Tweet
ПРЕДПЛАТЕНАТА СЪДБА
Много пъти съм се потапял в предловните вечери - де с приятели, де сам - приготвям такъмите - патрондаши, патрони,ножове, пушка, обувки, дрехи, сухоежбинка, термос...Това е тих чар пред камината ни и се размечтавам за ловните трепети, кучешкия лай, загадъчния шум на нещо,което се приближава! В самия ловен ден нещата естествено се развиват в по-друг порядък, но това не пречи на вечерния трепет! Та и таз вечер тъй - малко преди Коледа, в готовност за едно еуфорично приключение в ранната сутрин. Което и става - тръгвам с приятел с неголям джип, натоварени като за двуседмичен лагер.Това ми докарва малко постна предистория - на едното рамо и ръка е всичкия този багаж, който мъкна, а със свободната ръка отключвам, отварям и затварям и заключвам внимателно и тихо вратите, светкам, гася лампите по стълбището и т.н.! На всичкото отгоре придвижването е с едното рамо напред, защото и стълбището е от тесните...Нищо - това не е проблем вече и се забравя, когато гумите заскърцват по снега в леденото утро.Сняг и бяла чистота е навсякъде, а извън купето е и предполагам голям студ, но вътре сме весели и благословени.Излизаме от града и пред нас лъсва бяла осветена ивица на ново натрупал сняг по пътя, ала какво е това, което ще ни стъжни настроението - машината бодро преодолява километри към заветната ловна хижица в подножието на величествен баир и над малко селце. По едно време се кротваме там и докато другите се събират, ние подхващаме ловните лакърдии с такива, като нас пристигнали отнейде си. Обаче времето отведнъж се стопля, като, че ли преминаването от зима към лято се извършва в няколкото минути - студът отпуска, а над селцето с е появява далечна синева - изгревът. Това донякъде е добре - колко добре,предстои да разберем, но сме с подозрителни погледи и не сваляме топлите шуби дори когато тръгваме по пусиите, които не са близо, не защото не може да се стигне с джиповете по принцип, а защото е натрупал доста сняг и не ни се почва с буксуването, дърпането и ремонтите в ранни зори...Та бием пътя и леко полека започваме да накатаваме топлите шуби в раниците, после шапките, поларите и застанали вече по заветните места - лекичко обратното упражнение с дрехите -топло, топло ама при изгрев не е чак такава жега особено преди Божик! Първата гонка преминава вяло - кучетата трудно преминават през дълбокия сняг, няма пресни дири, обзема те едно такова спокойствие, като при медитация и само ако някой кроковец изграчи над главата се поразмърдваш. Времето наистина отпуска,когато слънцето се опълчва насреща ни и се чуват капки от стопен сняг, което,ако продължи вещае мокрене...та предната вечерна идилия не е това за което си си представял, особено по обратния път за да се местим на друго място. Другото място е за новата гонка и моят маршрут минава покрай стара къща в гората с почистено място, което би трябвало да е двор в чиято среда се е изправило като призрак кафеникаво теле и зорко следи движенията ми, после идва ред и на дребен трицветен мъник с предполагаеми родители дакел и питбул! Малкият тир ме облайва известно време, но явно движението ми не представлява заплаха и той се задоволява със затихващо лаене. Някъде в прозорчето проблясва светлинка -намирам се в тъмен дол, дето кога огрява слънце, Господ знае - вижда се силует и толкоз - аз отминавам имота и влизам отново в гората. Трябва да се отбележи една доста неприятна грешка от моя страна - предвиждайки затопляне и киша неразумно съм сменил хубавите обувки с гумените ботуши...голяма грешка.Продължавам изкачването към втората пусия, която се оказва в същия дълбок дол в чието начало е и старата къща, а освен, че е със северно изложение това място е и с изключителната привилегия и през лятото да е прохладно защото тук слънце никога не огрява. Та в началото на втория час обиколките ми около един пън почти приключват и аз решавам да се смиля над измръзналите си крака като се изпикая върху носовете на ботушите...но това е едно друго приключение.
Пътьом оглеждах дирите по пресния сняг и установих, че най-вероятно в района има млад елен...е или кошута, и тези дири бяха непосредствено зад старата къща и на пръв поглед доста пресни...животното,като че ли бе минало току пред мен. Но темата е диво прасе и ако съзрях елен естествено нямаше и да се сетя за пушката, а по-скоро за смартфона, като се надявах да попълня колекцията си с хубави кадри. Обаче след поредната порция студ и естественото обезводняване приложено върху ботушите се обезкуражих - нещо повече, поради липса на каквото и да движение или шумове се нагласих да събера сухи паднали клечки и с помоща на ветроупорна запалка и предвидливо нарязана вътрешна гума от колело, до внеса топлина около мен - малък хубав и стегнат огън, при което шансовете да дойде дивеч се изравняваха с непоникналата трева.Обаче нещата се пораздвижиха - по ската пред мен из тръните се чу далечен лай на гончета - при това звукът се усилваше и със скромния си опит предположих, че дивеча обект на преследване се носи право към мене - не защото нямаше други възможности, а просто пътеката минаваше до мен. Изоставих мислите за огъня, наежих се и хладнокръвно зачаках.Единственото, което ме притесняваше беше лекото потрепване в хълбоците ми - не от напрежение, а от прокрадващ се студ, но се траеше. Врявата се засили и явно каквото и да беше това същество не се притесняваше особено от преследвачите си,което пък ги караше още по-злобно да му се нахвърлят, но явно спазвайки прилично разстояние. И ето, че ги видях - първом на чистото се показаха две гончета, които стръвно лаеха и когато едното ме видя явно придоби кураж и отново се впусна в гъстото само миг преди да излети обратно. Напрежението стигна до облаците, когато черна маса излезе от тръните и се закова на място. Зяпнах през оптиката, пръста ми се дръпна от спусъка и свалих оръжието. Не беше нито елен, нито дива свиня, познатите му контури ме слисаха...и вместо грухтене или ръмжене съществото проблея...беше едър пръч, който като ме видя заприпка насам, като към спасител...както и кучетата. Пръчът беше черен с малко кафяво,вити рога и дълга брада, което беше нищо без страхотната воня, която се носеше като невидим ореол около него! Разгоних кучетата, докато вонята стоеше смирено зад гърба ми и за когото бях спасител...мили Боже, щяха да ме спукат от смях другите. В това време нейде от мрачния дол се чу женски вик - не за помощ, а по-скоро ядосано - жена някаква кълнеше ловните кучета и мамеше пръча. Той също чу и се понесе надолу!
Е такова не бе ми се случвало...мина гонач, разказах му, той знаеше, защото бе видял следите и въобще не бързаше:„Нищо не могат да му направят кучетата - не му е за сефте да ги мотае...хитро животно е и вироглаво, ако не те е видял е щял да обикаля наоколо и ако имало някакъв дивеч вече е изчезнал, ама и Петрана не го затваря в ловните дни, колко пъти й казваме“ - рече човека и каза да слизаме надолу - следи от дивеч нямало,а и е хубаво да се посъберем около масата - празник иде! Гоначът обаче продължи по билото, а аз потеглих по обратния път...по следите на пръча...Когато стигнах къщата видях висока кокалеста женица с черна забрадка и вълнена пола, която носеше дърва с плетена торба - цедило му викат. Дървата бяха нарязани и подредени под стрехата на един навес, а през портичката от дървени излъскани от времето летви се подаваше главата на смелия козел, който мъмлеше нещо неразбираемо за мен. Женицата стъпваше бавно и внимателно за да не се подхлъзне, поохкваше на всяка втора крачка, а като стигнеше вратата на това което трябваше да е стая в къщата, сваляше цедилото и изсипваше дървата.Краката ми освен мокри бяха и позатоплени от ходенето, та спрях при нея и я заприказвах. Тя се зарадва ама истински, лицето засия, сините й очи се ококориха, а бръчиците се сгъстиха и свиха някъде под забрадката. Тя ме покани вътре извинявайки се, че не било много за пред хора, ама....! Влязох в ниската стаичка и така ме лъхна топлината на старата готварска печка и дъхът на дървените греди и ламперия, че колената ми омекнаха. Баба Петрана изслуша с широка усмивка историята ми отпреди час и махна с ръка - всеки път така ставало, ама аз не съм знаел. Побъбрихме малко:
- Какво правиш тук сама, не те ли е страх - попитах.
- От какво - отвърна спокойно и с усмивка - на кого съм му притрябвала, какво имам, че да ме е страх...един козел, две кози, едно теле, кокошки, куче и тази стара къща с плевнята - от какво да ме е страх!
и после, явно жадна за приказки поразказва:
- Веке шест години живея сама,стареца заспа в една такава зима. С мъка живееше и той и аз - той беше с един крак, беше паднал лошо от дърво, напук се сви, млъкна и си отиде за месец - уж да не ме мъчи и мене и децата - бива ли такова нещо ама, а де! Трябваше да отида при децата - едното в чужбина, другото оттатък Балкана - ама не бива -тази къща купихме с дядото с наши си пари и като тръгна...къде да ида - все ще съм чужда. Иначе аз не съм от този край, имам хора в полето - полендачка съм,но те измряха, децата им почти не ме познават...а пък и така направиха, че нищо не ми оставиха от мама и тате...та де да ида...може ама тук кой да остане! Така ми дойде живота - какво да се оплаквам - имах семейство - две деца отгледах,едно погребах - тя жената е така - хем работиш, хем къща въртиш, хем си все виновна, хем да слугуваш...ама какво да правиш - съдба женска!
От сините очи се подаде сълзица, но не пое по страните й, а там си остана, погледът се взираше в малкото квадратно прозорче и като, че ли забрави за мене...но не би - докато ми разказваше пред мене се беше появила калена паничка с надробен хляб, топло мляко и чинийка с мед. Само ги разбърках и изядох. Излязох и за няколко минути пренесох дървата до вратницата - отваряш и вземаш - не мръзнеш в ноща да ходиш до плевника...
- Що го правиш, бе човек - докато да изляза и ти пренесе всичко ейй! - радостно рече баба Петрана гледайки ококорено прилежно наредените дръвца. Взех си раницата и пушката и се загледах в чудноватото куче, чиято предница завиваше от към ъгъла на външната стена, а задницата изоставаше!
Рекох й:
- Аз имам две дъщери - и двете вече не са при нас в къщи, а полетяха по своите си пътища...не искам да останат сами някога напред след години, когато няма да имат вече родители и при кого да дойдат, не искам да робуват, искам да живеят достойно и когато имат нужда, да се появи някой който да им помогне ей тъй случайно, поне за миг, за час, за ден...така,както ти живееш жено - бъди благословена и много мерси за попарата - какво ме накара да излея тази тирада - де да знам, но чух зад себе си дрезгавият й глас:
- Няма да живеят лошо децата ти щом имат такива родители!
Бях позакъснял за сбирката на ловната дружинка, бяха се попритеснили другите...голям смях беше с тоя пръч...и вечерта седях отново пред камината в къщи, тя грееше, а пукотът на горящите дърва като,че ли беше някакъв дрезгав шепот идващ от нейде далече и отиващ в бъдещето.
16.12.2022 Анелин
Плевен
Много пъти съм се потапял в предловните вечери - де с приятели, де сам - приготвям такъмите - патрондаши, патрони,ножове, пушка, обувки, дрехи, сухоежбинка, термос...Това е тих чар пред камината ни и се размечтавам за ловните трепети, кучешкия лай, загадъчния шум на нещо,което се приближава! В самия ловен ден нещата естествено се развиват в по-друг порядък, но това не пречи на вечерния трепет! Та и таз вечер тъй - малко преди Коледа, в готовност за едно еуфорично приключение в ранната сутрин. Което и става - тръгвам с приятел с неголям джип, натоварени като за двуседмичен лагер.Това ми докарва малко постна предистория - на едното рамо и ръка е всичкия този багаж, който мъкна, а със свободната ръка отключвам, отварям и затварям и заключвам внимателно и тихо вратите, светкам, гася лампите по стълбището и т.н.! На всичкото отгоре придвижването е с едното рамо напред, защото и стълбището е от тесните...Нищо - това не е проблем вече и се забравя, когато гумите заскърцват по снега в леденото утро.Сняг и бяла чистота е навсякъде, а извън купето е и предполагам голям студ, но вътре сме весели и благословени.Излизаме от града и пред нас лъсва бяла осветена ивица на ново натрупал сняг по пътя, ала какво е това, което ще ни стъжни настроението - машината бодро преодолява километри към заветната ловна хижица в подножието на величествен баир и над малко селце. По едно време се кротваме там и докато другите се събират, ние подхващаме ловните лакърдии с такива, като нас пристигнали отнейде си. Обаче времето отведнъж се стопля, като, че ли преминаването от зима към лято се извършва в няколкото минути - студът отпуска, а над селцето с е появява далечна синева - изгревът. Това донякъде е добре - колко добре,предстои да разберем, но сме с подозрителни погледи и не сваляме топлите шуби дори когато тръгваме по пусиите, които не са близо, не защото не може да се стигне с джиповете по принцип, а защото е натрупал доста сняг и не ни се почва с буксуването, дърпането и ремонтите в ранни зори...Та бием пътя и леко полека започваме да накатаваме топлите шуби в раниците, после шапките, поларите и застанали вече по заветните места - лекичко обратното упражнение с дрехите -топло, топло ама при изгрев не е чак такава жега особено преди Божик! Първата гонка преминава вяло - кучетата трудно преминават през дълбокия сняг, няма пресни дири, обзема те едно такова спокойствие, като при медитация и само ако някой кроковец изграчи над главата се поразмърдваш. Времето наистина отпуска,когато слънцето се опълчва насреща ни и се чуват капки от стопен сняг, което,ако продължи вещае мокрене...та предната вечерна идилия не е това за което си си представял, особено по обратния път за да се местим на друго място. Другото място е за новата гонка и моят маршрут минава покрай стара къща в гората с почистено място, което би трябвало да е двор в чиято среда се е изправило като призрак кафеникаво теле и зорко следи движенията ми, после идва ред и на дребен трицветен мъник с предполагаеми родители дакел и питбул! Малкият тир ме облайва известно време, но явно движението ми не представлява заплаха и той се задоволява със затихващо лаене. Някъде в прозорчето проблясва светлинка -намирам се в тъмен дол, дето кога огрява слънце, Господ знае - вижда се силует и толкоз - аз отминавам имота и влизам отново в гората. Трябва да се отбележи една доста неприятна грешка от моя страна - предвиждайки затопляне и киша неразумно съм сменил хубавите обувки с гумените ботуши...голяма грешка.Продължавам изкачването към втората пусия, която се оказва в същия дълбок дол в чието начало е и старата къща, а освен, че е със северно изложение това място е и с изключителната привилегия и през лятото да е прохладно защото тук слънце никога не огрява. Та в началото на втория час обиколките ми около един пън почти приключват и аз решавам да се смиля над измръзналите си крака като се изпикая върху носовете на ботушите...но това е едно друго приключение.
Пътьом оглеждах дирите по пресния сняг и установих, че най-вероятно в района има млад елен...е или кошута, и тези дири бяха непосредствено зад старата къща и на пръв поглед доста пресни...животното,като че ли бе минало току пред мен. Но темата е диво прасе и ако съзрях елен естествено нямаше и да се сетя за пушката, а по-скоро за смартфона, като се надявах да попълня колекцията си с хубави кадри. Обаче след поредната порция студ и естественото обезводняване приложено върху ботушите се обезкуражих - нещо повече, поради липса на каквото и да движение или шумове се нагласих да събера сухи паднали клечки и с помоща на ветроупорна запалка и предвидливо нарязана вътрешна гума от колело, до внеса топлина около мен - малък хубав и стегнат огън, при което шансовете да дойде дивеч се изравняваха с непоникналата трева.Обаче нещата се пораздвижиха - по ската пред мен из тръните се чу далечен лай на гончета - при това звукът се усилваше и със скромния си опит предположих, че дивеча обект на преследване се носи право към мене - не защото нямаше други възможности, а просто пътеката минаваше до мен. Изоставих мислите за огъня, наежих се и хладнокръвно зачаках.Единственото, което ме притесняваше беше лекото потрепване в хълбоците ми - не от напрежение, а от прокрадващ се студ, но се траеше. Врявата се засили и явно каквото и да беше това същество не се притесняваше особено от преследвачите си,което пък ги караше още по-злобно да му се нахвърлят, но явно спазвайки прилично разстояние. И ето, че ги видях - първом на чистото се показаха две гончета, които стръвно лаеха и когато едното ме видя явно придоби кураж и отново се впусна в гъстото само миг преди да излети обратно. Напрежението стигна до облаците, когато черна маса излезе от тръните и се закова на място. Зяпнах през оптиката, пръста ми се дръпна от спусъка и свалих оръжието. Не беше нито елен, нито дива свиня, познатите му контури ме слисаха...и вместо грухтене или ръмжене съществото проблея...беше едър пръч, който като ме видя заприпка насам, като към спасител...както и кучетата. Пръчът беше черен с малко кафяво,вити рога и дълга брада, което беше нищо без страхотната воня, която се носеше като невидим ореол около него! Разгоних кучетата, докато вонята стоеше смирено зад гърба ми и за когото бях спасител...мили Боже, щяха да ме спукат от смях другите. В това време нейде от мрачния дол се чу женски вик - не за помощ, а по-скоро ядосано - жена някаква кълнеше ловните кучета и мамеше пръча. Той също чу и се понесе надолу!
Е такова не бе ми се случвало...мина гонач, разказах му, той знаеше, защото бе видял следите и въобще не бързаше:„Нищо не могат да му направят кучетата - не му е за сефте да ги мотае...хитро животно е и вироглаво, ако не те е видял е щял да обикаля наоколо и ако имало някакъв дивеч вече е изчезнал, ама и Петрана не го затваря в ловните дни, колко пъти й казваме“ - рече човека и каза да слизаме надолу - следи от дивеч нямало,а и е хубаво да се посъберем около масата - празник иде! Гоначът обаче продължи по билото, а аз потеглих по обратния път...по следите на пръча...Когато стигнах къщата видях висока кокалеста женица с черна забрадка и вълнена пола, която носеше дърва с плетена торба - цедило му викат. Дървата бяха нарязани и подредени под стрехата на един навес, а през портичката от дървени излъскани от времето летви се подаваше главата на смелия козел, който мъмлеше нещо неразбираемо за мен. Женицата стъпваше бавно и внимателно за да не се подхлъзне, поохкваше на всяка втора крачка, а като стигнеше вратата на това което трябваше да е стая в къщата, сваляше цедилото и изсипваше дървата.Краката ми освен мокри бяха и позатоплени от ходенето, та спрях при нея и я заприказвах. Тя се зарадва ама истински, лицето засия, сините й очи се ококориха, а бръчиците се сгъстиха и свиха някъде под забрадката. Тя ме покани вътре извинявайки се, че не било много за пред хора, ама....! Влязох в ниската стаичка и така ме лъхна топлината на старата готварска печка и дъхът на дървените греди и ламперия, че колената ми омекнаха. Баба Петрана изслуша с широка усмивка историята ми отпреди час и махна с ръка - всеки път така ставало, ама аз не съм знаел. Побъбрихме малко:
- Какво правиш тук сама, не те ли е страх - попитах.
- От какво - отвърна спокойно и с усмивка - на кого съм му притрябвала, какво имам, че да ме е страх...един козел, две кози, едно теле, кокошки, куче и тази стара къща с плевнята - от какво да ме е страх!
и после, явно жадна за приказки поразказва:
- Веке шест години живея сама,стареца заспа в една такава зима. С мъка живееше и той и аз - той беше с един крак, беше паднал лошо от дърво, напук се сви, млъкна и си отиде за месец - уж да не ме мъчи и мене и децата - бива ли такова нещо ама, а де! Трябваше да отида при децата - едното в чужбина, другото оттатък Балкана - ама не бива -тази къща купихме с дядото с наши си пари и като тръгна...къде да ида - все ще съм чужда. Иначе аз не съм от този край, имам хора в полето - полендачка съм,но те измряха, децата им почти не ме познават...а пък и така направиха, че нищо не ми оставиха от мама и тате...та де да ида...може ама тук кой да остане! Така ми дойде живота - какво да се оплаквам - имах семейство - две деца отгледах,едно погребах - тя жената е така - хем работиш, хем къща въртиш, хем си все виновна, хем да слугуваш...ама какво да правиш - съдба женска!
От сините очи се подаде сълзица, но не пое по страните й, а там си остана, погледът се взираше в малкото квадратно прозорче и като, че ли забрави за мене...но не би - докато ми разказваше пред мене се беше появила калена паничка с надробен хляб, топло мляко и чинийка с мед. Само ги разбърках и изядох. Излязох и за няколко минути пренесох дървата до вратницата - отваряш и вземаш - не мръзнеш в ноща да ходиш до плевника...
- Що го правиш, бе човек - докато да изляза и ти пренесе всичко ейй! - радостно рече баба Петрана гледайки ококорено прилежно наредените дръвца. Взех си раницата и пушката и се загледах в чудноватото куче, чиято предница завиваше от към ъгъла на външната стена, а задницата изоставаше!
Рекох й:
- Аз имам две дъщери - и двете вече не са при нас в къщи, а полетяха по своите си пътища...не искам да останат сами някога напред след години, когато няма да имат вече родители и при кого да дойдат, не искам да робуват, искам да живеят достойно и когато имат нужда, да се появи някой който да им помогне ей тъй случайно, поне за миг, за час, за ден...така,както ти живееш жено - бъди благословена и много мерси за попарата - какво ме накара да излея тази тирада - де да знам, но чух зад себе си дрезгавият й глас:
- Няма да живеят лошо децата ти щом имат такива родители!
Бях позакъснял за сбирката на ловната дружинка, бяха се попритеснили другите...голям смях беше с тоя пръч...и вечерта седях отново пред камината в къщи, тя грееше, а пукотът на горящите дърва като,че ли беше някакъв дрезгав шепот идващ от нейде далече и отиващ в бъдещето.
16.12.2022 Анелин
Плевен