Tweet
Хубаво нещо са плановете... Цяла година кроене и мъдруване за пътуване с посока "Нордкап", оттук ли ще минем, оттам ли, пък за 15 дни, пък за 20... Ще сме двама, не-петима, ще има и кола, няма да има кола, ще тръгваме през юли, ще тръгваме през август... Пфууу, писна ми! Денят е 30 юли 2009. Ден преди отпътуването за Норвегия. Моторът е стегнат, (измит като никога), багажа посъбран, всички документи налице-визи за Русия, застраховки, зелена карта, всякакви видове валута, шефа предупреден за отсъствието ми... С две думи - само чакаме да стане 4 часа на 31 юли, за да потеглим! И изведнъж...тряяяяс! Абе аз мога ли да е.а майката на всичко? Мога ами, как да не мога! Няма да ходим в Норвегия! Звъня на Стела, за да я уведомя, а тя мисли, че това е част от нескопосаните ми шеги. Не, бре, няма да ходим в Норвегия! Е, как, ами Дългия (това е човекът с колата, който щеше да идва с нас)? Ей сега ще му звънна...
На следващият ден казвам на Стела, че заминавам за Кавказ. Питам я ще идва ли, или не. Естествено, казва! Е, щом е естествено, утре в 4.30 отпътуваме. Да си готова! Ама къде, ама планове, ама дай да поровим в нета за информация, ама да пиша на някой в Грузия, Армения, Азербайджан, да ни препоръча интересни места! Не, не ме интересува! Тръгваме без никаква подготовка, не искам да имам план, не искам да знам къде отиваме и какво мога да очаквам, не ми се смята бюджет, километри, дни...Каквото дойде! Пълна инпровизация!
4.40 ч. на първи август. След три часа сън сме натоварили багажа, нахранили кучетата, спрели тока в горската ни къщурка и е време да дадем старт на начинанието с условната цел Кавказ. Старт! Моторът изръмжава глухо и сърдито и потегляме. Винаги ми е било гот да тръгвам рано сутрин по тъмно от нас, защото след 500 метра излизаме от гората и светлините на нощна София се разстилат пред нас като на длан! Мразя този град, но нощем от високо е адски красив, признавам си! Профучахме през селото транзит и се включихе в околовръстното. Докато да се разсъним като хората и моторът да загрее горе-долу, подминавахме "Църна маца" и бяхме на магистралата за Пловдив.
Подминаваме Филибето почти по светло и на петдесетина километра по-нататък спираме на една крайпътна чешма да поотморим, хапнем по някой сандвич и пийнем вода... Гледам замислено профучаващите коли на турските гастарбайтери: немски, френски, холандски, белгийски, австрийски, чат-пат и някоя швейцарска. И на тея хора не им е лесно-все едно гледам последиците от вавилонското стълпотворение-хора шарени и от всички краища на Европа, но всички те обединени от едно - родината им Турция! Как пък не им омръзва всяко лято да пропътуват по толкова километри подложени на засадите на нашите и сръбски катаджии-рекетьори, гумаджии, пътна помощ, ресторантьори, обикновени пладнешки разбойници, митничари... Оффф, не знам! Това, което знам е, че на "Капитан Андреево" ще е голяма бутаница. Чакай, чакай, край Свиленград нямаше ли и някакво ГКПП с Гърция? Да минем оттам? После не може да няма пункт между Гърция и Одрин! Ще има, разбира се, що да няма? Казваме си по няколко думи със селянина с колелото (тоя човек ми изпълни душата рано сутринта) и сме отново на мотора.
На Свиленград зареждаме бензин и кривваме в посока ГКПП Капитан Петко войвода. Колкото е гръмко името на пункта, толкова пък той самият е мижав и мизерен. Но товва няма значение! Единственото нещо от значение в момента е, че няма н-и-к-о-й. Супер! Изиграли сме си картите по правилния начин. Митничарят ме помолва учтиво да си сваля каската и аз се сепвам засрамен. Е, така де, все пак минаваме граница, нищо че е с Гърция, а човекът в свое оправдание казва "Абе, заради камерите. Оня ден един колега го глобили, заради един като тебе, дето не искал да си смъква каската"...
Гръцкият му колега определено го мързи да си покаже носа от будката и се налага да изгася мотора, да сляза и да отида при него. "Всицкото този българи?" пита. "Всицкото, всицкото", отговарям като ехо аз. "Давай, давай"-помахва неопределено с ръка гърка, сякаш ме праща на майната ми. Давам, колко му е...
Карам с повишено внимание. Ами никога не съм минавал оттук, знам ли колко километра ще да са до отбивката за Турция и как по дяволите пишат гърците Одрин, за да не се озовем изведнъж в Александруполи. Всъщност, така и не разбрах как пишатт Одрин, но след 27-8 километра си имаше табела с надпис "Turkey". На митницата отново няма никой и интересът към нас е вял. Не се оплаквам
))
От турска страна нещата загрубяват-първият въоръжен до зъби аскер го подминавам бавничко, но на втория спирам. Що спираш, пита Стела? Щото ми е кеф и щото и на войничето му е кеф, че имам страх от него, смея се... Естествено, въоръженият до зъби младеж ми кимва да продължавам напред и накрая стигаме до бариерата. Гася мотора и се редим след двамата гърци на гишето. Е, тук нещата вече са различни. Тук времето вече е разтегливо и абстрактно понятие, но и аз не бързам... След половин часово чакане идва и нашият ред. Пишат си разни неща из разни тефтери, питат накъде сме се запътили, но не съм убеден, че разбраха значението на това, което им казах-Джорджия (по-късно в същият ден разбрахме, че турците викат на Грузия Джурджустан, та надали са схванали накъде сме). биха ни печатите и ни изпроводиха към последното гише. Там ми трябаше доста времме да разбера какво иска да каже човекът от кабинката с ннеговото "Пляка, пляка" сочейки мотора. Бре, наизвадих му всички документи, а той пак си знае неговото "Пляка, пляка, моточиклет"! Аааа, какъв ми е номера? Че откъде да знам какъв ми е номера? Джей дъръ, дъръ, дъръ, ка. Цифрите така и не ги научих! Ей сега ще ти дам талона, бе човек, имай малко търпение. Уууу, че си припрян... От София ли сте?-заговаря по нашенски човекът. От София, ухилвам се аз. То, нали знаеш, половината България е от София, а другата от Варна. А ти от къде си, проявявам нездраво любопитство аз. От Търговище. Че и аз съм от Търговище! Я, че ние ще се окажем градски. Аз съм изселник от 1989 година, казва сякаш с тъга нашенеца... А аз от 1993-та, редя на свой ред (глупости, 1990-та заминах за Полша, поправям се на ум, но тъга у себе си не усещам)...
Тръгнахме. През този ден бяхме решили, че ще се придвижваме максимално стегнато, за да стигнем максимално далеч-целех се в едни 1400-1500 км дневен преход. Петнайсет минути по-късно се шляехме безгрижно из центъра на Одрин. Одрин все съм го минавал транзит, а имало какво да се види. Много спретнат град с много интересна джамия (една от многото) на Селим паша. Всъщност, някъде мернах и табелка за българска църква, но в последствие забравих къде...
Магистралата? Ами, магистрала като магистрала-скучна.
Прозявах се унило, докато следях табелите "Истанбул 190 км", "Истанбул 150 км", "Истанбул...
Истанбул този път го минахме транзит. Този път предварително си бях купил KGS карта, за да не всявам смут на моста над Босфора като миналата година. Този път лудешкото движение на огромния град не ме впечатли ни най-малко.
Мисълта ми беше другаде-колко след Анкара ще успеем да стигнем преди да сме капнали от умора. Все пак тази година бяхме с бавен мотор
и крайната ни цел беше далеч напред... Тъкмо се радвах на доброто ни темпо, когато насред един баир моторът придърпа и угасна! А, сега де-бях насред изпреварването на един тир,
а зад мен напираше друг, който започна да свири, свети (и псува най-вероятно). Е, какво да направя човече?!? Машината сдаде багажа... Веднага започнах да правя сметка на колко километра сме от София и колко ли биха ме одрали за пътна помощ до нас, когато се сетих за думите на Едко "Ако си на повече от 1000 км направо го зарязвай там и се прибирай!". Честно, вместо да се ядосам ме досмеша-бях на 990 км от дома...
Следва продължение...
На следващият ден казвам на Стела, че заминавам за Кавказ. Питам я ще идва ли, или не. Естествено, казва! Е, щом е естествено, утре в 4.30 отпътуваме. Да си готова! Ама къде, ама планове, ама дай да поровим в нета за информация, ама да пиша на някой в Грузия, Армения, Азербайджан, да ни препоръча интересни места! Не, не ме интересува! Тръгваме без никаква подготовка, не искам да имам план, не искам да знам къде отиваме и какво мога да очаквам, не ми се смята бюджет, километри, дни...Каквото дойде! Пълна инпровизация!
4.40 ч. на първи август. След три часа сън сме натоварили багажа, нахранили кучетата, спрели тока в горската ни къщурка и е време да дадем старт на начинанието с условната цел Кавказ. Старт! Моторът изръмжава глухо и сърдито и потегляме. Винаги ми е било гот да тръгвам рано сутрин по тъмно от нас, защото след 500 метра излизаме от гората и светлините на нощна София се разстилат пред нас като на длан! Мразя този град, но нощем от високо е адски красив, признавам си! Профучахме през селото транзит и се включихе в околовръстното. Докато да се разсъним като хората и моторът да загрее горе-долу, подминавахме "Църна маца" и бяхме на магистралата за Пловдив.
Подминаваме Филибето почти по светло и на петдесетина километра по-нататък спираме на една крайпътна чешма да поотморим, хапнем по някой сандвич и пийнем вода... Гледам замислено профучаващите коли на турските гастарбайтери: немски, френски, холандски, белгийски, австрийски, чат-пат и някоя швейцарска. И на тея хора не им е лесно-все едно гледам последиците от вавилонското стълпотворение-хора шарени и от всички краища на Европа, но всички те обединени от едно - родината им Турция! Как пък не им омръзва всяко лято да пропътуват по толкова километри подложени на засадите на нашите и сръбски катаджии-рекетьори, гумаджии, пътна помощ, ресторантьори, обикновени пладнешки разбойници, митничари... Оффф, не знам! Това, което знам е, че на "Капитан Андреево" ще е голяма бутаница. Чакай, чакай, край Свиленград нямаше ли и някакво ГКПП с Гърция? Да минем оттам? После не може да няма пункт между Гърция и Одрин! Ще има, разбира се, що да няма? Казваме си по няколко думи със селянина с колелото (тоя човек ми изпълни душата рано сутринта) и сме отново на мотора.
На Свиленград зареждаме бензин и кривваме в посока ГКПП Капитан Петко войвода. Колкото е гръмко името на пункта, толкова пък той самият е мижав и мизерен. Но товва няма значение! Единственото нещо от значение в момента е, че няма н-и-к-о-й. Супер! Изиграли сме си картите по правилния начин. Митничарят ме помолва учтиво да си сваля каската и аз се сепвам засрамен. Е, така де, все пак минаваме граница, нищо че е с Гърция, а човекът в свое оправдание казва "Абе, заради камерите. Оня ден един колега го глобили, заради един като тебе, дето не искал да си смъква каската"...
Гръцкият му колега определено го мързи да си покаже носа от будката и се налага да изгася мотора, да сляза и да отида при него. "Всицкото този българи?" пита. "Всицкото, всицкото", отговарям като ехо аз. "Давай, давай"-помахва неопределено с ръка гърка, сякаш ме праща на майната ми. Давам, колко му е...
Карам с повишено внимание. Ами никога не съм минавал оттук, знам ли колко километра ще да са до отбивката за Турция и как по дяволите пишат гърците Одрин, за да не се озовем изведнъж в Александруполи. Всъщност, така и не разбрах как пишатт Одрин, но след 27-8 километра си имаше табела с надпис "Turkey". На митницата отново няма никой и интересът към нас е вял. Не се оплаквам
))От турска страна нещата загрубяват-първият въоръжен до зъби аскер го подминавам бавничко, но на втория спирам. Що спираш, пита Стела? Щото ми е кеф и щото и на войничето му е кеф, че имам страх от него, смея се... Естествено, въоръженият до зъби младеж ми кимва да продължавам напред и накрая стигаме до бариерата. Гася мотора и се редим след двамата гърци на гишето. Е, тук нещата вече са различни. Тук времето вече е разтегливо и абстрактно понятие, но и аз не бързам... След половин часово чакане идва и нашият ред. Пишат си разни неща из разни тефтери, питат накъде сме се запътили, но не съм убеден, че разбраха значението на това, което им казах-Джорджия (по-късно в същият ден разбрахме, че турците викат на Грузия Джурджустан, та надали са схванали накъде сме). биха ни печатите и ни изпроводиха към последното гише. Там ми трябаше доста времме да разбера какво иска да каже човекът от кабинката с ннеговото "Пляка, пляка" сочейки мотора. Бре, наизвадих му всички документи, а той пак си знае неговото "Пляка, пляка, моточиклет"! Аааа, какъв ми е номера? Че откъде да знам какъв ми е номера? Джей дъръ, дъръ, дъръ, ка. Цифрите така и не ги научих! Ей сега ще ти дам талона, бе човек, имай малко търпение. Уууу, че си припрян... От София ли сте?-заговаря по нашенски човекът. От София, ухилвам се аз. То, нали знаеш, половината България е от София, а другата от Варна. А ти от къде си, проявявам нездраво любопитство аз. От Търговище. Че и аз съм от Търговище! Я, че ние ще се окажем градски. Аз съм изселник от 1989 година, казва сякаш с тъга нашенеца... А аз от 1993-та, редя на свой ред (глупости, 1990-та заминах за Полша, поправям се на ум, но тъга у себе си не усещам)...
Тръгнахме. През този ден бяхме решили, че ще се придвижваме максимално стегнато, за да стигнем максимално далеч-целех се в едни 1400-1500 км дневен преход. Петнайсет минути по-късно се шляехме безгрижно из центъра на Одрин. Одрин все съм го минавал транзит, а имало какво да се види. Много спретнат град с много интересна джамия (една от многото) на Селим паша. Всъщност, някъде мернах и табелка за българска църква, но в последствие забравих къде...
Магистралата? Ами, магистрала като магистрала-скучна.
Прозявах се унило, докато следях табелите "Истанбул 190 км", "Истанбул 150 км", "Истанбул...
Истанбул този път го минахме транзит. Този път предварително си бях купил KGS карта, за да не всявам смут на моста над Босфора като миналата година. Този път лудешкото движение на огромния град не ме впечатли ни най-малко.
Мисълта ми беше другаде-колко след Анкара ще успеем да стигнем преди да сме капнали от умора. Все пак тази година бяхме с бавен мотор
и крайната ни цел беше далеч напред... Тъкмо се радвах на доброто ни темпо, когато насред един баир моторът придърпа и угасна! А, сега де-бях насред изпреварването на един тир,
а зад мен напираше друг, който започна да свири, свети (и псува най-вероятно). Е, какво да направя човече?!? Машината сдаде багажа... Веднага започнах да правя сметка на колко километра сме от София и колко ли биха ме одрали за пътна помощ до нас, когато се сетих за думите на Едко "Ако си на повече от 1000 км направо го зарязвай там и се прибирай!". Честно, вместо да се ядосам ме досмеша-бях на 990 км от дома...
Следва продължение...
Като сериал ли ще го караш?
Коментар