240 часа

[s_s1]

От: 240 часа

Разказа е супер! Снимките по-супер!

Не знам какво е било преживяването, но темата е готина!

[Mitko69]

От: 240 часа

Ден 6ти, 26 Юли.
220 мили.



Оснвната причина да сме в Monument Valley в момента беше един мой каприз, който останалите от групата приеха без възражения за което сърдечно им благодаря.
През 2014г с Пепи и Ванката стигнахме до тук, но имаше някакви табели, че с мотори не пускат по панорамния път в долината наречен Valley drive.
Тогава бяхме супер притиснати от времето и просто приехме, че не може.
След като се прибрах се разрових в You tube и с потрес установих, че там е пълно с клипове от този път и то правени от мотористи.
Зачовърка ме жестоко, по балкански тертип реших, че сме се минали. Как за тях може, а за нас не?
Всеки път когато се замислех за този случай стигах до извода, че имам недовършен бизнес в тази долина. Днес беше деня в който щях да разчиствам стари сметки. За себе си бях решил, че могат да ме спрат само с бой или с полиция.
Станахме в 5:30 и махнахме куфарите. Коцето каза, че ще си ги остави за да изглежда по адвенчър.
В 6 нула нула подкарахме по така бленувания Valley Drive.
И да не можеше с мотори, нямаше кой да ни спре.
Няма как да не изплагиатствам следващата фраза от един стар мой пътепис.
Valley Drive, една мечта по-малко.

















































Въпреки, че пътя беше подържан прекрасно, на места имаше навят пясък. Коцето с хирургическа точност се заби в един такъв участък, докато Шол дялкаше някакъв камък, увековечавайки името си.















Към 8 бяхме обратно в къмпинга, отхвърлихме и този ангажимент. Аз повече работа тук нямах.
В 9 парадно напуснахме Monument Valley.

[Asteri]

От: 240 часа

Ааах, каубойски пейзаж Изгрева над каньона и вечерните снимки с "монументите" бяха супер яки, а пътищата дето се сливат с хоризонта са направо хипнотични.
Само по онези дълги безпейзажни магистрали ми е чудно, как се забавляваш докато караш? Щото аз подивявам на такива места и ме хващат нервите. С кола поне радио има и ако не друго може да му ръчкаш копчетата за забавление, но с мотор ви се чудя как изкарвате с часове...
А, а онези големите пържоли с какво се кльопат - със салата? с питка за хамбургер? с пръсти?
И най-съществения въпрос, ква бира пиете?
Ха наздраве!

[Mitko69]

От: 240 часа

Подкарахме на северо изток, предстоеше ни кратко каране през Юта и по обяд трябваше да сме в Колорадо.
Както споменах по-рано, планът беше да няма план. Всяка вечер отваряхме картите на Румен-Butler Maps и чертаехме груб маршрут за следващия ден.
За вдруги ден никой не мислеше.
Снощи Румен спомена, че иска да мине по Valley of the Gods, така или иначе ни беше на път.
По Valley of the gods минахме преди 3 години, 17 мили черен път, много наподобяващ Valley Drive. По спомени терена беше лесен, а гледките убийствени. В допълнение решихме да включиме и Moki Dugway, който беше само на 2 мили от там.
След 15 минути бяхме на точката, от където се откриваше една от най-популярните панорами към Monument Valley.
Ако сте гледали филма Forest Gump това беше мястото, където той спря да тича, следван от група фенoве.







Подкарахме към Moki Dugway. А той си беше там, същият от преди 3 години. Прашен, фантастичен път, с денивилация от над 1000 фута за по-малко от 2 мили. Всъщност, беше малко по-кален. Явно тук беше валяло доста, но пораженията от дъжда ни чакаха в засада долу в долината.



















Качихме се до върха, направихме обратен завой и след 10 минути бяхме във Valley of the Gods.
Румен и Шол доведоха екшъна. Той започна точно тук. Пътят сам за себе си не беше ужасно лош. Имаше кал и пясък, но с малко повече внимание това не беше проблем. Проблемите бяха многобройните пресъхнали корита на малки или по-големи поточета. Явно тук бяха валяли поройни дъждове, които бяха напълнили пресъхналите корита с кал и камъни, от големите.
Рай за оф роуд почитателите с по-леки мотори. При нас нещата стояха малко по-различно. Бяхме натоварени като магарета, а и трябваше да пазиме моторите. Все пак имахме над 1500 мили до дома.









В един момент Румен и Коцето се загубиха напред. Шол беше пред мен и се опита да прелети над една пукнатина със ширина около 30 см, предната гума мина, но задната някак си се заклещи и мотора полегна. Помогнах му да го вдигне. Той намери един плосък камък, който изигра ролята на рампа за мен. След което го натовари на мотора, за по нататък...
Тези участъци просто нямаха край, идваха един след друг, преживяването сравнено с предишното ми каране тук беше много по-различно.
В един момент ситуацията беше нещо от рода на: Не искам да продължавам напред, ама като знам какво е зад мен, няма как да се върна.
Разминахме с един Хюндай Соната. Спрях и им казах да се връщат защото ги очакваха няколко участъка от където нямаше никакъв шанс да минат. Бяха французи и колата очевидно беше под наем, няма как нормален човек да тръгне да си троши личния автомобил по тези каманяци.
От друга страна тази среща ме успокои. Щом лека кола беше стигнала до тук, значи пътя пред нас не беше толкова лош. Да ама не, в следващите няколко мили имаше такива отвратителни участъци, че единствения начин французите да минат от там беше да носят колата на ръце.
До тук статистиката на паднали мотори беше 50/50. Шол и Коцето се разписаха по веднъж, ние с Румен все още нямахме записани точки.











































Облекчението дойде когато пред нас се показа пътя, онзи с хубавия асфалт.
Подкарахме под строй към Колорадо, всички ангажименти до момента бяха отхвърлени.

[Mitko69]

От: 240 часа

Ааах, каубойски пейзаж Изгрева над каньона и вечерните снимки с "монументите" бяха супер яки, а пътищата дето се сливат с хоризонта са направо хипнотични.
Само по онези дълги безпейзажни магистрали ми е чудно, как се забавляваш докато караш? Щото аз подивявам на такива места и ме хващат нервите. С кола поне радио има и ако не друго може да му ръчкаш копчетата за забавление, но с мотор ви се чудя как изкарвате с часове...
А, а онези големите пържоли с какво се кльопат - със салата? с питка за хамбургер? с пръсти?
И най-съществения въпрос, ква бира пиете?
Ха наздраве!

Всички бяхме в блутут разговорни устройства, но аз моето го ползвах само да слушам музика, дори микрофона го махнах. Румен и Шол ги използваха нон стоп да говорят помежду си, опитите да закачат и Коцето бяха неуспешни до пред последния ден.
Пържолите ги ядяхме с каквото има. Бира пиехме предимно Корона, Модело и Блу муун. В колорадо минахме на някаква местна, която не беше никак лоша, но името не запомних. В един момент купих за Шол "Skinny Blonde" заради една реплика за която ще стане дума малко по-късно.

[Mitko69]

От: 240 часа

В далечината се показаха Скалистите Планини. Червената природа която ни заобикаляше през последните няколко дни бавно започна да се променя в зелено.

















Спряхме в Cortez за обяд и бензин. Мушнахме по един бъргър и атакувахме San Juan National Forest.
Бързо се изкачихме на 9000 фута височина. Фантастични пътища и уникална природа. Тотален кеф. Обичам го това зеленото, ей.
Не бързахме, решихме да покараме час или два и да се оглеждаме за къмпинг. Румен каза, че има нещо в предвид.
Времето беше хладно, но не студено. Небето ни даваше ясни сигнали, че рано или късно ще вали.



























Към 5 бяхме в Matterhorn Campground.
Румен ми сподели, че са били тук в същия състав преди 2 години. Всичко е било заето, но хоста на къмпинга им казал, че и той е моторист и няма да ги остави ей така. Посочил им някаква поляна извън къмпинга и им казл да опъват. После ги поканил да си изпекат мръвките при него и на всичко отгоре не им взел пари.
Веднага в дясно имаше едно свободно място. Окупирахме го моменталически. То се оказа и единственото не заето място в къмпинга.
Вече разтоварвахме, когато до нас спря голф количка с домакините. Изненада, оказаха се същите, които ги бяха настанили преди 2 години и ги помнеха. Лаф, мохабет, пари не искаха, но Румен настоя да си платиме.



Дъждът идваше бързо, побързахме да опънем палатките и да вземем душ. Междувременно се опитахме да запалим огън, но дървата бяха ужасно мокри и ударихме на камък.
Докато всеки правеше нещо, аз взех помпата за матрака и започнах да раздухвам огъня, стана. Малко по-късно и жарта беше готова.
Заваля. Румен разпореди да паркираме моторите на квадрат и опънахме едно платнище по средата. Като, че ли това беше.
Появи се една фантастична домашна ракия, разредихме с бира и открихме банкета.











Градуса се изстреля нагоре по-бързо от очакваното. Това определено беше най-запомнящата се вечер от цялото пътуване.
Шол си изпусна хляба в ракията и си го изаде на две хапки. Хвана го веднага, започна да търси доброволец да го придружи то WC-то, че щял да падне.
Коцето като виден танцьор и певец се зае с артистичната програма.
След едно много професионално и всеотдайно изпълнение на Излел е Дельо хайдутин, от храстите се чуха аплодисменти на които дори и Metallica можеха да завидят.
Обърнахме се да огледаме публиката. Двама младежи стояха изпаднали в ектаз от изпълнението на Коцето.
Привикахме ги при нас на сухо. Сипахме им по една ракия и им казахме, че това се пие с бира. Те изпълнително отпиха.
Оказа се,че са комшии, палатките им бяха на 20 метра от нас. Дошли тук със семействата си за няколко дни. Тръгнали да наливат вода и останали като омагьосани от вълшебния глас на мъжката Валя Балканска.
И нали сме в Колорадо, един от щатите където определени субстанции за пушене са абсолютно легални, новите ни познати извадиха електронна лула на мира и я пуснаха по часовниковата стрелка. Пропуснах.
Нещата започнаха да излизат извън контрол по-бързо отколкото очаквах.
Пропускам съвсем съзнателно следващите 60 минути, не са интересни.
След час, тия двамата се сетиха, че са тръгнали за вода и жените им сигурно се притесняват. Станаха по команда и изчезнаха в нощта.



Дълъг ден, свърши в малките часове...

[sl.daskalov]

От: 240 часа

Благодаря!

[aptt]

От: 240 часа

И аз Благодаря! Уникално.

[balkanski]

От: 240 часа

Пътеписът е страхотен, а снимките са магически!
И Гранд Каньон, и подковата на река Колорадо, и Монюмент Вали, всичко е просто вълшебно, направо епично!!!
Напълни ми се окото, благодаря!

[Mitko69]

От: 240 часа

Ден 7ми, 27 Юли.
260 мили.



Цяла нощ валя. Беше много студено. Това беше първият и последен път когато ми се наложи да активирам 3 загряващи за ръцете пакета (hand warmers) и да ги метна в спалния чувал за повече топлина.
Всичко беше мокро. Метнахме палатките в един чувал, навлякохме дебелите дрехи и поехме на изток.
Не бързахме. Наслаждавахме се на природата, чудесните пътища и малките градчета, пълни с туристи.









Стигнахме до някакъв път без изход. Спряхме за консултация с картата. Погледнах си телефона, предишната вечер нямаше сигнал и сега получих на куп всички смс-и и пропуснати обаждания. Имаше нещо, което не ми хареса.
Оказах се прав. Наемателите ми ме уведомяваха, че бойлера е протекъл, половината таван на гаража е увиснал и ламината в хола е заминал.
Затворих очи за 30 секунди, каквото е имало да се случи, очевидно вече се беше случило. Изключих телефона и оставих проблема да се решава сам. Аз все още имах ангажименти за отмятане, тук в Колорадо.
Продължихме напред, в сърцето на Скалистите планини.















На една от спирките Шол изпусна мотора, пак...
Вдигнахме го и без причина започнахме да му подхвърляме български думи с образователна цел, а той от своя страна започна да ни учи на думи от неговия език, судански, може би.
По едно време го питам:
-Шол как е на твоя език блондинка?
Отговорът дойде на секундата:
-В нашия език такава дума няма. От къде блондинки в Судан?
Ей, голям смях.
Всъщност Шол имаше един запас от думи, с които поне нямаше да умре от глад. Произнасяше перфектно лютеница, баница, ракия и наздраве. Също така беше овладял до съвършрнство израза „айде, айде“ и го използваше съвсем на място, когато трябваше да побързаме.
Черешката на тортата беше когато зарецитира „Аз съм Българче“ и го изкара до края. Браво. Замислих се, дали аз мога да го повторя. Засрамен смених посоката на мислене.



След малко пред нас изникна табела: Black Canyon, в ляво. Завихме.
Платихме си входа и подкарахме по панорамния път.













След около час се върнахме към входа, но вместо да напуснем парка завихме в ляво. Веднага се появи една табела, която ни уведомяваше, че сме на Crystal Road и мпс-та с дължина повече от 22 фута нямат работа там.
Започна едно лудо спускане, по един фантастичен път осеян със серпентини.
Кефа, поне за мен не беше пълен заради пясъка, който като, че ли беше във всеки завой.





Стигнахме дъното, пътя свърши. Завой и на обратно. С периферното си зрение мернах добра композиция за снимка в дясно. Спрях, но вместо да си гледам пътя съм гледал в грешната посока. Предната ми гума се хлъзна на банкета, а той престъпно нисък, загубих равновесие и ...Румен остана единствения, който не беше изпускал мотора...за сега.











Продължихме по план, път 50 на изток.
В ляво се появи Blue Mesa Dam. От там започваше път 92 на север. Не ни влизаше в маршрута, но на картата беше толкова къдрав, че нямаше как да го пропуснем.
Поредната перла на Скалистите планини. Силно го препоръчвам.























Накарахме се, наснимахме се и продължихме към Gunnison.
Към 5 бяхме пред някакъв магазин за храна. До нас спря едно BMW с двама пасажери. Жената тръгна към магазина, а мъжът се заговори с нас. Стандартен разговор при такива срещи. От къде си, на къде отиваш, от кога си на път.
Той сподели, че са от Балтимор и са на път повече от месец. Гледам го един чист и той и мотора. Нямат багаж. Е чак пък от месец.
Питам го кога се прибират.
Отговорът му ме прати в света на мечтите.
-Не знам, преди месец си дадохме къщата под наем за една година, качихме мотора на пикапа, закачихме караваната и тръгнахме на път. Преди 2 седмици наемателите ни се обадиха с молба да останат 3 години вместо една. Казахме ОК и сега ни остават още 35 месеца за път. Е, т‘ва е.



След 20 минути бяхме в Almont Campground. Там имаше едно свободно място, чакаше ни.
Опънахме палатките, които все още бяха вир вода, изкъпахме се в реката, запалихме скарата...и всичко от начало.

[Mitko69]

От: 240 часа

Ден 8 ми, 28 Юли.
280 мили.



Както обикновенно станахме в 6. Събрахме багажа и 7 бяхме на път.
До момента проблеми с намирането на свободни къмпинги нямахме. Днес беше Петък и решихме да побързаме с идеята да започнем да се оглеждаме за спане по-рано от обикновенното, не искахме да спим на мотел само защото къмпингите бяха пълни.
Както се вижда на картата между мястото където бяхме и крайната ни точка за деня се намираше Gunnison National Forest. След дълго обследване на маршрута, Румен каза, че има някакъв проход през планината, около 7 мили черен път, който бил добре подържан и няма да е проблем за натоварените ни мотори.
Поехме на север. Движихме се успоредно на някаква река. Мястото явно беше като магнит за туристите. Беше пълно с рибари, хората щтъкаха напред-назад, яздеха коне, в реката беше пълно с лодки за рафтинг. Много ми хареса, замислих се, че няма да е лошо ако един ден се върна и прекарам 2-3 дни тук.













Около пътя свободно пасяха крави, които най-безцеремонно бяха минирали шосето. Явно съм блеел някъде, защото в един момент установих, че съм минал през една от мините и съм целият в лайна. Покрай това хоби съм бил кален, мокър, прашен, но не и в лайна. Е всяко нещо си има пръв път, нали.





След малко бяхме на отбивката за Cottonwood Pass. Греда, от големите. Прохода беше затворен за ремонт за следващите две години.





Румен се заговори с работниците и ги попита, дали все пак не може да минем. Казаха-никакъв шанс, има участъци където пътя просто липсва.
НО, ако се върнем 2 мили, в ляво има път който евентуално ще ни изведе от другата страна.
Тръгнахме да проверим смисъла на думата евентуално.
След 2 мили завихме в ляво по един много приятен черен път.







Бяхме заобиколени от тучни ливади, пълни с моите приятели-кравите. Навлезнахме в малко селце-Tincup. Много живописно и автентично място, пълно с туристи, които чакаха чинно около АТВ-та, явно за някакъв трип.
Пътя започна да се влошава, но все още беше поносим. Замислих се до колко трябва да чакаме, преди да преосмислим решението си.
След миля и нещо пътя стана ужасен. Спряхме до едно поточе.
Шол си погледна в куфара и ни уведоми, че лютеницата, която беше там се е отворила и е станало мазало. Започна да си чисти багажника. Аз направо нагазих в потока и поизпрах кравешките фъшкии от себе си.

[Mitko69]

От: 240 часа

Колеги, зная, че темата какво точно е оф роуд е дискутирана многократно тук.
За едни оф роуд е всеки черен път, за други оф роуд е наименованието на маршрут който не може да бъде асоциран с думичката път, независимо колко богато въображение имаме.
За мен, с моето каране и моят мотор оф роуд е всеки път по който не може да мине лека кола, но е достъпен за среден или висок клас SUV.
Все пак с ваше позволение бих искал да отворя една скоба и да чуя мнението ви отново.
Какво според вас е оф роуд, тежък оф роуд, оф роуд за мотор с тегло близо до 300 кг, натоварен до горе?
Питам, защото просто не знам как да опиша това което последва. Очевадно бяхме на черен път, път по който минаваха мпс-та, но за нас и натоварените мотори се оказа непосилен.

[Mitko69]

От: 240 часа

Въпросът за оф роуд терминологията остава, аз продължавам.

Дума за връщане не стана. Успокоихме се, че ако пътя се задържи така, сме ОК. Някакви си 7 мили.
Продължихме, моят оптимизъм се изпаряваше с всеки изминат метър.
Пред нас изникна едно езерце, пълна идилия. С тази разлика, че пътеката по която трябваше да го заобиколим беше кошмарна. В далечината имаше един зарязан Jeep със спукана гума. Простото определение е: Тъпи и упорити.
Това беше момента в който трябваше да се върнем, но не. Щяло да стане по добре, само да ги минем тези 500 метра.
Беше много топло, аз се потях в мото одеждите като прасе. Мина ми през ума някой да се разходи напред и да види за какво става дума. Желаещи нямаше. Бяхме на 10000 фута над морското ниво и дори и младите ми спътници се задъхваха.
Отварям една скоба и споделям, че отслабнах с 5 кг на това пътуване и съм сигурен, че това стана точно тук. За сравнение при ходенето ми до Аляска отслабнах само с 2кг.





























Къде с каране, къде с бутане, къде с носене успяхме да минем. От другата страна нещата не бяха по-добри. Малко спускане с една локва в ниското и после рязко изкачване. Ако си мислехме, че това по което бяхме минали току що беше ужасно, то аз лично нямам думи да опиша това което предстоеше. Така наречения път се превърна в река от камъни.
Румен се метна на мотора и с мръсна газ атакува. Премина през локвата и пое нагоре. 10 секунди по-късно се присъедини към нас тримата с изпуснатите мотори.













Зад нас се появиха някакви високо проходими RV-та.
Веднага си спомних как миналата година в Black Hills един искаше да сменя едно такова същото за моя мотор и аз отказах. ГРЕШКА.











Пуснахме ги да минат и продължихме, с каране, с бутане с носене. Камъните блъскаха по тавите под двигателите, съединителите прегряваха. Моторите определено бяха прекалено тежки за този „път“.
Въпреки всичко продължавахме да мъчиме себе си и машините. Бяхме изминали около 2 от 7 те мили, отне ни около час и половина. За това време щяхме да сме заобиколили планината два пъти.













След малко отдолу се зададе група с АТВ-та, предполагам същите, които видяхме в селото. Направихме им и на тях път. Водачът на групата спря до нас.



В общи линии каза следното:
-Така е още 3 мили, после става малко по-добре. В тези 3 мили обаче има участъци които са много по-зле от това което виждате. Ако съм на ваше място ще се върна.
Послушахме го и развяхме белият флаг. Време беше разумът да вземе превес в тази ситуация.
Пътят на срама го взехме доста по-бързо. За около 20 минути бяхме обратно до езерцето.





Трасето което ми се струваше ужасно на идване, сега ми се видя като магистрала Тракия.











Хванахме царския път. Отново минахме през онази прекрасна гора, с реката. Отново се замислих да дойда тук за по-дълго.











Влезнахме през парадния вход в Gunnison National Forest, малко по-късно бяхме на билото на Monarch Pass, кота 11312 фута.
Там се заговорихме с един колега с GS. Каза, че е от Хюстън и отива в Британска Колумбия. И той и мотора изглеждаха така, че все едно бяха излезли от магзина преди 2 минути. Не мога да си обясня как някои хора успяват да подържат и себе си и мотора перфрктно чисти на такива пътувания.















Заваля, започнахме да отхвърляме мили. Към 5 бяхме в Bailey.
Не бяхме сигурни къде ще нощуваме и за това взехме по един сандвич от бензиностанцията. Време за банкет май нямаше да има, а и валеше лошо.
Хванахме някакъв път през гората,, който на картата се удряше в магистрала I70.
Първият къмпинг беше пълен. Естествено, Петък е и хората са в планината.
Продължихме нагоре. След 2 мили се показа табела Geneva Park Campground, отбихме. Подкарахме по някакъв черен и кален път. След миля се озовахме в една страхотна долина. Тук там опънати палатки, огнища обособени с камъни. Това беше най-примитивния къмпинг за цялото пътуване, но свърши работа. Дървата бяха на самообслужване в гората. Био нуждите също.
Опънахме платнището, продължаваше да вали.













Шол осигури дървата, но тук явно валеше от седмица, всичко беше подгизнало.
Това се оказа добра възможност за Румен да ни предаде нагледен урок по палене на огън в мокри условия. Бяхме на нещо като бой скаут кемп.









Все пак ако някой реши да повтори това упражнение, моля внимавайте. Да не стане плачка.
Имахме някакви бири останали от вчера, захапахме сандвичите и се насладихме на последната ни вечер в Колорадо.

[aldr]

От: 240 часа

Наздраве пичове

[Mitko69]

От: 240 часа

Ден 9ти. 29 Юли.
600 мили.



Станахме отново в 6. Цяла нощ валя. Набутахме мокрите палатки в чувала, облякохме топлите дрехи и атакувахме Guanella Pass.











Няма нужда да се повтарям за гледките и пътищата. Колорадо, Скалистите Планини, мотори, това е достатъчно.
Спуснахме се от северната страна. Беше пълно с пренаселени къмпинги. Независимо от лошото време, всички тези хора бяха дошли да прекарат уйкенда сред природата.

















След час бяхме в Georgetown. Заредихме и се метнахме на магистрала I70.
Покарахме 10 тина мили и се отклонихме към последният ангажимент за отхвърляне-Mt. Evans.
Това с което е известна Mount Evans е, че до върха стига най-високият асфалтиран път в Северна Америка-14130 фута.
Атакувахме поредния фантастичен път. Валеше, беше мъгливо и много студено. На върха термометъра показваше 37Ф.
Заради влагата, а сигурно и заради фотографа снимките не са много за показване, но по-добро нямам.































Пътя беше култов, серпентини, дупки, сняг, както си му е редът.
Потърсих в нета въздушни снимки, но не намерих. Не съм минавал нито по румънските, нито през алпийските проходи, но от многото снимки, които съм гледал този път беше нещо подобно.
Пускам и още една серия снимки, които Румен е правил преди 2 години в много по-хубаво време.











Към 12 бяхме обратно на магистралата.
Спряхме за бензин. Загледах се детайлно в мотора. Краш баровете ми бяха счупени и от двете страни. Предполагам от многото удари по тавата под двигателя, която в предната си част се държеше именно за краш баровете.





Когато Румен и Шол са търсели гума на идване към Monument Valley, в Craigslist са излезли две нови за без пари, но са им били далече. Сега се намирахме на 30 мили от мястото и Румен каза, че иска да отиде да ги купи. Коцето тръгна с него. Ние с Шол забихме по магистралата. Разбрахме се да не се чакаме, а направо да им текстваме къде ще спим и да се срещнем там.
Магистралната мъка започна.
След 2 часа бяхме в Небраска. Какво има там съм писал преди-вятър, жега, миризма на тор и много скука.



В 8 бяхме в Lincoln Nebraska. Директно спряхме пред Motel 6. С палатки не ни се занимаваше. Румен и Коцето се появиха след половин час.
Купихме бири, поръчахме пици и спретнахме един прощален банкет в хотелската стая.