Tweet
СТРАШНАТА ГОРА
Първият ден беше до хижа „Дерменка“ не е много за ходене, но трябва да се внимава, защото е началото на октомври и времето в Стара Планина се променя за минути особено сега. Може да се каже обаче1 че не е проблемно - другите от групата имаха планове за преход по билото към връх Голям Купен, аз - не! Колкото и неуместно да звучи, бях разглобил пушаката си в подходящ калъф, бях я прибрал в голямата раница, а до нея имаше и малка палатка, сгъната прилежно, лагерна посуда, сухоежбина, малко дрехи и вода. Лекарствата са естествен спътник на моята възраст, но мястото им беше по безкрайните джобове на ловния екип. Придатък беше и ловния бигъл - своенравно същество с непогрешим нос, дебел глас и нечувана упоритост. И все пак кучето се съобразяваше със собственика си и макар и с негодувания изпълняваше късите ми указания. А идеята беше да продължа донякъде по билото с групата нахъсани планинари, след което да се спусна по южния склон в посока село Иганово и вечерта да отседна в много близък мой приятел с който в предстоящата събота и неделя да открием груповия лов на дива свиня. Ами доста екстравагантно и нетипично решение, при това не от най-безопасните, но пък ще да е нещо смислено, та още колко ми остава да съм здрав и да се радвам на живота. За целта бях оборудван със съответното топографско обзавеждане - карта, компас, два телефона, тракер. А и преди години бях го правил и си мислех, че познавам и терена и пътя - пътищата бяха горски, ползваха се от дърводобива, пътеките - ясно очертани, някои и трасирани. На втория ден около десет сутринта се отклоних - пожелах на спътниците си приятен ден и успех и потънах в южна посока по склона на планината. Още на първия километър забелязах следите от свличането на дървета в някои просеки - бяха изкъртени с корените, разхвърляни и налягали във всички посоки. Пътят по който вървях - явно горски, обаче беше силно разкалян и личаха дирите на тежката техника минавала преди падането на дърветата - дълбоки коловози пълни с вода при което те е страх дори да стъпиш на някои места. Спрях на една такава просека - над мене светеше пространство с потрошени дървета, кал и камъни, които, като някаква река преминаваха надолу по склона. Изтръпваш при мисълта какво би могло да се е случило в онова време. Продължавайки изведнъж осъзнах нещо обезпокоително - не беше продължаващите ручейчета мътна вода появили се от земята и стичащи се надолу, нито зловещото наместване на клоните при лек повей на свежия ветрец...нямаше никакви признаци на живот - нито птичка, нито животинче, нито насекоми. В тази гора нямаше нищо, което да ти вземе вниманието и да ти стопли сърцето. Напразно спирах, вслушвах се и заглеждах сечините - освен угнетяваща тишина нищо друго. Дори кучето, което природно обикаляше без да вдига нос от почвата, сега ходеше пред мен и нямаше никакъв интерес за околността. Понякога спирах и се опитвах да го насоча, но животинката отиваше послушно, проверяваше чинно и се връщаше някак унило. А горския път се кръстосваше с други - все с коловози, все кални, появяваха се и цели сечища оголили скалисти зъбери със следи от кални потоци. В ранния следобед спрях за почивка, но и хапването и закуската на бигъла и топлото кафе не повдигнаха и грам от настроението ми.
Ниско долу в подножието на ската трябваше да има махала, като реших да слезна там, и да продължа по сравнително каменист път - маршрута ми беше познат, а и не рискувах да попадна на свлачище и да нощувам в планината - не е проблем, но се канеше да вали, а това най- го мразя. А пък можеше и да пренощувам там, можеше и да се обадя на приятеля си да дойде и да ме вземе...истината беше, че исках да изляза от тази гора - нещо ме подтискаше и ме караше да се страхувам - не беше живо същество, а нещо друго. Пътечката минаваше над горски масив и се спускаше над махалата, правейки остър завой. Беше хлъзгава от вода, която извираше нейде от високо и продължаваше правейки си лек улей. Минавайки двайсетина метра изведнъж вляво от мен се разкри разоран склон - там където трябваше да има гора стърчаха пънове на старите бори, кални наноси бяха се спускали надолу с огромни камъни в тях и някъде много надолу всичко това влизаше в тесен улей преди това което знаех като махаличка. А преди завоя трябваше да има китна вила обаче не само, че тя не се виждаше от тук - нямаше я! Стоях смаян от тази грозна картина и усетих хладината - не от напредващото време, а от ужасното чувство на безпомощност и представата за това какво се е случило тук. Да - знаех за наводненията в селото отатък пътя в Карловско - Богдан и Каравелово, но това, което виждах тук на живо ме стъписа. В тази глуха тишина изведнъж чух ръмженето на кучето. Бигълът беше застанал неподвижно и се взираше в нещо ниско долу по ската- нещо там мърдаше, нещо се движеше. През бинокъла успях да го видя - беше мъж с работни дрехи с лопата и се движеше успоредно на наклона около мястото където трябваше да е китната вила. Заспускахме се внимателно, тъй като тук светлината гаснеше по-бързо от високото и наближихме след десетина минути мястото на което го видяхме. Той също ни видя и се изправи вторачен в нас. Поздравих го той отвърна някак вяло и отпуснато. Погледнах склона над нас - имах чувството, че ще ме затисне всеки момент, беше мрачна и тягостна обстановка. Мъжът беше висок, с правилни черти, окалян, до него имаше чувал с няколко останали фиданки /или нещо иглолистно/ разсадни. Тогава видях, че и над нас има няколко реда вече засадени дръвчета. Седнахме да поговорим и не скрих учудването и горчивината от видяното - на какво се дължеше - бурите и пороите бяха променили тази гора превръщайки я в озъбени баири. Човекът ме гледаше унесено, докато не попитах за вилата, която бях виждал преди години десетина метра по-долу и от която нямаше и помен. А той ми разказа:
- Моя беше вилата. Имах пари - построих я над селото /махалата явно/. А имах пари защото бях първи в дърводобива тук. Уж добре, уж видях свят, деца изучих, а то ...голяма поръчка за дърва и аз - давай по този баир над нас, че няма време...та се намери време - дойде бурята, дойде пороя и всичко се смъкна...връз къщата...а мама вътре спи тая нощ. Няма я къщата, няма я мама, няма нищо вече. Търсихме, търсихме, ровихме и спасители и пожарникари...няма я мама вече!
Не ми стана добре и исках нещо да попитам, ама се овладях. Той продължи:
- Та от тоз ден идвам, от сутрин до вечер, садя дръвчетата, целия склон ще насадя аз пак, дано мама си дойде, а пък ако е останала долу - корените да я намерят и прегърнат...Божее - явно сълзите му бяха свършили, та само отпусна глава!
Не исках да стоя там вече, умората ми отмина, пожелах му приятен ден и тръгнахме надолу. Усещах мравучките по гърба си и тутакси потърсих шишето с вода. Подминах завоя и продължих още десетина минути преди първата къща. Всъщност калния поток не беше достигнал къщите - просто беше се подпрял над високо скала на дере и затиснал пространството под нея. Това не ми направи особено впечатление, защото бях изтръпнал от чутото преди малко. В началото на калдаръмената уличка на стара пейка от два обелени букови трупа видях стара женица, облечена в черна жилетка, забрадка и обута в гумени галоши. Беше се подпряла на самоделно бастунче или кривачка и ни гледаше. Поздравих я с прегракнал глас и понеже изпитвах нужда да поседна се настаних до нея. След като задоволих любопитството й кой съм, от къде съм, накъде отивам и защо й споделих видяното преди малко нагоре по пътеката. Жената помълча, после погледна нагоре, отмести поглед и се загледа напред в някакъв храст. И рече:
- Да така е. Ама предната вечер слезнах тук в долната къща, та горе във вилата не е имало никой! Кой му е казал на сина ми, че съм била там - не зная. И от тогава ме търси там и сади дръвчета. След малко ще си дойде, ще си се приберем - сготвила съм и съм му включила бойлера да се окъпе. Да му е добре. Утре сутрин ще ме прегърне, ще рече „Хайде майко до довечера“, ще вземе храната и ще тръгна пак нагоре. Таз страшна гора му взе акъла...горкото ми дете...
Късно вечерта се добрахме до отбивката на подбалканския път, дойде моя човек, взе ме и се намерихме на софрата. Чакахме утрото за да откриваме лова...ама нещо не ми се ходеше вече по високото, но здраве да е - няма да живеем вечно!
28.04.2023 г. Анелин
Плевен
Първият ден беше до хижа „Дерменка“ не е много за ходене, но трябва да се внимава, защото е началото на октомври и времето в Стара Планина се променя за минути особено сега. Може да се каже обаче1 че не е проблемно - другите от групата имаха планове за преход по билото към връх Голям Купен, аз - не! Колкото и неуместно да звучи, бях разглобил пушаката си в подходящ калъф, бях я прибрал в голямата раница, а до нея имаше и малка палатка, сгъната прилежно, лагерна посуда, сухоежбина, малко дрехи и вода. Лекарствата са естествен спътник на моята възраст, но мястото им беше по безкрайните джобове на ловния екип. Придатък беше и ловния бигъл - своенравно същество с непогрешим нос, дебел глас и нечувана упоритост. И все пак кучето се съобразяваше със собственика си и макар и с негодувания изпълняваше късите ми указания. А идеята беше да продължа донякъде по билото с групата нахъсани планинари, след което да се спусна по южния склон в посока село Иганово и вечерта да отседна в много близък мой приятел с който в предстоящата събота и неделя да открием груповия лов на дива свиня. Ами доста екстравагантно и нетипично решение, при това не от най-безопасните, но пък ще да е нещо смислено, та още колко ми остава да съм здрав и да се радвам на живота. За целта бях оборудван със съответното топографско обзавеждане - карта, компас, два телефона, тракер. А и преди години бях го правил и си мислех, че познавам и терена и пътя - пътищата бяха горски, ползваха се от дърводобива, пътеките - ясно очертани, някои и трасирани. На втория ден около десет сутринта се отклоних - пожелах на спътниците си приятен ден и успех и потънах в южна посока по склона на планината. Още на първия километър забелязах следите от свличането на дървета в някои просеки - бяха изкъртени с корените, разхвърляни и налягали във всички посоки. Пътят по който вървях - явно горски, обаче беше силно разкалян и личаха дирите на тежката техника минавала преди падането на дърветата - дълбоки коловози пълни с вода при което те е страх дори да стъпиш на някои места. Спрях на една такава просека - над мене светеше пространство с потрошени дървета, кал и камъни, които, като някаква река преминаваха надолу по склона. Изтръпваш при мисълта какво би могло да се е случило в онова време. Продължавайки изведнъж осъзнах нещо обезпокоително - не беше продължаващите ручейчета мътна вода появили се от земята и стичащи се надолу, нито зловещото наместване на клоните при лек повей на свежия ветрец...нямаше никакви признаци на живот - нито птичка, нито животинче, нито насекоми. В тази гора нямаше нищо, което да ти вземе вниманието и да ти стопли сърцето. Напразно спирах, вслушвах се и заглеждах сечините - освен угнетяваща тишина нищо друго. Дори кучето, което природно обикаляше без да вдига нос от почвата, сега ходеше пред мен и нямаше никакъв интерес за околността. Понякога спирах и се опитвах да го насоча, но животинката отиваше послушно, проверяваше чинно и се връщаше някак унило. А горския път се кръстосваше с други - все с коловози, все кални, появяваха се и цели сечища оголили скалисти зъбери със следи от кални потоци. В ранния следобед спрях за почивка, но и хапването и закуската на бигъла и топлото кафе не повдигнаха и грам от настроението ми.
Ниско долу в подножието на ската трябваше да има махала, като реших да слезна там, и да продължа по сравнително каменист път - маршрута ми беше познат, а и не рискувах да попадна на свлачище и да нощувам в планината - не е проблем, но се канеше да вали, а това най- го мразя. А пък можеше и да пренощувам там, можеше и да се обадя на приятеля си да дойде и да ме вземе...истината беше, че исках да изляза от тази гора - нещо ме подтискаше и ме караше да се страхувам - не беше живо същество, а нещо друго. Пътечката минаваше над горски масив и се спускаше над махалата, правейки остър завой. Беше хлъзгава от вода, която извираше нейде от високо и продължаваше правейки си лек улей. Минавайки двайсетина метра изведнъж вляво от мен се разкри разоран склон - там където трябваше да има гора стърчаха пънове на старите бори, кални наноси бяха се спускали надолу с огромни камъни в тях и някъде много надолу всичко това влизаше в тесен улей преди това което знаех като махаличка. А преди завоя трябваше да има китна вила обаче не само, че тя не се виждаше от тук - нямаше я! Стоях смаян от тази грозна картина и усетих хладината - не от напредващото време, а от ужасното чувство на безпомощност и представата за това какво се е случило тук. Да - знаех за наводненията в селото отатък пътя в Карловско - Богдан и Каравелово, но това, което виждах тук на живо ме стъписа. В тази глуха тишина изведнъж чух ръмженето на кучето. Бигълът беше застанал неподвижно и се взираше в нещо ниско долу по ската- нещо там мърдаше, нещо се движеше. През бинокъла успях да го видя - беше мъж с работни дрехи с лопата и се движеше успоредно на наклона около мястото където трябваше да е китната вила. Заспускахме се внимателно, тъй като тук светлината гаснеше по-бързо от високото и наближихме след десетина минути мястото на което го видяхме. Той също ни видя и се изправи вторачен в нас. Поздравих го той отвърна някак вяло и отпуснато. Погледнах склона над нас - имах чувството, че ще ме затисне всеки момент, беше мрачна и тягостна обстановка. Мъжът беше висок, с правилни черти, окалян, до него имаше чувал с няколко останали фиданки /или нещо иглолистно/ разсадни. Тогава видях, че и над нас има няколко реда вече засадени дръвчета. Седнахме да поговорим и не скрих учудването и горчивината от видяното - на какво се дължеше - бурите и пороите бяха променили тази гора превръщайки я в озъбени баири. Човекът ме гледаше унесено, докато не попитах за вилата, която бях виждал преди години десетина метра по-долу и от която нямаше и помен. А той ми разказа:
- Моя беше вилата. Имах пари - построих я над селото /махалата явно/. А имах пари защото бях първи в дърводобива тук. Уж добре, уж видях свят, деца изучих, а то ...голяма поръчка за дърва и аз - давай по този баир над нас, че няма време...та се намери време - дойде бурята, дойде пороя и всичко се смъкна...връз къщата...а мама вътре спи тая нощ. Няма я къщата, няма я мама, няма нищо вече. Търсихме, търсихме, ровихме и спасители и пожарникари...няма я мама вече!
Не ми стана добре и исках нещо да попитам, ама се овладях. Той продължи:
- Та от тоз ден идвам, от сутрин до вечер, садя дръвчетата, целия склон ще насадя аз пак, дано мама си дойде, а пък ако е останала долу - корените да я намерят и прегърнат...Божее - явно сълзите му бяха свършили, та само отпусна глава!
Не исках да стоя там вече, умората ми отмина, пожелах му приятен ден и тръгнахме надолу. Усещах мравучките по гърба си и тутакси потърсих шишето с вода. Подминах завоя и продължих още десетина минути преди първата къща. Всъщност калния поток не беше достигнал къщите - просто беше се подпрял над високо скала на дере и затиснал пространството под нея. Това не ми направи особено впечатление, защото бях изтръпнал от чутото преди малко. В началото на калдаръмената уличка на стара пейка от два обелени букови трупа видях стара женица, облечена в черна жилетка, забрадка и обута в гумени галоши. Беше се подпряла на самоделно бастунче или кривачка и ни гледаше. Поздравих я с прегракнал глас и понеже изпитвах нужда да поседна се настаних до нея. След като задоволих любопитството й кой съм, от къде съм, накъде отивам и защо й споделих видяното преди малко нагоре по пътеката. Жената помълча, после погледна нагоре, отмести поглед и се загледа напред в някакъв храст. И рече:
- Да така е. Ама предната вечер слезнах тук в долната къща, та горе във вилата не е имало никой! Кой му е казал на сина ми, че съм била там - не зная. И от тогава ме търси там и сади дръвчета. След малко ще си дойде, ще си се приберем - сготвила съм и съм му включила бойлера да се окъпе. Да му е добре. Утре сутрин ще ме прегърне, ще рече „Хайде майко до довечера“, ще вземе храната и ще тръгна пак нагоре. Таз страшна гора му взе акъла...горкото ми дете...
Късно вечерта се добрахме до отбивката на подбалканския път, дойде моя човек, взе ме и се намерихме на софрата. Чакахме утрото за да откриваме лова...ама нещо не ми се ходеше вече по високото, но здраве да е - няма да живеем вечно!
28.04.2023 г. Анелин
Плевен
Коментар