Tweet
НЕОСЪЩЕСТВЕНАТА МЕЧТА
Има места по света, които човек трябва да посети. Интересни, поучителни, обогатяващи го с нещо. Има и такива места, които не само, че не трябва да посещава, а напротив, трябва по всякакъв начин да избягва. От доста години ме привлича Изтокът, дали защото сме дошли оттам и нещо ме тегли към корените ни, или защото е по-духовен и виждам, че там се живее по-истински? А може би истината е, че в тази посока има много за каране и разглеждане.
Тази година бях решил да достигна до Великата китайска стена. Подготовката започнах 8 месеца преди запланувания старт на експедицията. Още след първите контакти с Китайския посланик ентусиазмът ми започна прогресивно да спада. Наличието на китайска шофьорска книжка и регистрационен номер са задължителни, за да вляза в страната. Още са нужни и доста ваксини. За заплащането на тези три неща ми поискаха толкова пари, колкото смятах да похарча за половината път. Вежливо им отказах. Обърнах се към Казахстанския посланик за виза за неговата страна. Добре, казва той, но ми трябва покана от казахстанска туристическа фирма. Такава покана се издава само от там, а как да отида до там, си е моя грижа. Попаднах в омагьосан кръг. За да ми издадат виза е нужна покана, за да взема поканата ми е нужна виза. И тази посока отпадна от само себе си. Следва Монголското посолство. Най-големият абсурд беше тук. Виза ще ми издадат след като попълня въпросник с 120 въпроса. То не бяха лични данни, мои, на цялото ми семейство, данни за мотора, номера, цвета, КОЛКО ХАРЧИ НА 100 км, какъв бензин харчи. Етап по етап- по време и разстояние. Пълна измишльотина и безсмислица! И тук пих една студена вода. А времето си върви! Тези процедури ми отнеха 6 месеца. Вече бях се амбицирал много, в тази посока ще е това пътуване. И остана Русия, с нейните необятни простори. Посолството е тук във Варна и може би това оказа влияние при издаването на виза. Всичко стана много лесно и елегантно. И така, вече знам дестинацията, сега остава крайната точка. Езерото Байкал. На 9 юни тръгвам.
Тръгнах!!
Ден първи
Имахме уговорка с един приятел от Пазарджик- Владо Чорбаджийски, да покара заедно с мен през Турция. Той също е с Africa Twin, така че на моя кон нямаше да му е скучно. Имаше с кого да изпълняват рапсодия за V2 и оркестър. Срещата беше в центъра на Бабаески в Турция. Точно на минутата бяхме и двамата там. Това е добро начало! Турция ни посрещна със силен дъжд, гарниран понякога с жарко слънце и всичко това добре омесено със силен вятър. Не знаеш как да се облечеш. Отминаваме Текирдаг. Посока Гелиболу за ферибота към Лапсеки. Точно влизаме на кея и едно фери потегля, хвърляме се вътре и тогава разбирам, че отиваме към Чардак. Нищо, ние не бързаме за никъде. Вечерта спахме на самия бряг на Дарданелите. Точно пред палатката ми преминават кервани от най-различни кораби, всеки понесъл в стоманеното си тяло съдбите на много хора. Усещането на това място е много странно, седиш си на брега на Азия, цамбуркаш си краката по места от световно историческо значение, а отсреща ти намига Европа с нощните си светлини. Това трябва да се преживее!
Ден втори
Посоката е към Ескишехир и по-нататък. От скоро функционира обиколната магистрала на Бурса, ако минавате от там, използвайте я, много е удобна. При зареждането на една бензиностанция в Инегьол се появява управителят и ме заприказва на български. Оказва се, че е от „голямата екскурзия” през 1989г. Казва се Вилдан Байрактар и е от Ихтиман. Разказа ми покъртителната история на един обикновен човек, загубил семейството си през онези години. Тук, в България има дъщеря на 20г. която никога не е виждал. Казва се Ралица и сега живее в Ихтиман. Ако някой от този край чете тези редове и познава въпросното момиче, нека да ѝ каже, че баща ѝ не я е забравил, много я обича и скоро ще дойде в България да се срещнат. Колко мъка има на този свят!?
Ден трети
Днес имам рожден ден. Май това беше най-интересното през деня. В Анкара колегата Владо се загуби, но добре че владее „ръчен турски” и малко английски, та се оправил. Не престава да ни мъчи това неориентирано време, ако не вали, ще пече, така че ще ни разтопи ботушите, и вятър, вятър... След Юзгат започват високопланинските проходи- 1440 м, 1520 м.
Ден четвърти
Пак каране по познати места, вече имам чувството, че съм роден някъде тук. Надвечер се устремявам към изворите на Ефрат, там знам удобно място за спане. Трябва обаче да се премине през един мост, който сега е превърнат в опорен пункт на турската армия. Имало раздвижване сред бойците на ПКК и войската е преградила всички пътища към планините. Спират ни за проверка, що за птици сме? Паспорти, откъде сте, къде отивате, общо взето нищо ново за мен. Но колегата Владо изглежда се притесни от насочените М-16 към нас, та изтърва някои приказки на български, които, ако някой беше разбрал, можехме още да даваме обяснения в някой гарнизонен арест. Един съвет: никога не си позволявайте да говорите нещо обидно за полицай или още по-малко за военен по време на акция. Светът е много малък и все някой ще разбере какво сте казали, а тогава става страшно. Военните в Турция, когато са на „работа”, имат неограничени пълномощия. Много лесно могат да видят в обикновения човек терорист. И още нещо, усмихвайте се!! Усмихнат терорист няма.
Вечерта спим след Ерзинджан между две реки, едната отляво, другата отдясно.
Ден пети
Тук в Ерзурум се разделяме с Владо, той обратно към България, а аз към Хопа, на Черно море. Не бях минавал по този път и сега останах за кой ли път очарован от природата на тази страна. Пътят минава през един каньон с отвесни стени от по около 800-1000 м височина. По разломите на скалите може да се проследи създаването на Земята. Пластовете са така нагънати, все едно великани са си правили фигурки от пластелин. Не мога да си представя гигантските сили довели милиони тонове скали до това състояние на усукана хавлия. Самият каньон е дълъг около 280 км, но поради интересните гледки и хилядите завои го минах за 6 часа. Пътят в това дефиле представлява шедьовър на пътното строителство. От нивото на реката, която е друго чудо, асфалтът тръгва рязко нагоре и гледайки по GPS-са се изкачвам с около 70-80 м в минута. Карам почти само на задна гума. Спусканията са нещо, за което не желая да си спомням. Толкова е стръмно, че не си виждам предния калник. Помислих си, че ако тук оживея, няма умиране поне 1000 години! Надвечер пристигам в Хопа и веднага се настанявам на един паркинг за ТИР-ове. Разпъвам палатката точно на брега на родното Черно море. Варна е отсреща, на другия бряг. Посред нощ съм събуден от някакъв страшен шум на спирачки и търкалящи се гуми. На сутринта ужасен виждам един ТИР спрял на 50 сантиметра от главата ми. Турският шофьор ми се усмихва приятелски: „Йок проблем аркадаш” (няма проблем приятелю)!! За майсторството на турските шофьори може да се говори много. Виждал съм доста често изпреварвания, от които ми омеква каската. Камион изпреварва друг камион, насреща идва с голяма скорост ТИР, двата странични камиона се изнасят в страни и средния се мушва в пролуката. Разстоянието, което са му оставили, е точно колкото да минат огледалата. Получава се нещо като изпреварване - разминаване и това с около 100 км/ч. Имат невероятна колегиалност. Говорил съм с шофьори на камиони и са ми казвали, че ако карат „нормално”, от единия до другия край на Турция се отива за 12 дена, а когато карат по „радомирски”- за 8. Което според мен си е живо самоубийство! За сравнение- с мотор това разстояние се взема за 5 дена здраво каране.
Ден шести
Тук, в Хопа, ще трябва да изчакам два дни, за да влезе в сила руската ми виза. През деня се разхождам из градчето, ходя на плаж, изобщо чувствам се като курортист. Както си седя под една дебела сянка, към мен приближават две момичета (добри образци бяха) и чувам „Гюнайдън, ябанджи” (добро утро, чужденецо) и се заприказваме. Явно искаха да контактуват с чужденци и да си упражнят английския. След като укрепихме Българо-Турската дружба дотолкова, че изчерпахме думите, които знаем, подариха ми едно пакетче солети, пожелаха ми „Гюле-гюле” (приятен път) и се загубиха в сутрешната мараня. Реших да се приведа в нормален човешки вид и посетих един бръснар. За първи път в живота си се оставям да ме обръсне друг човек. Не било зле! След процедурата с острия бръснач и след като платих, калфата донесе огромен чайник и пихме чай на корем. Вечерта пак имаше майсторско управление на камиони в тясно пространство. Не стига този тормоз, ами посред нощ усещам някакъв мек, но настоятелен натиск в гърба. Мислех, че сънувам лош сън. Преместих се на другия край на палатката, но след малко пак нещо ме бута по гърба. Събудих се окончателно, без да знам какво става. Поглеждам на светлината на уличната лампа и през палатката се очертава една кучешка муцуна. Аха-а-а, ето кой ме души посред нощ! С всичката сила, която имах легнал, нанесох десен прав в нахалния нос. Последващото бягство на кучето бе достойно за Рекордите на Гинес. Сигурно се е оплакало на приятелите си, че онази палатка мирише хубаво, но много лошо удря без предупреждение.
Ден седми
Пак плаж и мързел! Като няма какво да правя започвам да снимам красиви туркини. „Чок зор иш” (много трудна работа). Местните се делят на три ясно разграничими групи. Болшинството жени са ниски, трътлести, а в лице сякаш всички са внучки на Баба Яга. Тази група се обличат в нещо като униформа: дънки, поне три номера по-големи, някаква тениска и задължителната чанта през рамо. Липсва им всякаква грация и женственост. Втората група е на ортодоксалните мюсюлманки. Покрити от главата до петите, не можеш да видиш с какво „разполагат”. И трета група е най-интересна. Това са хора с рижи коси и бяла кожа, с друг генетичен строеж, различен начин на обличане, личи си, че са друга порода. Но какви са, не можах да разбера. Казват, че са местни!? Загадка!
Утре тръгвам за Русия и смятам да мина Грузия транзит.
Но,който има желание намира начин...Чакаме снимките.
))
Коментар