За да не изневерявам на традицията, след всяко все по-рядко случващо ми се пътешествие с мотор, се опитвам да пресъздам емоциите от преживяното и пропътуваното със скромен пътепис. Та...седмица преди да се отправя на тазгодишното ми пътешествие - ето го и пътеписът за миналогодишното. Приятно четене, с пожелание за повече и все по-далечни километри на пътуващите моторджии.
Всъщност...може би е най-добре да започна с малко суха статистика-ей тъй, от любов към статистиката, а и да не се налага после сто пъти да отговарям кое, колко и защо
Моторът - Yamaha XJ 900F - подозирам от далечната 1987 година, въпреки, че в талона му пише друго. 98 к.с. 4-цилиндров редовак. Въздушно-маслено охлаждане. Никакви бензинови помпи (запознатите знаят защо ). Изключително мъркащ двигател без почти никакъв разход на масло. Кардан. "Тунингован" с три куфара от по 42 или 45 литра (не съм сигурен колко точно са), чанта за резервоара и водонепромокаем чувал с багажерии вързан върху топ касата. Понеже съм малко чувствителен на тема масла, особено когато затръгвам по Турция (запознатите също знаят защо ), този път заложих на Рокойл 15W50 - полусинтетика. Разходът на масло, който ми даде беше около 500 мл за 5200 км, част от което традиционно се стече по левия ми ботуш. Като цяло от маслото не съм напълно доволен, защото при по-високи температури, съединителят ми започваше да "увлича", но както се казва "за толкова пари толкоз!"
Продължителност:9 дни (при замисъл за 11) и около 5200 изминати км.
Бюджет: Това е тема,, която не знам защо ги вълнува хората, при положение, че е толкова разтегливо понятие, но все пак - около 2000 лв. По груби сметки около половината са изхарчени за бензин (средна цена в Турция към него момент от 3.75 лв за литър 95). Цена на ферибота-8 лв за двама човека плюс мотор в едната посока. Цена на магистралата в участъка, в който сме карали (между Сакария и Гереде - около 160 км) - 8.50 лв. Цена на къмпинга, в който спахме в Кападокия - 25 лв на ден за двама човека+мотор+палатка. Цена на по-непретенциозните хотели извън силно туристическите места 35-40 лв за двойна стая.
Документи Червен паспорт, зелена карта и талон на мотора.
Ограничения за скорост: Понеже има промяна в позволената скорост за мотори... Актуалната в момента е: 120 км/ч по магистрала, 110 км/ч - автомобилен път (повечето пътища в Турция реално са такива), нормален междуградски път - 90 км/ч, в населено място 60 км/ч. Другото характерно е, че преди имаше 10% толеранс, т.е. ако позволената скорост беше 70, можеше да се кара със 77 без проблеми. Сега това вече го няма. Глобите за превишена скорост са солени! Мен през 2009-та са ме глобявали - за 26 км над позволената скорост - 256 лв, за 11 км над позволената-128 лв! Сега не знам как са, но доколкото схванах са до 850 лв според зависи с колко над ограничението си!
А сега пътеписът:
Често се питам защо пътувам… Обичайният ми високоинтелигентен отговор, който си давам е „Ба ли му мааата!” Ако трябва да отговоря на някой страничен човек обикновено го завоалирам в „Мииии, щот тъй! Питай ме некое друго въпросче!”
Никога няма да забравя как с Йозеф навършихме 16, взехме паспорти, качихме се на влака и отпрашихме към Полша да бачкаме и емигрираме в Германия при първа възможност! Отидохме…Поработихме…Понакупихме си някои блага дето по нашите земи бяха достъпни само за хората с „валутни” татковци (по това време Полша вече я беше хванала демокрацията, докато у нас тепърва предстоеше да се разбутват нещата)… Е, след два месеца и нещо се прибрахме, разбира се… Само, за да заминем след няколко месеца в Русия (то май беше СССР все още…)! Ама кой да ти каже, че Русия е последното място на света дето си струва да се ходи да се търси работа и емиграция, ама сме били заблудени… пък и интернет още и на картинка не го бяхме виждали дето се вика… Но карай-важното беше да се пътува и да има тръпка от живота…
Десетина години по-късно тръпката от пътуването си я набавях в локални измерения… Живеех във Варна (оная Варна, пристанището на Шумен). Работех в един вестник, който винаги приключвахме до късно в петък вечер. Естествено с колежката правехме всичко възможно да свършим нашите задачки докъм 10-10 и нещо, след което мълниеносно влизахме в нашия си бар, пийвахме един, два, три рома (по няколко пъти разбира се), докато даваме сочни поводи за клюки и интриги в останалите да си доработват в офиса колеги… В 11 без 5 на свински тръс хуквахме през пустия център към гарата, за да хвана последният възможен влак тръгващ от Варна в 11.05. Винаги го хващах на косъм и всеки път слушах жепейското остроумие, че видиш ли след жена и влак не се бягало, щото винаги идвали следващите…
Нощта прекарвах в смрадливия влак, който с едно две прекачвания ме стоварваше в съботната утрин при гаджето, живеещо за мое нещастие на другия край на страната – в едно малко градче в Северозападн(ал)а България… Съботния ден прекарвах с нея, докато не паднеше мрак и не идваше ред на влака…този път за Пловдив. В Пловдив водех някакъв шантав курс на някакви даскаля дето нещо се мъчеха да ги преквалифицират… Те как ме търпяха такъв недоспал и кисел не знам, но геройски устискваха да ги занимавам с глупости, след което аз хващах отново нощния влак…Вече за Варна… И така всяка седмица…
Още десет години по-късно тръпката отдавна беше изчезнала… Работех като всеки нормален човек на средна възраст… Имах шкембе, дом, семейство, кучета, кола (даже две), 6-7 мотора и както обичаше да казва Йозеф „Започнах работа, сега чакам пенсия”… Децата вече са големи и имаха своя си живот, а на мен ми беше останало единствено да разнообразявам стереотипа, стараейки се да пътуваме поне няколко пъти в годината така както ни се щеше и където си искахме! Това бяха нашите семейни пътувания, в които да усещаме живота с пълни гърди!
Започвам естествено с главните герои в това начинание.
На първо място най-главният - вярната кобила Брус Лий дето този път лееееееко ми скъса нервите
Поли
и разбира се аз в най-характерната поза за тези десет дни - с прическа тип Айнщайн, безумен поглед и гледащ невярващо в картата
И ето кратката история в картинки...
Като всяка история по нашите земи, тя започва така...на маса
Умуването тук е основно защо всичкият багаж дето сме го наизвадили за накачулване по мотора хич и не иска да знае, че трябва да влезе в трите куфара и една чанта дето сме му отредили
Тук некакъв тъмен балкански субект с гоуем корем гледа с мътен поглед резултата от обагажването на кобилата
Сухата тренировка за къмпиране в стил мила родна пасторална картинка - опната палатка насред двор (главната сцена на всички снимки оттук нататък, останалото е фотошоп и крадени снимки от нета, не се залъгвайте!), маса с кибапчаата и гордостта на съветската автомобилна индустрия - лек автомобил ВАЗ 21013, или иначе казано Жигула, при това бяла
Часът е 2.30. Доста необичаен час за физическа активност на хора като мен – прехвърлили отдавна христовата възраст. Спали сме точно два часа и половина… Аз съсредоточено гледам чашата с кафе, докато Поли се щура нещо насам натам…
Тази година, мислех си напоявайки обилно мозъчните си клетки с кафе, нещо не направихме плановете как си требеше… Уж щяхме да правим една врътка по Турция и Грузия, пък после махнах Грузия от плановете. После пак я сложих, ама пак нещо много постно ми се виждаше… Да съчетаем Грузия с Армения и Карабах… Е да де ама с Брус Лий (моторът, с който щяхме да пътуваме), по чукарите и безпътиците на Армения нещо….Честно казано не смеех… Той все пак си беше мотор за асфалт. Добре де-махаме Армения…И? Ми да извадим по една азерска виза и да се пробваме в Нахичеван? Там някой ми беше подшушнал, че можело да се влиза полулегално (щото легално нямахме шанс) Е хубаво ама сега и 300 лв да дадем за визи, дето не беше ясно щяхме ли да използваме изобщо…. И като сметнеш и няколко(стотин) лева за „полулегалното”… Нещоооо…..
Накрая направих една резервация за хотел в Сафранболу в Турция и една в Батуми в Грузия и с това приключихме колебанията около маршрута! Ясно! Имахме 11 дена и нагласа за разходка из Турция и Грузия! Всичко останало бяха подробности…
Надигнах се с неохота и започнах да качуля багажа по мотора. А той този път беше много! Ама наистина много! Живи умрели в 3.00 трябваше да сме дръпнали шалтера, и да сме започнали спускането към цивилизацията…т.е. към софийското околомръсно…Към северната дъга, разбира се – по атрактивната му част.
Всъщност бях леко озадачен, защото таблото на мотора първоначално не искаше да светне, после примигна един два пъти и накрая от друскането ли от какво не знам, се включи… Това сигурно имаше някаква връзка със стопения бушон за светлините, който бях констатирал снощи, ей така съвсем между другото. Естествено бях извадил един бушон от тези на колата и бях забравил за случая… Абе…важното беше фарът да не угасне – другото не ме вълнуваше особено!
Карах си по околовръстното бавно и прилежно, щото родната полиция ни пази нали, а сега беше сезона на гастарбайтерите и на всяка трънка имаше добре прикрита патрулка с „пазители”, дето самоотвержено ни пазеха за 10 евро, за 20, че и за 30 евро ни пазеха, ако „клиента” имаше вид на повече нуждаещ се от „пазене”… А иначе да не помислите, че някой си беше направил труда да запълни траповете по околовръстното? Амиииии….айде сега…подробности… Нали и гумаджиите и те хляб искат да ядат… Че и за сирене да им остане…
Заобиколихме пъплейки половин София и тъкмо, когато се врътнахме по детелината на Цариградско и си викам ааааайде най-сетне магистралата и аз съответно пъъъърва до 100, втооооора до 200-300 и аха аха да включа на трета и хоп гледам едни пазители малко след Църна маца до бензиностанцията се точат да ни спрат! Е, айде сега! Що щат пък тези? Спрях разбира се – нито бях в нарушение, нито нещо имах нередно по мотора и грам нищо не ме притесняваше освен, че ще ни загубят ценно време докато се разопаковаме, изровя документите, кажем си дежурните пет шест изтъркани лафа и пак се опаковаме… Е, досадно беше!
Спираме ние, подпирам мотора на стойката и следва махане на ръкавици, каска, боне, разкопчаване и ровене по вътрешните джобове на якето за документите под зоркия поглед на „полцай хъкътъ мъкътъ от пше мши умпфъ при мвр” (тоя чак го мързеше да говори, егати!). Подавам му документите… Ето книжка, талон, лична карта, талон на мотора, гражданска, талон за преглед, зелената карта не те брига…Ми май това е, му казвам ухилено с лека нотка на досада, хвърляйки поглед на часовника на таблото, показващ 3.20. А къде Ви е винетният стикер, г-н Попов, вече отчетливо и с ентусиазъм изрича г-н Бай Уй? Мооооолим, само успявам да изрека аз. Винетен стикер г-н Попов! Всяко МПС движещо се по републиканската пътна мрежа е длъжно да бъде снабдено с валиден винетен стикер, рецитира чинно байото… Ебааааго! Че откога пък и за мотори?-продължавам с недоумение аз. Откакто има винетки, г-н водач (Аууу, повишиха ме във водач вече…Нещата не вървяха на добре!), изрича мистър „Светът е мой и спасение дебне от всеки храст” и се запътва с характерната стойка на щатски шериф напънат от разстройство, към патрулката, където с надежда чака Бай Уй 2. Аз естествено подире им… Тук се извадиха едни тефтери със разни закони и се почна едно надприказване от страна на двамата полицаи как съм извършил ужасно, страшно, немислимо, потресаващо умопомрачително престъпление и ми се завират някакви текстове от въпросното книжле и ми се вика „На! Чети!”, а аз понеже съм си тъпо копеле си чета бавно, на глас, сочейки си с пръст под снопа на полицейския фенер (оу, викам и аз имам такъв фенер като вашия! Много е готин , нали?) и питам сигурно за десети път „Ма, човече, тук къде точно пише, че трябва да си купя винетка за мотора и откъде да я купя като никъде не продават такива? Просто усещам, как байовците им иде да ме треснат с книжлето по суратя и да викнат в един глас „ОТ НАС!”, ама явно не им стиска… Всичкото това естествено е подплатено с „Накъде сте се запътили с толкова багаж?”, „Къде работиш?” Аууууу….ма наистина ли това работиш? И Н Т Е Р Е С Н О”… Че кво пък викам му е интересното като работя главно с институции като вашата, пък вие сте едни плащачи….мани, мани…. „И кого познаваш там викаш?”. Ми кого…този, този, този, онзи…изреждам няколко имена… сега е много късно да им звъня да ги питам, ама като се върнем непременно ще ги питам за тези винетки за мотор и защо толкова време не са ми казали, че се искат за мотор като ме знаят, че съм моторджия! Тцъ, тцъ, тцъ…правя се на идиот аз… Виждам, че „пазителите” вече се чудят как да приключат със ситуацията, след като аз очевидно нямах нужда от „покровителство и охрана на пътя”. В далечината се задава едноок тир с турски номер и това е идеалният случай да ми хвърлят документите обратно и да ми кажат мило „Измитай се!” Тръгнах да нахлузвам каската, когато Бай Уй2 изрича култовата реплика „Това дето ви мига на каските светлоотразители ли са?” В първият момент не разбрах за какво точно пита, докато не чух в разговорното Поли да казва „Хахаха…пита за разговорните”…
Магистралата до Пловдив си беше традиционна скука (нещо не мога да схвана тези дето се кефят на подобни пътища, ама сигурно и те не могат да схванат мене, така че бяхме квит). Този път бях решил да се отклоним от Пловдив през Садово и Първомай, че миналата година на път за Одрин, бях решил да се изтарикатим и да минем през Чирпан, че уж повече магистрала нали, демек по-бързо придвижване! Да, ама не! Първо се оказа, че пътят от Чирпан за не-знам-си-къде-си е незнайно защо затворен и отклонен към Димитровград, а там пътя беше малиииий, огин! Дупка до дупка, трап до трап, бабуна до бабуна, мила моя майно льо! То май и там някъде ни беше изпаднал фара, не издържал на зверските вибрации и хаотични подскачания! Добре, че си носехме свински опашки тогава…Иначе бях готов да го метна в куфара, ама имах известни подозрения, че турците няма да ни пуснат да влезем без фар у тях… Щото някакси неприлично беше сякаш… Неуважение един вид…
Нейде след Пловдив спряхме да направим ревизия на багажа (все пак не бях пътувал с такава конфигурация багажерии), да се поразтъпчем, да се полюбуваме на изгрева и отново пришпорихме напред! Днешният план максимум беше да минем към 1250 км, през две граници и с един ферибот… Не виждах как ще стане, ама…то плановете са си планове…Нали трябваше да има какво да гоним – петилетката предсрочно, пет години за три и тем подобни…
На края на оная късичката магистрала (е не най-късичката пернишката), преди Свиленград, спряхме на Шел-а да дозаредим („Еееей, шшшш, чакай малко де! Какво си се разбързал? Не виждаш ли, чи съ сменями!”), да пийнем по кафенце („Има само нес!”), това онова, да си купим цигари („Цигари нийе прудавами!”) и най-вече да поопънем крачка. Стари хора бяхме. Кокалите ни имаха нужда от раздвижване отвреме навреме все пак! Дотук бяхме минали точно 300 килиметъра… Вече бях забравил „неприятните” полицаи, а приключението тепърва започваше…
Към 7.30 беше крайно време да спрем с припичането на слънце и да потегляме. Път ни чакаше... Доста път при това! Естествено нали трябваше все нещо да не ни е като хората, традиционно се насочихме към ГКПП Петко льо капитанине, или там както и да се казваше граничният пункт с Гърция... Що за Гърция, ще кажете, като ние отивахме в Турция? Ехеее...., че виждате ли каква е колона към Капитан Андрея? Немах нерви да се редя в юлския пек наред с колите с турски гастарбайтери! Ей къде беше другото КПП - там обикновено нямаше пукната душа, пък и пътят беше хубав, а както се казваше в една култова книга "Не е важна посоката! Важното е пътят да е хубав!"
Границата минахме като на шега - беше пусто и мързеливо и заспало - досущ като малка провинциална гара. Опаковахме се и подкарахме по перфектният път, виещ се в продължение на стотина километра успоредно на гръцко-турската граница. Трябваше да минем транзитно през няколко гръцки градчета, дето даже имената им не помня и на ГКПП "Ипсала" да влезем вече в Турция. Стотината и нещо километра ги минахме карайки с 80-100, т.е. бавно и протяжно. Причината - многото камери, които се виждаха по пътя и в населените места, както и не малките глоби за превишена в Гърция. Айде, нямаше нужда да ни нарушават и без това скромния бюджет с глупави глоби!
Гръцкият пункт го минахме като на шега, но на турския... Е, на турските пунктове нещата обикновено вървят баааавно и протяяяяжно! Човек колкото по на изток отиваше, толкова времето ставаше все по и по-абстрактно и без особена стойност понятие...
Поседяхме има няма час, час и нещо… Минахме безбройните им гишета, изчака ни се чакането в жегата, лееееко се повкиснах (оти я много мразим да чекаме, шъ знайш!) и може би това беше и причината да не обърна никакво внимание на продавача на гевреци на изхода на митницата, който старателно се опитваше да говори на разни езици, започвайки от турски, минавайки през немски, гръцки, та докато стигна до универсалниото „ам, ам”, подкрепено с недвусмислен жест, че иде реч за ядене, барем си купим гевреци от него… Уви, не му се получи… Аз продължавах да го гледам намръщено и зло, докато чаках Поли да се натъкми, за да потегляме най-после. Пък сетне си викам „Абе, я се ухили малко, какво си се намръщил! На почивка си, а и току що влязохме в страната на усмихнатите хора – Турция!”…
От тук гонехме Кешан (ама как само го гонехме – със скоростта на куц охлюв, щото още не бях научил, че максималната скорост за моторетки е увеличена и си карах по старите норми, а тук около Кешан традиционно си има доста полицейски засади с радари)! Районът на Кешан (апропо, повече от 50% от населението на града са цигани)е един от най-скучните, най-бедните и най-невразчните в цяла Турция . Не стига, че пъплехме едвам, едвам, не стига, че беше жега, ами нямаше и нищо за гледане…
Нямах търпение да минем Кешан и да стигнем Гелиболу, където трябваше да прекосим Дарданелите и да се сбогуваме с Европа за следващите десетина дни.
Та караме си ние, хвърчим по шосето дет се вика, това 60, това 70 за нищо ги нямахме направо и по едно време гледам хоп – отдясно в далечината изплуваха Дарданелите! Супeр викам си, ама що са пък отдясно тея Дарданели? То вярно, че точно тоя час по география може и да съм го изпуснал, ама на вехтата карта дето ни виси вкъщи в спалнята, Дарданелите се падат вляво от пътя! Нещооо….. Да сме се объркали така да се каже? Няма къде! Той пътя си е един… Умувах, каквото умувах, па накрая махнах с ръка… Майната му! Жегата нещо ми беше размекнала мозъка. Привиждаха ми се разни Дарданели и тук и там… Ай, голяма работа… Важното е път да има…
Така де, само че за всеки случай след десетина километра спряхме на изпречилата ни се бензиностанция, да хвърлим едно око на картата, да хвърлим някой литър бензин в търбуха на мотора и някое кафе в нашите търбуси…
Супер – градусите бяха 33, а още нямаше обяд! Явно днес щяхме да се варим в собствен сос….Нямахме избор! Особено с тоя километраж дето му се точехме и с тея равни, прашни полета в околовръст.
Паркирахме мотора под камерите на бензиностанцията (още не бяхме се отърсили от „европейските” си страхове) и се намърдахме в беседката, която хората бяха метнали в единия край на бензинджийницата. Разположихме се като у дома на двора-хвърлихме ботушите, развързахме байганьовските дисаги, па като наизвадихме едене и пийенйе…лелеееее…..
Хвърлих и едно око на картата, колкото само да си припомня географията на Балканите и да се сетя, че това отдясно хич не са били Дарданелите, а баш си е било Егейско море. Дарданелите трябваше да ги видим след малко в ляво от пътя…
Именно тук, на тази бензиностанция, реших да блесна с „познанията“ си по турски и с бодра крачка се запътих да купя някакви цигари от момата на касата. „Чатъра патъра, хошгелдин!“, на което аз прехвърляйки богатия си запас от думи в централния компютър, се чувам как успявам да изрека едно дълбокосмислено „А? Кво кайш?“, демек компа ми е бил шута с тривиалното „404 форбидън, трай агейн лейтър“... Е то хубаво, ама аз трябва сега да купя цигари! Какъв е тоя „лейтър“? Измъквам се от неразбраната ситуация с едно „Бонджорно, принчипеса!“ и продължавам на уникалния си турски – „Бир джигара вармъ?“, след което момата минава на немски.... Халт!-стопирам я аз! Я дай сега една кутия „Ларк“ и виждайки в същия момент, че от въпросните цигари има дълги и къси, добавям едно солидно „буюк“ (голям), а момата с нескрита ирония ми подава цигарите добавяйки сякаш между другото – „узун“ (дълъг) Ларк...
Ами слабичък им е турския на турците... Де да знам що така нещо не ги разбирам...
Половин час след това влизаме в Гелиболу. Тук трябва да намерим откъде тръгват фериботите. Фериботите за къде ще кажете? Не знам.... За отсреща... Нещо като „асма“ ми се въртеше в главата името на селището, до което трябваше да доплуваме, ама дали точно това беше. Нищо де... Ще го мислим като му дойде времето. Сега трябваше да намерим пристанището. Аз веднъж вече бях идвал на въпросното пристанище, ама това беше преди години, а и сякаш тогава влязохме от друга посока, а сега нещо.... Подхванах нещата логично. Къде да го търсим ферито значи? Ами във водата. А къде беше водата? Някъде долу в ниското! Нямаше как да е горе на баира... Логично заспускахме надолу по някакви сокаци, объркахме цялото градско движение с нашето внезапно спиране насред платното и пулене наляво надясно, но някак безаварийно неотнесени от никого (най-малко пък от вихъра), стигаме до фериботите... Бях чувал, че оттук тръгват няколко ферибота за различни дестинации, но аз първо не помнех закъде трябваше да хващаме фери, щото май май не беше за „Асма“! Не се сещах за подобно село в района... Нацелихме някаква опашка за някакъв ферибот и си викам „Оп, сега тук ще питаме!“. Тъкмо спрях, за да питаме и някакви хора като се развикаха и разръкомахаха да се качваме, че едва ли не само нас чакали от ехееей кой знае кога и ние леви леви та на ферито! Качихме се ние, качи се и един огромен и претоварен камион със слама и ферито вдигна котва... Нито пари ни взеха, нито някой успяхме да попитаме закъде пътуваме... Въобще...пълна анархия и липса на логистична мисъл в нашето така добре планирано пътуване. Ама карай... То по пътя на логиката щом е лодка трябва да е занякъде. Щом е занякъде, значи е занякъде на другия бряг! Коритото нямаше вид на круизна лодка дето да върти около брега и пак да се връща тук, така че да се надяваме ще ни смъкне нейде на другия бряг! „Чардак!“-присвивайки очи се сетих за името на градчето отсреща. Е Чардак, Асма, все тая... Вече се бяхме качили, така че където ни закара – там.
Заебахме (пардон, оставихме се казва) мотора долу, а ние се качихме на палубата. Така де – беше време за малко морски полъх, харни гледки и чаша традиционен турски чай...
От Чардак гонехме посока Бандърма и Бурса. И от тази страна на Дарданелите си имат ремонти, да не повярваш....
Всъщност...може би е най-добре да започна с малко суха статистика-ей тъй, от любов към статистиката, а и да не се налага после сто пъти да отговарям кое, колко и защо
Моторът - Yamaha XJ 900F - подозирам от далечната 1987 година, въпреки, че в талона му пише друго. 98 к.с. 4-цилиндров редовак. Въздушно-маслено охлаждане. Никакви бензинови помпи (запознатите знаят защо ). Изключително мъркащ двигател без почти никакъв разход на масло. Кардан. "Тунингован" с три куфара от по 42 или 45 литра (не съм сигурен колко точно са), чанта за резервоара и водонепромокаем чувал с багажерии вързан върху топ касата. Понеже съм малко чувствителен на тема масла, особено когато затръгвам по Турция (запознатите също знаят защо ), този път заложих на Рокойл 15W50 - полусинтетика. Разходът на масло, който ми даде беше около 500 мл за 5200 км, част от което традиционно се стече по левия ми ботуш. Като цяло от маслото не съм напълно доволен, защото при по-високи температури, съединителят ми започваше да "увлича", но както се казва "за толкова пари толкоз!"
Продължителност:9 дни (при замисъл за 11) и около 5200 изминати км.
Бюджет: Това е тема,, която не знам защо ги вълнува хората, при положение, че е толкова разтегливо понятие, но все пак - около 2000 лв. По груби сметки около половината са изхарчени за бензин (средна цена в Турция към него момент от 3.75 лв за литър 95). Цена на ферибота-8 лв за двама човека плюс мотор в едната посока. Цена на магистралата в участъка, в който сме карали (между Сакария и Гереде - около 160 км) - 8.50 лв. Цена на къмпинга, в който спахме в Кападокия - 25 лв на ден за двама човека+мотор+палатка. Цена на по-непретенциозните хотели извън силно туристическите места 35-40 лв за двойна стая.
Документи Червен паспорт, зелена карта и талон на мотора.
Ограничения за скорост: Понеже има промяна в позволената скорост за мотори... Актуалната в момента е: 120 км/ч по магистрала, 110 км/ч - автомобилен път (повечето пътища в Турция реално са такива), нормален междуградски път - 90 км/ч, в населено място 60 км/ч. Другото характерно е, че преди имаше 10% толеранс, т.е. ако позволената скорост беше 70, можеше да се кара със 77 без проблеми. Сега това вече го няма. Глобите за превишена скорост са солени! Мен през 2009-та са ме глобявали - за 26 км над позволената скорост - 256 лв, за 11 км над позволената-128 лв! Сега не знам как са, но доколкото схванах са до 850 лв според зависи с колко над ограничението си!
А сега пътеписът:
Често се питам защо пътувам… Обичайният ми високоинтелигентен отговор, който си давам е „Ба ли му мааата!” Ако трябва да отговоря на някой страничен човек обикновено го завоалирам в „Мииии, щот тъй! Питай ме некое друго въпросче!”
Никога няма да забравя как с Йозеф навършихме 16, взехме паспорти, качихме се на влака и отпрашихме към Полша да бачкаме и емигрираме в Германия при първа възможност! Отидохме…Поработихме…Понакупихме си някои блага дето по нашите земи бяха достъпни само за хората с „валутни” татковци (по това време Полша вече я беше хванала демокрацията, докато у нас тепърва предстоеше да се разбутват нещата)… Е, след два месеца и нещо се прибрахме, разбира се… Само, за да заминем след няколко месеца в Русия (то май беше СССР все още…)! Ама кой да ти каже, че Русия е последното място на света дето си струва да се ходи да се търси работа и емиграция, ама сме били заблудени… пък и интернет още и на картинка не го бяхме виждали дето се вика… Но карай-важното беше да се пътува и да има тръпка от живота…
Десетина години по-късно тръпката от пътуването си я набавях в локални измерения… Живеех във Варна (оная Варна, пристанището на Шумен). Работех в един вестник, който винаги приключвахме до късно в петък вечер. Естествено с колежката правехме всичко възможно да свършим нашите задачки докъм 10-10 и нещо, след което мълниеносно влизахме в нашия си бар, пийвахме един, два, три рома (по няколко пъти разбира се), докато даваме сочни поводи за клюки и интриги в останалите да си доработват в офиса колеги… В 11 без 5 на свински тръс хуквахме през пустия център към гарата, за да хвана последният възможен влак тръгващ от Варна в 11.05. Винаги го хващах на косъм и всеки път слушах жепейското остроумие, че видиш ли след жена и влак не се бягало, щото винаги идвали следващите…
Нощта прекарвах в смрадливия влак, който с едно две прекачвания ме стоварваше в съботната утрин при гаджето, живеещо за мое нещастие на другия край на страната – в едно малко градче в Северозападн(ал)а България… Съботния ден прекарвах с нея, докато не паднеше мрак и не идваше ред на влака…този път за Пловдив. В Пловдив водех някакъв шантав курс на някакви даскаля дето нещо се мъчеха да ги преквалифицират… Те как ме търпяха такъв недоспал и кисел не знам, но геройски устискваха да ги занимавам с глупости, след което аз хващах отново нощния влак…Вече за Варна… И така всяка седмица…
Още десет години по-късно тръпката отдавна беше изчезнала… Работех като всеки нормален човек на средна възраст… Имах шкембе, дом, семейство, кучета, кола (даже две), 6-7 мотора и както обичаше да казва Йозеф „Започнах работа, сега чакам пенсия”… Децата вече са големи и имаха своя си живот, а на мен ми беше останало единствено да разнообразявам стереотипа, стараейки се да пътуваме поне няколко пъти в годината така както ни се щеше и където си искахме! Това бяха нашите семейни пътувания, в които да усещаме живота с пълни гърди!
Започвам естествено с главните герои в това начинание.
На първо място най-главният - вярната кобила Брус Лий дето този път лееееееко ми скъса нервите
Поли
и разбира се аз в най-характерната поза за тези десет дни - с прическа тип Айнщайн, безумен поглед и гледащ невярващо в картата
И ето кратката история в картинки...
Като всяка история по нашите земи, тя започва така...на маса
Умуването тук е основно защо всичкият багаж дето сме го наизвадили за накачулване по мотора хич и не иска да знае, че трябва да влезе в трите куфара и една чанта дето сме му отредили
Тук некакъв тъмен балкански субект с гоуем корем гледа с мътен поглед резултата от обагажването на кобилата
Сухата тренировка за къмпиране в стил мила родна пасторална картинка - опната палатка насред двор (главната сцена на всички снимки оттук нататък, останалото е фотошоп и крадени снимки от нета, не се залъгвайте!), маса с кибапчаата и гордостта на съветската автомобилна индустрия - лек автомобил ВАЗ 21013, или иначе казано Жигула, при това бяла
Часът е 2.30. Доста необичаен час за физическа активност на хора като мен – прехвърлили отдавна христовата възраст. Спали сме точно два часа и половина… Аз съсредоточено гледам чашата с кафе, докато Поли се щура нещо насам натам…
Тази година, мислех си напоявайки обилно мозъчните си клетки с кафе, нещо не направихме плановете как си требеше… Уж щяхме да правим една врътка по Турция и Грузия, пък после махнах Грузия от плановете. После пак я сложих, ама пак нещо много постно ми се виждаше… Да съчетаем Грузия с Армения и Карабах… Е да де ама с Брус Лий (моторът, с който щяхме да пътуваме), по чукарите и безпътиците на Армения нещо….Честно казано не смеех… Той все пак си беше мотор за асфалт. Добре де-махаме Армения…И? Ми да извадим по една азерска виза и да се пробваме в Нахичеван? Там някой ми беше подшушнал, че можело да се влиза полулегално (щото легално нямахме шанс) Е хубаво ама сега и 300 лв да дадем за визи, дето не беше ясно щяхме ли да използваме изобщо…. И като сметнеш и няколко(стотин) лева за „полулегалното”… Нещоооо…..
Накрая направих една резервация за хотел в Сафранболу в Турция и една в Батуми в Грузия и с това приключихме колебанията около маршрута! Ясно! Имахме 11 дена и нагласа за разходка из Турция и Грузия! Всичко останало бяха подробности…
Надигнах се с неохота и започнах да качуля багажа по мотора. А той този път беше много! Ама наистина много! Живи умрели в 3.00 трябваше да сме дръпнали шалтера, и да сме започнали спускането към цивилизацията…т.е. към софийското околомръсно…Към северната дъга, разбира се – по атрактивната му част.
Всъщност бях леко озадачен, защото таблото на мотора първоначално не искаше да светне, после примигна един два пъти и накрая от друскането ли от какво не знам, се включи… Това сигурно имаше някаква връзка със стопения бушон за светлините, който бях констатирал снощи, ей така съвсем между другото. Естествено бях извадил един бушон от тези на колата и бях забравил за случая… Абе…важното беше фарът да не угасне – другото не ме вълнуваше особено!
Карах си по околовръстното бавно и прилежно, щото родната полиция ни пази нали, а сега беше сезона на гастарбайтерите и на всяка трънка имаше добре прикрита патрулка с „пазители”, дето самоотвержено ни пазеха за 10 евро, за 20, че и за 30 евро ни пазеха, ако „клиента” имаше вид на повече нуждаещ се от „пазене”… А иначе да не помислите, че някой си беше направил труда да запълни траповете по околовръстното? Амиииии….айде сега…подробности… Нали и гумаджиите и те хляб искат да ядат… Че и за сирене да им остане…
Заобиколихме пъплейки половин София и тъкмо, когато се врътнахме по детелината на Цариградско и си викам ааааайде най-сетне магистралата и аз съответно пъъъърва до 100, втооооора до 200-300 и аха аха да включа на трета и хоп гледам едни пазители малко след Църна маца до бензиностанцията се точат да ни спрат! Е, айде сега! Що щат пък тези? Спрях разбира се – нито бях в нарушение, нито нещо имах нередно по мотора и грам нищо не ме притесняваше освен, че ще ни загубят ценно време докато се разопаковаме, изровя документите, кажем си дежурните пет шест изтъркани лафа и пак се опаковаме… Е, досадно беше!
Спираме ние, подпирам мотора на стойката и следва махане на ръкавици, каска, боне, разкопчаване и ровене по вътрешните джобове на якето за документите под зоркия поглед на „полцай хъкътъ мъкътъ от пше мши умпфъ при мвр” (тоя чак го мързеше да говори, егати!). Подавам му документите… Ето книжка, талон, лична карта, талон на мотора, гражданска, талон за преглед, зелената карта не те брига…Ми май това е, му казвам ухилено с лека нотка на досада, хвърляйки поглед на часовника на таблото, показващ 3.20. А къде Ви е винетният стикер, г-н Попов, вече отчетливо и с ентусиазъм изрича г-н Бай Уй? Мооооолим, само успявам да изрека аз. Винетен стикер г-н Попов! Всяко МПС движещо се по републиканската пътна мрежа е длъжно да бъде снабдено с валиден винетен стикер, рецитира чинно байото… Ебааааго! Че откога пък и за мотори?-продължавам с недоумение аз. Откакто има винетки, г-н водач (Аууу, повишиха ме във водач вече…Нещата не вървяха на добре!), изрича мистър „Светът е мой и спасение дебне от всеки храст” и се запътва с характерната стойка на щатски шериф напънат от разстройство, към патрулката, където с надежда чака Бай Уй 2. Аз естествено подире им… Тук се извадиха едни тефтери със разни закони и се почна едно надприказване от страна на двамата полицаи как съм извършил ужасно, страшно, немислимо, потресаващо умопомрачително престъпление и ми се завират някакви текстове от въпросното книжле и ми се вика „На! Чети!”, а аз понеже съм си тъпо копеле си чета бавно, на глас, сочейки си с пръст под снопа на полицейския фенер (оу, викам и аз имам такъв фенер като вашия! Много е готин , нали?) и питам сигурно за десети път „Ма, човече, тук къде точно пише, че трябва да си купя винетка за мотора и откъде да я купя като никъде не продават такива? Просто усещам, как байовците им иде да ме треснат с книжлето по суратя и да викнат в един глас „ОТ НАС!”, ама явно не им стиска… Всичкото това естествено е подплатено с „Накъде сте се запътили с толкова багаж?”, „Къде работиш?” Аууууу….ма наистина ли това работиш? И Н Т Е Р Е С Н О”… Че кво пък викам му е интересното като работя главно с институции като вашата, пък вие сте едни плащачи….мани, мани…. „И кого познаваш там викаш?”. Ми кого…този, този, този, онзи…изреждам няколко имена… сега е много късно да им звъня да ги питам, ама като се върнем непременно ще ги питам за тези винетки за мотор и защо толкова време не са ми казали, че се искат за мотор като ме знаят, че съм моторджия! Тцъ, тцъ, тцъ…правя се на идиот аз… Виждам, че „пазителите” вече се чудят как да приключат със ситуацията, след като аз очевидно нямах нужда от „покровителство и охрана на пътя”. В далечината се задава едноок тир с турски номер и това е идеалният случай да ми хвърлят документите обратно и да ми кажат мило „Измитай се!” Тръгнах да нахлузвам каската, когато Бай Уй2 изрича култовата реплика „Това дето ви мига на каските светлоотразители ли са?” В първият момент не разбрах за какво точно пита, докато не чух в разговорното Поли да казва „Хахаха…пита за разговорните”…
Магистралата до Пловдив си беше традиционна скука (нещо не мога да схвана тези дето се кефят на подобни пътища, ама сигурно и те не могат да схванат мене, така че бяхме квит). Този път бях решил да се отклоним от Пловдив през Садово и Първомай, че миналата година на път за Одрин, бях решил да се изтарикатим и да минем през Чирпан, че уж повече магистрала нали, демек по-бързо придвижване! Да, ама не! Първо се оказа, че пътят от Чирпан за не-знам-си-къде-си е незнайно защо затворен и отклонен към Димитровград, а там пътя беше малиииий, огин! Дупка до дупка, трап до трап, бабуна до бабуна, мила моя майно льо! То май и там някъде ни беше изпаднал фара, не издържал на зверските вибрации и хаотични подскачания! Добре, че си носехме свински опашки тогава…Иначе бях готов да го метна в куфара, ама имах известни подозрения, че турците няма да ни пуснат да влезем без фар у тях… Щото някакси неприлично беше сякаш… Неуважение един вид…
Нейде след Пловдив спряхме да направим ревизия на багажа (все пак не бях пътувал с такава конфигурация багажерии), да се поразтъпчем, да се полюбуваме на изгрева и отново пришпорихме напред! Днешният план максимум беше да минем към 1250 км, през две граници и с един ферибот… Не виждах как ще стане, ама…то плановете са си планове…Нали трябваше да има какво да гоним – петилетката предсрочно, пет години за три и тем подобни…
На края на оная късичката магистрала (е не най-късичката пернишката), преди Свиленград, спряхме на Шел-а да дозаредим („Еееей, шшшш, чакай малко де! Какво си се разбързал? Не виждаш ли, чи съ сменями!”), да пийнем по кафенце („Има само нес!”), това онова, да си купим цигари („Цигари нийе прудавами!”) и най-вече да поопънем крачка. Стари хора бяхме. Кокалите ни имаха нужда от раздвижване отвреме навреме все пак! Дотук бяхме минали точно 300 килиметъра… Вече бях забравил „неприятните” полицаи, а приключението тепърва започваше…
Към 7.30 беше крайно време да спрем с припичането на слънце и да потегляме. Път ни чакаше... Доста път при това! Естествено нали трябваше все нещо да не ни е като хората, традиционно се насочихме към ГКПП Петко льо капитанине, или там както и да се казваше граничният пункт с Гърция... Що за Гърция, ще кажете, като ние отивахме в Турция? Ехеее...., че виждате ли каква е колона към Капитан Андрея? Немах нерви да се редя в юлския пек наред с колите с турски гастарбайтери! Ей къде беше другото КПП - там обикновено нямаше пукната душа, пък и пътят беше хубав, а както се казваше в една култова книга "Не е важна посоката! Важното е пътят да е хубав!"
Границата минахме като на шега - беше пусто и мързеливо и заспало - досущ като малка провинциална гара. Опаковахме се и подкарахме по перфектният път, виещ се в продължение на стотина километра успоредно на гръцко-турската граница. Трябваше да минем транзитно през няколко гръцки градчета, дето даже имената им не помня и на ГКПП "Ипсала" да влезем вече в Турция. Стотината и нещо километра ги минахме карайки с 80-100, т.е. бавно и протяжно. Причината - многото камери, които се виждаха по пътя и в населените места, както и не малките глоби за превишена в Гърция. Айде, нямаше нужда да ни нарушават и без това скромния бюджет с глупави глоби!
Гръцкият пункт го минахме като на шега, но на турския... Е, на турските пунктове нещата обикновено вървят баааавно и протяяяяжно! Човек колкото по на изток отиваше, толкова времето ставаше все по и по-абстрактно и без особена стойност понятие...
Поседяхме има няма час, час и нещо… Минахме безбройните им гишета, изчака ни се чакането в жегата, лееееко се повкиснах (оти я много мразим да чекаме, шъ знайш!) и може би това беше и причината да не обърна никакво внимание на продавача на гевреци на изхода на митницата, който старателно се опитваше да говори на разни езици, започвайки от турски, минавайки през немски, гръцки, та докато стигна до универсалниото „ам, ам”, подкрепено с недвусмислен жест, че иде реч за ядене, барем си купим гевреци от него… Уви, не му се получи… Аз продължавах да го гледам намръщено и зло, докато чаках Поли да се натъкми, за да потегляме най-после. Пък сетне си викам „Абе, я се ухили малко, какво си се намръщил! На почивка си, а и току що влязохме в страната на усмихнатите хора – Турция!”…
От тук гонехме Кешан (ама как само го гонехме – със скоростта на куц охлюв, щото още не бях научил, че максималната скорост за моторетки е увеличена и си карах по старите норми, а тук около Кешан традиционно си има доста полицейски засади с радари)! Районът на Кешан (апропо, повече от 50% от населението на града са цигани)е един от най-скучните, най-бедните и най-невразчните в цяла Турция . Не стига, че пъплехме едвам, едвам, не стига, че беше жега, ами нямаше и нищо за гледане…
Нямах търпение да минем Кешан и да стигнем Гелиболу, където трябваше да прекосим Дарданелите и да се сбогуваме с Европа за следващите десетина дни.
Та караме си ние, хвърчим по шосето дет се вика, това 60, това 70 за нищо ги нямахме направо и по едно време гледам хоп – отдясно в далечината изплуваха Дарданелите! Супeр викам си, ама що са пък отдясно тея Дарданели? То вярно, че точно тоя час по география може и да съм го изпуснал, ама на вехтата карта дето ни виси вкъщи в спалнята, Дарданелите се падат вляво от пътя! Нещооо….. Да сме се объркали така да се каже? Няма къде! Той пътя си е един… Умувах, каквото умувах, па накрая махнах с ръка… Майната му! Жегата нещо ми беше размекнала мозъка. Привиждаха ми се разни Дарданели и тук и там… Ай, голяма работа… Важното е път да има…
Така де, само че за всеки случай след десетина километра спряхме на изпречилата ни се бензиностанция, да хвърлим едно око на картата, да хвърлим някой литър бензин в търбуха на мотора и някое кафе в нашите търбуси…
Супер – градусите бяха 33, а още нямаше обяд! Явно днес щяхме да се варим в собствен сос….Нямахме избор! Особено с тоя километраж дето му се точехме и с тея равни, прашни полета в околовръст.
Паркирахме мотора под камерите на бензиностанцията (още не бяхме се отърсили от „европейските” си страхове) и се намърдахме в беседката, която хората бяха метнали в единия край на бензинджийницата. Разположихме се като у дома на двора-хвърлихме ботушите, развързахме байганьовските дисаги, па като наизвадихме едене и пийенйе…лелеееее…..
Хвърлих и едно око на картата, колкото само да си припомня географията на Балканите и да се сетя, че това отдясно хич не са били Дарданелите, а баш си е било Егейско море. Дарданелите трябваше да ги видим след малко в ляво от пътя…
Именно тук, на тази бензиностанция, реших да блесна с „познанията“ си по турски и с бодра крачка се запътих да купя някакви цигари от момата на касата. „Чатъра патъра, хошгелдин!“, на което аз прехвърляйки богатия си запас от думи в централния компютър, се чувам как успявам да изрека едно дълбокосмислено „А? Кво кайш?“, демек компа ми е бил шута с тривиалното „404 форбидън, трай агейн лейтър“... Е то хубаво, ама аз трябва сега да купя цигари! Какъв е тоя „лейтър“? Измъквам се от неразбраната ситуация с едно „Бонджорно, принчипеса!“ и продължавам на уникалния си турски – „Бир джигара вармъ?“, след което момата минава на немски.... Халт!-стопирам я аз! Я дай сега една кутия „Ларк“ и виждайки в същия момент, че от въпросните цигари има дълги и къси, добавям едно солидно „буюк“ (голям), а момата с нескрита ирония ми подава цигарите добавяйки сякаш между другото – „узун“ (дълъг) Ларк...
Ами слабичък им е турския на турците... Де да знам що така нещо не ги разбирам...
Половин час след това влизаме в Гелиболу. Тук трябва да намерим откъде тръгват фериботите. Фериботите за къде ще кажете? Не знам.... За отсреща... Нещо като „асма“ ми се въртеше в главата името на селището, до което трябваше да доплуваме, ама дали точно това беше. Нищо де... Ще го мислим като му дойде времето. Сега трябваше да намерим пристанището. Аз веднъж вече бях идвал на въпросното пристанище, ама това беше преди години, а и сякаш тогава влязохме от друга посока, а сега нещо.... Подхванах нещата логично. Къде да го търсим ферито значи? Ами във водата. А къде беше водата? Някъде долу в ниското! Нямаше как да е горе на баира... Логично заспускахме надолу по някакви сокаци, объркахме цялото градско движение с нашето внезапно спиране насред платното и пулене наляво надясно, но някак безаварийно неотнесени от никого (най-малко пък от вихъра), стигаме до фериботите... Бях чувал, че оттук тръгват няколко ферибота за различни дестинации, но аз първо не помнех закъде трябваше да хващаме фери, щото май май не беше за „Асма“! Не се сещах за подобно село в района... Нацелихме някаква опашка за някакъв ферибот и си викам „Оп, сега тук ще питаме!“. Тъкмо спрях, за да питаме и някакви хора като се развикаха и разръкомахаха да се качваме, че едва ли не само нас чакали от ехееей кой знае кога и ние леви леви та на ферито! Качихме се ние, качи се и един огромен и претоварен камион със слама и ферито вдигна котва... Нито пари ни взеха, нито някой успяхме да попитаме закъде пътуваме... Въобще...пълна анархия и липса на логистична мисъл в нашето така добре планирано пътуване. Ама карай... То по пътя на логиката щом е лодка трябва да е занякъде. Щом е занякъде, значи е занякъде на другия бряг! Коритото нямаше вид на круизна лодка дето да върти около брега и пак да се връща тук, така че да се надяваме ще ни смъкне нейде на другия бряг! „Чардак!“-присвивайки очи се сетих за името на градчето отсреща. Е Чардак, Асма, все тая... Вече се бяхме качили, така че където ни закара – там.
Заебахме (пардон, оставихме се казва) мотора долу, а ние се качихме на палубата. Така де – беше време за малко морски полъх, харни гледки и чаша традиционен турски чай...
От Чардак гонехме посока Бандърма и Бурса. И от тази страна на Дарданелите си имат ремонти, да не повярваш....
Коментар