мястото наистина е добро. Ако не ни беше объркало плана времето, със сигурност щях да прекарам няколко часа на това място, с бутилка в ръка. На връщане , в навалицата размахала се рускиня, почти ме опипа нецензурно в тълпата, и сконфузено промълви „Уй!!! Извините пожалуйста...”. Е, как да се сърдиш след подобно извинение...
Старият град е традиционно много оживен, туристи навсякъде, кафета, всичко снима, аз направих една обиколка, готино е, но ми идва прекалено комерс. Повечето градове по ривиерата имат подобна атмосфера, аз лично препоръчвам Трогир, в Хърватско, че не е от най-популярните като че ли.
Якето ми бе изсъхнало на слънцето, но пък облаците се стелеха ниско, нямаше смисъл да тръгна по панорамния път, всичко бе забулено в мъгла горе, и затова се отказах, поех направо към Котор. Трафика по това време на годината е ужасяващ, пролет и есен се пътува много по добре. По пътя ме валя два пъти, и минах през тунела , имаше задръстване веднага след изхода, с кола пътя до центъра би ми отнел поне половин час. Пред стария град полицай даваше път на пешеходците , кимнах му , и се качих директно на тротоара пред него, спирайки на паркинга за мотори пред входа. Мечтая си за момента, когато и в Бг ще имаме такива паркинги за двуколесни, тоя вид МПС та могат само да облекчат трафика, а на тях да се гледа само като екзотика и заплаха.
За Котор инфо има доста, мястото е много красиво, залива отпред е наричан най-южния фиорд, и явно е дълбок, в предвид размера на корабите които акостират там. Предишния път имаше един на 8 етажа, тоя път преобладавах баровските яхти. Аз си харесах три. Малко грандомански ми се видяха, но , както е известно, парите променят хората.
Докато се наслаждавах на пекналото за малко слънце, си включих телефона. По принцип не го държа пуснат, поради зловещите цени на роуминга в тия региони, но сега трябваше да държим някаква връзка. Докато преглеждах пропуснатите провиквания, за нещо по спешно, Ицо ми звънна, и аз изненадващо му вдигнах. Отказали се да ходят до Дубровник, много валяло натам, ще ме чакат в Рисан. Отново заваля проливен дъжд, маранята се стелеше навсякъде. Виещия се път около залива е супер, но от дъжда не виждах нищо.
Емил и Ицо ме чакаха в един бар на плажа, уточнихме се набързо, и поехме през Грахово за Никшич. Шосето е ново, почти пусто, страхотно за каране. Спряхме да си облечем по дебели дрехи, точно преди да завали обилно, и отново ми бе показано, че ръкохватките с подгрев са нещо добро. Аз се инатях и си карах с ръкавиците с отрязани пръсти. В крайна сметка като стигнахме в Никшич, едва ги движех.
От бензиностанцията , дето бяхме спрели си взех едно ВД40, никакви спрейове нямаше, да си пръскам веригата, макара че знаех,че е почти безсмислено. Небето вече бе изцяло сиво, такова, ясно показващо че занапред ни чака много мокро преживяване.
Седим си ние, пием кафе на паркинга, капките барабанят по моторите, настроението доста минорно. Успокояващо бе малкото километри до края на целта, и поехме добре накиснати и вкиснати. Хубав път, завои, природа , но... мокро и студено- усещането от возенето не е същото.
И така до Жабляк. За изненада дъжда спря точно в планината. С пристигането направо спрях пред къщата на бай Джоле. Човека бе отвън, каза че има стая и наля ракия за посрещането на гостите. Аз изпих моята на екс, Ицо май също , само Емил се дърпаше, но го убедих че работата е на чест, и , както се казва „Не хочешь пит , но надо...”. Дори си пожелах още една чаша.
Паркирахме моторите пред стаята, доста голяма, имаше си всичко , дори кухненски бокс. Избързах да вляза да се къпя, Ицо се опитваше да си лепи ботушите, а Емо левитираше неориентирано в алкохолен делириум. Горещия душ след целодневния студен е нещо разкошно, не се посвених да се задържа повечко, и излязох от банята в добро настроение, направо нов човек. Емил ме чакаше на вратата, и успя да се вреди втори, Ицо още се чудеше на ботушите си – били непропускливи, вика, ама явно отвътре навън...
Поразрових за консерви, омразните сармички направо ги наредих в шкафа, да останат подарък за домакина, аз се спрях на „Русенско варено” – не е тайна, че всеки производител лепи тоя етикет, а вкусовете са съвсем различни, но в общи линии прилича на нещо месно. Емил също се присъедини освежен, и докато си говорехме, чуваме цветисти майни от банята. Споглеждаме се недоумяващо, а Ицо излиза и вика:
-Пичове, няма топла вода !?!
-Е , как бе? – изненадва се Емил – Гошо , кажи му че имаше!
-Да – потвърждавам аз – даже много !!!
- Видя ли, мотаеш ни нещо значи – заключва Емил.
Ицо гледа онемял, ние си ядем, повъртя се, и си влезе пак в банята - след такава категоричност, какво му оставаше –да опита пак, или поне да се позабърше.
Последва вечерна разходка из Жабляк. Малко неприятно ми стана , като видях един с яке и ушанка да крачи пред нас, ама карай, имах си суичър, за подобни летни аномалии..
Града е курортен, с размерите на голямо село – около 2000 души, води се, че е най-високия на балканите. Постройките са в алпийски стил, при хубаво време се вижда разкошната природа наоколо. Има доста къмпинзи и къщи под наем, цените са около 10 ЕУ на човек средно. В центъра сега са направили страхотен магазин, има всичко, на прилични цени – от храна, пиене, до сувенири. Напазарувахме, и се прибрахме, за традиционната вечерна маса.
Когато започна да просветва, изпълзях навън да посрещна изгрева. Вместо него, видях Ицо как се е сгушил на един стол под стрехата, целия мокър.
- По едно време усетих , че дюшека ми плува насам натам в палатката – вика – егаси усещането...
Напуши ме пак смях, представих си го като сцена от филма „Титаник”, да види лесно ли е било на баба Роуз да балансира. Аз нямах такива грижи с баланса, щото си плувах в моята, добре че не се удавих докато спя. Цирковата шатра на Емил си изглеждаше добре – двуслойна, солидна. Това докато не развали впечатлението- още преди да се е показал, видяхме как се подава един ботуш, и излива вода с него навън.
От цялата тая ситуация, за себе си направих няколко извода. Палатката е специфично нещо, и по принцип я свързвам с диво къмпингуване, за там е страхотно, но при повече от двама души, ако идеята е да не се харчат пари, няма логика, в повечето случаи за подобни суми се взима стая, и спестява подобна неразбория. Отделно шатричка от нисък клас си е точно това което и изглежда – един сенник...
В общи линии лагера ни изглеждаше плачевно. Разхвърляни навсякъде дрехи, палатката на Ицо нагоре с дъното, за да се оцеди , аз се съблякох почти гол, нищо сухо нямах. Така и обсъждахме ситуацията.
След справка с умните тамагочита вече стана кристално ясно че циклона Гаврос се е настанил трайно над Балканите, в частност над нас. Идеята преди бе да останем тук още ден – все пак море, плаж, но това се свързва и със слънце, а такова нямаше, колегите искаха да идат и до Дубровник.
От тук натам трябваше да избираме не накъде да ходим, а къде да ни вали. Е, щом е така , поне да ни вали качествено – избрахме да идем в Жабляк, масива Дурмитор – от него по високо градче на Балканите няма. Ицо само вметна , че това което тук ни вали под формата на дъжд, там може да е в друго агрегатно състояние...
Обличането на мокри дрехи и опаковане на багаж, е , занимание неприятно. Нямам какво да добавя , трябва да се опита, за да се разбере.
Накичихме моторите, и потеглихме – всички без мен. Натискам си старт бутона, лампите гаснат. Това напълно екипиран и влажен. Ясно е, че е слаб контакт, но ми отне 5 мин, докато сваля капака и позатегна клемата – и да не бях мокър, щях да стана от избилата ме пот, бе станало вече много задушно. Първото ни спиране бе на панорамната площадка , срещу о.Свети Стефан – заслужава си да се погледа, всеки път се отбивам.
Определено е впечатляваща гледка, така и не намерих време да се разходя до вътрешността, до колкото знам има такса, сложена най-вече да осигури спокойствие на знаменитостите, закупили имоти там. Интересното е, че името на една от 3 те църкви вътре е Александър Невски.
Потеглихме пак по невероятния панорамен път към Будва, наслаждавайки се на всеки метър, даже се бе показало слънце за малко, макар че облаците продължаваха да са си все така надвиснали. Тук в общи линии е зоната на лашкане между Европа и ориенталското влияние , за векове дало облика и история на тия места в много отношения, и ясно личащо си от архитектурните детайли.
Накупувахме от един мега-маркет мега ядене, и седнахме на паркинга до него на импровизирана закуска-обяд.
Планът бе готов – Емил и Ицо отиват да видят стария град, после – към Дубровник. Аз пазя багажа да изсъхне, а те като тръгнат се разхождам в района , след това – отивам в Котор ... за N-ти път, имах желание да мина през Цетине, не ми се обяснява подробно защо, ама си струва, приемете го на доверие.
В крайна сметка идеята бе да се срещнем на Босненско-Черногорската граница привечер и от там отиваме в Жабляк.
Докато колегите се разхождаха , аз пуших, ядох сладки, говорих си с таксиметраджиите и релаксирах на една пейка. Не се забавиха много , изпратих ги с надеждата че ще се оправят, и тръгнах към стария град, за багажа си не се притеснявах, даже си проснах якето на мотора. От западната страна започва стръмно изкачване, в горната част има панорамна площадка, преди време бях видял страхотен плаж под скалите, и реших първо да ида да го погледна.
Минава се по тясна пътека над морето, имаше доста хора, а мястото наистина е добро. Ако не ни беше объркало плана времето, със сигурност щях да прекарам няколко часа на това място, с бутилка в ръка. На връщане , в навалицата размахала се рускиня, почти ме опипа нецензурно в тълпата, и сконфузено промълви „Уй!!! Извините пожалуйста...”. Е, как да се сърдиш след подобно извинение...
Старият град е традиционно много оживен, туристи навсякъде, кафета, всичко снима, аз направих една обиколка, готино е, но ми идва прекалено комерс. Повечето градове по ривиерата имат подобна атмосфера, аз лично препоръчвам Трогир, в Хърватско, че не е от най-популярните като че ли.
Якето ми бе изсъхнало на слънцето, но пък облаците се стелеха ниско, нямаше смисъл да тръгна по панорамния път, всичко бе забулено в мъгла горе, и затова се отказах, поех направо към Котор. Трафика по това време на годината е ужасяващ, пролет и есен се пътува много по добре. По пътя ме валя два пъти, и минах през тунела , имаше задръстване веднага след изхода, с кола пътя до центъра би ми отнел поне половин час. Пред стария град полицай даваше път на пешеходците , кимнах му , и се качих директно на тротоара пред него, спирайки на паркинга за мотори пред входа. Мечтая си за момента, когато и в Бг ще имаме такива паркинги за двуколесни, тоя вид МПС та могат само да облекчат трафика, а на тях да се гледа само като екзотика и заплаха.
За Котор инфо има доста, мястото е много красиво, залива отпред е наричан най-южния фиорд, и явно е дълбок, в предвид размера на корабите които акостират там. Предишния път имаше един на 8 етажа, тоя път преобладавах баровските яхти. Аз си харесах три. Малко грандомански ми се видяха, но , както е известно, парите променят хората.
Докато се наслаждавах на пекналото за малко слънце, си включих телефона. По принцип не го държа пуснат, поради зловещите цени на роуминга в тия региони, но сега трябваше да държим някаква връзка. Докато преглеждах пропуснатите провиквания, за нещо по спешно, Ицо ми звънна, и аз изненадващо му вдигнах. Отказали се да ходят до Дубровник, много валяло натам, ще ме чакат в Рисан. Отново заваля проливен дъжд, маранята се стелеше навсякъде. Виещия се път около залива е супер, но от дъжда не виждах нищо.
Емил и Ицо ме чакаха в един бар на плажа, уточнихме се набързо, и поехме през Грахово за Никшич. Шосето е ново, почти пусто, страхотно за каране. Спряхме да си облечем по дебели дрехи, точно преди да завали обилно, и отново ми бе показано, че ръкохватките с подгрев са нещо добро. Аз се инатях и си карах с ръкавиците с отрязани пръсти. В крайна сметка като стигнахме в Никшич, едва ги движех.
От бензиностанцията , дето бяхме спрели си взех едно ВД40, никакви спрейове нямаше, да си пръскам веригата, макара че знаех,че е почти безсмислено. Небето вече бе изцяло сиво, такова, ясно показващо че занапред ни чака много мокро преживяване.
Седим си ние, пием кафе на паркинга, капките барабанят по моторите, настроението доста минорно. Успокояващо бе малкото километри до края на целта, и поехме добре накиснати и вкиснати. Хубав път, завои, природа , но... мокро и студено- усещането от возенето не е същото.
И така до Жабляк. За изненада дъжда спря точно в планината. С пристигането направо спрях пред къщата на бай Джоле. Човека бе отвън, каза че има стая и наля ракия за посрещането на гостите. Аз изпих моята на екс, Ицо май също , само Емил се дърпаше, но го убедих че работата е на чест, и , както се казва „Не хочешь пит , но надо...”. Дори си пожелах още една чаша.
Паркирахме моторите пред стаята, доста голяма, имаше си всичко , дори кухненски бокс. Избързах да вляза да се къпя, Ицо се опитваше да си лепи ботушите, а Емо левитираше неориентирано в алкохолен делириум. Горещия душ след целодневния студен е нещо разкошно, не се посвених да се задържа повечко, и излязох от банята в добро настроение, направо нов човек. Емил ме чакаше на вратата, и успя да се вреди втори, Ицо още се чудеше на ботушите си – били непропускливи, вика, ама явно отвътре навън...
Поразрових за консерви, омразните сармички направо ги наредих в шкафа, да останат подарък за домакина, аз се спрях на „Русенско варено” – не е тайна, че всеки производител лепи тоя етикет, а вкусовете са съвсем различни, но в общи линии прилича на нещо месно. Емил също се присъедини освежен, и докато си говорехме, чуваме цветисти майни от банята. Споглеждаме се недоумяващо, а Ицо излиза и вика:
-Пичове, няма топла вода !?!
-Е , как бе? – изненадва се Емил – Гошо , кажи му че имаше!
-Да – потвърждавам аз – даже много !!!
- Видя ли, мотаеш ни нещо значи – заключва Емил.
Ицо гледа онемял, ние си ядем, повъртя се, и си влезе пак в банята - след такава категоричност, какво му оставаше –да опита пак, или поне да се позабърше.
Последва вечерна разходка из Жабляк. Малко неприятно ми стана , като видях един с яке и ушанка да крачи пред нас, ама карай, имах си суичър, за подобни летни аномалии..
Града е курортен, с размерите на голямо село – около 2000 души, води се, че е най-високия на балканите. Постройките са в алпийски стил, при хубаво време се вижда разкошната природа наоколо. Има доста къмпинзи и къщи под наем, цените са около 10 ЕУ на човек средно. В центъра сега са направили страхотен магазин, има всичко, на прилични цени – от храна, пиене, до сувенири. Напазарувахме, и се прибрахме, за традиционната вечерна маса.
Коментар