Tweet
С ПУШКА И БРЪСНАЧ
Когато идвах сутрин на лов в Балкана , се отбивах първом до бръснарничката му. Още в пет , в тъмното отвън малкия салон , ако това беше спретнатата стаичка , грееше с два аплика и малък полюлей. От към стената на къщичката топлината извираше от старинна висока печка , чийто емайлиран кюнец преминаваше над цялото помещение. Той беше облечен в карирана бархетна риза закопчана до горе , със снежно бяла престилка , безупречен тънък мустак и леко надменна физиономия. Не знам защо хванах този адет , ама сядах преди да потеглим и той ме обръсваше и ако се налагаше – подстригваше. Това ми удоволствие отнемаше около час. Подобно на всеки бръснар , безпроблемно ме бе преценил що за човек съм и с характерната за планинците пестеливост в думите ме подпитваше или разказваше на порции някоя своя история. Бай Тонко беше стара школа – сух човек , останал със своята гордост и спомени датиращи от времето преди войната , та до днешни дни. Основател на бръснарската задруга в района , той беше легендата допирал бръснач до лицето на не един знатен велможа , с потайнствено влияние и неразгадаеми възможности. Но бай Тонко беше и ловец – и въпреки , че отдавна не го бях съзирал в дружинката , всички си го знаехме като колегата с бръснача. Като казах влияние – веднъж ми показа стария си Щаер модел 95 – бойна карабина още от началото на миналия век с праволинеен затвор. Как беше успял да я оправи за ловно оръжие…въпрос на влияние! Ала на два пъти в ранната утрин в бръснарничката , за мое учудване ме изпреварваше друг ловец – Петко Завоя –защо ли…за да се обръсне и той като мен предполагам. Но процеса при него беше друг: Бай Тонко в пълно мълчание премяташе престилката около врата на Завоя , после джуркаше сапуна в алуминиева паничка , сваляше парната кърпа от насветляното лице на клиента и го сапунисваше обилно. Вземаше бръснача и го вдигаше пред очите му , като ръката му замираше като каменна. И отново в гробно мълчание извършваше тази древна операция…Завоя вадеше монета и си отиваше и сядах аз. При мен обаче вървяха приказки , докато веднъж не го попитах – защо не идваш на лов бе човек. Той приседна и рече : „Защото помислиха , че съм излъгал…и до там бях с ловът!”. Пробвах го да ми поразкаже , ала не рачи. Понякога вадеше щаера и аз му се любувах гледайки омагьосан древните му форми и мазното плъзгане на затвора и спусъка. От оръжието освен древност лъхаше и мощ – нямаше зверче в планината , което би устояло на неговата сила. Едва успях да разбера , че именно Завоя бил рекъл преди време , че бай Тонко стрелял на елен отблизо и не го улучил с карабината , пък животното стояло като за снимка – Завоя го гледал от съседната пусия и после рекъл , че е време бай Тонко да се откаже от лова, че да не направи беля...такива работи. Последния път когато влязох в бръснарничката беше хладно , а навън снегът - до коляно. Светеше , а бръснаря бе седнал оклюмано на тежкия кожен стол и се вглеждаше в огледалото пред себе си…после ме погледна , усмихна се уморено и вдигна ръка пред лицето си – държеше бръснача , но ръката му трепереше. И после рече тихо : „Днес ще ги биеш небръснат!”. Бая ме уплаши и веднага го почнах , а той продължи „ Днес е събота – в понеделник ще има пенсия – туй чакам!” Подскочих – „Колко пари ти трябват бе човек?” и се бръкнах. Погледна ме плахо и кимна отрицателно.
В следващата събота снегът отново беше понатрупал , салончето обаче не светеше – а предния ден го бяха изпратили – от вътре на вратата имаше некрологче , и си светнах да го прочета. Преди лова го почетохме с мълчание и свалени шапки , а в края му ме намери кварталното полицайче и рече ,че бай Тонко ми е оставил нещо. Беше малка бележка с която ми завещаваше щаера. За следващия лов вече бях с него. Друго си беше с това старо оръжие – може и да не бях гръмвал с него , но ми носеше успокоение и сигурност. Но слука така и нямах – то никой не прокопса – снегът беше голям и нямаше много движение на животни. По обед при мен дойде Петко Завоя и рече : „Я ела с тая пушка да видим нещо! „! Стигнахме до едно рътче над дълбоко дере , а отсреща се издигаше висока могила. Застанахме на сравнително открито място и Завоя ми показа една тънка ивичка в снега преминаваща косо на могилата : „Пътека е !” ми рече. Някъде там имаше каменна стена – като отсечен камък беше , но трябваше да се вгледаш , защото отгоре бе хванала сняг , а отдолу продължаваше тук там с мъх. „И колко е разстоянието от тук до там според тебе?” ме попита. Аз се имам за стрелец и въпроса му ме поразсмя: „Ами около стотина метра въздушно са !” – отвърнах. Завоя ми посочи към камъка: „Ето там беше елена , а Тонко тук – е защо го не уцели той –а? Я хайде ти гръмни да видим!”. Свалих карабината и с малко угризение се прицелих в камъка определяйки мислено височината на животното – и с цялото си същество поех изстрела , резкия , силен и плътен звук от разстоянието на един век че и повече , силния тласък в рамото…и дори успях да възприема моменталния пукот на тежкия куршум и разхвърчалите се парчета от мъх…! Отидохме за около половин час на това място и го огледах – куршума беше ударил точно в точката в която се мерех. Завоя рече : „Не биваше да се обижда Тонко – времето си казва своето и бях прав като му рекох – Стига веке , беля мож да стане!”. В това време огледах мястото на удара – куршума беше сцепил камъка в мястото на удара и беше образувал ямка…ала друга ямка не се виждаше. Поразрових навсякъде и я намерих – почти на разстояние една вдигната ръка! „Ето го неговия изстрел! Наистина е високо! Ама чак пък толкова …Какво е било животното Петко?”, „Елен – голям мъжкар , верно не го доогледах , ама голямо добиче – красиво животно – как няма да го улучи ?”. Аз приседнах малко и се замислих – планинци хора , казаната дума за тях е нещо много важно! Живота им ги беше приучил да запазят достойнството си и като внимават с всяка дума. И му отвърнах : „Не е искал да го убие – пуснал го е , иначе не може да има друга причина”! Завоя дълго се вторачваше в мен после се обърна тихо и тръгна.
Следобеда преди тръгване бях седнал в кръчмичката и говорех с председателя – разказах му случката. По едно време влезе Петко Завоя с жена си – тя беше блага жена с черна забрадка , черно вълнено палто и гумени лачени ботуши. В ръка държеше черна мушамяна пазарска чанта от която се подаваха вощенички завити във вестник . Завоя си купи цигари , мина покрай нас , спря се и без да ни погледне рече :”Ще се извинявам – така е дошло…” – аз и не разбрах какво има в предвид. Ала председателя рече: „Малко диви хора сме си тук ний – Тонко едва дочака пенсията, та тогава се спомина – да имат неговите хора пари да го погребат…да не им тежи , а Петко сега отива на деветини…какво ще му се извинява – нали са братя”!
Анелин
Когато идвах сутрин на лов в Балкана , се отбивах първом до бръснарничката му. Още в пет , в тъмното отвън малкия салон , ако това беше спретнатата стаичка , грееше с два аплика и малък полюлей. От към стената на къщичката топлината извираше от старинна висока печка , чийто емайлиран кюнец преминаваше над цялото помещение. Той беше облечен в карирана бархетна риза закопчана до горе , със снежно бяла престилка , безупречен тънък мустак и леко надменна физиономия. Не знам защо хванах този адет , ама сядах преди да потеглим и той ме обръсваше и ако се налагаше – подстригваше. Това ми удоволствие отнемаше около час. Подобно на всеки бръснар , безпроблемно ме бе преценил що за човек съм и с характерната за планинците пестеливост в думите ме подпитваше или разказваше на порции някоя своя история. Бай Тонко беше стара школа – сух човек , останал със своята гордост и спомени датиращи от времето преди войната , та до днешни дни. Основател на бръснарската задруга в района , той беше легендата допирал бръснач до лицето на не един знатен велможа , с потайнствено влияние и неразгадаеми възможности. Но бай Тонко беше и ловец – и въпреки , че отдавна не го бях съзирал в дружинката , всички си го знаехме като колегата с бръснача. Като казах влияние – веднъж ми показа стария си Щаер модел 95 – бойна карабина още от началото на миналия век с праволинеен затвор. Как беше успял да я оправи за ловно оръжие…въпрос на влияние! Ала на два пъти в ранната утрин в бръснарничката , за мое учудване ме изпреварваше друг ловец – Петко Завоя –защо ли…за да се обръсне и той като мен предполагам. Но процеса при него беше друг: Бай Тонко в пълно мълчание премяташе престилката около врата на Завоя , после джуркаше сапуна в алуминиева паничка , сваляше парната кърпа от насветляното лице на клиента и го сапунисваше обилно. Вземаше бръснача и го вдигаше пред очите му , като ръката му замираше като каменна. И отново в гробно мълчание извършваше тази древна операция…Завоя вадеше монета и си отиваше и сядах аз. При мен обаче вървяха приказки , докато веднъж не го попитах – защо не идваш на лов бе човек. Той приседна и рече : „Защото помислиха , че съм излъгал…и до там бях с ловът!”. Пробвах го да ми поразкаже , ала не рачи. Понякога вадеше щаера и аз му се любувах гледайки омагьосан древните му форми и мазното плъзгане на затвора и спусъка. От оръжието освен древност лъхаше и мощ – нямаше зверче в планината , което би устояло на неговата сила. Едва успях да разбера , че именно Завоя бил рекъл преди време , че бай Тонко стрелял на елен отблизо и не го улучил с карабината , пък животното стояло като за снимка – Завоя го гледал от съседната пусия и после рекъл , че е време бай Тонко да се откаже от лова, че да не направи беля...такива работи. Последния път когато влязох в бръснарничката беше хладно , а навън снегът - до коляно. Светеше , а бръснаря бе седнал оклюмано на тежкия кожен стол и се вглеждаше в огледалото пред себе си…после ме погледна , усмихна се уморено и вдигна ръка пред лицето си – държеше бръснача , но ръката му трепереше. И после рече тихо : „Днес ще ги биеш небръснат!”. Бая ме уплаши и веднага го почнах , а той продължи „ Днес е събота – в понеделник ще има пенсия – туй чакам!” Подскочих – „Колко пари ти трябват бе човек?” и се бръкнах. Погледна ме плахо и кимна отрицателно.
В следващата събота снегът отново беше понатрупал , салончето обаче не светеше – а предния ден го бяха изпратили – от вътре на вратата имаше некрологче , и си светнах да го прочета. Преди лова го почетохме с мълчание и свалени шапки , а в края му ме намери кварталното полицайче и рече ,че бай Тонко ми е оставил нещо. Беше малка бележка с която ми завещаваше щаера. За следващия лов вече бях с него. Друго си беше с това старо оръжие – може и да не бях гръмвал с него , но ми носеше успокоение и сигурност. Но слука така и нямах – то никой не прокопса – снегът беше голям и нямаше много движение на животни. По обед при мен дойде Петко Завоя и рече : „Я ела с тая пушка да видим нещо! „! Стигнахме до едно рътче над дълбоко дере , а отсреща се издигаше висока могила. Застанахме на сравнително открито място и Завоя ми показа една тънка ивичка в снега преминаваща косо на могилата : „Пътека е !” ми рече. Някъде там имаше каменна стена – като отсечен камък беше , но трябваше да се вгледаш , защото отгоре бе хванала сняг , а отдолу продължаваше тук там с мъх. „И колко е разстоянието от тук до там според тебе?” ме попита. Аз се имам за стрелец и въпроса му ме поразсмя: „Ами около стотина метра въздушно са !” – отвърнах. Завоя ми посочи към камъка: „Ето там беше елена , а Тонко тук – е защо го не уцели той –а? Я хайде ти гръмни да видим!”. Свалих карабината и с малко угризение се прицелих в камъка определяйки мислено височината на животното – и с цялото си същество поех изстрела , резкия , силен и плътен звук от разстоянието на един век че и повече , силния тласък в рамото…и дори успях да възприема моменталния пукот на тежкия куршум и разхвърчалите се парчета от мъх…! Отидохме за около половин час на това място и го огледах – куршума беше ударил точно в точката в която се мерех. Завоя рече : „Не биваше да се обижда Тонко – времето си казва своето и бях прав като му рекох – Стига веке , беля мож да стане!”. В това време огледах мястото на удара – куршума беше сцепил камъка в мястото на удара и беше образувал ямка…ала друга ямка не се виждаше. Поразрових навсякъде и я намерих – почти на разстояние една вдигната ръка! „Ето го неговия изстрел! Наистина е високо! Ама чак пък толкова …Какво е било животното Петко?”, „Елен – голям мъжкар , верно не го доогледах , ама голямо добиче – красиво животно – как няма да го улучи ?”. Аз приседнах малко и се замислих – планинци хора , казаната дума за тях е нещо много важно! Живота им ги беше приучил да запазят достойнството си и като внимават с всяка дума. И му отвърнах : „Не е искал да го убие – пуснал го е , иначе не може да има друга причина”! Завоя дълго се вторачваше в мен после се обърна тихо и тръгна.
Следобеда преди тръгване бях седнал в кръчмичката и говорех с председателя – разказах му случката. По едно време влезе Петко Завоя с жена си – тя беше блага жена с черна забрадка , черно вълнено палто и гумени лачени ботуши. В ръка държеше черна мушамяна пазарска чанта от която се подаваха вощенички завити във вестник . Завоя си купи цигари , мина покрай нас , спря се и без да ни погледне рече :”Ще се извинявам – така е дошло…” – аз и не разбрах какво има в предвид. Ала председателя рече: „Малко диви хора сме си тук ний – Тонко едва дочака пенсията, та тогава се спомина – да имат неговите хора пари да го погребат…да не им тежи , а Петко сега отива на деветини…какво ще му се извинява – нали са братя”!
Анелин
Като издадеш книгата с разказите ще искам една с автограф ... ако не щеш сам да я издаваш, аз ще я направя.
Коментар