Tweet
Иран – страната на усмихнатите хора
Тази година духът ми на приключенец ме отведе в Ислямска Република Иран. Преди да започна да се интересувам от тази страна, признавам си имах доста малко познания за хората там. А те се оказаха най- добрите, които съм срещал по тази земя.
Получаването на визата се осъществи с помощта на Симеон Флоров, колега мото пътешественик, за което искрено благодаря.
Ще прескоча пътуването през Турция, вече много е изписано за тази страна.
Напускам южната ни съседка при Догубаязит, отсреща е иранският град Базарган. Двете държави са приятелски настроени една към друга, но живеят в различни системи. Още с отварянето на тежката метална врата към Иран, попадам в друг свят. Всичко е изписано на арабски, никой не говори английски, доста е объркано на границата. Трябва да се посетят около7-8 гишета за разни печати и подписи. Един служител буквално ме хваща за ръката и ме повежда от гише на гише. Тук самостоятелните туристи са като бяла лястовичка, толкова рядко минават, че са на някакъв вид почит. Обменям 100 $ срещу 2 000 000 риала. От тези 100 $ за 10 дена успях да похарча само 80! Цените на всичко в Иран са направо престъпно ниски. За 3-5 $ се хранех в добри крайпътни ресторанти. Няколкоминутен телефонен разговор от Иран с Германия излиза 80 ст.!?
Жените са отделени от мъжете, цветовете на дрехите изчезнаха, преобладаващото е черното. Оттук нататък контактите ми с по-хубавата част от населението ще бъдат силно ограничени. Ако искам да попитам за нещо, ще трябва да говоря само с мъже, ако такива липсват, тогава се обръщам към най-възрастната жена. Явно да си млада жена в Иран е престъпление! Впоследствие се разбра, че това е самo един фалшив морал, наложен от религиозното правителство. Хората навсякъде са еднакви! Иранците живеят в затворена държава и всеки контакт с чужденец за тях е празник. Случи ми се следното на една бензиностанция в град Такестан- зареждам и веднага до мен спират двама млади мъже на мотори ( масово се карат 125 сс.). Контактуването е затруднено от незнаенето им на друг език освен фарси (ирански). От жестовете обаче разбрах, че ме канят в тях на гости да пием чай. По пътя караме бавно, те отпред, аз отзад. По едно време рязко спират, слизат от моторите и започват да се карат. Скандалите тук протичат по различен начин от „нормалното”, застават лице в лице, почти са допрели носовете си и се започва една канонада от викове. По едно време реших, че ще се сбият, толкова се нажежиха страстите. И това по средата на главната улица!? Аз стоя отзад и недоумявам, какво става? Върхът на изумлението бе, когато дойдоха от двете ми страни и всеки ме задърпа за ръка в различна посока! Тук трябваше да се прояви балканският ми манталитет. Успокояване на духовете с малко по-висок тон от нормалния и с думи, които нямат превод. Впоследствие стана ясно, че са се скарали кой да ме приеме на гости у тях. Постигнаха някакво решение с това, че „ощетения” не си отиде в тях, докато бях на гости при другия. Цял ден ме разхождаха из града, по роднини да ме покажат, да се похвалят, гост имат от чужбина! Навсякъде се четеше в очите на хората един нескрит интерес към мен. Тук е мястото да кажа каква метаморфоза става с жените, когато не ги наблюдават странични хора. Бяхме в някакви роднини и една наистина красива иранка с традиционното за Иран име Неда, горещо се опитваше да ми обясни нещо. На фарси, естествено! Разбрахме се едва след като извикаха друга красавица, говореща английски. Само дето не получих сърдечен удар като разбрах какво е искала да ми обясни толкова разпалено Неда! Диалогът протече в следния ред.
– Любен, аз много те харесвам, не искаш ли да ме вземеш за жена в България?
– Неда, аз си имам жена!
– Вземи ме за втора жена?
– В България не може!
– Вземи ме за домашна прислужница?
– Не мога да ти плащам!
– Ще ти работя без пари, само ме вземи!
Това е може би една от мечтите на съвременната млада иранка- да напусне страната си по какъвто и да е начин. Независимо какъв ще е той! Мъжете имат по „изпълними” желания. Навсякъде в Иран ме питаха има ли в България уиски и дават ли по телевизията „разсъблечени” жени? Въпреки трудните условия, в които живеят, политически и природни, иранският народ живее според разбирането, че живота така и така си тече, защо да не го изживеем с усмивка? Никъде другаде не съм срещал толкова усмихнати и добронамерени хора. Достатъчно е само да спра и веднага някой ме пита имам ли нужда от нещо. На три пъти не успях да откажа на настоятелните молби на хората да им гостувам. И така успях да разгледам Иран “отвътре”. В стремежа си да помогнат, понякога пречат. Например като настояват да ми регулират водата в банята!?
Пътуването през такава голяма пустинна държава поставя на изпитание както физическите, така и психическите сили. Независимо, че Иран има много нефт, липсват рафинерии, а оттам и бензин. Да, в Иран снабдяването с бензин е голям проблем, защото го внасят от Туркменистан. Съществуват малко бензиностанции, а разстоянията са огромни. Въпреки че съм с 45 литров резервоар, на два пъти се чудех дали ще стигна до следващия град. По бензиностанциите стават големи опашки и задръствания. Всичко това обаче, се компенсира от цената. За мен като чужденец цената е много по-голяма от тази за местните хора. Те се легитимират с личната си карта направо в бензиноколонката. Цената с карта е около 30 ст. за литър. За мене беше 70 ст. Направо ме съжаляваха с този „скъп” бензин.
Другият проблем, който се подразбира, е водата. Тук вече положението е много сериозно, да не кажа ужасно! Никъде не видях река, езеро или някакъв водоем, който да става за пиене. Само в северен Иран, покрай Каспийско море има реки. Пресъхнали речни корита и солени езера бяха гледките ден след ден. Единствено в оазисите има сондажи, от които излиза вода и около тази вода се е образувал зелен пояс, където можеш да спреш на сянка. Разбира се, от всеки град може да се купи бутилирана вода, но тук има друг проблем. Движението в градовете е такова, че не ми остава време да погледна в страни. Няма друга държава с такива шофьори! За сравнение, ще дам пример с Истанбул. Ако там движението го наричаме „лудница”, то движението в Иран е „мелница”! Тук не важат никакви правила, никакви предимства. Буквално всеки кара, където си поиска. В Мардвашт се запознах с Хамид и семейството му. Той е кино режисьор в Шираз. За да не се бутам в градското движение, тръгнахме с неговото моторче да разгледаме града. Отначало помислих, че иска да ме впечатли с карането си, защото как иначе да си обясня хващането за бронята на някоя кола, карането в насрещното платно и това с една ръка, другата стиска телефона, главата му завъртяна към мен, обяснявайки нещо. Накрая за капак на всичко взе, че се облегна на калника на движещият се камион. Изтръпнах при вида на въртящата се огромна гума само на една педя от главата ми. За каски, защитно облекло и други „западни глезотии” даже не става и дума. В Техеран попаднах в задръстване, където всякакви транспортни средства се движат плътно едно до друго. Толкова са на гъсто колите, че ако не бяха ролбарите, щяха да ми смачкат резервоара. Буквално се остъргват една в друга! Така и не разбрах, по какви правила се движат, дали пазят предния , дали десния, дали с предимство е по-големия? Забелязах, че много държат на визуалния контакт. Само с поглед и се разбират. Всичко това не важи за Есфахан, това е град, който сякаш не е в Иран. Супер спокойно движение, навсякъде зеленина и полицаи, говорещи английски. Направо се влюбих в този град.
Противно на общото мнение, че в Иран има какво да се разгледа, ще кажа, че не е точно така. Липсва всякаква туристическа инфраструктура. Никакви табели на разбираем език или нещо, което да укаже, че ето тук има това и това. Ползвам три езика и каква полза от тях, като сигурно съм минал покрай много интересни места, без да мога да разбера? Друг проблем са разстоянията. За да видя нещо, което съм си набелязал, трябва да карам ден или два, за да стигна до него. И то през пустини, там друго няма! И когато пристигна на предполагаемото място, се оказва, че не мога да го намеря. Много неприятна ситуация! Първата столица на Персия е град „Persepolis”, обаче иранците му казват „Takht-e-Jamshid”. Единствено тук има насочваща табела на английски. Настанявам се в къмпинг за 5 $. Persepolis е построен по времето на цар Дарий за 50 години. Империята му включвала 43 нации! Той е нещо като национална гордост на Иран.
Между Fasa и Darab ме застига пясъчна буря. Изведнъж небето и земята се сляха в един цвят. Почти ураганен вятър носи изтръгнати растения, пречупени клони, пясък, дребен чакъл! За да не се обърне мотора, го подпирам на една паянтова ограда. Някак си успявам да направя две – три снимки, лягам свит на топка на земята, дишам през ръкава на якето и си повтарям „Искам да живея, искам да живея”. Както започна изневиделица, така и завърши тази буря. Целият бях в пясък и чакъл, моторът представляваше едноцветно подобие на пясъчна фигура.
В Darab спирам в градския парк, с намерението да си разпъна палатката. В Иран е напълно свободно и разрешено да спиш в парковете. Даже извън градовете има специално направени за това места. Много от тези паркове си имат управител, който се грижи за напояването, чистотата и всичко друго. Всичко е безплатно! Докато се оглеждам за подходящо място, един младеж ме кани на примитивен английски да отида при тяхната компания. Цялата фамилия е дошла в парка на хладина. Баща му, Басри, е лекар в местната болница и веднага ме кани в тях на гости. Приемам с радост, трябваше да смъкна от себе си слоя пясък и прахоляк след днешната буря. Но пак се появява старият проблем с общуването. Искат да питат за много неща, но не можем да се разберем. Тук на помощ идва брата на Басри, той е учител по английски, но в съседния град. Това за иранците не е никакъв проблем. Само му звъннаха по телефона и след половин час се появи усмихнат до ушите. Изкарахме в приказки до два през нощта.
На следващия ден достигнах до Bandar Abbas на Индийския океан. Това беше най-южната точка в моя план. Достигнах я! Оттук нататък започваше завръщането. Още със спирането на крайбрежния булевард, до мен спира една кола и отвътре на чист български се чува „Ей, ти българин ли си?” Няколко секунди не мога да разбера какво са ме попитали. Двама братя, иранци, учили в България, във Варна!? Пак покана за гостуване, пак приказки до среднощ. Всъщност това гостуване беше върхът на цялото ми пътуване в Иран. От тези хора научих всичко, което вече знам за тази страна. На другия ден те си тръгнаха по техни си задачи, а аз да разглеждам най-горещия град в Иран. През деня температурата се покачва до невероятните 50-55 градуса! Направих снимка, на която се вижда, как в 9.30 сутринта вече е 49 градуса. През нощта температурата спада до 35-40 градуса. Зимата била „студена”, ставало 25–30 градуса!? От 40 години не бил валял дъжд в този район. Цяло поколение не е виждало такова природно „чудо”!?
Отивам да се „топна” в Индийски океан. Обаче океанът го няма! Тук брегът е толкова полегат, че по време на отлив водата се отдръпва на 500 м. навътре. И остава един сбит пясък, по който може да се кара кола безпроблемно. А за да плува човек нормално, трябва да извърви около километър във вода до коленете.
Голямата атракция е рибния пазар. Казват, че в него се предлагат над 70 вида риба. Отделно другите морски обитатели. Но повечето продавачи са намръщени представители на местното племе „коли” и не разрешават да им снимам стоката.
Вечерта пак сме се събрали в моите домакини. Хапваме морски деликатеси, но нещо липсва. Рибите обичат да плуват! А в Иран не се продават никакъв алкохол. Поне официално! Местните рибари само се водят такива, всъщност са си контрабандисти на алкохол от Дубай и наркотици от Пакистан. С малките си жълти лодки оборудвани с свръх мощни двигатели на Yamaha, само за 3 часа отиват до Дубай, купуват алкохол от безмитните магазини и газ обратно. За 4 бири в кутийка и шише водка „Smirnoff ”, братята платиха 200$. Изпих една бира, сигурно най-скъпата бира в живота ми. Предложиха ми срещу 300 $ на час (толкова е тарифата) да „опозная” горещите иранки! Отклоних им предложението, разбира се! За такова нещо в Иран „скъсяват” с една глава.
В града живеят много наркомани от целия свят. Евтиният наркотик, който влиза от Афганистан, е като магнит за тези пропаднали хора. Целогодишната благоприятна температура позволява да се живее на улицата и така животът им се улеснява много.
На другата сутрин с най-голямата скорост, на която съм способен скачам в екипа и веднага тръгвам да ме духне вятърът. Поемам към Zahedan на Пакистанската граница. Пак цял ден скучно пустинно каране. При влизането ми в града ме спират полицаите. Като разбраха, че съм сам и се каня да спя някъде извън града, веднага паспортът ми изчезна за една вечер. За личната ми сигурност го прибраха, а аз бях задължен да спя в градинката пред полицията. На сутринта, вече с паспорта в джоба, маршрутът е само на север. По препоръка на полицаите трябва да избягвам контактите с местните хора в малките селца. И никакви снимки! По такива места липсва всякаква закрила, на която бих могъл да разчитам. Оттук минават основните канали с наркотици и хората са особено чувствителни към непознати. Затова реших да карам цял ден без почивка. От Zahedan до Mashhad го направих за 14 часа, това са 980 км. Тук пак познати неща: градския парк, усмихнати иранци ме заобикалят, пак покани за гостуване. Започва да ми омръзва да съм център на вниманието. Не мога да се нахраня на спокойствие! Все има някой, който се върти около мен. След Mashhad целта е Каспийско море. Но трябва да мина през Техеранската „мелница”! Ужасното движение в този град ме кара да се концентрирам максимално. Предпочетох да преживея още една пясъчна буря, ако мога да избегна града. Но не може! Хвърлям се с рогата напред и каквото стане! След два часа игра на корида с коли и камиони съм вън от града. С облекчение поемам към Chalus, на брега на Каспийско море. Трябва да мина през един високопланински проход – 2600 м. В началото на този път стои табела написана на различни езици: „Вие се движите по един от най-опасните пътища в света”! Докато не го видях наистина не повярвах. Пътя е изсечен в почти отвесни скали. На места има до десет платна едно над друго. Като се изкачих най-отгоре и погледнах, имах чувството че великани са рисували по планината в момент на лудост! Наистина е уникален път.
Брега на Каспийско море бе пълно разочарование. Целият бряг е зает плътно с частни имоти. Буквално няма никакъв достъп до водата. С мъка се проврях под една телена ограда, за да стигна до морето. Нито има какво да се види, нито какво да се прави. Направих две снимки и пак на коня. Колкото отивам по на север, толкова повече се усеща хладината на Кавказ. Вечерта спя в парка на Astara, около мен са се разположили Азербайджански шофьори на камиони. Носят дини от Азербайджан към Иран. Вечерята ми се състоя от 1-во- диня, 2-ро- диня и 3-то- диня. Имаше диня и за из път.
Оттук следваха Ardabil, Tabriz, Marand, Maku и Bazargan.
С това завърши обиколката на Иран. Държава колкото интересна, толкова и скучна за пътуване. Ако някога отида пак в Иран, то ще е само, за да се срещна с истинските хора недокоснати от западния начин на живот. Тези деца на пустинята ми показаха как и в най-сурови условия можем да съхраним най-човешкото в себе си! Благодаря Ви Ирански приятели!
Това пътуване бе извършено с Africa Twin 650 J. Изминах 10 800 км. Изтърках един комплект гуми. Спах къде ли не, ядох какво ли не, върнах се зареден с положителна енергия до следващото пътуване, което смятам да бъде до Индия! Дано успея!
Любо Африката
Варна – юни 2009 г.
Снимките от пътуванeтo - http://picasaweb.google.bg/africa.twin.bg/2009#
Тази година духът ми на приключенец ме отведе в Ислямска Република Иран. Преди да започна да се интересувам от тази страна, признавам си имах доста малко познания за хората там. А те се оказаха най- добрите, които съм срещал по тази земя.
Получаването на визата се осъществи с помощта на Симеон Флоров, колега мото пътешественик, за което искрено благодаря.
Ще прескоча пътуването през Турция, вече много е изписано за тази страна.
Напускам южната ни съседка при Догубаязит, отсреща е иранският град Базарган. Двете държави са приятелски настроени една към друга, но живеят в различни системи. Още с отварянето на тежката метална врата към Иран, попадам в друг свят. Всичко е изписано на арабски, никой не говори английски, доста е объркано на границата. Трябва да се посетят около7-8 гишета за разни печати и подписи. Един служител буквално ме хваща за ръката и ме повежда от гише на гише. Тук самостоятелните туристи са като бяла лястовичка, толкова рядко минават, че са на някакъв вид почит. Обменям 100 $ срещу 2 000 000 риала. От тези 100 $ за 10 дена успях да похарча само 80! Цените на всичко в Иран са направо престъпно ниски. За 3-5 $ се хранех в добри крайпътни ресторанти. Няколкоминутен телефонен разговор от Иран с Германия излиза 80 ст.!?
Жените са отделени от мъжете, цветовете на дрехите изчезнаха, преобладаващото е черното. Оттук нататък контактите ми с по-хубавата част от населението ще бъдат силно ограничени. Ако искам да попитам за нещо, ще трябва да говоря само с мъже, ако такива липсват, тогава се обръщам към най-възрастната жена. Явно да си млада жена в Иран е престъпление! Впоследствие се разбра, че това е самo един фалшив морал, наложен от религиозното правителство. Хората навсякъде са еднакви! Иранците живеят в затворена държава и всеки контакт с чужденец за тях е празник. Случи ми се следното на една бензиностанция в град Такестан- зареждам и веднага до мен спират двама млади мъже на мотори ( масово се карат 125 сс.). Контактуването е затруднено от незнаенето им на друг език освен фарси (ирански). От жестовете обаче разбрах, че ме канят в тях на гости да пием чай. По пътя караме бавно, те отпред, аз отзад. По едно време рязко спират, слизат от моторите и започват да се карат. Скандалите тук протичат по различен начин от „нормалното”, застават лице в лице, почти са допрели носовете си и се започва една канонада от викове. По едно време реших, че ще се сбият, толкова се нажежиха страстите. И това по средата на главната улица!? Аз стоя отзад и недоумявам, какво става? Върхът на изумлението бе, когато дойдоха от двете ми страни и всеки ме задърпа за ръка в различна посока! Тук трябваше да се прояви балканският ми манталитет. Успокояване на духовете с малко по-висок тон от нормалния и с думи, които нямат превод. Впоследствие стана ясно, че са се скарали кой да ме приеме на гости у тях. Постигнаха някакво решение с това, че „ощетения” не си отиде в тях, докато бях на гости при другия. Цял ден ме разхождаха из града, по роднини да ме покажат, да се похвалят, гост имат от чужбина! Навсякъде се четеше в очите на хората един нескрит интерес към мен. Тук е мястото да кажа каква метаморфоза става с жените, когато не ги наблюдават странични хора. Бяхме в някакви роднини и една наистина красива иранка с традиционното за Иран име Неда, горещо се опитваше да ми обясни нещо. На фарси, естествено! Разбрахме се едва след като извикаха друга красавица, говореща английски. Само дето не получих сърдечен удар като разбрах какво е искала да ми обясни толкова разпалено Неда! Диалогът протече в следния ред.
– Любен, аз много те харесвам, не искаш ли да ме вземеш за жена в България?
– Неда, аз си имам жена!
– Вземи ме за втора жена?
– В България не може!
– Вземи ме за домашна прислужница?
– Не мога да ти плащам!
– Ще ти работя без пари, само ме вземи!
Това е може би една от мечтите на съвременната млада иранка- да напусне страната си по какъвто и да е начин. Независимо какъв ще е той! Мъжете имат по „изпълними” желания. Навсякъде в Иран ме питаха има ли в България уиски и дават ли по телевизията „разсъблечени” жени? Въпреки трудните условия, в които живеят, политически и природни, иранският народ живее според разбирането, че живота така и така си тече, защо да не го изживеем с усмивка? Никъде другаде не съм срещал толкова усмихнати и добронамерени хора. Достатъчно е само да спра и веднага някой ме пита имам ли нужда от нещо. На три пъти не успях да откажа на настоятелните молби на хората да им гостувам. И така успях да разгледам Иран “отвътре”. В стремежа си да помогнат, понякога пречат. Например като настояват да ми регулират водата в банята!?
Пътуването през такава голяма пустинна държава поставя на изпитание както физическите, така и психическите сили. Независимо, че Иран има много нефт, липсват рафинерии, а оттам и бензин. Да, в Иран снабдяването с бензин е голям проблем, защото го внасят от Туркменистан. Съществуват малко бензиностанции, а разстоянията са огромни. Въпреки че съм с 45 литров резервоар, на два пъти се чудех дали ще стигна до следващия град. По бензиностанциите стават големи опашки и задръствания. Всичко това обаче, се компенсира от цената. За мен като чужденец цената е много по-голяма от тази за местните хора. Те се легитимират с личната си карта направо в бензиноколонката. Цената с карта е около 30 ст. за литър. За мене беше 70 ст. Направо ме съжаляваха с този „скъп” бензин.
Другият проблем, който се подразбира, е водата. Тук вече положението е много сериозно, да не кажа ужасно! Никъде не видях река, езеро или някакъв водоем, който да става за пиене. Само в северен Иран, покрай Каспийско море има реки. Пресъхнали речни корита и солени езера бяха гледките ден след ден. Единствено в оазисите има сондажи, от които излиза вода и около тази вода се е образувал зелен пояс, където можеш да спреш на сянка. Разбира се, от всеки град може да се купи бутилирана вода, но тук има друг проблем. Движението в градовете е такова, че не ми остава време да погледна в страни. Няма друга държава с такива шофьори! За сравнение, ще дам пример с Истанбул. Ако там движението го наричаме „лудница”, то движението в Иран е „мелница”! Тук не важат никакви правила, никакви предимства. Буквално всеки кара, където си поиска. В Мардвашт се запознах с Хамид и семейството му. Той е кино режисьор в Шираз. За да не се бутам в градското движение, тръгнахме с неговото моторче да разгледаме града. Отначало помислих, че иска да ме впечатли с карането си, защото как иначе да си обясня хващането за бронята на някоя кола, карането в насрещното платно и това с една ръка, другата стиска телефона, главата му завъртяна към мен, обяснявайки нещо. Накрая за капак на всичко взе, че се облегна на калника на движещият се камион. Изтръпнах при вида на въртящата се огромна гума само на една педя от главата ми. За каски, защитно облекло и други „западни глезотии” даже не става и дума. В Техеран попаднах в задръстване, където всякакви транспортни средства се движат плътно едно до друго. Толкова са на гъсто колите, че ако не бяха ролбарите, щяха да ми смачкат резервоара. Буквално се остъргват една в друга! Така и не разбрах, по какви правила се движат, дали пазят предния , дали десния, дали с предимство е по-големия? Забелязах, че много държат на визуалния контакт. Само с поглед и се разбират. Всичко това не важи за Есфахан, това е град, който сякаш не е в Иран. Супер спокойно движение, навсякъде зеленина и полицаи, говорещи английски. Направо се влюбих в този град.
Противно на общото мнение, че в Иран има какво да се разгледа, ще кажа, че не е точно така. Липсва всякаква туристическа инфраструктура. Никакви табели на разбираем език или нещо, което да укаже, че ето тук има това и това. Ползвам три езика и каква полза от тях, като сигурно съм минал покрай много интересни места, без да мога да разбера? Друг проблем са разстоянията. За да видя нещо, което съм си набелязал, трябва да карам ден или два, за да стигна до него. И то през пустини, там друго няма! И когато пристигна на предполагаемото място, се оказва, че не мога да го намеря. Много неприятна ситуация! Първата столица на Персия е град „Persepolis”, обаче иранците му казват „Takht-e-Jamshid”. Единствено тук има насочваща табела на английски. Настанявам се в къмпинг за 5 $. Persepolis е построен по времето на цар Дарий за 50 години. Империята му включвала 43 нации! Той е нещо като национална гордост на Иран.
Между Fasa и Darab ме застига пясъчна буря. Изведнъж небето и земята се сляха в един цвят. Почти ураганен вятър носи изтръгнати растения, пречупени клони, пясък, дребен чакъл! За да не се обърне мотора, го подпирам на една паянтова ограда. Някак си успявам да направя две – три снимки, лягам свит на топка на земята, дишам през ръкава на якето и си повтарям „Искам да живея, искам да живея”. Както започна изневиделица, така и завърши тази буря. Целият бях в пясък и чакъл, моторът представляваше едноцветно подобие на пясъчна фигура.
В Darab спирам в градския парк, с намерението да си разпъна палатката. В Иран е напълно свободно и разрешено да спиш в парковете. Даже извън градовете има специално направени за това места. Много от тези паркове си имат управител, който се грижи за напояването, чистотата и всичко друго. Всичко е безплатно! Докато се оглеждам за подходящо място, един младеж ме кани на примитивен английски да отида при тяхната компания. Цялата фамилия е дошла в парка на хладина. Баща му, Басри, е лекар в местната болница и веднага ме кани в тях на гости. Приемам с радост, трябваше да смъкна от себе си слоя пясък и прахоляк след днешната буря. Но пак се появява старият проблем с общуването. Искат да питат за много неща, но не можем да се разберем. Тук на помощ идва брата на Басри, той е учител по английски, но в съседния град. Това за иранците не е никакъв проблем. Само му звъннаха по телефона и след половин час се появи усмихнат до ушите. Изкарахме в приказки до два през нощта.
На следващия ден достигнах до Bandar Abbas на Индийския океан. Това беше най-южната точка в моя план. Достигнах я! Оттук нататък започваше завръщането. Още със спирането на крайбрежния булевард, до мен спира една кола и отвътре на чист български се чува „Ей, ти българин ли си?” Няколко секунди не мога да разбера какво са ме попитали. Двама братя, иранци, учили в България, във Варна!? Пак покана за гостуване, пак приказки до среднощ. Всъщност това гостуване беше върхът на цялото ми пътуване в Иран. От тези хора научих всичко, което вече знам за тази страна. На другия ден те си тръгнаха по техни си задачи, а аз да разглеждам най-горещия град в Иран. През деня температурата се покачва до невероятните 50-55 градуса! Направих снимка, на която се вижда, как в 9.30 сутринта вече е 49 градуса. През нощта температурата спада до 35-40 градуса. Зимата била „студена”, ставало 25–30 градуса!? От 40 години не бил валял дъжд в този район. Цяло поколение не е виждало такова природно „чудо”!?
Отивам да се „топна” в Индийски океан. Обаче океанът го няма! Тук брегът е толкова полегат, че по време на отлив водата се отдръпва на 500 м. навътре. И остава един сбит пясък, по който може да се кара кола безпроблемно. А за да плува човек нормално, трябва да извърви около километър във вода до коленете.
Голямата атракция е рибния пазар. Казват, че в него се предлагат над 70 вида риба. Отделно другите морски обитатели. Но повечето продавачи са намръщени представители на местното племе „коли” и не разрешават да им снимам стоката.
Вечерта пак сме се събрали в моите домакини. Хапваме морски деликатеси, но нещо липсва. Рибите обичат да плуват! А в Иран не се продават никакъв алкохол. Поне официално! Местните рибари само се водят такива, всъщност са си контрабандисти на алкохол от Дубай и наркотици от Пакистан. С малките си жълти лодки оборудвани с свръх мощни двигатели на Yamaha, само за 3 часа отиват до Дубай, купуват алкохол от безмитните магазини и газ обратно. За 4 бири в кутийка и шише водка „Smirnoff ”, братята платиха 200$. Изпих една бира, сигурно най-скъпата бира в живота ми. Предложиха ми срещу 300 $ на час (толкова е тарифата) да „опозная” горещите иранки! Отклоних им предложението, разбира се! За такова нещо в Иран „скъсяват” с една глава.
В града живеят много наркомани от целия свят. Евтиният наркотик, който влиза от Афганистан, е като магнит за тези пропаднали хора. Целогодишната благоприятна температура позволява да се живее на улицата и така животът им се улеснява много.
На другата сутрин с най-голямата скорост, на която съм способен скачам в екипа и веднага тръгвам да ме духне вятърът. Поемам към Zahedan на Пакистанската граница. Пак цял ден скучно пустинно каране. При влизането ми в града ме спират полицаите. Като разбраха, че съм сам и се каня да спя някъде извън града, веднага паспортът ми изчезна за една вечер. За личната ми сигурност го прибраха, а аз бях задължен да спя в градинката пред полицията. На сутринта, вече с паспорта в джоба, маршрутът е само на север. По препоръка на полицаите трябва да избягвам контактите с местните хора в малките селца. И никакви снимки! По такива места липсва всякаква закрила, на която бих могъл да разчитам. Оттук минават основните канали с наркотици и хората са особено чувствителни към непознати. Затова реших да карам цял ден без почивка. От Zahedan до Mashhad го направих за 14 часа, това са 980 км. Тук пак познати неща: градския парк, усмихнати иранци ме заобикалят, пак покани за гостуване. Започва да ми омръзва да съм център на вниманието. Не мога да се нахраня на спокойствие! Все има някой, който се върти около мен. След Mashhad целта е Каспийско море. Но трябва да мина през Техеранската „мелница”! Ужасното движение в този град ме кара да се концентрирам максимално. Предпочетох да преживея още една пясъчна буря, ако мога да избегна града. Но не може! Хвърлям се с рогата напред и каквото стане! След два часа игра на корида с коли и камиони съм вън от града. С облекчение поемам към Chalus, на брега на Каспийско море. Трябва да мина през един високопланински проход – 2600 м. В началото на този път стои табела написана на различни езици: „Вие се движите по един от най-опасните пътища в света”! Докато не го видях наистина не повярвах. Пътя е изсечен в почти отвесни скали. На места има до десет платна едно над друго. Като се изкачих най-отгоре и погледнах, имах чувството че великани са рисували по планината в момент на лудост! Наистина е уникален път.
Брега на Каспийско море бе пълно разочарование. Целият бряг е зает плътно с частни имоти. Буквално няма никакъв достъп до водата. С мъка се проврях под една телена ограда, за да стигна до морето. Нито има какво да се види, нито какво да се прави. Направих две снимки и пак на коня. Колкото отивам по на север, толкова повече се усеща хладината на Кавказ. Вечерта спя в парка на Astara, около мен са се разположили Азербайджански шофьори на камиони. Носят дини от Азербайджан към Иран. Вечерята ми се състоя от 1-во- диня, 2-ро- диня и 3-то- диня. Имаше диня и за из път.
Оттук следваха Ardabil, Tabriz, Marand, Maku и Bazargan.
С това завърши обиколката на Иран. Държава колкото интересна, толкова и скучна за пътуване. Ако някога отида пак в Иран, то ще е само, за да се срещна с истинските хора недокоснати от западния начин на живот. Тези деца на пустинята ми показаха как и в най-сурови условия можем да съхраним най-човешкото в себе си! Благодаря Ви Ирански приятели!
Това пътуване бе извършено с Africa Twin 650 J. Изминах 10 800 км. Изтърках един комплект гуми. Спах къде ли не, ядох какво ли не, върнах се зареден с положителна енергия до следващото пътуване, което смятам да бъде до Индия! Дано успея!
Любо Африката
Варна – юни 2009 г.
Снимките от пътуванeтo - http://picasaweb.google.bg/africa.twin.bg/2009#
Коментар