Tweet
ОБИКНОВЕНИ ИСТИНИ
Гледаше с унес как торпедото на тойотата поглъща снежния път, държейки двете дири на минала преди време кола. Мощния джип без никакво усилие преодоляваше наклона на водещ към едно непосещавано от него ловно стопанство, за което получи добри отзиви от приятел. Когато се обади, заявиха, че към момента нямат групи, но и единичен гост винаги е добре дошъл и можеха да му предложат качествено обслужване и отличен трофей! За човек издигнал се от обикновен механизатор - тракторист в залязващото на време ТКЗС, до крупен земеделец, къде по щастливо стечение на обстоятелства, къде поради лош нрав и естествена стиснатост и подозрителност, Мойно беше успял. Знаеше, че хората и от неговото село и от общинските и държавни служби го презират, презираше ги и той и винаги се стремеше да покаже превъзходството на парите си. Както и сега - щом нямат групи и много работа - ще го посрещнат тези, ами как! И добър трофей ще вземе и евтино ще плати - тези пазарлъци ги можеше. Иначе ловът не му беше страст от времето - просто по някаква случайност в редките си срещи със себеподобни, които при сбирките си изтъкваха своите хобита, докато той беше свикнал едиствено на работа и пестеливост. И от всички споделяния най-евтино му излизаше това - ловът и трофеите. Имаше някакви планове за кралски лов в Испания, за сафари в Африка, но като чу за парите, които иначе можеха да минат за неговите джобни, реагира ядосано - къде ще троши пара за това - ми то и тук у нас си го имаше...и доста по-евтино щеше да излезе с пазарлъка. Та купи хубава пушка - клас, постави скъпа оптика, даде на един оръжейник да му я простреля, похвали се на една две сбирки с нея. Обаче питаха за какво я ползва, та няма как - започна да похожда на лов. Ходеше на платен лов в стопанства, където не се налагаше много много да демонстрира собственото си ниско ниво на социално общуване и с величествено мълчание приемаше похвали, когато все пак улучеше дивеч. Така се сдоби и с някой и друг трофей, после купи няколко и обогати една стая в този стил. В нея имаше още голяма камина /аман от толкова дърва да я затопли/, дълга масивна дъбова маса и две не по-малко масивни пейки, украси с носии, аплици със свещи и прочее неща аранжирани от специален човек...този мошеник, който не стига, че го обра, ами после искаше и да го съди, че не му беше изплатил цялата сума.
От време на време хвърляше по някой поглед в страни в гората не за да търси животни, а за да прецени грубо колко би изкарал ако закупеше такава гора - старите дъбове със сигурност струваха много - масив разкроен на талпи беше цена, която го устройваше. Вече в сумрака, стилизираните светлини на фаровете осветиха ловния дом, който грееше в привечерна феерия от отиващото си студено слънце над остър хребет пред него. Прие го лично собственика, за когото не бе чул нищо, но веднага реши, че може и да е тарикат - иначе разтропан и запознат мъж като сухия и слаб човек, какво щеше да прави в тези гори!
От своя страна този който се представи като Георги - сухия, слаб на вид човек с пъргави движения се ръкува с Мойно, а друг едър нискочел мъж дойде и се опита с вежлив тон да разбере кой е багажа и го понесе из вътрешността. Сградата лъхаше на онази неподправена топлина от старата дървена ламперия по стените и част от тавана, тук-там скърцащото дюшеме и едновремешния стил пред блещукаща камина с полуобла масивна маса и кожени фотьойли пред нея! Мойно изслуша със заострено внимание представянето на местното стопанство и условията, които предлагаха. После двамата с Георги седнаха на добре наредена трапеза на вечеря в която дори подозрителния поглед на земеделеца се умили - народната кухня!
Георги без никакво притеснение разказваше разни интересни случки от гостуванията на различни по пол, възраст и националност хора. Той можеше да обрисува всичко много точно, но и обогатено с местен диалект, което придаваше своеборазна атмосфера на обстановката. Но вътрешно Георги имаше известно притеснение - човекът изпратил Мойно на този лов, му се обади преди две вечери и го предупреди да внимава
: „Ще ти плати ама със зор и ще се пазари, като циганин за пералня“, но Георги прие, защото идеше криза и всеки лев, бе добре дошъл. А екземплярът отпреде му беше червендалест, възедър мъж с подозрителен поглед и при други обстоятелства за всяка крива негова усмивка щеше да иска пари от другите. Естествено непринуден и неприятен тип. Със сигурност имаше пари, със сигурност обичаше да взема и със сигурност не обичаше да дава. А това го дразнеше. Опитваше се да прехвърли доброто си настроение и прекрасен спомен от предишните гости в предния ден - немско семейство ловци, които успяха да отстрелят страхотен глиган с невероятен трофей, който мръзнеше цял все още във фризера.
В разговорът уточняваха подробности - къде ще се ловува на следващия ден, на какво - Мойно наблегна на глиган, понеже не се предлагаше сега елен, като допълнително можеше да стреля и на хищник. Когато прехвърли третата ракия си рече, че е време за сън понеже именно сега можеше да се отпусне и някой лев да замине в предварителните уговорки. Заспа в уютната топла стая, а при всеки вой от дълбокото му хъркане малкото куче, което обикаляше из коридора се присвиваше уплашено, докато шарената котка успя да се провре и се измъкна през открехнатата врата на мазата.
Утрото дойде мъгливо, а това не беше добър признак за трофеен лов - но след обилната закуска Мойно с благ поглед взе куфара с карабината и излезе гордо изпъчен пред сградата. Тъкмо в този момент пред него спря малък джип и Георги му махна да се качва.
Пътят се виеше нагоре по високото, но от мъглата не можеше да се разгледа добре наоколо. Гъсти тъмни сенки от околните дъбове и бори обгръщаха прозорците на возилото, а снегът създаваше феерия, като че ли малката кола плуваше в тази млечна пелена. Отбиха след остър завой и тихо поеха по стръмна пътека, като в края й излязоха на равно място, доколкото можеше да се види в мъглата. Георги спря и тихо заговори:
- Ще се качим на чакало...дано се вдигне тази мъгла по-скоро...отсреща има хранилка - сутрин рано идва голям глиган, иначе едва на смрачаване ще се появи стадо! Ама тази мъгла - лош късмет - погледна Мойно, който слушаше задъхан от вървенето.
Мойно не каза нищо - на ум проклинаше и мъглата и късмета си - ако се проточеше работата два-три дена...язък! После попита:
- А на гонка - не може ли?
- Може - отговори Георги уклончиво -...ще се обадя на хората да се организират и да прогонят една местност малко по-долу! Ама за трофейно животно - само с много късмет...- „То па един късмет“ си помисли, но замълча и погледна въпросително другия! Онзи сви рамене някак си примирено и се съгласи. Качиха се тихо на чакалото и зачакаха да се вдигне мъглата. Наоколо се чуваха разни звуци, които Георги разпознаваше безпогрешно, но Мойно не им обръщаше внимание - ако изобщо слушаше. Водачът беше готов да се обзаложи, че голямото животно е идвало до хранилката и със сигурност щяха да отидат да видят, но сега той си мълчеше, защото в мъглата звуците се разнасяха много по-ясно. Изведнъж подскочи - телефона на Мойно изпищя невъзможно силно, че чак подсмърчащия му собственик вдигна вежди и се опули. Докато го намери и извади от някой си джоб мина време. После се вгледа продължително за да разпознае повикващия и едва тогава с няколко неуспешни движения го отвори. Уж говореше приглушено, но това бе накарало всичко живо наоколо да изчезне поне за един ден от местноста. Но Мойно говореше - кой да натовари зърно от склада, къде да го закарат, да се преведат пари веднага и още и още. Когато все пак свърши, Георги стана и заслиза казвайки тихо: „Хайде“. И Мойно заслиза пъшкайки и пуфтейки, а долу вече потри доволно ръце и рече:
- Потръгна работата братко - ще има бизнес....ха така! Ти си ми на късмета - ако и свърши търговията така - абе ще ти пратя зърно за добитъка.
Георги го водеше към хранилката стискайки зъби за да не изригне. Онзи обаче отзад не спираше да ломоти и вече бе приключил с тихия глас. Около хранилката имаше и пресни следи и но не и на голямо животно - това извика усмивка - следите на големия глиган мръзнещ във фризера бяха от онзи ден, когато успяха да го отстрелят. Георги ги посочи и въздъхна артистично. Мойно се загледа пулейки се разбиращо и сви рамена примирено. Спряха в малък заслон, където Георги свали раницата и извади термос с топъл чай примесен с пчелен мед и пресни закуски. Постави ги на малката масичка и излезе да се обади на двама от помощниците. Разговора продължи като че ли повече от нужното. На влизане обратно Мойно го чу как каза, че госта има неотложна работа и трабва да направят възможното да намерят трофей. Това искаше и Мойно - да си тръгне по-бързо и да се захване с търговията - хич не му беше до лов вече. Ала Георги едва удържа гневния си изблик - земеделеца беше успял да глътне всичките закуски и изливаше последните врели капки чай в на вид бездънната пропаст дето приличаше на уста...няма как завъртя се обратно псувайки наум, ноо...клиента си е клиент!
Мъглата се пораздигна в следобеда. Имаха не повече от два часа да пробват успешен лов, но шанса си отиваше с всяка минута. Минаха сърни, заек прехвърли, в далечината притичаха два лопатара. Ловците бяха се разположили на ниско било на хълм, който под него преминаваше в сравнително чисто плато, зад него имаше обрасъл дол, а след това вървеше рядка гора. Видимоста не беше от най-добрите, но все пак позволяваше изстрел. Георги тихичко обясняваше възможностите в отделните направления за най-чист изстрел, но усещаше, че госта го слуша с половин ухо и дори, че двете му очи почти не мръдваха от дисплея на телефона. Но вече нямаше яд - просто внимаваше в поведението си да не раздразни вече видимо бързащия Мойно! Някъде далеч се чу кучешки лай и глухи викове на гоначи. Водача го бутна и Мойно зяпна в едно от направленията. Като че ли нищо не помръдваше в гората, но проследявайки пръста му улови движение. Отсреща в рядката гора се движеха животни - бяха диви прасета - пет или шест носейки се в тръст с вдигнати опашки. Всичките се клатеха в еднакъв ритъм преодолявайки лекия наклон. Мойно вдигна оръжието и започна да ги търси в оптическия мерник. Георги също ги оглеждаше после промълви: „Третото - това е голям нерез“! Мойно успя да ги види за секунда в окуляра и в стремежа си да не мърда се напрегна и спря дъха си. После движен от някакви смътни познания накара с дебелия си груб показалец спусъка да отиде назад. Изстрела сепна гората и докато ехото се върна всичко бе свършило. Прасетата липсваха вече, а да се чака повече тук беше безсмислено.
- Ударих ли? - запъхтян попита стрелеца.
- Не съм сигурен - мисля, че имаше попадение - с бодър и гладен глас отвърна Георги, хилейки се вътрешно. За десетина минути стигнаха на мястото където бяха животните - тогава дойдоха и две кучета, който познавайки стопанина си се заувъртаха, а после продължиха по следите на групата. А по снега имаше кръв - капки, които се учестяваха по дирите.
- Ейй господине, улучил си, браво. Това е чернодробна кръв - няма да иде далеч - рече Георги ходейки бавно и някак странно влачейки крака...
Продължаваха по дирите още около половин час - през долчинки, скатове и равни места - Мойно така и не гледаше вече надолу - просто ходеше пъхтейки и потейки се, като наум попържваше всичко това, но стискаше зъби! По едно време Георги извика напред и някой му отговори. Слязоха по мрак в стръмно дере, а пред тях имаше двама от служителите - единият беше познатият му вече нискочел индивид, а другия - по-слаб и мургав, които пушеха и говореха тихо. И те бяха изморени като че ли! Единия рече:
- Здраво яко животно - доста е минало!
До тях се въртяха двете кучета, но не проявяваха особен интерес към тъмната купчина - когато Мойно пристъпи към нея различи огромен глиган, паднал в каша от замръзваща кал, окъпан в кръв по главата и с ограмни глиги. Остана почти равнодушен от смазващата го умора, но прие поздравленията и се ухили за няколкото снимки с трофея! После помоли Георги да си тръгнат, а другите двама бодро приеха да разфасоват животното и го отнесат. Щеше да отнеме време и това време беше след полунощ. Мойно не обърна внимание и на това, че след десетина метра излязоха на сравнително чист път поутъпкан от гуми с дълбок грайфер, който за няколко минути ги доведе до джипчето.
Вечеряха набързо, земеделеца се прибра и заспа, като пребит! Не чу идването на трактора с убитото животно, нито глухата разправия около разтоварването му.
На сутринта се пробуди, но болките от треската го накараха да се изправи леко и с болезнени гримаси. Едва се свлече по стълбите в общата стая, където Георги, бе готов с прясно, ароматно кафе, а млада женица сервираше закуската. Но Мойно сръбна кафето набързо и рече, че трябва да тръгва - търговията го зовеше, изслуша как ще си получи трофея и Георги му показа чифта бивни, които, както му каза са свалили едва сега сутринта. После внимателно изгледа как домакина ги измери и сравни с каталог - сребърен медал - разкошен комплект - това чуваше Мойно, но притеснено очакваше сметката! Наложи се да изслуша увертюрата и директно премина към епилога. Е, имаше известна нагласа и сумата не го изненада много на фона на видяното и направеното измерване. Плати набързо и остави адрес за изпращане на оформения на подходяща плочка чифт бивни. Спускайки се по пътят наобратно само веднъж си помисли: „Лесно ги изкарват парите тука - но фураж за без пари няма да им дам...абе можеше и трампа на направим ама....“!
Когато тойотата се скри в завоите, Георги се върна в антрето, премина през коридора и надникна в кухнята. Двамата работници - единият беше нискочел, закусваха тихо, но спряха и го погледнаха въпросително!
- Днес трябва да го оправите! Внимателно със свалянето на зъбите, че немците са много наблюдателни и да не се изложим да го повредим - после отиде и огледа празна туба все още неизмита от някаква кръв останала от месото за готвене. Взе я и я напълни с топла вода. - Някави проблеми имаше ли?
- Не - отвърна някой от двамата!
После Георги се качи в кабинета си, отвори чекмедже в старинен шкаф и постави внимателно трофея в картонена кутийка, после постави кутийката при подредени още осем такива кутийки - всичките пълни с хубави трофеи, и с надписи за данните. Знаеше историята на всеки един, тъй като почти всичките беше добил сам!
гр. Плевен Анелин
07.04.2020 г.
Гледаше с унес как торпедото на тойотата поглъща снежния път, държейки двете дири на минала преди време кола. Мощния джип без никакво усилие преодоляваше наклона на водещ към едно непосещавано от него ловно стопанство, за което получи добри отзиви от приятел. Когато се обади, заявиха, че към момента нямат групи, но и единичен гост винаги е добре дошъл и можеха да му предложат качествено обслужване и отличен трофей! За човек издигнал се от обикновен механизатор - тракторист в залязващото на време ТКЗС, до крупен земеделец, къде по щастливо стечение на обстоятелства, къде поради лош нрав и естествена стиснатост и подозрителност, Мойно беше успял. Знаеше, че хората и от неговото село и от общинските и държавни служби го презират, презираше ги и той и винаги се стремеше да покаже превъзходството на парите си. Както и сега - щом нямат групи и много работа - ще го посрещнат тези, ами как! И добър трофей ще вземе и евтино ще плати - тези пазарлъци ги можеше. Иначе ловът не му беше страст от времето - просто по някаква случайност в редките си срещи със себеподобни, които при сбирките си изтъкваха своите хобита, докато той беше свикнал едиствено на работа и пестеливост. И от всички споделяния най-евтино му излизаше това - ловът и трофеите. Имаше някакви планове за кралски лов в Испания, за сафари в Африка, но като чу за парите, които иначе можеха да минат за неговите джобни, реагира ядосано - къде ще троши пара за това - ми то и тук у нас си го имаше...и доста по-евтино щеше да излезе с пазарлъка. Та купи хубава пушка - клас, постави скъпа оптика, даде на един оръжейник да му я простреля, похвали се на една две сбирки с нея. Обаче питаха за какво я ползва, та няма как - започна да похожда на лов. Ходеше на платен лов в стопанства, където не се налагаше много много да демонстрира собственото си ниско ниво на социално общуване и с величествено мълчание приемаше похвали, когато все пак улучеше дивеч. Така се сдоби и с някой и друг трофей, после купи няколко и обогати една стая в този стил. В нея имаше още голяма камина /аман от толкова дърва да я затопли/, дълга масивна дъбова маса и две не по-малко масивни пейки, украси с носии, аплици със свещи и прочее неща аранжирани от специален човек...този мошеник, който не стига, че го обра, ами после искаше и да го съди, че не му беше изплатил цялата сума.
От време на време хвърляше по някой поглед в страни в гората не за да търси животни, а за да прецени грубо колко би изкарал ако закупеше такава гора - старите дъбове със сигурност струваха много - масив разкроен на талпи беше цена, която го устройваше. Вече в сумрака, стилизираните светлини на фаровете осветиха ловния дом, който грееше в привечерна феерия от отиващото си студено слънце над остър хребет пред него. Прие го лично собственика, за когото не бе чул нищо, но веднага реши, че може и да е тарикат - иначе разтропан и запознат мъж като сухия и слаб човек, какво щеше да прави в тези гори!
От своя страна този който се представи като Георги - сухия, слаб на вид човек с пъргави движения се ръкува с Мойно, а друг едър нискочел мъж дойде и се опита с вежлив тон да разбере кой е багажа и го понесе из вътрешността. Сградата лъхаше на онази неподправена топлина от старата дървена ламперия по стените и част от тавана, тук-там скърцащото дюшеме и едновремешния стил пред блещукаща камина с полуобла масивна маса и кожени фотьойли пред нея! Мойно изслуша със заострено внимание представянето на местното стопанство и условията, които предлагаха. После двамата с Георги седнаха на добре наредена трапеза на вечеря в която дори подозрителния поглед на земеделеца се умили - народната кухня!
Георги без никакво притеснение разказваше разни интересни случки от гостуванията на различни по пол, възраст и националност хора. Той можеше да обрисува всичко много точно, но и обогатено с местен диалект, което придаваше своеборазна атмосфера на обстановката. Но вътрешно Георги имаше известно притеснение - човекът изпратил Мойно на този лов, му се обади преди две вечери и го предупреди да внимава
: „Ще ти плати ама със зор и ще се пазари, като циганин за пералня“, но Георги прие, защото идеше криза и всеки лев, бе добре дошъл. А екземплярът отпреде му беше червендалест, възедър мъж с подозрителен поглед и при други обстоятелства за всяка крива негова усмивка щеше да иска пари от другите. Естествено непринуден и неприятен тип. Със сигурност имаше пари, със сигурност обичаше да взема и със сигурност не обичаше да дава. А това го дразнеше. Опитваше се да прехвърли доброто си настроение и прекрасен спомен от предишните гости в предния ден - немско семейство ловци, които успяха да отстрелят страхотен глиган с невероятен трофей, който мръзнеше цял все още във фризера.
В разговорът уточняваха подробности - къде ще се ловува на следващия ден, на какво - Мойно наблегна на глиган, понеже не се предлагаше сега елен, като допълнително можеше да стреля и на хищник. Когато прехвърли третата ракия си рече, че е време за сън понеже именно сега можеше да се отпусне и някой лев да замине в предварителните уговорки. Заспа в уютната топла стая, а при всеки вой от дълбокото му хъркане малкото куче, което обикаляше из коридора се присвиваше уплашено, докато шарената котка успя да се провре и се измъкна през открехнатата врата на мазата.
Утрото дойде мъгливо, а това не беше добър признак за трофеен лов - но след обилната закуска Мойно с благ поглед взе куфара с карабината и излезе гордо изпъчен пред сградата. Тъкмо в този момент пред него спря малък джип и Георги му махна да се качва.
Пътят се виеше нагоре по високото, но от мъглата не можеше да се разгледа добре наоколо. Гъсти тъмни сенки от околните дъбове и бори обгръщаха прозорците на возилото, а снегът създаваше феерия, като че ли малката кола плуваше в тази млечна пелена. Отбиха след остър завой и тихо поеха по стръмна пътека, като в края й излязоха на равно място, доколкото можеше да се види в мъглата. Георги спря и тихо заговори:
- Ще се качим на чакало...дано се вдигне тази мъгла по-скоро...отсреща има хранилка - сутрин рано идва голям глиган, иначе едва на смрачаване ще се появи стадо! Ама тази мъгла - лош късмет - погледна Мойно, който слушаше задъхан от вървенето.
Мойно не каза нищо - на ум проклинаше и мъглата и късмета си - ако се проточеше работата два-три дена...язък! После попита:
- А на гонка - не може ли?
- Може - отговори Георги уклончиво -...ще се обадя на хората да се организират и да прогонят една местност малко по-долу! Ама за трофейно животно - само с много късмет...- „То па един късмет“ си помисли, но замълча и погледна въпросително другия! Онзи сви рамене някак си примирено и се съгласи. Качиха се тихо на чакалото и зачакаха да се вдигне мъглата. Наоколо се чуваха разни звуци, които Георги разпознаваше безпогрешно, но Мойно не им обръщаше внимание - ако изобщо слушаше. Водачът беше готов да се обзаложи, че голямото животно е идвало до хранилката и със сигурност щяха да отидат да видят, но сега той си мълчеше, защото в мъглата звуците се разнасяха много по-ясно. Изведнъж подскочи - телефона на Мойно изпищя невъзможно силно, че чак подсмърчащия му собственик вдигна вежди и се опули. Докато го намери и извади от някой си джоб мина време. После се вгледа продължително за да разпознае повикващия и едва тогава с няколко неуспешни движения го отвори. Уж говореше приглушено, но това бе накарало всичко живо наоколо да изчезне поне за един ден от местноста. Но Мойно говореше - кой да натовари зърно от склада, къде да го закарат, да се преведат пари веднага и още и още. Когато все пак свърши, Георги стана и заслиза казвайки тихо: „Хайде“. И Мойно заслиза пъшкайки и пуфтейки, а долу вече потри доволно ръце и рече:
- Потръгна работата братко - ще има бизнес....ха така! Ти си ми на късмета - ако и свърши търговията така - абе ще ти пратя зърно за добитъка.
Георги го водеше към хранилката стискайки зъби за да не изригне. Онзи обаче отзад не спираше да ломоти и вече бе приключил с тихия глас. Около хранилката имаше и пресни следи и но не и на голямо животно - това извика усмивка - следите на големия глиган мръзнещ във фризера бяха от онзи ден, когато успяха да го отстрелят. Георги ги посочи и въздъхна артистично. Мойно се загледа пулейки се разбиращо и сви рамена примирено. Спряха в малък заслон, където Георги свали раницата и извади термос с топъл чай примесен с пчелен мед и пресни закуски. Постави ги на малката масичка и излезе да се обади на двама от помощниците. Разговора продължи като че ли повече от нужното. На влизане обратно Мойно го чу как каза, че госта има неотложна работа и трабва да направят възможното да намерят трофей. Това искаше и Мойно - да си тръгне по-бързо и да се захване с търговията - хич не му беше до лов вече. Ала Георги едва удържа гневния си изблик - земеделеца беше успял да глътне всичките закуски и изливаше последните врели капки чай в на вид бездънната пропаст дето приличаше на уста...няма как завъртя се обратно псувайки наум, ноо...клиента си е клиент!
Мъглата се пораздигна в следобеда. Имаха не повече от два часа да пробват успешен лов, но шанса си отиваше с всяка минута. Минаха сърни, заек прехвърли, в далечината притичаха два лопатара. Ловците бяха се разположили на ниско било на хълм, който под него преминаваше в сравнително чисто плато, зад него имаше обрасъл дол, а след това вървеше рядка гора. Видимоста не беше от най-добрите, но все пак позволяваше изстрел. Георги тихичко обясняваше възможностите в отделните направления за най-чист изстрел, но усещаше, че госта го слуша с половин ухо и дори, че двете му очи почти не мръдваха от дисплея на телефона. Но вече нямаше яд - просто внимаваше в поведението си да не раздразни вече видимо бързащия Мойно! Някъде далеч се чу кучешки лай и глухи викове на гоначи. Водача го бутна и Мойно зяпна в едно от направленията. Като че ли нищо не помръдваше в гората, но проследявайки пръста му улови движение. Отсреща в рядката гора се движеха животни - бяха диви прасета - пет или шест носейки се в тръст с вдигнати опашки. Всичките се клатеха в еднакъв ритъм преодолявайки лекия наклон. Мойно вдигна оръжието и започна да ги търси в оптическия мерник. Георги също ги оглеждаше после промълви: „Третото - това е голям нерез“! Мойно успя да ги види за секунда в окуляра и в стремежа си да не мърда се напрегна и спря дъха си. После движен от някакви смътни познания накара с дебелия си груб показалец спусъка да отиде назад. Изстрела сепна гората и докато ехото се върна всичко бе свършило. Прасетата липсваха вече, а да се чака повече тук беше безсмислено.
- Ударих ли? - запъхтян попита стрелеца.
- Не съм сигурен - мисля, че имаше попадение - с бодър и гладен глас отвърна Георги, хилейки се вътрешно. За десетина минути стигнаха на мястото където бяха животните - тогава дойдоха и две кучета, който познавайки стопанина си се заувъртаха, а после продължиха по следите на групата. А по снега имаше кръв - капки, които се учестяваха по дирите.
- Ейй господине, улучил си, браво. Това е чернодробна кръв - няма да иде далеч - рече Георги ходейки бавно и някак странно влачейки крака...
Продължаваха по дирите още около половин час - през долчинки, скатове и равни места - Мойно така и не гледаше вече надолу - просто ходеше пъхтейки и потейки се, като наум попържваше всичко това, но стискаше зъби! По едно време Георги извика напред и някой му отговори. Слязоха по мрак в стръмно дере, а пред тях имаше двама от служителите - единият беше познатият му вече нискочел индивид, а другия - по-слаб и мургав, които пушеха и говореха тихо. И те бяха изморени като че ли! Единия рече:
- Здраво яко животно - доста е минало!
До тях се въртяха двете кучета, но не проявяваха особен интерес към тъмната купчина - когато Мойно пристъпи към нея различи огромен глиган, паднал в каша от замръзваща кал, окъпан в кръв по главата и с ограмни глиги. Остана почти равнодушен от смазващата го умора, но прие поздравленията и се ухили за няколкото снимки с трофея! После помоли Георги да си тръгнат, а другите двама бодро приеха да разфасоват животното и го отнесат. Щеше да отнеме време и това време беше след полунощ. Мойно не обърна внимание и на това, че след десетина метра излязоха на сравнително чист път поутъпкан от гуми с дълбок грайфер, който за няколко минути ги доведе до джипчето.
Вечеряха набързо, земеделеца се прибра и заспа, като пребит! Не чу идването на трактора с убитото животно, нито глухата разправия около разтоварването му.
На сутринта се пробуди, но болките от треската го накараха да се изправи леко и с болезнени гримаси. Едва се свлече по стълбите в общата стая, където Георги, бе готов с прясно, ароматно кафе, а млада женица сервираше закуската. Но Мойно сръбна кафето набързо и рече, че трябва да тръгва - търговията го зовеше, изслуша как ще си получи трофея и Георги му показа чифта бивни, които, както му каза са свалили едва сега сутринта. После внимателно изгледа как домакина ги измери и сравни с каталог - сребърен медал - разкошен комплект - това чуваше Мойно, но притеснено очакваше сметката! Наложи се да изслуша увертюрата и директно премина към епилога. Е, имаше известна нагласа и сумата не го изненада много на фона на видяното и направеното измерване. Плати набързо и остави адрес за изпращане на оформения на подходяща плочка чифт бивни. Спускайки се по пътят наобратно само веднъж си помисли: „Лесно ги изкарват парите тука - но фураж за без пари няма да им дам...абе можеше и трампа на направим ама....“!
Когато тойотата се скри в завоите, Георги се върна в антрето, премина през коридора и надникна в кухнята. Двамата работници - единият беше нискочел, закусваха тихо, но спряха и го погледнаха въпросително!
- Днес трябва да го оправите! Внимателно със свалянето на зъбите, че немците са много наблюдателни и да не се изложим да го повредим - после отиде и огледа празна туба все още неизмита от някаква кръв останала от месото за готвене. Взе я и я напълни с топла вода. - Някави проблеми имаше ли?
- Не - отвърна някой от двамата!
После Георги се качи в кабинета си, отвори чекмедже в старинен шкаф и постави внимателно трофея в картонена кутийка, после постави кутийката при подредени още осем такива кутийки - всичките пълни с хубави трофеи, и с надписи за данните. Знаеше историята на всеки един, тъй като почти всичките беше добил сам!
гр. Плевен Анелин
07.04.2020 г.
Коментар