Магията на Турска Странджа.

[c_chanev]

Темата може да се счита като допълнение на тази:
http://forum.offroad-bulgaria.com/sh...d.php?t=121509

Сега по същество:

Май започвам да прекалявам с тия пътеписи.....това няма да е точно пътепис, а чернопис, защото повечето пътища, по които карах бяха доста черни Все пак искам да отбележа, че маршрутите са подходящи за всякакъв вид МПС. Изключвам ниски спортни коли по разбираеми причини. Пиша го за хора, на които им е интересно да научат нещо повече за това кътче, намиращо се на броени километри от тук и същевременно толкова изолирано или за тези, които искат да проверят лично какво има там. Надявам се да бъда полезен, ако съм пропуснал нещо простете. Следващия път ще наваксам.
Реших този да го напиша докато са ми пресни спомените и докато двигателя още не е изстинал. Не знам как да започна, пътуването беше 3 дни, но в главата ми е хаос. Всъщност ще почакам още малко.
2 часа по-късно:
Такаааа.....задаваха се може би едни от последните ми няколко почивни дни на куп за неопределен период от време. Караше ми се. Стоях на работа и се чудех на къде да хвана. Първо реших да отскоча до Констанца, но се разколебах. Предното пътуване до Турция още ми държеше топли спомени и някак си ме влечеше на там. Същевременно изпитвам особено топли чувства към Странджа планина, но в Българската част сме се мотали доста просто реших да комбинирам и да се помотая из Турска Странджа. Не знаех много за нея, нямаше и как да науча. Оставаха 12 часа до края на дежурството ми, цъкнах набързо в търсачката на мобилния интернет и надрасках на едно листче 2-3 известни забележителности. Съмишленици не съм и търсил, за толкова малко време до тръгването никой нямаше да се навие. На сутринта се прибрах, взех душ, хвърлих 2 чифта чорапи в куфара на мотора, проверих налягането в гумите и тръгнах.



Часа беше около 11 на обяд. До Бургас трафика беше ужасен. Движението беше абсолютно хаотично. Надолу стана по-спокойно. Опитах се да бъда тарикат и да мина по затворения път преди Малко Търново, но бях посрещнат от голям изкоп и трябваше да се върна и да мина по заобиколния.



В 12:30 бях на границата. Добре познатото гадно ГКПП Дерекьой. Забелязах няколко мотора паркирани отпреде. Имаше огромна опашка от туристи пред гишетата. Наредих се чинно най-отзаде с готовност да прекарам следващите 3 часа от живота си в безумно чакане. Тогава от вратата се показаха трима турски моториста, тези на които ябха моторите. Единия проговори на български, хвана ме и ме повлече на вътре. Каза "абе луд ли си, няма да ги чакаш тия туристи, давай ще се пререждаме". Застанахме най-отпред, подпечатаха ни паспортите, след това минах през гишето за регистрация на МПС-тата, благодарих на пичовете, излязох и тръгнах. Повечето от Вас са ходили в Турция, но за тези които не са - ето какъв е пътя веднага след ГКПП-то. От тесен и разбит път с дупки от Българската страна щом влезеш в Турция те посреща перфектен широк нов асфалт.





Единствения боклук тук беше......нямам думи....



Големи дървета:



Понеже бях решил разходката да е само в Турска Странджа веднага свих към Дерекьой. Пътя веднага стана тесен и селски. Познатия чакълест турски асфалт. Минах пред градчето. Тясни и прашни улички:







Насочих се към пещерата дупница. За да стигна трябваше да се промуша през няколко селца. По пътя нямаше как да не снимам тези гледки:







Първото беше.....не само в България има Карадере



След Карадере пътя става черен. Равен, хубав и прашен макадам. На картата е отбелязан като третокласен, затова заподозрях, че оттук нататък ще трябва да карам много по такива черни пътища. Окей, никакъв проблем. На картата по-горе с ЧЕРНА линия съм отбелязал къде пътищата са черни. С ЧЕРВЕНА линия са асфалтовите. Не претендирам за 100 % точност, защото не съм водил записки къде какво е било, всичко е по спомен. Кара се приятно, на места със 70-80 км/ч без никакъв проблем.











Минах няколко селца. По еднов реме сякаш се омотах, понеже на картата, която ползвах ги нямаше. спрях в едното село да питам един човек, а той ми проговори на чист български. Стигнах до Сарпдере и табелата ме упъти към пещерата.





Спрях на паркинга пред пещерата. Човека, който продаваше билети не говореше грам английски, български или руски. Исках да му кажа да ми наглежда мотора, но не можахме да се разберем. Той повтаряше само 'еки лира' - тоест две лири за вход. След малко спря един микробус с жандармеристи. Веднага дойдоха при мен, единия говореше и английски и руски. Казваше се Озер (този, най-отляво).



Компютърен инжинер е, но призован на 6 месеца служба в жандармерията. Щракнахме се и отидох с тях да разгледам пещерата, понеже те също бяха там с тази цел. Запътихме се през гората по едни каманаци и стигнахме до входа.

[c_chanev]

От: Магията на Турска Странджа.

Пещерата е отворена за посещения от няколко години, осветлението е изцяло от дизелови агрегати, които са на паркинга. Пещерата е на 180 милиона години и е най-дългата пещера в Турция. Уникално красива е, също така студена.





















На места е доста тясна, има стръмни изкачвания по едни стъпала и доста се поизпотих, въпреки студа вътре. На едно място чух някакво странно чуруликане. Оказа се, че на тавана има няколко хиляди прилепа. Беше пълен мрак, но някак си успях да ги снимам със светкавицата.





А на това под прилепите на някои на места на света му казват Гуано



Излязохме от другия край на пещерата. Оказа се, че път няма към паркинга. Трябва да слезеш по камъните откъдето намериш за добре. Добре че бях обул туристическите боти за целта, а не бях влязъл с моторджийските ботуши.





Обсъдихме културно-политическата обстановка на региона с Озер, разменихме имейли и потеглих. В движение се чудех на къде да хвана. Исках да отида до Инеада за да видя прословутият плаж с кристален пясък. Минах през Балабан, Демиркьой и Сиврилер.





Пътя към Инеада е хубав асфалт с много завои. Пощурях от кеф след всичките тесни пътища и безпътища досега
Пристигнах в Инеада, но останах леко разочарован. Кристалния плаж беше пуст, огромни вълни, пълно със заведения, разни евтини хотели. Самия град също не беше кой знае какво, дори не спрях да снимам. Продължих на север от Инеада и спрях на пристанището.









Имаше доста рибари, които поправяха мрежите си:



След това продължих още малко на север и спрях до много красиво плажче. Не знам защо всички хвалят големия комерсиален плаж при наличието на такива хуабви закътани местенца.





От Инеада исках да обходя всичките села на север. Това бяха Лиманкьой - нищо кой знае какво интересно в него. Малко село с тесни улици.



Другото беше Бегендик (на картата пишеше друго име). То е най-северното турско село на черно море. Ето какви старите корабни въжета изживяват старините си, превръщайки се в легнали полицаи там. Имаше поне 15 такива въжета, опънати през пътя.



От селото по един черен път продължих още на север, докато не бях спрян от военните. Свих към морето, понеже оттам се виждаше Резово. Позната ли Ви е гледката?



Всъщност това е онзи дълъг безлюден плаж, който се вижда от панорамата в резово:













Има много красиви лагуни зад пясъчната ивица:







Тръгнах по пътя между кравите нагоре по баира. Карах може би 1-2 км в прахоляка и стигнах до това:





Беше завод за бетонни блокчета с размерите на автомобил. Минах през самия завод и слязох на бреха на морето, където видях и защо правят тези бетонните неща. Опитваха се да спрат набезите на бурното море с тях. Проекта е внушителен, не знам дали от снимките се разбира мащаба на цялото това нещо. Стоях и гледах със страхопочитание.









А това е зад бетонната преграда:



Вече ставаше късно, а аз още не бях решил къде ще спя тази вечер. Реших да сляза отново към Инеада, като по пътя спрях в един къмпинг. Човека ми поиска 20 лири за да разпъна палатката, аз направо си сложих каската на главата и тръгнах. Спрях до още един къмпинг, но той не работеше. Окей, реших, че ще спя в някоя гора. Минах през центъра на Инеада за да си напазарувам нещо за хапване.





Потеглих, минах отново през Демиркьой. Спрях, купих си две кутийки Ефес за 7,50 лири и рподължих към Балабан. Още на идване бях харесал някакви емста за спане там. Оказаха се неподходящи, затова накрая ми писна и малко преди смрачаване просто свих в една отбивка в гората, покарах 200-300 метра по ужасно изкопан от някакви камиони път и свих навътре в гората. Окопах се в някаква купчина мека пръст, но не супях да изпусна мотора карах още 200-300 мветра между дърветата в гората и харесах едно местенце. Спрях и първата работа беше да маскирам мотора с клони, понеже е бял и се вижда отдалеч, а последното нещо, което искам са среднощни гости, макар че там нямаше кой да ме види.



Докато разпъна палатката вече беше пълен мрак. Вечерях скромната си вечеря с челника на глава. Бях взел парче наденица, разкошно краве сирене и туршия от кисели краставички. Хапнах, пих два Ефес-а и реших да се скривам в палатката преди да са ме изяли кръвожадните Турски комари. Не спираха да ме хапят през цялото време. Старателно събрах всички обелки от наденица и боклуци, увих ги в няколко найлонови торбички и ги заключих в куфара на мотора за да не ги надушат някакви животни. Оставих само една опаковка от бисквити. Легнах си приятно замаян от набързо изпитите бири и заспах бързо. По едно време се събудих от силен крясък на птица. Не знам колко беше часа. След малко чух стъпки на група животни или хора, Вървяха бързо и шумно, стъпваха доста тежко и още по-лошото беше, че се приближаваха. Чудех се от какво са, когато долових звук от рода на "грух грух квииик грух". Работата беше ясна, имах си работа със стадо диви прасета. Всеки знае, че те могат да бъдат много опасни. Достатъчен е удар с бивна или ухапване за да нанесат жестоки рани. Странно, но това беше първия път в живота ми, когато се страхувах от....изяждане от диви прасета. Чувах как ровят около палатката усърдно, как гризат нещо и как грухкат. Уплаших се доста, стиснал в едната ръка джобното ножче с ясното съзнание, че няма да помогне особено срещу стадо прасета Светнах си челника, но прасчовците продължиха да ровят шумата, усетих дори как едно докосна палатката ми. Очаквах всеки миг тя да бъде разпорена от чуфт бивни, които вероятно ще се забият моментално в задника ми. Тогава реших да се опитам да ги изгоня и изпсувах силно с гърлен глас. Тогава за късмет прасетата се разквичаха и се разбягаха като ущипани. След 15 секунди не ги чувах въобще. След това заспах и в интертес на истината спах доста добре, въпреки постоянните странни шумове, които се чуваха. Събудихс е в 7 сутринта. Излязох от палатката и какво да видя - свинчовците бяха разровили шумата около палатката, бяха дъвкали ластиците, с които закрепвам багажа на мотора. Не бяха пропуснали да опитат и опаковката от бисквитите:

[c_chanev]

От: Магията на Турска Странджа.

Събрах багажа, стоплих вода за кафе отново на запалени вестници и с направих кафе. Сетих се, че съм забравил да взема захар. Нищо, една щипка СТЕП в кафето върши почти същата работа, даже убива малко мириса от изгорелите вестници
Събрах катуна и потеглих обратно към Демиркьой. Оттам се качих на прохода за Йениче, понеже днес имах план да разгледам забележителностите във Визе - античния амфитеатър и крепостта. Прохода беше страхотен. Имах идея да мина по някакъв черен третокласен път, който започва на прохода и излиза на град Серген. Стигнах единствената отбивка, но пътя изглеждаше, че може да се мине само с Уаз или Краз. Всъщност за Краз-а не съм съвсем сигурен. Реших да си карам по царския път. Продължих по прохода. Огромни и стръмни завои. Пейзажите бяха добре артикулирани от надничащото измежду облаците слънце. Най-високата част от прохода мисля, че беше 650 метра.









Започнах да се спускам. Комшиите буквално са прокопали планината за да прокарат път:





От Йениче се спуснах към Пойрали и през Пазарли към Визе.



Влязох в града и понеже иначе уж заредените батерии на фотоапарата ми се изхабиха трябваше да купя нови. Влязох в някакво фото и за 4 броя батерии Дюрасел платих 10 лв. Бяха по 3 лири бройката.

Върнах се на площада, където бяха табелките, насочващи псоетителите към забележителности. Първо тръгнах към амфитеатъра. Лутах се из уличките но не можах да го намеря. Накрая измежду едни полу-срутени къщи съзрях това:



Театъра беше с размерите на килер. Смях се на глас. Дано не съм объркал....може да е имало и друг по-голям, но към този сочеше табелата.

Оттам тръгнах да диря крепостта. Наврях се на някакъв чакълест път над града и изведнъж я съзрях на отсрещния хълм. Качих се горе, отново нямаше кой знае какво интересно. Кула с някаква сграда до нея:









Разочарован реших да отида до Къйъкьой. Там се намира скалния манастир. До Кьомюркьой ме духа много силен страничен вятър, а от Кьомюркьой (не се смейте мнгоо трудно ми е да ги пиша тия имена) по пътя не се размиах с нито една кола. Карах може би 30 км през виещ се в гората път без да видя жив човек. Стигнах Къйъкьой......омръзна ми да пиша, отивам да пия бира.

Такаааа до къде...а да, стиднах в Къйъкьой.







А тук не ми се мисли какво щеше да има:



В градчето има много стари къщи и поради афинитета си към подобни сгради нямаше как да не ги наснимам:













Тази нямаше проблем с дървениците, а по-скоро с ръждата



Слязох по една стръмна алея до пристанището:









А тези приятели за разлика от българските явно не се интересуваха от преминаващия покрай тях мотор











Щраках в несвяст, когато погледнах случайно към задната гума и О УЖАС! Един огромен пирон се беше забил в грайфера и беше излязъл през борда.



Бързо се качих на мотора и отидох близо при рибарите, защото щяха да помогнат с крик и компресор ако се наложеше да сменям вътрешната гума. Носех малка помпа с мен, но щяха да ми паднат ръцете ако трябваше да помпя с нея. Щом ме видяха да се суетя около мотора веднага дойдоха няколко човека. Извадих с голям зор пирона с едни клещи, акто очаквах да чуя ФСССС, но късмет! Явно пирона не беше пробил вътрешната гума, а беше минал само през външната. това ми спести един-два часа работа. Измерих налягането на гумата - беше си същото. Казах на хората ПРОБЛЕМ ЙОК, ТЕШЕКЮР и отидох да разгледам скалния манастир, който се намираше от другата страна на града. Манастира датира от 6-ти век сл.хр. Издълбан е в скалата. Общо взето е няколко помещения, свързани с коридори. Отпред има постоянно човек, който го пази.





















Единия от двамата, които бяха седнали пред манастира говореше малко английски. Обясни ми, че нагоре имало още нещо, но не успя да ми каже какво, явно беше проспал урока в училище. Реших да проверя. След Хванах отбивката преди манастира. Минах по един мост през едно езерце.







Пътя нагоре стана ужасен, с коловози и едри камъни. За сметка на това трябваше да се размина и с трактор натоварен със слама, широк около 8 метра Как можех да му обясня, че ще е огромна грешка от моя страна да спра на това нагорнище, още повече че бях в дълбок коловоз. Получи се някак....с много псувни. Излязох на брега от другата страна на града. Нямаше нищо, освен красива гледка.









Реших, че е време да прекаратя посещенията по културно-историческите забележителности. Не заради друго, ами просто не знаех за други такива. Беше все още обяд и ....просто ми се искаше да се мотам по села и паланки безцелно. Върнах се по същия този пуст и безлюден път чак до Пазарли, откъдето свих нагоре към Евренчик и Серген. Пътя беше хубав, живописен. Някъде около Евренчик заредих гориво за 50 лири (сипаха ми точно 11,5 литра) понеже бях вече на резерва. Всичко беше прекрасно, в Серген отбих към Демиркьой, с надеждата, че ще тръгна точно по този път, от който се бях отказал сутринта. Изглеждаше хубав и реших че само последните 1-2 километра ще са лоши. Какво толкова, щях да ги мина. Карах по макадам и тук таме асфалт и за мое голямо учудване и нерадост се озовах в Йениче! @#$^*^&%&#^$. Извадих картата, смачках я и я хвърлих. След 2 минути размислих и си я прибрах отново. Всъщност точно при такива обърквания в маршрута се случват интересните неща. Този път също не беше изключение. Реших от Йениче да се спусна по пътя за Исламбейли, по който бях минал и сутринта, само че реших да се отклоня към селата Евджилер и Курудере.
Още от отбивката от главния път към Евджилер пътя беше дебел слой ситен чакъл. Подкарах по него, доста ми беше трудно. Мотора въртеше задницата, предната гума се заораваше постоянно и бях принуден да карам прав с тяло изнесено назаде за да облекча предницата. Държах двигателя във високи обороти за да мога да отреагирам ако започна да се закопавам неконтролируемо. Сметнах, че пътя ще е така стотина-двеста местра и псоле ще е или нормален макадам или асфалт. Уви. Няколко километра, може би 4 или 5 до Евджилер пътя беше такъв. На входа на селото спрях да почина и да пийна малко вода.





Мъжът с розовата тениска от снимката (май не се вижда много добре) дотича при мен, но освен стандартното МАРАБА КОМШИ не можахме да си кажем нищо друго. Мина един трактор, той се качи на него и тръгнаха към селото. След малко и аз тръгнах и на площада на селото мъжът се затича към мен, спря ме и каза 'ЧАЙ?'. Спрях, покани ме в кафенето, сервираха ни горещ турски чай. Побъбрихме малко доколкото можахме, имаше доста хора, но никой не говореше език, различен от турски Хората в тези села живеят в известна изолация и много се радват, когато дойде някой пришълец като мен. Казах му 'ЧАЙ КАЧ ПАРА' а той извика 'ЙОК ПАРА ЙОК', взехме си довиждане и продължих към Курудере. Пътя до селото беше асфалт. Отстрани имаше много красиви скални образувания.

[c_chanev]

От: Магията на Турска Странджа.

Стигнах до Курудере и трябваше да продължа към Бейпинар. Добре ама......накъде????? Следвах главния път през селото, който изведнъж стана....



И както винаги използвах комшу GPS-a. Тоест видях един дядо да копае градинката си и го питах за пътя. Упъти ме със знаци и ето че отново бях в играта. Към Бейпинар беше отново хубав макадам. Летях и вдигах пушилка.





Подминах Бейпинар, пътя все си беше същия прашен трошляк. Вече не се сърдех на картата. Благодарих и че ме е забила в тази непозната за мен част на света, недостигната от инвазията на модерната цивилизация и такава, каквато е била и преди 100 години. Дишах с пълни гърди прахоляка, примесен с миризмата на широколистната гора.





След Чукурпинар стъпих на асфалт и излязох на Армутверен (селото, преди което беше разклона за пещерата). Поразгледах картата и видях на север да се мъдри селце на име Караджадаг. Ясно, ще се ходи и там. На картата имаше път, който водеше от Инджесирт към Караджадак. Отидох до Инджесирт, но хората там ми казаха, че такъв път няма, или че не може да се мине от него, не разбрах точно. Посъветваха ме да мина прес Сарпдере и след него да хвана разклона и да мина по царския път. Питах ги дали 'макадам, асфалт?' Казаха задружно 'макадам бол' ясно. След Гьокяка пак се започнаха диви прахоляци, стръмни изкачвания и спускания.....и на мен и на мотора започна да ни писва. Макадама вече не беше толкова хубав, имаше големи камъни......веселбата беше пълна. Минах Бозташ, Йиджитбаши.....пътя ставаше все по-зле. Небето притъмня, появиха се тъмни облаци. Ако беше завалял дъжд вероятно сега нямаше да четете това, а аз щях кротко да си седя все още там и да чакам калта да изсъхне. Имаше участъци, които щеше да е доста трудно да мина, ако беше заваляло. По пътя имаше военни караулки. Все пак се намирах в гранична зона.





Мотора беше побелял като лисица от всичкия прахоляк.







Точно след този мост последва доста стръмен баир с пясък и едри камъни. Минах с всичката газ, иначе закопаването помирисването на праха отблизо бяха гарантирани. Може би драматизирам излишно на моменти, но си беше трудно. С по-лек мотор или с автомобил би било по-лесно.



Тъкмо изкачих баира и се озовах в Караджадак.





Погледнах картата отново и реших да се спусна към Хамдибей. От площадчето на селото излизаха няколко малки пътя и не зхаех кой да хвана. Този малчуган ме упъти:



Последваха още около 20 километра прахоляк и едър чакъл. Молех се да не завали, даже ми се струва, че ме капнаха няколко капки. Може и да ми се е сторило. Бях доста уморен и вече не ми пукаше дали ще вали или гърми. И накрая о чудо, започна хубав асфалт (писна ли ви да четет как асфалта става макадам и макадама става асфалт в този пътепис? А на мен дали не ми писна като карах там? Всъщност не, не ми писна, дано скоро пак да ида)таааа.....преди Хамдибей имаше разкошни гледки и горички:







Слънцето вече леко беше започнало да залязва. От Хамдибей отново се пуснах през Демиркьой (и кучетата вече ме знаят там). Спрях да си купя малко храна и реших да карам към Дерекьой, пък по пътя все щях да намеря къде да спя. Лампата на горивото вече светеше. Имах бензин за не повече от 130 км и трябваше да внимавам. Дойде ми на ум, че пред пещерата имаше хуабва поляна, а и денонощна охрана. Слязох долу с идеята там да спя. Дойде човека от бизкото заведение и ми каза, че ще мам проблеми с жандармерията, която през нощта охранява пещерата. не можех да разчитам на това, че на смяна ще се падне моя познат от предния ден, затова запалих и поех нататък към Дерекьой. Минах отново по същия път, по който бях минал на идване предния ден, по макадама към Карадере и влязох в Дерекьой. Беше 19:30 часа, но не исках днес да влизам в България. Забелязах на входа на Дерекьой няколко хубави горични с дървета, които така ни не разбрах защо отглеждат. Реших, че там ще спя. Купих си от града 2 бири и се върнах обратно. До една от горичките имаше човек, който береше нещо. Попитах го дали е проблем да опъна палатката в горичката, а той каза 'ПРОБЛЕМ ЙОК КОМШУ'. Оказа се чорбаджията на имота, не можахме да се разберем много добре, но ми посочи с жест да се разполагам. Мястото беше идеално. На брега на река, не се виждаше от пътя и нямаше хора наоколо. Реката обаче не ми се видя особено чиста, затова реших и тази вечер да пропусна къпането. Рисковете на професията Без да ми досажда човека като си свърши работата се качи в колата си и си замина.





Разпънах катуна, отворих първата бира. Стъмни се и аз си нарязах суджука, който бях купил и вчерашното сирене за да хапна.



Тук диви прасета нямаше, но отново имах среща от третия вид с животни. Собственика на имота явно беше кучкар, защото покрай него се въртяха някакви ловджийски кучета. След като той си замина нямаше нито едно, но когато започнах да ям се чу звънене на звънче. Светнах челника и видях едно кафяво куче да идва при мен. Метнах му едно парче суджук (груба грешка) и то го хравна още във въздуха. Реших, че кучето е кротко и просто иска да ми прави компания. Да ама не. Докато се усетя се беше нахвърлило върху яденето ми и започна да смуче като прахосмукачка. Хванах го за каишката и го вдигнах във въздуха. Понечих да го пусна, но то се втурваше директно към суджука. От толкова борба напълни яденето ми с пръст. Не можех да го озаптя. Държах го във въздуха за каишката, взех филия хляб да му дам, но дори не я помириса. Завързах го за мотора с единия от ластиците, но 5 килограмовото псе явно не беше яло от доста време (или просто беше чешит) и буквално щеше да повлачи 250 килограмовия мотор със себе си. Вдигнах си яденето върху седалакта на мотора, но кучето скачаше като кендуру. Избора беше между това да го държа обесено за каишката във въздуха докато ям или да го пусна и да ми изяде скромната вечеря, която и без това вече беше пълна с пръст. Избрах третия вариант - няколко деликатни прецизирани ритника, при който псето избяга със скимтене. Не исках да изпадам в крайности, обичам животните, но нямаше друг начин да се оттърва. Измих си яденето с вода и изядох това, което ставаше все още за ядене. Изпих и втората бира, когато чух отново звънчето да се мотае наоколо. Този път нямаше какво да яде, което не му попречи да започне да драска с нокти върху палатката ми и да се рови в багажа. Последва втора серия нежелано насилие, при което наглеца тотално се отказа да ми досажда. Беше станало вече 10 часа и стана време за сън. Точно тогава някаква кола вмезе в нивата. Разпсувах се, понеже никой не знаеше, че съм там. Колата се оакза тази на собственика, само че в нея беше синът му. Той изкара едно куче от колат и го завърза на стотина метра от мен да охранява имота. Попита ме дали ми трябва нещо, казах му че всичко е окей и си пожелахме лека нощ. В 3 през нощта се събудих от биене на тъпан. Града беше на около километър, но сякаш тъпана идваше от друга посока. По едно време тъпаните станаха два и замлъкнаха. Не мога да си обясня кой в 3 през нощта ще бие тъпан, и то доста ритмично и продължително.
Сутринта станах в 7, стандартните процедури - събиране на багажа, кафе на запалени весници, лека закуска и потеглих. след половин час бях на границата, минах безпроблемни и отново бях в България. На бензинсотанцията в Малко Търново заредих 23 литра бензин, което значи че съм бил останал само с два
Не бързах за никъде, затова се отбих до красивото странджанско село Бръшлян:









Това е общо взето. Няма да изпадам в сърцераздиретелни финални речи, само ще препоръчам на всеки, който има два свободни дни да се поразходи из турска Странджа. Красиво самобитно място, недокоснато от времето и съхранено от глобализацията. А е толкова близо....

Ааа, да. Ами общо 800 км, 600 от които в Турция. Нищо особено.

Снимките в голям формат тук:
http://africatwin.snimka.bg/motorcyc...zha.617057.all

Някой беше казал - светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Аз бих казал - светът е голям и пълен с добри хора. Макар и малко, там хората са такива и ако имате съмнения относно това - няма страшно, отидете и проверете. И в никакъв случай не носете GPS или хубава карта. С тях не е интересно. До нови срещи, че пръстите ме заболяха вече.

[Тихомир]

От: Магията на Турска Странджа.

Браво и мерси за споделянето!

[astika]

От: Магията на Турска Странджа.

Много хубава разходка си направил. Браво.

[ВладиЧ]

От: Магията на Турска Странджа.

Чавдар Чанев - Опознай Турция за да я обикнеш.... Бензина излиза че е 3,50 лева. Малко са го намалили и там, ама пък май биричката е поскъпнала.
Като взема бавареца ще обикаляме заедно.

[c_chanev]

От: Магията на Турска Странджа.

Благодаря. На чейндж бюрото на границата смених само 50 евро, понеже не ми трябваха повече пари. За тях получих 117 лири. Сега е момента да се ходи в Турция, не излиза чак толкова голямо набутване с бензина. Ефеса е кутийки е 3,50-4 лири, а в бутилки е 3 лири. Говоря за селските магазинчета.
Бензина преди 2 месеца беше 4,20, а сега е 4,33.
Владич - чакам те с огромно нетърпение да изцапаме някой баварец

[Scrapheap]

От: Магията на Турска Странджа.

Чаво, следващия път, като решиш да скиташ натам, удари една жица
И аз забелязах, че византийските и турските кьопеци не скачат по преминаващите мотори, за разлика от тези около нашия офис. Преди малко едно искаше да ме яде

[Veni1]

От: Магията на Турска Странджа.

Чудесно пътешествие - благодаря за споделянето му.

Информация от неделя - литър бензин е 4.25YTL, дизел 3.75YTL

[ВладиЧ]

От: Магията на Турска Странджа.

Още не съм събрал парите за бавареца.... Проклети да са финикийците, които са измислили тези знаци!!!!
В момента за 1 лев дават 1,29 лири. Значи 4,33 лири са 3,36 лева по официален курс.

[CarTest™]

От: Магията на Турска Странджа.

Браво!!
Готино трипче си спретнал.

По същото време моята Африка се мотаеше из Поморие .... ако я беше видял щеше да си така ..

[Сергей Янков]

От: Магията на Турска Странджа.

Поздравления за екскурзията и хубавия чернопис. Ако пак ти пътува натам, ама без черно, свиркай! Сега е изгодно да се пътува в Турция, тъй като курса на лирата е добър - около 0.80-81 лв.

[c_chanev]

От: Магията на Турска Странджа.

ВладиЧ - Знаех, че ако сменя парите в банка ще съм с някой лев напред, ама в събота и неделя къде да търся отворена банка в пущинаците Ти продаде истинския мотор, сега събирай пари за модерен адвенчър... чакам те скоро да си на линия, ще дадеш едно кръгче да си понагрея глезените на цилиндрите
CarTest™ - Преди 3-4 дни те видях в Поморие, махах ти но не ме забеляза, понеже бях с велосипед
Серго - с удоволствие по всяко време може да отскочим за някое еднодневно каране.
Scrapheap - нямах време за нищо, просто реших и тръгнах. Следващия път ще споделям намеренията си по-рано С кучетата се орпавям лесно - вдигам ботуша във въздуха и те сами бягат. Проблем е ако се навре под гумите.

Хайде и малък клип в движение

[Венци- малкия]

От: Магията на Турска Странджа.

Страхотен чернопис
Оправи ми седмицата