Tweet
ДОБРИ ДОЛ
Горан ми беше домакин - възедър улегнал планинец с побелели мустаци и боботещ глас. Заведе ме до началото на сухо дере . Посочи нагоре приглушено рече : “Давай натам – пресичаш пътечката и заставаш отгоре й – там ще вардиш. После ще те прибера!”. Кимам разбиращо и той потъва в гъсталака обратно. Поемам по стръмното. Спирам да почина на чудновата скална плоча необрасла с мъх и удивено се оглеждам – притихнала дъбова гора , ясно небе , дъх на гнила шума и дървесина. Есен е и си мисля : “За това живеем – това да видиш и ти стига за цял живот”. Мястото е като омагьосано и само една неспокойна сойка ме подсеща да продължа нагоре. Пътечката пресича дерето , но не успявам да видя дивечови следи. Обръщам се и проследявам с поглед прехода право надолу към уширяващ се дол и в гърдите ми напира неизпитвано чувство за свобода и унес към красотата на света наоколо. Качвам се още десетина метра и намирам равно място. Смъквам раницата и присядам отгоре й поемайки сладкият въздух на големи порции. Някъде далеч дочувам глухия лай на гончетата и внимателно приготвям оръжието. Не щеш ли по пътечката се чува дрънкането на звънец и не след дълго преминават две белушки – шути козици с широки кожени ленти на вратлетата и по един пиринчен звънец. Животните преминават пред погледа ми , а отзад преметнала шарена торба се движи приведена баба подпирайки се на дръвце.
Бабата вдига костелива ръка и дърпа нагоре прихлупената забрадка. Лицето й е понесло всички отпечатъци на възрастта – бръчиците , космите по брадичката , беззъбата усмивка.
Отвръщам и на две на три и я питам наново – то май и с насмешка :
Жената навежда глава и въздиша някак морно , после ме поглежда с невероятно сините си очи и разказва накратко :
След като тя се стопява в пътечката , вземам раницата и слизам на скаличката. Историята не ми излиза от главата и като че ли едва сега започвам да разбирам това място. Имало е такава история а? Ама веднага ще разпитам след лова.
Пухкава лисичка притичва в долния край , но я оставям по живо и здраво – и правилно. Минута след това дочувам постоянно нарастващо шумолене и вдигам оръжието. В самия край на дерето излиза едър глиган , който в спокоен ход следва лисичката. Изстрела ми го спира за момент , после той отново тръгва и пак спира – и без никакъв признак пада отведнъж.
Почти сме приключили , когато присядам край огъня и разказвам на Горан случката с козарката. Разказвам му и легендата за Добри дол и го питам доколко е вярна. Човека отначало не проявява интерес много-много , но отведнъж обръща поглед и съсредоточено ме гледа до самия край. Оставам с чувството , че нещо не го казвам добре или пък човека мисли , че фантазирам. Той се вглежда в огъня и продумва глухо: “Да! Това е легендата! Но в “Добриците” от незапомнени времена не живее никой , нито пък някъде тук в този балкан “!
Анелин
Горан ми беше домакин - възедър улегнал планинец с побелели мустаци и боботещ глас. Заведе ме до началото на сухо дере . Посочи нагоре приглушено рече : “Давай натам – пресичаш пътечката и заставаш отгоре й – там ще вардиш. После ще те прибера!”. Кимам разбиращо и той потъва в гъсталака обратно. Поемам по стръмното. Спирам да почина на чудновата скална плоча необрасла с мъх и удивено се оглеждам – притихнала дъбова гора , ясно небе , дъх на гнила шума и дървесина. Есен е и си мисля : “За това живеем – това да видиш и ти стига за цял живот”. Мястото е като омагьосано и само една неспокойна сойка ме подсеща да продължа нагоре. Пътечката пресича дерето , но не успявам да видя дивечови следи. Обръщам се и проследявам с поглед прехода право надолу към уширяващ се дол и в гърдите ми напира неизпитвано чувство за свобода и унес към красотата на света наоколо. Качвам се още десетина метра и намирам равно място. Смъквам раницата и присядам отгоре й поемайки сладкият въздух на големи порции. Някъде далеч дочувам глухия лай на гончетата и внимателно приготвям оръжието. Не щеш ли по пътечката се чува дрънкането на звънец и не след дълго преминават две белушки – шути козици с широки кожени ленти на вратлетата и по един пиринчен звънец. Животните преминават пред погледа ми , а отзад преметнала шарена торба се движи приведена баба подпирайки се на дръвце.
- - Добър ден! – поздравявам още отдалеч аз за да не я уплаша. Малко ми е неприятно , че може да си разваля късмета , но станалото станало! Жената повдига сините си очи към мен , но явно не е от страшливите , защото след като се вглежда отвръща:
- - Добър ден момче! - после се подпира на кривачето и се усмихва – Авджия ли си?
- - Ами да ! Вардя тук !
- - За прасета ли ?
- - Аха! Има ли ги , има ли?
Бабата вдига костелива ръка и дърпа нагоре прихлупената забрадка. Лицето й е понесло всички отпечатъци на възрастта – бръчиците , космите по брадичката , беззъбата усмивка.
- - Ами има ги – като късмета ти са! – и се засмива почти беззвучно. Така и така работата отива на провал с лова и понеже тя не бърза слизам при нея.
- - Откъде си? – я питам.
- - Тук от “Добриците” – къщичките отгоре на поляните! Там живея отдавна – вече съм сама , а ти ?
Отвръщам и на две на три и я питам наново – то май и с насмешка :
- - “Добриците” казваш – затова ли тук му викат “Добри дол”?
Жената навежда глава и въздиша някак морно , после ме поглежда с невероятно сините си очи и разказва накратко :
- - Не ! Името е още от турско време. В тея къщи отгоре е имало много хора да живеят. Един млад мъж бил смел ловец и се грижел за прехраната им. Веднъж се прибирал нагоре към къщите и когато минавал през този дол видял пашата и няколко верни заптиета спрели да починат на равната скаличка долу. Пашата го повикал да го пита нещо , но ловеца вдигнал копието и го хвърлил насреща му. То минало покрай главата на пашата , а той скочил и с един замах отрязъл главата на ловеца. После я взел и рекъл да я набучат на копието. Когато се обърнали да го вземат видяли , че то било приковало огромна мечка в дънера на дървото зад турците. Пашата се върнал долу в конака и заповядал от този ден и за вечни времена това място да се казва Добри дол , понеже никой не знаел името на ловеца. И никой повече не чул за този паша...това е легендата , а и сигурно е било така – гласът на жената притреперва , но тя се овладява и продължава – а ти ако ще биеш прасе слез долу на скаличката дето е бил пашата – не тук. Минават по в долния край – там ги чакай. Хайде със здраве!
След като тя се стопява в пътечката , вземам раницата и слизам на скаличката. Историята не ми излиза от главата и като че ли едва сега започвам да разбирам това място. Имало е такава история а? Ама веднага ще разпитам след лова.
Пухкава лисичка притичва в долния край , но я оставям по живо и здраво – и правилно. Минута след това дочувам постоянно нарастващо шумолене и вдигам оръжието. В самия край на дерето излиза едър глиган , който в спокоен ход следва лисичката. Изстрела ми го спира за момент , после той отново тръгва и пак спира – и без никакъв признак пада отведнъж.
Почти сме приключили , когато присядам край огъня и разказвам на Горан случката с козарката. Разказвам му и легендата за Добри дол и го питам доколко е вярна. Човека отначало не проявява интерес много-много , но отведнъж обръща поглед и съсредоточено ме гледа до самия край. Оставам с чувството , че нещо не го казвам добре или пък човека мисли , че фантазирам. Той се вглежда в огъня и продумва глухо: “Да! Това е легендата! Но в “Добриците” от незапомнени времена не живее никой , нито пък някъде тук в този балкан “!
Анелин
Коментар