Tweet
До: Турция-Грузия 2009
Сутрин е. Слънцето отдавна е в небето и обагря върховете над селото. Естествено, не бързаме за никъде, помотаваме се малко по светло из селото, взимаме си довиждане с домакините ни (които ни дадоха за из път питка, хачапури и пита домашно сирене) и потегляме... първата ми работа рано сутринта беше да огледам на дневна светлина за алтернативен път с цел да избегна гнусната локва. Мдаааа... Или, по-скоро мнееее... Няма! Задницата отново сее наляво и надясно и прави всичко в кравешка тор. Язък ми за старателно почистените ботуши. Стоп! Казах, че няма да се ядосвам!
По неясни причини се оказа, че музея не работи както и магазинчето за сувенири, така че не ни оставаше нищо друго освен лека-полека да слизаме от планината. Не знам защо, но терена не даваше никакви признаци на слизане! Баирът нагоре беше толкова стръмен, че не посмях да го атакувам заедно със Стела и багажа! Не вярвах, че ще можем да издрапаме с мотор натоварен на максимум. А местните ли как го вземат? Че то като гледам единственият им транспорт е от една конска сила
Стояхме на края на селото и се чудехме по кой път да поемем-наляво, или надясно? Бидо ни беше казал, че пътя е само един до Лентехи и няма никакъв вариант да го объркаме. Да бе, да... Я, какъв чуден разклон, че и двата пътя изглеждаха еднакво "главни". Докато стояхме и се почесвахме умно, зад нас усетихме раздвижване. Не може да бъде! Нима тук имаше движение? Джипа, който пъплеше по нанагорнището изглеждаше странно познат. А когато видях полското знаме да се вее от прозореца, веднага включх-поляците, с които се гонихме в подстъпите на планината. Махнаха ни и ние им махнахме. Я, че те завиват наляво, а аз тъкмо бях нарочил десния пътт зза верния!
Повече не се колебах, а тръгнах след джипа. Минахме има няма 500 метра и "нашите" спряха. Настигнахме ги, изгасих мотора и какво да видя-локва!
Ама локва ти казвам-широка, дълбока и тинеста! Ние оттук няма да минем, казаха за добър ден поляците! Оооо, а ние ТРЯБВА да минем! Аз обратно няма да се върна! Стори ми се, че ни загледаха доста учудено, но в първия момент не вдянах. Е, как така няма да се връщате? Че този път води само до манастира, той не еза никъде. Умрях от срам...
Поговорихме си-кой откъде и закъде (семейството с джипката правеше експедиция Полша-Азербайджан, Иран), разгледахме манастира и ги оставихме да издирват лелката, която държеше ключа за църквата. Ние излишно време нямахме! Довечера трябваше да сме слезли в Кутаиси или където и да е другаде в равното...
Започнах отново да се притеснявам. Пътят ставаше все по-зле и се изкачваше все така стремително нагоре.
Темпото ни беше отчайващо бавно. Все по-често се налагаше да спираме и Стела да слиза докато превзема някой рисков участък. Колкото по-красиво ставаше наоколо, толкова по-трудно ми беше с шофирането!
След може би час, а може би и два (времето започваше да ми се губи) най-после достигнахме тъй желания превал!
Урааааа! Трудното свърши! Започвахме спускането! Хммм, а дали наистина е това пътя? Чакай, чакай, нима трябва да слезем по този почти отвесен склон? Гледайки безкрайните серпентини, които достигаха ччак до поножието на Шхара, започвах да се обезсърчавам...
Е, такова екстремно спускане никога не бях правил! То не бяха локви,
не бяха едри камъни,
не бяха потоци и рекички,
които трябваше да пресичаме.... На няколко пъти имах чувството, че аха-аха и ще се прекатуря през кормилото! Останах без ръце! А как не се претрепах някъде нямам никаква представа. На Стела също не и беше леко - сигурно поне сто пъти слезе и се качи на мотора, преджапва локви и рекички на собствен ход, мъкна куфари през тях...снима.
Хммм, ето я пак... виждам я в огледалата! Явно толкова и се е покачил адреналина, че чак подтичва! Вечерта, правейки разбор на изминалия тежък ден и викам "Ама добре си потича днес, в добра форма си!", а тя "Да, бе, форма! Ти се спускаш напред пък аз оставам сам сама с мечките!" Ха-ха-ха...сега се сетих! Скъпата изпитва неистов страх от мечки! А аз си мислех, че се забавлява...
Вече преодолели голямото спускане (не, че пътя стана по-човешки, но поне не е чак толкова екстремно стръмен),
срещаме един колега. Колега, в смисъл не колега моторист, а колега теолог. То и срещаме не е точната дума, защото аз буквално връхлитам върху сапикясания човечец, който мълниеносно скача в крайпътните храсти! След като му се извинявам многократно (а междувременно и Стела е доспринтирала до нас), се разговаряме и го питаме какво прави съвсем сам в тази част на планината и накъде е тръгнал. Към Ушгули, казва човека. Е как към Ушгули? Че дотам са понне 30-35 километра! И то пеш?!? Единственият отговор беше - аз съм местен, мен не ме мислете. Е, местен, местен, ама от Батуми! Това е все едно аз да тръгна да обикалям с една раница на гръб Пирин и да викам "Нема страшно, аз съм местен, щото съм от София"! Наистина ми беше трудно понякога да разбирам грузинците, признавам си...
В Лентехи сме. Как сме стигнали дотук, не питайте. Имам чувството, че всяка частица от тялото ме боли и че ако седна няа да имам сили да стана... Затоа и не сядам, а търся къдде има бензиностанция! Има, има, в Лентехи има бензин ни уверяваха местните в Чикареши. не се притеснявайте, там ще заредите! Е, може да е малко по-скъпо от нормалното, но има бензин! Саммо на 15 километра е! Е, сега няма да се впускам в подробности, че "само"-то на 15 километра сме го взели за почти час, но...
Спираме в магазина насред Лентехи и питаме двете жени вътре откъде можем да купим бензин. Накрая на селото казват. На площадчето след втория мост. И ето ни на площадчето след втория мост. Но тук няма и помен от бензиностанция! Просто няма! Чудейки се какво да правя, вземам възможно най-правилното решение - влизам в кръчмата, за да питам. Усещам леко раздразнение в гласа на човека, който оставя чашката и приятната компания и излиза да види какво точно искам. "Има бензин! Там си пише!" Е, пише си де, но на грузински! Човекът се разсмива и ме подканя да го последвам. Стигаме до дървена барака в другия край на площада, където стои закована летва с някакъв надпис (предполагам "бензин"). Човекът почуква на вратата, виква нещо и вратите се отварят широко. Аааа, това е местната бензиностанция-състояща се от мустакат бензинджия, една огромна цистерна и няколко ръждиви кофи. Хи-хи-хи, сега какъв да заредя? 92? 95? 98? А може би "Ви пауър"? Колко искаш, пита онбашията? Е, как колко? Ми откъде да знам колко съм изгорил. Една кофа, две, три? Еее, ъъъъ...една, смотолевям, объркан от нестандартните мерни единици. Човекът взе една крива и очукана кофа, поизтръска я от боклуците, развъртя огромния кран на цистерната и наточва някаква мътна течност с мирис на бензин. Тук ли ще докараш мотора, или там ще пълниш? Ами тук, а нещо фуния, или де да знам какво, питам още по-сащисано.
Докато докарам мотора, гледам, че са дошли и други клиенти на бензиностанцията. Спряла е една Лада Нива и хората пълнят два бидона с бензин. Е, поуспокоих се-значи все пак има шанс бензинът да е наистина поне малко бензин! Разведрен виждам, че и въпросът с фунията се е решил-явно обяснил му за капризния си клиент, шофьорът на Нивата вади отнякъде фуния и дружески ми помага в зареждането. Закъде, за Ушгули ли?- пита ухилен. Не, ОТ Ушгули!-отговарям още по-нахилен аз. "Ха-ха-ха-ха-не спира да се кикоти местния- а как у вас дорога?Нормалная?" "Нормалная, нормалная" не падам по-долу аз. Виждам как смехът преминава във възхищение. Зннаеш ли, че аз знам само за едни чехи и едни израелци, които са успели да минат превала с големи мотори? Абе, не знам, ама като гледам какво потресаващо движение има по този маршрут, напълно му вярвам...
Излишно е да споменавам, че така нужният ни октан-коректор, който по препоръка на Любо Африката си бях набавил след тридневно обикаляне бензиностанциите на София, точно за такива случаи беше дал фира още преди да влезем в Грузия. Всъщност, аз това го бях установил отваряйки задния куфар на мнителния митничар, който като го лъхна мирисът на цялата менделеева таблица от гръмналото шишенце с октан-коректор, стана още по-мнителен....
Подкарахме с "бясна" скорост по вече нормалнния път.
Бях позабравил, че тоя мотор имал и скорости! Радостно прещраквах скоростния лост нагоре-надолу докато се носехме из облаците прах, подскачахме из многобрайните дупки, радвахме се като малки деца на кратките участъци асфалтов път и се борихме с убийствения трафик от по три коли и половина на час...
Пайсе Кутаиси, идваааамееееееееееееее.........
Сутрин е. Слънцето отдавна е в небето и обагря върховете над селото. Естествено, не бързаме за никъде, помотаваме се малко по светло из селото, взимаме си довиждане с домакините ни (които ни дадоха за из път питка, хачапури и пита домашно сирене) и потегляме... първата ми работа рано сутринта беше да огледам на дневна светлина за алтернативен път с цел да избегна гнусната локва. Мдаааа... Или, по-скоро мнееее... Няма! Задницата отново сее наляво и надясно и прави всичко в кравешка тор. Язък ми за старателно почистените ботуши. Стоп! Казах, че няма да се ядосвам!
По неясни причини се оказа, че музея не работи както и магазинчето за сувенири, така че не ни оставаше нищо друго освен лека-полека да слизаме от планината. Не знам защо, но терена не даваше никакви признаци на слизане! Баирът нагоре беше толкова стръмен, че не посмях да го атакувам заедно със Стела и багажа! Не вярвах, че ще можем да издрапаме с мотор натоварен на максимум. А местните ли как го вземат? Че то като гледам единственият им транспорт е от една конска сила
Стояхме на края на селото и се чудехме по кой път да поемем-наляво, или надясно? Бидо ни беше казал, че пътя е само един до Лентехи и няма никакъв вариант да го объркаме. Да бе, да... Я, какъв чуден разклон, че и двата пътя изглеждаха еднакво "главни". Докато стояхме и се почесвахме умно, зад нас усетихме раздвижване. Не може да бъде! Нима тук имаше движение? Джипа, който пъплеше по нанагорнището изглеждаше странно познат. А когато видях полското знаме да се вее от прозореца, веднага включх-поляците, с които се гонихме в подстъпите на планината. Махнаха ни и ние им махнахме. Я, че те завиват наляво, а аз тъкмо бях нарочил десния пътт зза верния!
Повече не се колебах, а тръгнах след джипа. Минахме има няма 500 метра и "нашите" спряха. Настигнахме ги, изгасих мотора и какво да видя-локва!
Ама локва ти казвам-широка, дълбока и тинеста! Ние оттук няма да минем, казаха за добър ден поляците! Оооо, а ние ТРЯБВА да минем! Аз обратно няма да се върна! Стори ми се, че ни загледаха доста учудено, но в първия момент не вдянах. Е, как така няма да се връщате? Че този път води само до манастира, той не еза никъде. Умрях от срам...
Поговорихме си-кой откъде и закъде (семейството с джипката правеше експедиция Полша-Азербайджан, Иран), разгледахме манастира и ги оставихме да издирват лелката, която държеше ключа за църквата. Ние излишно време нямахме! Довечера трябваше да сме слезли в Кутаиси или където и да е другаде в равното...
Започнах отново да се притеснявам. Пътят ставаше все по-зле и се изкачваше все така стремително нагоре.
Темпото ни беше отчайващо бавно. Все по-често се налагаше да спираме и Стела да слиза докато превзема някой рисков участък. Колкото по-красиво ставаше наоколо, толкова по-трудно ми беше с шофирането!
След може би час, а може би и два (времето започваше да ми се губи) най-после достигнахме тъй желания превал!
Урааааа! Трудното свърши! Започвахме спускането! Хммм, а дали наистина е това пътя? Чакай, чакай, нима трябва да слезем по този почти отвесен склон? Гледайки безкрайните серпентини, които достигаха ччак до поножието на Шхара, започвах да се обезсърчавам...
Е, такова екстремно спускане никога не бях правил! То не бяха локви,
не бяха едри камъни,
не бяха потоци и рекички,
които трябваше да пресичаме.... На няколко пъти имах чувството, че аха-аха и ще се прекатуря през кормилото! Останах без ръце! А как не се претрепах някъде нямам никаква представа. На Стела също не и беше леко - сигурно поне сто пъти слезе и се качи на мотора, преджапва локви и рекички на собствен ход, мъкна куфари през тях...снима.
Хммм, ето я пак... виждам я в огледалата! Явно толкова и се е покачил адреналина, че чак подтичва! Вечерта, правейки разбор на изминалия тежък ден и викам "Ама добре си потича днес, в добра форма си!", а тя "Да, бе, форма! Ти се спускаш напред пък аз оставам сам сама с мечките!" Ха-ха-ха...сега се сетих! Скъпата изпитва неистов страх от мечки! А аз си мислех, че се забавлява...
Вече преодолели голямото спускане (не, че пътя стана по-човешки, но поне не е чак толкова екстремно стръмен),
срещаме един колега. Колега, в смисъл не колега моторист, а колега теолог. То и срещаме не е точната дума, защото аз буквално връхлитам върху сапикясания човечец, който мълниеносно скача в крайпътните храсти! След като му се извинявам многократно (а междувременно и Стела е доспринтирала до нас), се разговаряме и го питаме какво прави съвсем сам в тази част на планината и накъде е тръгнал. Към Ушгули, казва човека. Е как към Ушгули? Че дотам са понне 30-35 километра! И то пеш?!? Единственият отговор беше - аз съм местен, мен не ме мислете. Е, местен, местен, ама от Батуми! Това е все едно аз да тръгна да обикалям с една раница на гръб Пирин и да викам "Нема страшно, аз съм местен, щото съм от София"! Наистина ми беше трудно понякога да разбирам грузинците, признавам си...
В Лентехи сме. Как сме стигнали дотук, не питайте. Имам чувството, че всяка частица от тялото ме боли и че ако седна няа да имам сили да стана... Затоа и не сядам, а търся къдде има бензиностанция! Има, има, в Лентехи има бензин ни уверяваха местните в Чикареши. не се притеснявайте, там ще заредите! Е, може да е малко по-скъпо от нормалното, но има бензин! Саммо на 15 километра е! Е, сега няма да се впускам в подробности, че "само"-то на 15 километра сме го взели за почти час, но...
Спираме в магазина насред Лентехи и питаме двете жени вътре откъде можем да купим бензин. Накрая на селото казват. На площадчето след втория мост. И ето ни на площадчето след втория мост. Но тук няма и помен от бензиностанция! Просто няма! Чудейки се какво да правя, вземам възможно най-правилното решение - влизам в кръчмата, за да питам. Усещам леко раздразнение в гласа на човека, който оставя чашката и приятната компания и излиза да види какво точно искам. "Има бензин! Там си пише!" Е, пише си де, но на грузински! Човекът се разсмива и ме подканя да го последвам. Стигаме до дървена барака в другия край на площада, където стои закована летва с някакъв надпис (предполагам "бензин"). Човекът почуква на вратата, виква нещо и вратите се отварят широко. Аааа, това е местната бензиностанция-състояща се от мустакат бензинджия, една огромна цистерна и няколко ръждиви кофи. Хи-хи-хи, сега какъв да заредя? 92? 95? 98? А може би "Ви пауър"? Колко искаш, пита онбашията? Е, как колко? Ми откъде да знам колко съм изгорил. Една кофа, две, три? Еее, ъъъъ...една, смотолевям, объркан от нестандартните мерни единици. Човекът взе една крива и очукана кофа, поизтръска я от боклуците, развъртя огромния кран на цистерната и наточва някаква мътна течност с мирис на бензин. Тук ли ще докараш мотора, или там ще пълниш? Ами тук, а нещо фуния, или де да знам какво, питам още по-сащисано.
Докато докарам мотора, гледам, че са дошли и други клиенти на бензиностанцията. Спряла е една Лада Нива и хората пълнят два бидона с бензин. Е, поуспокоих се-значи все пак има шанс бензинът да е наистина поне малко бензин! Разведрен виждам, че и въпросът с фунията се е решил-явно обяснил му за капризния си клиент, шофьорът на Нивата вади отнякъде фуния и дружески ми помага в зареждането. Закъде, за Ушгули ли?- пита ухилен. Не, ОТ Ушгули!-отговарям още по-нахилен аз. "Ха-ха-ха-ха-не спира да се кикоти местния- а как у вас дорога?Нормалная?" "Нормалная, нормалная" не падам по-долу аз. Виждам как смехът преминава във възхищение. Зннаеш ли, че аз знам само за едни чехи и едни израелци, които са успели да минат превала с големи мотори? Абе, не знам, ама като гледам какво потресаващо движение има по този маршрут, напълно му вярвам...
Излишно е да споменавам, че така нужният ни октан-коректор, който по препоръка на Любо Африката си бях набавил след тридневно обикаляне бензиностанциите на София, точно за такива случаи беше дал фира още преди да влезем в Грузия. Всъщност, аз това го бях установил отваряйки задния куфар на мнителния митничар, който като го лъхна мирисът на цялата менделеева таблица от гръмналото шишенце с октан-коректор, стана още по-мнителен....
Подкарахме с "бясна" скорост по вече нормалнния път.
Бях позабравил, че тоя мотор имал и скорости! Радостно прещраквах скоростния лост нагоре-надолу докато се носехме из облаците прах, подскачахме из многобрайните дупки, радвахме се като малки деца на кратките участъци асфалтов път и се борихме с убийствения трафик от по три коли и половина на час...
Пайсе Кутаиси, идваааамееееееееееееее.........
БЛАГОДАРЯ!!!!!!!
! Всъщност, това беше маршрута в "софт" вариант именно, защото жената тръгна с мен! Ако не беше, основният замисъл беше нещо от рода на България-Молдова-Приднестровието-Украйна и оттам руските кавказки републики - Карачаево-Черкезия, Кабардино-Балкария, Северна Осетия, Ингушетия, Чечня, Дагестан... Но нищо, нали и догодина трябва да се пътува нанякъде
"
Коментар