Tweet
ВЯРНО СЪРЦЕ
В слънчев и топъл следобед на късната пролет вървя по алеята на градския парк леко вече уморен , попрегърбен от натоварения ден и с желание за хладно пиво в сенчесто бистро наблизо. Не чувам автомобилите , нито приказките на хората – съзнанието ми е отнесено по прелитащите градски гълъби наоколо. Едри миролюбиви птици – охранени и спокойни. Когато една двойка пикира към фонтана мислено свалям чифтето и повеждам с предварение. Това ми доставя много по-голямо удоволствие от гледките предлагани от околните поразголени тела и пози на младежта околовръст. В миг виждам красив , едър пойнтер който обикаля из тревата с изправена глава и се спирам. Това е красотата – едрото животно с плавни движения и резки завои прошарва територията. Млада дама му подвиква от време на време от дървена пейка , красавецът обръща глава и като , че ли я успокоява. По някое време изведнъж замръзва – най-невероятната гледка , която ме кара да чувам само пулса си. Живата статуя е насочила глава към малко храстче и като , че ли няма сила в света , която да го отклони от безмълвното му занимание. Нагазвам в тревата без да ме е еня кой и какво ще каже и когато стигам на два-три метра от кучето рязко му подвиквам : “Дай”! Като че ли това прекрасно животно бе живяло само за този миг – отведнъж се засилва и току под носа му се вдига гугутка – кучето почти успява да й скъси перата на опашката и продължава след нея известно време. После заковава и се обръща към мен с разочарован поглед :“Защо не стреляш бе калпазанин!”. Сценката предизвиква възклицание в група туристи , широка усмивка у мен , а дамата му подвиква засмяно : “Ей палячо – смешник такъв,я ела тук”. Пойнтера ме поглежда някак странно и отива при господарката си! Тези очи...връщат ме в годините...
Преди петнадесет години ми донесоха от една от последните застави мелезче – и от пръв поглед си личеше вълча кръв. Жив поглед , свито поведение /докато не помиришеше храна/ , едри лапи – вълчи апетит. Почти не лаеше , играеше много , ала в определен момент спираше , свъсваше уши и се покриваше някъде. Не го оставях да се налага – обикновено го вземах , стисках го в скута си , галех го и не му давах да се пробва да хапе. Но колкото и да го отучвах – винаги намираше чехлите ни и лягаше върху тях. На около година вече беше едър и формата на главата му постепенно придоби форми , които много напомняха най-страшния хищник в нашите гори. Всяваше респект в квартала само с поведението си – никога не излъчваше агресия , но другите кучета , а и хората разбираха езика на тялото му и някак естествено се дистанцираха при редовните ни разходки. Когато за първи път го изведох в полето / за да не ми се губи/ - целият трепереше , после пое въздух и се втурна да обикаля. Едва сега си дадох сметка , че е ловец , а не помощник – с едри скокове прекосяваше завидни разстояния и ускоряваше темпото. Когато стигна акациево поясче , изведнъж спря е така остана няколко мига. Просто исках да му извикам като на птичар , но той изведнъж се шмугна в периферния храсталак. Отвътре се чу гонитба и след секунда отвътре изхвръкна сив заек , който в началото се засили към мен – видя ме и рязко смени посоката към близките вили. Недалеч след него спринтираше кучето. Не можех да му се нарадвам – прекрасно силно животно , невероятен бяг и устременост. Даа – той се казваше Вълчо!
След година вече го водех на лов – без никакъв успех , на едрия дивеч , може би гонеше с другите кучета , но никой не го чу да лае по следа. Веднъж се случи така , че го видях как налетя на ранено прасе – прасето беше голямо – кучето – настървено до полуда и неопитно. Цял километър го носих разпрано до колите и после до лечебницата. Само здравият му организъм и родителските грижи в семейството ни го спасиха. И винаги онзи топъл ласкав поглед изпълнен с благодарност и благоговение. Вечер лягаше в краката ни до масата и не след дълго се унасяше и чувах тежкото му дишане. Винаги усещаше кога отиваме на лов в горите над Троян . И в края на един ловен сезон ...не се върна от гонката ! Обикаляхме , викахме , оставих дрехите си там откъдето бяхме тръгнали , но повече не го видях. По – нагоре имаше кошари и две нощи спах при бай Дино в малка схлупена стаичка , а през деня обикалях из целия балкан. Бай Дино ми каза , че е чул вълци...и не се доизказа...ходих и в тази посока , видях дирята на един , но нямаше и помен от Вълчо .Бай Дино беше саможив човек – вареше билки , пасеше кошери , молеше се на иконка – дървена , спукана и изтъркана от времето. Понякога си приказваше с отдавна починалите си в родата и после млъкваше.
Когато се прибрах в къщи – като че ли дете бях загубил.
Годините минаха – десет и повече. Естествено вече почти не помнех кучето и пътьом през Троян понякога спирах в подножието на висок дол и се качвах – рядко , но го правех до кошарите. Стареца беше жив и здрав – жилав човек пренебрегнал времето и усамотен в собствените си спомени. Каза ми , че пострадал от глутница – две агнета през февруари бяха отнесли и разкъсали една първескиня. Според него били много хитри били тези вълци и “много нахални бе...” . Веднага изразих готовност да му помогна още повече , че в мен изплува неясното чувство за отмъщение зародило се някъде назад във времето. На следващата седмица вече бях отново при стареца , добре оборудван и идейно подплатен. Предния ден бай Дино беше ходил и хвърлил примамка – мършоляк от умряло животно – примамката била вързана към дърво под изоставена колиба от която можеше да се чака и стреля спокойно. Когато стигнах колибата беше ранно утро. Настаних се удобно и зачаках. Виждах добре месото през бинокъла и като че ли беше пипано , но не се доближих . Мина лисица – доближи се , но веднага изчезна и отново тишината и покоя ме налегнаха. Почти задрямах към обед когато чух ,че нещо обикаля отвън – не мръднах много , колкото да прихвана карабината ! Отвън ясно се чу глухо ръмжене и всичко стихна. Изтръпнах. След около една вечност си позволих да огледам околността – нищо. Рекох си – халюцинирам вече. И тогава се сетих – не бях взел патрони ! Господи – но притеснението ми се стопи – в карабината имаше три патрона и се надявах , че ще са предостатъчни. Укорявайки се мислено , реших да постана и да се раздвижа и тогава видях насреща си досами примамката вълци – два ! Сиви сенки застанали до месото и вгледани в мен. След около още една вечност те леко се спуснаха настрани към недълбока долчина. Аз бях разкрит , примамката ненужна и въобще... Ловко се измъкнах от помещението , но не от там където бях влязъл , а напреки през една дупка и се затичах към едър пън в средата на поляната с идеята да прикладвам и ако двете животни минат през долчината и продължат по чистото право нагоре към боровия лес , поне да мога да опитам точен изстрел. Тъкмо стигнах на мястото , облегнах се и свалих предпазителя. Изведнъж откъм колибата чух тих шум – извърнах се с вдигнато към рамото ми оръжие и в прицела видях огромно рошаво животно , което ме налиташе на голяма скорост. Миг преди да натисна спусъка , гърлото ми изгъргори : “Вълчо”. Като че ли страшната физиономия някак си се промени , главата се повдигна ...частици от един миг. Тялото се претърколи и застина на няма и три крачки от мен. Продължавах да гледам конвулсиращото едро тяло и машинално презаредих. Когато всички свърши се наведох , взех изхвръкналия патрон и се приближих. Това страшилище беше моя Вълчо...мили боже , какъв звяр беше станал , но нищо не можеше да изтрие от паметта ми малката му муцунка и доверието с което се криеше в мен...Наведох се и погалих огромната топла глава , просълзих се и я взех в скута присядайки до него. Не помня колко съм стоял – после се вдигнах отидах да колибата и огледах. Вълци – хитри животни и още по-хитър Вълчо – двата са ме примамили да изляза , а той ме е чакал в засада ... дали ме беше познал – не, животните не помнят толкоз.
Ненадейно се появи бай Денко и се стъписа , когато видя бездиханното животно. Той знаеше цялата история за моето куче и без приказки разбра всичко. Отиде и започна да го разглежда. После каза , че ще трябва да донесем камъни и да го заровим. Докато свалях шубата си , стареца взе карабината и подуши дулото – рекох му : “Внимавай – пълна е!” и той я остави. Когато свършихме , седнахме до каменния гроб , помълчахме и аз отново напълних очите си със сълзи.
В слънчев и топъл следобед на късната пролет вървя по алеята на градския парк леко вече уморен , попрегърбен от натоварения ден и с желание за хладно пиво в сенчесто бистро наблизо. Не чувам автомобилите , нито приказките на хората – съзнанието ми е отнесено по прелитащите градски гълъби наоколо. Едри миролюбиви птици – охранени и спокойни. Когато една двойка пикира към фонтана мислено свалям чифтето и повеждам с предварение. Това ми доставя много по-голямо удоволствие от гледките предлагани от околните поразголени тела и пози на младежта околовръст. В миг виждам красив , едър пойнтер който обикаля из тревата с изправена глава и се спирам. Това е красотата – едрото животно с плавни движения и резки завои прошарва територията. Млада дама му подвиква от време на време от дървена пейка , красавецът обръща глава и като , че ли я успокоява. По някое време изведнъж замръзва – най-невероятната гледка , която ме кара да чувам само пулса си. Живата статуя е насочила глава към малко храстче и като , че ли няма сила в света , която да го отклони от безмълвното му занимание. Нагазвам в тревата без да ме е еня кой и какво ще каже и когато стигам на два-три метра от кучето рязко му подвиквам : “Дай”! Като че ли това прекрасно животно бе живяло само за този миг – отведнъж се засилва и току под носа му се вдига гугутка – кучето почти успява да й скъси перата на опашката и продължава след нея известно време. После заковава и се обръща към мен с разочарован поглед :“Защо не стреляш бе калпазанин!”. Сценката предизвиква възклицание в група туристи , широка усмивка у мен , а дамата му подвиква засмяно : “Ей палячо – смешник такъв,я ела тук”. Пойнтера ме поглежда някак странно и отива при господарката си! Тези очи...връщат ме в годините...
Преди петнадесет години ми донесоха от една от последните застави мелезче – и от пръв поглед си личеше вълча кръв. Жив поглед , свито поведение /докато не помиришеше храна/ , едри лапи – вълчи апетит. Почти не лаеше , играеше много , ала в определен момент спираше , свъсваше уши и се покриваше някъде. Не го оставях да се налага – обикновено го вземах , стисках го в скута си , галех го и не му давах да се пробва да хапе. Но колкото и да го отучвах – винаги намираше чехлите ни и лягаше върху тях. На около година вече беше едър и формата на главата му постепенно придоби форми , които много напомняха най-страшния хищник в нашите гори. Всяваше респект в квартала само с поведението си – никога не излъчваше агресия , но другите кучета , а и хората разбираха езика на тялото му и някак естествено се дистанцираха при редовните ни разходки. Когато за първи път го изведох в полето / за да не ми се губи/ - целият трепереше , после пое въздух и се втурна да обикаля. Едва сега си дадох сметка , че е ловец , а не помощник – с едри скокове прекосяваше завидни разстояния и ускоряваше темпото. Когато стигна акациево поясче , изведнъж спря е така остана няколко мига. Просто исках да му извикам като на птичар , но той изведнъж се шмугна в периферния храсталак. Отвътре се чу гонитба и след секунда отвътре изхвръкна сив заек , който в началото се засили към мен – видя ме и рязко смени посоката към близките вили. Недалеч след него спринтираше кучето. Не можех да му се нарадвам – прекрасно силно животно , невероятен бяг и устременост. Даа – той се казваше Вълчо!
След година вече го водех на лов – без никакъв успех , на едрия дивеч , може би гонеше с другите кучета , но никой не го чу да лае по следа. Веднъж се случи така , че го видях как налетя на ранено прасе – прасето беше голямо – кучето – настървено до полуда и неопитно. Цял километър го носих разпрано до колите и после до лечебницата. Само здравият му организъм и родителските грижи в семейството ни го спасиха. И винаги онзи топъл ласкав поглед изпълнен с благодарност и благоговение. Вечер лягаше в краката ни до масата и не след дълго се унасяше и чувах тежкото му дишане. Винаги усещаше кога отиваме на лов в горите над Троян . И в края на един ловен сезон ...не се върна от гонката ! Обикаляхме , викахме , оставих дрехите си там откъдето бяхме тръгнали , но повече не го видях. По – нагоре имаше кошари и две нощи спах при бай Дино в малка схлупена стаичка , а през деня обикалях из целия балкан. Бай Дино ми каза , че е чул вълци...и не се доизказа...ходих и в тази посока , видях дирята на един , но нямаше и помен от Вълчо .Бай Дино беше саможив човек – вареше билки , пасеше кошери , молеше се на иконка – дървена , спукана и изтъркана от времето. Понякога си приказваше с отдавна починалите си в родата и после млъкваше.
Когато се прибрах в къщи – като че ли дете бях загубил.
Годините минаха – десет и повече. Естествено вече почти не помнех кучето и пътьом през Троян понякога спирах в подножието на висок дол и се качвах – рядко , но го правех до кошарите. Стареца беше жив и здрав – жилав човек пренебрегнал времето и усамотен в собствените си спомени. Каза ми , че пострадал от глутница – две агнета през февруари бяха отнесли и разкъсали една първескиня. Според него били много хитри били тези вълци и “много нахални бе...” . Веднага изразих готовност да му помогна още повече , че в мен изплува неясното чувство за отмъщение зародило се някъде назад във времето. На следващата седмица вече бях отново при стареца , добре оборудван и идейно подплатен. Предния ден бай Дино беше ходил и хвърлил примамка – мършоляк от умряло животно – примамката била вързана към дърво под изоставена колиба от която можеше да се чака и стреля спокойно. Когато стигнах колибата беше ранно утро. Настаних се удобно и зачаках. Виждах добре месото през бинокъла и като че ли беше пипано , но не се доближих . Мина лисица – доближи се , но веднага изчезна и отново тишината и покоя ме налегнаха. Почти задрямах към обед когато чух ,че нещо обикаля отвън – не мръднах много , колкото да прихвана карабината ! Отвън ясно се чу глухо ръмжене и всичко стихна. Изтръпнах. След около една вечност си позволих да огледам околността – нищо. Рекох си – халюцинирам вече. И тогава се сетих – не бях взел патрони ! Господи – но притеснението ми се стопи – в карабината имаше три патрона и се надявах , че ще са предостатъчни. Укорявайки се мислено , реших да постана и да се раздвижа и тогава видях насреща си досами примамката вълци – два ! Сиви сенки застанали до месото и вгледани в мен. След около още една вечност те леко се спуснаха настрани към недълбока долчина. Аз бях разкрит , примамката ненужна и въобще... Ловко се измъкнах от помещението , но не от там където бях влязъл , а напреки през една дупка и се затичах към едър пън в средата на поляната с идеята да прикладвам и ако двете животни минат през долчината и продължат по чистото право нагоре към боровия лес , поне да мога да опитам точен изстрел. Тъкмо стигнах на мястото , облегнах се и свалих предпазителя. Изведнъж откъм колибата чух тих шум – извърнах се с вдигнато към рамото ми оръжие и в прицела видях огромно рошаво животно , което ме налиташе на голяма скорост. Миг преди да натисна спусъка , гърлото ми изгъргори : “Вълчо”. Като че ли страшната физиономия някак си се промени , главата се повдигна ...частици от един миг. Тялото се претърколи и застина на няма и три крачки от мен. Продължавах да гледам конвулсиращото едро тяло и машинално презаредих. Когато всички свърши се наведох , взех изхвръкналия патрон и се приближих. Това страшилище беше моя Вълчо...мили боже , какъв звяр беше станал , но нищо не можеше да изтрие от паметта ми малката му муцунка и доверието с което се криеше в мен...Наведох се и погалих огромната топла глава , просълзих се и я взех в скута присядайки до него. Не помня колко съм стоял – после се вдигнах отидах да колибата и огледах. Вълци – хитри животни и още по-хитър Вълчо – двата са ме примамили да изляза , а той ме е чакал в засада ... дали ме беше познал – не, животните не помнят толкоз.
Ненадейно се появи бай Денко и се стъписа , когато видя бездиханното животно. Той знаеше цялата история за моето куче и без приказки разбра всичко. Отиде и започна да го разглежда. После каза , че ще трябва да донесем камъни и да го заровим. Докато свалях шубата си , стареца взе карабината и подуши дулото – рекох му : “Внимавай – пълна е!” и той я остави. Когато свършихме , седнахме до каменния гроб , помълчахме и аз отново напълних очите си със сълзи.
- Не го мисли – диво животно е , а вече е бил и стар. Добре се е отървал – той сам си е избрал живота! Вече е свободен....май много те е обичал ?
- И аз не по-малко го обичах – отвръщам примирено !
- Познал те е със сърцето...и тогава сърцето е спряло само ... така те е запазило...
Усмихвам се тъжно... луд старец! После прибирам първия патрон в джоба си , вадя втория от пушката и после вадя...третия патрон !
- поклон ...
Коментар