Tweet
Oт Варна до Кавказ с Africa Twin
Защо до Кавказ? Обяснението е много прозаично –никога не бях стъпвал по тези места.За тази планина само бях чувал какво ли не- и добро и лошо.И така,потеглям на път с Арменска виза в паспорта,с ентусиазъм в излишък и леееко притеснение от буйния нрав на кавказците/в последствие то се оказа напълно неоснователно/. Пътуването през Турция премина при непрекъснат дъжд. След четири дена пристигам на границата с Грузия при Чилдир. Тази част на Турция е наситена с огромни разломи, вулканични конуси, каньони в които лесно може да се събере разтоянието Варна – Бургас /130км/. Един такъв каньон ми се наложи да минавам цял ден. Спускане, каране по дъното и изкачване на отсрещния бряг. И след като си мисля, че поне малко съм напреднал- пред очите ми се открива едно безкрайно море от подобни образувания. При такава гледка човек осъзнава колко е дребен и незначителен на фона това безвремие.Тези планини са тук от милиони години и още толкова ще бъдат.Трябва да благодаря на съдбата, че ми позволява да ги виждам!!
С наближаването ми към КПП-то ме обхващат едни съмнения- нещо не е наред!! Пред сградата са строени 4 танка, някакви бронирани машини, около пътя са направени окопи и от там надничат едни дула с оптика, коитонастоятелно ме следят!!! Чувството е много неприятно. Естествено има дежурен, който стои в средата на пътя в пълно бойно снаряжение. Чувам едно”Дур” /Стой/, което нямам и намерение да не изпълнявам. Заковавам се на място и си чакам съдбата. Момчето не говореше никакъв английски и на моя малко смешен турски успях да му кажа че съм чужденец. Оптиките продължават да ме гледат! От някъде се появи някакъв началник, който говори руски и английски.И като се започна- от къде си, на къде отиваш, паспорт,знаеш ли къде се намираш? Оказа се, че това наистина е било граничен пункт, но преди 7 години го затворили, защото нямало пътникопоток. И сега е база на Турската армия за борба срещу кюрдите. Зона забранена дори за Турски граждани, за такива като мене да не говорим. Предупредителни табели има! Така е, като не пишат на Български!!! Насочиха ме къде се намира най-близкият пункт за преминване и се разделихме почти като стари приятели. Още 180 км. на север. Пристигам някъде около17 часа. Мисля си време има много, ще вляза в Грузия и ще карам докато се стъмни. Да ама не! От Турска страна нямаше никакви проблеми, обаче отсреща ме чакаше голяма изненада. Формалностите ги минах „бързо”, за около 2 часа! Реших, че за днес стига толкова и си опънах палатката точно до КПП-то.
Грузия!!!
По картата си избрах най-краткия път към Армения. Обозначен е като добър и асфалтиран, дължина 150км. Казвам си след 2-3 часа ще съм в Армения. Колко е хубаво, че не знаем какво ни е подготвила съдбата! Пътят се оказа старо речно корито, в което са минали булдозери, за да изравнят по-високите камъни, и това е „пътят”. Отне ми точно 10 часа от животам, за да го измина този „път”. Много често срещах коли (само руски), със счупени носачи, полуоски, джанти, спукани гуми, но явно те си знаят и си ги носят. Точно когато се радвах на здравата японска техника и отминавах поредната закъсала Лада, усетих, че задната гума започва да живее свой собствен „живот”. Спирам с мисълта за спукана гума, а то се оказват счупени лагери на задната главина! А ги проверих преди да тръгна! Естествено нямам други. Добре, че Господ е българин и наблизо се оказа някакво селце. След кратък разговор с местните и особено след като разбраха, че съм от България, се случи наистина нещо неочаквано. Само ме попитаха какъв размер лагери ми трябват и започнаха да разглобяват една комбайна. При вида на разхвърляната машина, си помислих- ще се плаща здраво! Тук намериха само единия, а другите два от някакъв трактор със съмнителен вид, който със сигурност е използван по времето на младия Сталин. И на моя въпрос, изречен със свито сърце :”Колко струва”, чувам още по-свит отговор. „5 долара”. 5 ДОЛАРА!!!?????????? Ето ви 20 и ви благодаря от името на всички закъсали мотористи.
Средната заплата в Грузия е 20 долара, така че тези хора днес имаха щастлив ден. Аз още по-вече.
Направи ми впечетление, че всички хора ходят с ботуши. А е каннска жега! Питам къде мога да опъна палатката, така че да не преча на никого. Срещам погледи пълни с неразбиране на въпроса ми. Мисля, че не са разбрали и повтарям, на което следва въпрос от тяхна страна.”А ти знаеш ли какво е това Кавказка Гюрза???”. Съвсем безгрижен отговор- не! Това е една от най-отровните змии на света. Против нейната отрова няма серум. Значи затова всички ходят с ботуши! Последва много, настина много бързо събиране на багаж. В последствие видях една на асфалта, беше ударена от кола. Наистина е нещо ужасно! Тялото й е дебело, колкото човешка ръка и е дълго не повече от половин метър. Кожата е черна, с едри люспи, а главата е голяма и широка. Сигурно в Ада това са домашните любимци!
Пристигам на Грузинско-Арменската граница. От страната на Грузия е сложен един 20 футов контейнер, в който има маса, два стола и едно легло. Започва се едно дълго, дълго проучване на документи, виза, номера по рама, двигател, с какви точно пари разполагам! Описаха се поредните им номера. Описа се всичко, което може да бъде описано. Аз не бързам, те също! Преминавам в Армения. Урааа си казвам, вече стъпих и тук! Какъв наивник съм само! Следва най-големият прецедент в това пътуване. Оказва се, че аз съм първия чужденец, който влиза с мотор през тази митница и не знаят как да ми оформят документите. Следва звънене в столицата за справка, предложение да се върна и да мина през друга митница. А времето си върви! Пет часа бях на ничия територия. Паспортът ми в Армения, аз по средата. Но пък какво отношение имаха тези ХОРА? Нахраниха ме, постоянно ми носеха чай и разни сладкиши. Началникът на митницата ми даде личния си телефон, за да се обадя до Варна, след това до Ереван (там ме чакаха познати). Предложиха ми дори „нелегитимна среща с представителка на другия пол”. Изобщо направиха всичко възможно да не ми е неудобно. Въпреки наличието на редовна арменска виза, ми се наложи да платя още 60 долара еко-такса! Най-после преминавам!!! От тук до Ереван са 160км. И се започнаха нови изненади. Ако някой в България се оплаква от липсващи табели и пътни знаци, то това тук е доведено до мащабите на национален спорт. В цяла Армения видах само една табела, на входа на Ереван. През цялото време карах по GPS и въпреки това, успях да се загубя около 20 пъти! И това не беше объркване на посоката с няколко метра, ами направо се оказвах в друг град. Няма указателни табели, които да те насочват, не знаеш в кой град влизаш, това път с предимсто, разстояния в километри, нищо, нищо...
След като влязох в Ереван, ситуацията се повтори- улици без имена, къщи без номера, изобщо голяма веселба! Само от няколко часа съм в Армения и вече започна да ми се изпарява ентусиазма.
Надвечер бях при моите познати. Имаше грандиозно посрещане, изредиха се всичките им роднини, да ми стиснат ръката, да ми пожелаят ”ПАРЕВ” /Добре дошъл/. И всеки носи по едно шише Арменски коняк! Последствията са ясни...
Следващият ден е определен за разглеждане на страната. Най-голямото разстояние тук е 220км. Предварително си бях направил маршрут, който включваше природни и исторически забележителности. Тръгвам към манастира Гехард. След каране през незапомнящи се с нищо месности го открих много лесно, пътят започва от Ереван и свършва пред вратите на манастира. Той е построен в началото на IV век. Армения е първата държава в света, която е приела християнството за официална религия. Външната архитектура напомня повече на някакво отбранително съоражение- тесни прозорчета тип бойник, масивни врати от ковано желязо, каменни блокове, които са заклинени един в друг. Отвътре доста се различава от нашите манастири. Няма никаква украса, иконостас, стенописи, нищо няма!? Само стените са покрити плътно с кръстове във всякаква форма и размери, издялани направо в камъка. Малко съм разочарован! Явно първите християни са били големи аскети. В едно от помещенията имаше извор, в който хората хвърлят дребни монети. Водата извира от скалите, преминава през целия манастир, в специална вадичка и после се изгубва под една стена. Дълго време гледах да видя дали няма хвърлена българска монета. Нямаше! Вече има!
Продължавам към руините на римския храм Гарни, построен II в.сл.Хр. Тук, в това ъгълче на света, е бил краят на Римската Империя. Построяването на този храм отбелязва началото на цивилизования свят.
За местните хора вход няма, но на мен ми се наложи да оставя 5 долара в хазната. Един много вежлив мъж, на перфектен руски ме пресрещна с кочан билети и ми обясни, че трябва да си платя. Аз се правя, че не разбирам за какво става дума. Той обръща на Английски. Мълчание! Започва на Турски. Мълчание! Напрежението се покачва. Накрая не ме издържа, хвана ме за ръката и хайде вън от храма. Ядосах се, защото от цялата група посетители, само аз платих, само защото съм чужденец! Този начин на възприемане е характерен за цяла Армения. На чужденците (колкото и малко да са) гледат като на богати глупаци.
Тръгвам на юг за да премина през най-високия асфалтиран път в Армения. Прохода Сулемауи- 3410м. Това е част от Пътя на Коприната. Високопланински проход със стотици завои, много от които са обратни. Няма мантинели, няма знаци, никакъв признак на цивилизация. Иточнокогато си мисля, че съм сам на тази планета, от поредния завой излиза един микробус, спира в моето платно, отвътре буквално се изсипват 7-8 човека с телефони в ръце и започват да ме снимат! (В Армения липсват всякакви мотори.) В това време аз се боря с инерция, гравитация, спирачно усилие, центробежни сили и със себе си- дали да се блъсна в микробуса или да скоча в пропаста??? Избрах първото! С последни сили успях да укротя мотора на една ръка разстояние. Никога няма да забравя мириса на прегрял двигател на микробус Форд. Последваха бурни поздрави към женската половина на семействата им и към всичко арменско. Отсреща ме гледат едни празни погледи, говорещи за различна ценностна система. Беше ми зададен съвсем прям въпрос: Нима се страхуваш да умреш????? Явно по тези места човешкият живот не струва НИЩО! Това вече преля чашата на Арменската действителност. Реших да се измъкна от тази клопка, колкото може по-бързо. Спускайки се от другия край на прохода попадам в Автономна република Нагорни Карабах. Бърз поглед на Степанакерт (столицата) и газ към Ереван. Вечерта съм пак при моите познати. И отново едни коняци!...
На следващия ден поемам на север към легендарното езеро Севан. За държава, в която няма други езера, а реките са по-скоро символични, такова голямо езеро е символ на национална гордост. А всъщност, езеро като езеро, сладководно, топло и приятно за къпане. Но няма никаква туристическа инфрастриктура. Както навсякъде в този край на света. След няколко часа мързел на брега, тръгвам за Грузия. Решил съм да мина по съвсем друг маршрут от този, по който дойдох. На границата минах три различни проверки- от митничарите, от гранични войски и от редовната армия. И навсякъде трябва да се обяснява какво точно правя по тези места!? Съмнението и подозрителността толкова са се загнездили в съзнанието им, че не могат да допуснат че някой ще дойде по тези чукари без да има някаква изгода. Постянно гледаха на мен като на човек, на когото не му е чиста работата.
Вечерта ме завари на една бензиностанщия. От приказка на приказка разбрах, че наблизо имало нов хотел. Оказа се, че само са пребоядисали някаква стара сграда и са я обявили за хотел. Даже още нямаше никакви мебели. Предложиха ми да спя безплатно на земята. Веднага приемам! Аз в едната стая, мотора в другата заключен. Лукс!!! Вечерта имаше укрепване на Българо-Грузинската дружба. Тук да не вдигнеш тост за всички и всичко е доста смела постъпка. Трябва всеки по отделно да го почетеш. А на сутринта ми се искаше да съм ухапан от Кавказка Гюрза!
Следваща цел- столицата Тбилиси. Доста занемарен и неподържан град. Буквално няма на какво да се спре погледа. Направих само една снимка на някаква сграда с много странна форма. Продължавам към Боржоми. Тук се бутилира легендарната минерална вода, която носи известност на Грузия по целия свят.
По пътя попаднах на нещо интересно. Понеже навсякъде е много стръмно и каменисто няма място за нормални гробища. Грузинците решили въпроса по Соломоновски. Погребват мъртвите си отстрани на пътищата. Направо в банкета! Хем лесно за поддръжка, хем има доста силен възпиращ ефект. Мисля, че тази идея може да се осъществи за някои пътища в България.
Пристигам на границата с Турция и някак си ми е по-леко. Но още с влизането установявам, че един болт от закрепването на задния амортисьор е скъсан. Решавам да карам до където издържи. Всъщност, издържа до Варна. През Турция пътуването премина по познати места и може да се опише само с една дума-гаааз!!
Така завърши това преживяване, което нарекох „Оцеляване Кавказ 2007”.
Любо Африката
Варна 2007
Защо до Кавказ? Обяснението е много прозаично –никога не бях стъпвал по тези места.За тази планина само бях чувал какво ли не- и добро и лошо.И така,потеглям на път с Арменска виза в паспорта,с ентусиазъм в излишък и леееко притеснение от буйния нрав на кавказците/в последствие то се оказа напълно неоснователно/. Пътуването през Турция премина при непрекъснат дъжд. След четири дена пристигам на границата с Грузия при Чилдир. Тази част на Турция е наситена с огромни разломи, вулканични конуси, каньони в които лесно може да се събере разтоянието Варна – Бургас /130км/. Един такъв каньон ми се наложи да минавам цял ден. Спускане, каране по дъното и изкачване на отсрещния бряг. И след като си мисля, че поне малко съм напреднал- пред очите ми се открива едно безкрайно море от подобни образувания. При такава гледка човек осъзнава колко е дребен и незначителен на фона това безвремие.Тези планини са тук от милиони години и още толкова ще бъдат.Трябва да благодаря на съдбата, че ми позволява да ги виждам!!
С наближаването ми към КПП-то ме обхващат едни съмнения- нещо не е наред!! Пред сградата са строени 4 танка, някакви бронирани машини, около пътя са направени окопи и от там надничат едни дула с оптика, коитонастоятелно ме следят!!! Чувството е много неприятно. Естествено има дежурен, който стои в средата на пътя в пълно бойно снаряжение. Чувам едно”Дур” /Стой/, което нямам и намерение да не изпълнявам. Заковавам се на място и си чакам съдбата. Момчето не говореше никакъв английски и на моя малко смешен турски успях да му кажа че съм чужденец. Оптиките продължават да ме гледат! От някъде се появи някакъв началник, който говори руски и английски.И като се започна- от къде си, на къде отиваш, паспорт,знаеш ли къде се намираш? Оказа се, че това наистина е било граничен пункт, но преди 7 години го затворили, защото нямало пътникопоток. И сега е база на Турската армия за борба срещу кюрдите. Зона забранена дори за Турски граждани, за такива като мене да не говорим. Предупредителни табели има! Така е, като не пишат на Български!!! Насочиха ме къде се намира най-близкият пункт за преминване и се разделихме почти като стари приятели. Още 180 км. на север. Пристигам някъде около17 часа. Мисля си време има много, ще вляза в Грузия и ще карам докато се стъмни. Да ама не! От Турска страна нямаше никакви проблеми, обаче отсреща ме чакаше голяма изненада. Формалностите ги минах „бързо”, за около 2 часа! Реших, че за днес стига толкова и си опънах палатката точно до КПП-то.
Грузия!!!
По картата си избрах най-краткия път към Армения. Обозначен е като добър и асфалтиран, дължина 150км. Казвам си след 2-3 часа ще съм в Армения. Колко е хубаво, че не знаем какво ни е подготвила съдбата! Пътят се оказа старо речно корито, в което са минали булдозери, за да изравнят по-високите камъни, и това е „пътят”. Отне ми точно 10 часа от животам, за да го измина този „път”. Много често срещах коли (само руски), със счупени носачи, полуоски, джанти, спукани гуми, но явно те си знаят и си ги носят. Точно когато се радвах на здравата японска техника и отминавах поредната закъсала Лада, усетих, че задната гума започва да живее свой собствен „живот”. Спирам с мисълта за спукана гума, а то се оказват счупени лагери на задната главина! А ги проверих преди да тръгна! Естествено нямам други. Добре, че Господ е българин и наблизо се оказа някакво селце. След кратък разговор с местните и особено след като разбраха, че съм от България, се случи наистина нещо неочаквано. Само ме попитаха какъв размер лагери ми трябват и започнаха да разглобяват една комбайна. При вида на разхвърляната машина, си помислих- ще се плаща здраво! Тук намериха само единия, а другите два от някакъв трактор със съмнителен вид, който със сигурност е използван по времето на младия Сталин. И на моя въпрос, изречен със свито сърце :”Колко струва”, чувам още по-свит отговор. „5 долара”. 5 ДОЛАРА!!!?????????? Ето ви 20 и ви благодаря от името на всички закъсали мотористи.
Средната заплата в Грузия е 20 долара, така че тези хора днес имаха щастлив ден. Аз още по-вече.
Направи ми впечетление, че всички хора ходят с ботуши. А е каннска жега! Питам къде мога да опъна палатката, така че да не преча на никого. Срещам погледи пълни с неразбиране на въпроса ми. Мисля, че не са разбрали и повтарям, на което следва въпрос от тяхна страна.”А ти знаеш ли какво е това Кавказка Гюрза???”. Съвсем безгрижен отговор- не! Това е една от най-отровните змии на света. Против нейната отрова няма серум. Значи затова всички ходят с ботуши! Последва много, настина много бързо събиране на багаж. В последствие видях една на асфалта, беше ударена от кола. Наистина е нещо ужасно! Тялото й е дебело, колкото човешка ръка и е дълго не повече от половин метър. Кожата е черна, с едри люспи, а главата е голяма и широка. Сигурно в Ада това са домашните любимци!
Пристигам на Грузинско-Арменската граница. От страната на Грузия е сложен един 20 футов контейнер, в който има маса, два стола и едно легло. Започва се едно дълго, дълго проучване на документи, виза, номера по рама, двигател, с какви точно пари разполагам! Описаха се поредните им номера. Описа се всичко, което може да бъде описано. Аз не бързам, те също! Преминавам в Армения. Урааа си казвам, вече стъпих и тук! Какъв наивник съм само! Следва най-големият прецедент в това пътуване. Оказва се, че аз съм първия чужденец, който влиза с мотор през тази митница и не знаят как да ми оформят документите. Следва звънене в столицата за справка, предложение да се върна и да мина през друга митница. А времето си върви! Пет часа бях на ничия територия. Паспортът ми в Армения, аз по средата. Но пък какво отношение имаха тези ХОРА? Нахраниха ме, постоянно ми носеха чай и разни сладкиши. Началникът на митницата ми даде личния си телефон, за да се обадя до Варна, след това до Ереван (там ме чакаха познати). Предложиха ми дори „нелегитимна среща с представителка на другия пол”. Изобщо направиха всичко възможно да не ми е неудобно. Въпреки наличието на редовна арменска виза, ми се наложи да платя още 60 долара еко-такса! Най-после преминавам!!! От тук до Ереван са 160км. И се започнаха нови изненади. Ако някой в България се оплаква от липсващи табели и пътни знаци, то това тук е доведено до мащабите на национален спорт. В цяла Армения видах само една табела, на входа на Ереван. През цялото време карах по GPS и въпреки това, успях да се загубя около 20 пъти! И това не беше объркване на посоката с няколко метра, ами направо се оказвах в друг град. Няма указателни табели, които да те насочват, не знаеш в кой град влизаш, това път с предимсто, разстояния в километри, нищо, нищо...
След като влязох в Ереван, ситуацията се повтори- улици без имена, къщи без номера, изобщо голяма веселба! Само от няколко часа съм в Армения и вече започна да ми се изпарява ентусиазма.
Надвечер бях при моите познати. Имаше грандиозно посрещане, изредиха се всичките им роднини, да ми стиснат ръката, да ми пожелаят ”ПАРЕВ” /Добре дошъл/. И всеки носи по едно шише Арменски коняк! Последствията са ясни...
Следващият ден е определен за разглеждане на страната. Най-голямото разстояние тук е 220км. Предварително си бях направил маршрут, който включваше природни и исторически забележителности. Тръгвам към манастира Гехард. След каране през незапомнящи се с нищо месности го открих много лесно, пътят започва от Ереван и свършва пред вратите на манастира. Той е построен в началото на IV век. Армения е първата държава в света, която е приела християнството за официална религия. Външната архитектура напомня повече на някакво отбранително съоражение- тесни прозорчета тип бойник, масивни врати от ковано желязо, каменни блокове, които са заклинени един в друг. Отвътре доста се различава от нашите манастири. Няма никаква украса, иконостас, стенописи, нищо няма!? Само стените са покрити плътно с кръстове във всякаква форма и размери, издялани направо в камъка. Малко съм разочарован! Явно първите християни са били големи аскети. В едно от помещенията имаше извор, в който хората хвърлят дребни монети. Водата извира от скалите, преминава през целия манастир, в специална вадичка и после се изгубва под една стена. Дълго време гледах да видя дали няма хвърлена българска монета. Нямаше! Вече има!
Продължавам към руините на римския храм Гарни, построен II в.сл.Хр. Тук, в това ъгълче на света, е бил краят на Римската Империя. Построяването на този храм отбелязва началото на цивилизования свят.
За местните хора вход няма, но на мен ми се наложи да оставя 5 долара в хазната. Един много вежлив мъж, на перфектен руски ме пресрещна с кочан билети и ми обясни, че трябва да си платя. Аз се правя, че не разбирам за какво става дума. Той обръща на Английски. Мълчание! Започва на Турски. Мълчание! Напрежението се покачва. Накрая не ме издържа, хвана ме за ръката и хайде вън от храма. Ядосах се, защото от цялата група посетители, само аз платих, само защото съм чужденец! Този начин на възприемане е характерен за цяла Армения. На чужденците (колкото и малко да са) гледат като на богати глупаци.
Тръгвам на юг за да премина през най-високия асфалтиран път в Армения. Прохода Сулемауи- 3410м. Това е част от Пътя на Коприната. Високопланински проход със стотици завои, много от които са обратни. Няма мантинели, няма знаци, никакъв признак на цивилизация. Иточнокогато си мисля, че съм сам на тази планета, от поредния завой излиза един микробус, спира в моето платно, отвътре буквално се изсипват 7-8 човека с телефони в ръце и започват да ме снимат! (В Армения липсват всякакви мотори.) В това време аз се боря с инерция, гравитация, спирачно усилие, центробежни сили и със себе си- дали да се блъсна в микробуса или да скоча в пропаста??? Избрах първото! С последни сили успях да укротя мотора на една ръка разстояние. Никога няма да забравя мириса на прегрял двигател на микробус Форд. Последваха бурни поздрави към женската половина на семействата им и към всичко арменско. Отсреща ме гледат едни празни погледи, говорещи за различна ценностна система. Беше ми зададен съвсем прям въпрос: Нима се страхуваш да умреш????? Явно по тези места човешкият живот не струва НИЩО! Това вече преля чашата на Арменската действителност. Реших да се измъкна от тази клопка, колкото може по-бързо. Спускайки се от другия край на прохода попадам в Автономна република Нагорни Карабах. Бърз поглед на Степанакерт (столицата) и газ към Ереван. Вечерта съм пак при моите познати. И отново едни коняци!...
На следващия ден поемам на север към легендарното езеро Севан. За държава, в която няма други езера, а реките са по-скоро символични, такова голямо езеро е символ на национална гордост. А всъщност, езеро като езеро, сладководно, топло и приятно за къпане. Но няма никаква туристическа инфрастриктура. Както навсякъде в този край на света. След няколко часа мързел на брега, тръгвам за Грузия. Решил съм да мина по съвсем друг маршрут от този, по който дойдох. На границата минах три различни проверки- от митничарите, от гранични войски и от редовната армия. И навсякъде трябва да се обяснява какво точно правя по тези места!? Съмнението и подозрителността толкова са се загнездили в съзнанието им, че не могат да допуснат че някой ще дойде по тези чукари без да има някаква изгода. Постянно гледаха на мен като на човек, на когото не му е чиста работата.
Вечерта ме завари на една бензиностанщия. От приказка на приказка разбрах, че наблизо имало нов хотел. Оказа се, че само са пребоядисали някаква стара сграда и са я обявили за хотел. Даже още нямаше никакви мебели. Предложиха ми да спя безплатно на земята. Веднага приемам! Аз в едната стая, мотора в другата заключен. Лукс!!! Вечерта имаше укрепване на Българо-Грузинската дружба. Тук да не вдигнеш тост за всички и всичко е доста смела постъпка. Трябва всеки по отделно да го почетеш. А на сутринта ми се искаше да съм ухапан от Кавказка Гюрза!
Следваща цел- столицата Тбилиси. Доста занемарен и неподържан град. Буквално няма на какво да се спре погледа. Направих само една снимка на някаква сграда с много странна форма. Продължавам към Боржоми. Тук се бутилира легендарната минерална вода, която носи известност на Грузия по целия свят.
По пътя попаднах на нещо интересно. Понеже навсякъде е много стръмно и каменисто няма място за нормални гробища. Грузинците решили въпроса по Соломоновски. Погребват мъртвите си отстрани на пътищата. Направо в банкета! Хем лесно за поддръжка, хем има доста силен възпиращ ефект. Мисля, че тази идея може да се осъществи за някои пътища в България.
Пристигам на границата с Турция и някак си ми е по-леко. Но още с влизането установявам, че един болт от закрепването на задния амортисьор е скъсан. Решавам да карам до където издържи. Всъщност, издържа до Варна. През Турция пътуването премина по познати места и може да се опише само с една дума-гаааз!!
Така завърши това преживяване, което нарекох „Оцеляване Кавказ 2007”.
Любо Африката
Варна 2007
.Много интерсен репортаж.
"
Коментар