Tweet
КАТО ГЕРОИТЕ
Плевен е известен с историческото си минало и един от големите му паметници е Панорамата. До нея на верен страж е издигната казарма и до преди едно десетилетие сутрешната тръба огласяше целия град , а мощните отговори на войската се чуваха навред. Зад двете забележителности има гориста долчина с път по средата към село Къшин , а северно над тази гъсто зелена лятос местност е равно поле. В един по-хладен следобед с друг ловджия разхождаме млади кученца по ивицата деляща горите от вилната зона и полето. Това е и разпускане след напрегнатата седмица и настройване за новия сезон. Човека е запознат детайлно със случилото се по време на Освобождението – битки , обсади , тактики и кротко ми обяснява подробностите.
“ Ето тук някъде се е състояла битката от ....не знам кой си ден...” – не давам много ухо на тези познания , а проследявам двете птичарчета и от време на време вдигам бинокъла. “. А ето тук сега ние ходим по костите на загинали руски войници – а преди минахме и по турските...” , което ме кара да подскоча и огледам почти ужасено. Никакви кости разбира се не се подават от земята , така че се усмихвам . Сигурно някъде наистина има останки , ненамерени и несъбрани , но определено не се виждат. Колегата посочва нейде на север в една междинка – акациево поясче в разорана предпазна ивица на житна нива. Насочвам бинокъла натам – където свършва ивичката и преди нивата има разстояние обрасло с ниска трева и съзирам някакво движение. Заек е – още не ни е видял , но се е изправил и наблюдава кучетата, после се снишава и се стопява в горичката. Малко след него оттам притичва фазанка с малки и тя на свой ред потърсва закрилата на лесчето. Тръгваме натам. Кучетата са още прекалено малки за да знаят какво да правят , но започват да се интересуват усилено от предложилите им се миризми. Когато пристигаме там и ние виждам доста утъпкана и добре оформена пътечка. “Явно много се ползва” – подхвърлям. Колегата се засмива някак тъжно и въздиша дълбоко: “Да много дивеч върви оттук – преди винаги вардех тук и никога не съм си ходил без нищо , ама вече...” и ми разказа следната история :
“ Преди време имах малка бретонка – Сиска. Невероятно кученце беше. Малка , миловидна , винаги в добро настроение , чевръста умница. Станеше ли дума за лов – не спеше , бе човек . Легнала до вратата и чака – цяла нощ будува , а на сутринта вече трепери. А пък каква фурия беше на полето...не се свършваше нейната сила. Любимка на всички ни , умница ми беше тя. А когато си бяхме в къщи – същинска домакиня – посрещаше гости , пазеше , с детето играеше – е това го най-обичаше. Дъщерята само я командореше : Донеси ми куклата Барби и Сиска отиваше , изравяше от кашона точната кукла и хайде..., после “донеси ми чаша , донеси ми туй , донеси онуй и гледачката тичаше безотказно. Имаше една голяма кукла – бяхме я кръстили “детето” и щерката най-обичаше да нарежда : “Донеси ми детето”. Куклата – два пъти по-голяма от Сиска , но моето героинче я нарамваше и пренасяше до щерката...Седим си ние пред блока , пием биричка таз пролет с комшията и изведнъж...викове , крясъци. Поглеждам нагоре и мяркам пламък на една от терасите. Уж ставаме да помогнем и едва тогава осъзнавам , че терасата е моята. Тичам горе , вратата отворена , пътьом прескачам жената и хлътвам към кухнята – ама огън – газта от бутилката ли що не разбрах. Близна ме огъня , но веднага се опитах да хвърля вода – стана , ама пушека ме блъвна и се задавих ...и ми мина през ума : Щерката – не я видях. Тръгнах към нейната стая , но се задавих , спънах се и паднах на самата врата. Изревах : “Детето...детето къде е детето...” , мярна ми се нещо покрай мен , но не видях добре и миг след това Сиска изскочи от там със силно скимтене. Носеше нещо по-голямо от нея ...с труд прегърнах опърленото снопче и с ужас видях , че е куклата. “Тук е детенцето – излизай веднага” чух жената да крещи от вратата – прегърнах Сиска , тя изпищя , но не я пуснах и я измъкнах. Пожара бързо го угасиха и след седмица вече бяхме оправили ама тя тази седмица... Кученцето беше опърлено лошо и дишаше тежко. Веднага я закарах при моя ветеринар , човека прави нещо там – превързва я , обезболителни и даваше и после я закарах долу в лечебницата ! Не си кривя душата , хората пипаха сериозно и повярвах , че има господ и щурачката ще се оправи. Ала на сутринта я намерили до отворения прозорец с муцунка на решетката – там към младото поле и горичката. Смелото й сърце не издържало. А ние в туй време сме оправяли из къщи и почти я бях забравил. Такива работи брат...питам се и досега дали имам вина за това , че така мъчително си отиде то и само от нас...а? Та тази пътечка ни беше любимо място – много дивеч минава оттук , малко по-нататък мъти и тази фазанка – не сме я пипали нея...а Сиска оставих тук отдолу , да ги слуша като минават ,като се люпят , като се гонят...и тя с гренадирите тук !”
Анелин
Плевен е известен с историческото си минало и един от големите му паметници е Панорамата. До нея на верен страж е издигната казарма и до преди едно десетилетие сутрешната тръба огласяше целия град , а мощните отговори на войската се чуваха навред. Зад двете забележителности има гориста долчина с път по средата към село Къшин , а северно над тази гъсто зелена лятос местност е равно поле. В един по-хладен следобед с друг ловджия разхождаме млади кученца по ивицата деляща горите от вилната зона и полето. Това е и разпускане след напрегнатата седмица и настройване за новия сезон. Човека е запознат детайлно със случилото се по време на Освобождението – битки , обсади , тактики и кротко ми обяснява подробностите.
“ Ето тук някъде се е състояла битката от ....не знам кой си ден...” – не давам много ухо на тези познания , а проследявам двете птичарчета и от време на време вдигам бинокъла. “. А ето тук сега ние ходим по костите на загинали руски войници – а преди минахме и по турските...” , което ме кара да подскоча и огледам почти ужасено. Никакви кости разбира се не се подават от земята , така че се усмихвам . Сигурно някъде наистина има останки , ненамерени и несъбрани , но определено не се виждат. Колегата посочва нейде на север в една междинка – акациево поясче в разорана предпазна ивица на житна нива. Насочвам бинокъла натам – където свършва ивичката и преди нивата има разстояние обрасло с ниска трева и съзирам някакво движение. Заек е – още не ни е видял , но се е изправил и наблюдава кучетата, после се снишава и се стопява в горичката. Малко след него оттам притичва фазанка с малки и тя на свой ред потърсва закрилата на лесчето. Тръгваме натам. Кучетата са още прекалено малки за да знаят какво да правят , но започват да се интересуват усилено от предложилите им се миризми. Когато пристигаме там и ние виждам доста утъпкана и добре оформена пътечка. “Явно много се ползва” – подхвърлям. Колегата се засмива някак тъжно и въздиша дълбоко: “Да много дивеч върви оттук – преди винаги вардех тук и никога не съм си ходил без нищо , ама вече...” и ми разказа следната история :
“ Преди време имах малка бретонка – Сиска. Невероятно кученце беше. Малка , миловидна , винаги в добро настроение , чевръста умница. Станеше ли дума за лов – не спеше , бе човек . Легнала до вратата и чака – цяла нощ будува , а на сутринта вече трепери. А пък каква фурия беше на полето...не се свършваше нейната сила. Любимка на всички ни , умница ми беше тя. А когато си бяхме в къщи – същинска домакиня – посрещаше гости , пазеше , с детето играеше – е това го най-обичаше. Дъщерята само я командореше : Донеси ми куклата Барби и Сиска отиваше , изравяше от кашона точната кукла и хайде..., после “донеси ми чаша , донеси ми туй , донеси онуй и гледачката тичаше безотказно. Имаше една голяма кукла – бяхме я кръстили “детето” и щерката най-обичаше да нарежда : “Донеси ми детето”. Куклата – два пъти по-голяма от Сиска , но моето героинче я нарамваше и пренасяше до щерката...Седим си ние пред блока , пием биричка таз пролет с комшията и изведнъж...викове , крясъци. Поглеждам нагоре и мяркам пламък на една от терасите. Уж ставаме да помогнем и едва тогава осъзнавам , че терасата е моята. Тичам горе , вратата отворена , пътьом прескачам жената и хлътвам към кухнята – ама огън – газта от бутилката ли що не разбрах. Близна ме огъня , но веднага се опитах да хвърля вода – стана , ама пушека ме блъвна и се задавих ...и ми мина през ума : Щерката – не я видях. Тръгнах към нейната стая , но се задавих , спънах се и паднах на самата врата. Изревах : “Детето...детето къде е детето...” , мярна ми се нещо покрай мен , но не видях добре и миг след това Сиска изскочи от там със силно скимтене. Носеше нещо по-голямо от нея ...с труд прегърнах опърленото снопче и с ужас видях , че е куклата. “Тук е детенцето – излизай веднага” чух жената да крещи от вратата – прегърнах Сиска , тя изпищя , но не я пуснах и я измъкнах. Пожара бързо го угасиха и след седмица вече бяхме оправили ама тя тази седмица... Кученцето беше опърлено лошо и дишаше тежко. Веднага я закарах при моя ветеринар , човека прави нещо там – превързва я , обезболителни и даваше и после я закарах долу в лечебницата ! Не си кривя душата , хората пипаха сериозно и повярвах , че има господ и щурачката ще се оправи. Ала на сутринта я намерили до отворения прозорец с муцунка на решетката – там към младото поле и горичката. Смелото й сърце не издържало. А ние в туй време сме оправяли из къщи и почти я бях забравил. Такива работи брат...питам се и досега дали имам вина за това , че така мъчително си отиде то и само от нас...а? Та тази пътечка ни беше любимо място – много дивеч минава оттук , малко по-нататък мъти и тази фазанка – не сме я пипали нея...а Сиска оставих тук отдолу , да ги слуша като минават ,като се люпят , като се гонят...и тя с гренадирите тук !”
Анелин