Tweet
ДОНЕСИ МИ ЗВЕЗДИЧКА
В ранните летни утрини още по тъмно тръгвам към ловното поле нарамил раницата , пушката а кучето радостно пърха около ми и с тихо скимтене оповестява радостта си от предстоящият ден. На хоризонта едва проблясва тънка ивичка като за начало на великолепно зарево и аз бързам . Пътят ми минава покрай дом за деца с физически недъзи – една тъжна , мъчна и покъртителна картина особенно през този период – когато извеждат малките невинни ангелчета на слънце и чист въздух. Но сега е тъмно , няма никой по двора , само прозорците на дежурните светят.
Денят преминава в търчане по полето , стрелби , емоции , надхитряне с пернатите , наддумване с другите авери , сладка почивка и хапване под върбови сенки. Привечер се връщаме – аз изморен , вкиснат и доволен , а омърлушения пес – само доволен. Минавайки покрай оградата чувам подвикване – около шестгодишно детенце , странно обърнато на едната си страна в стол на колелца , вгледано в мен през големи очила повиква с изкривени устенца “ Здрравей!” и повдига ръчица със завъртяна навътре китка. Не можеш свикна с това – колкото и да си корав. Слаба санитарка ми се усмихва зад стола и ми кима добросърдечно. Приближвам до нисичката ограда и ги поздравявам. Кучето се вдига на задни лапи и се опира на свой ред до мен . Детето се усмихва някак си кривичко и отново протяга ръка – недъгавата му снага се напряга и то затреперва. Жената добутва количката и нежните пръстчета докосват влажния нос на птичаря. Той облизва дланта , навира цялата муцуна в пазвата на детето и изскимтява – аз също върша нещо – май си трия полуобърнат сълзите. “Защо не му разкажете за лова , ако имате време !” – чувам мекия глас на жената . Аз мога да разказвам – бавно и търпеливо и започвам с тих напевен глас една история за нощния лов на Кума Лиса , за бухала , за цвърченето на мишките , за пушката , за звездния килим отгоре ми...може и глупак да съм бил и в желанието си да грабна вниманието на детето да му причиня болка . Когато се обръщам виждам още няколко колички до оградата и дечицата и лелките да ме слушат. Птичаря е прехвърлил оградата и е седнал в средата на сбирката. Когато свършвам детенцето повдига ръка към стихващото небе изкривява главица към Вечерницата и казва членно и тихо : “ Шшшще ми дддонесеш ли вввездичка?”. Всичко можеше да ми поиска в този момент , ала това не очаквах и тайничко се проклех за така добре обрисувания звезден килим. “Ще я потърся и ще ти донеса “ – глупости говоря , ама а кажи нещо де...! Започват да прибират децата , ала на мен нещо ми дотежа отведнъж – когато санитарката тръгва изхъмквам , тя се обръща и я питам тихо : “Какво да правя ?“. жената се усмихва и съзаклятнически казва : ”Ако искате донесете му една от тези светещите звездички фосфорните – тях ги харесва !”. Олеква ми и пътьом хем ми весело , хем ми притеснено.
Но желанието е едно , изпълнението – друго. Мина не ден нито два – близо месец не успявах и винаги когато отивах на лов се сещах , а вечер засрамен заобикалях по други улици само и само да не мина оттам. Нейсе сколасах и купих не една , а десет фосфорни звездички. Една септемврийска вечер отидох до домът и го потърсих – не беше между другите. Викам си : “Нейсе ще вляза вътре да му дам подаръчето”. Вътре ме посрещна същата санитарка учудено. Със срам й разказах случката и някак глупаво се заизвинявах. Тя ме въведе във вече сумрачна стая над добре застлано легълце и ми посочи стената и тавана – бяха налепени със звездички , които леко започваха да светят. После жената се обърна усмихна се тъжно и въздъхна : “Едни искат да станат летци , други шофьори , трети – учители , а то искаше да преброи звездите...”
Занесох всичките звездички над крехка върбица до прясното гробче , закачих ги и във вечерния хлад и дръвчето започна да блещука , някак си весело и игриво... някъде се чуваше караница , мощен автомобил ревеше наблизо , гърмеше музика... а то искало да брои звездите...чии грехове изкупи , защо му бе такава съдбата ... господ е мълчалив и последната му милост към недъгавото беше страхотно чисто вечерно небе с големи и ясни звезди.
Лека нощ и сбогом малко ангелче!
В ранните летни утрини още по тъмно тръгвам към ловното поле нарамил раницата , пушката а кучето радостно пърха около ми и с тихо скимтене оповестява радостта си от предстоящият ден. На хоризонта едва проблясва тънка ивичка като за начало на великолепно зарево и аз бързам . Пътят ми минава покрай дом за деца с физически недъзи – една тъжна , мъчна и покъртителна картина особенно през този период – когато извеждат малките невинни ангелчета на слънце и чист въздух. Но сега е тъмно , няма никой по двора , само прозорците на дежурните светят.
Денят преминава в търчане по полето , стрелби , емоции , надхитряне с пернатите , наддумване с другите авери , сладка почивка и хапване под върбови сенки. Привечер се връщаме – аз изморен , вкиснат и доволен , а омърлушения пес – само доволен. Минавайки покрай оградата чувам подвикване – около шестгодишно детенце , странно обърнато на едната си страна в стол на колелца , вгледано в мен през големи очила повиква с изкривени устенца “ Здрравей!” и повдига ръчица със завъртяна навътре китка. Не можеш свикна с това – колкото и да си корав. Слаба санитарка ми се усмихва зад стола и ми кима добросърдечно. Приближвам до нисичката ограда и ги поздравявам. Кучето се вдига на задни лапи и се опира на свой ред до мен . Детето се усмихва някак си кривичко и отново протяга ръка – недъгавата му снага се напряга и то затреперва. Жената добутва количката и нежните пръстчета докосват влажния нос на птичаря. Той облизва дланта , навира цялата муцуна в пазвата на детето и изскимтява – аз също върша нещо – май си трия полуобърнат сълзите. “Защо не му разкажете за лова , ако имате време !” – чувам мекия глас на жената . Аз мога да разказвам – бавно и търпеливо и започвам с тих напевен глас една история за нощния лов на Кума Лиса , за бухала , за цвърченето на мишките , за пушката , за звездния килим отгоре ми...може и глупак да съм бил и в желанието си да грабна вниманието на детето да му причиня болка . Когато се обръщам виждам още няколко колички до оградата и дечицата и лелките да ме слушат. Птичаря е прехвърлил оградата и е седнал в средата на сбирката. Когато свършвам детенцето повдига ръка към стихващото небе изкривява главица към Вечерницата и казва членно и тихо : “ Шшшще ми дддонесеш ли вввездичка?”. Всичко можеше да ми поиска в този момент , ала това не очаквах и тайничко се проклех за така добре обрисувания звезден килим. “Ще я потърся и ще ти донеса “ – глупости говоря , ама а кажи нещо де...! Започват да прибират децата , ала на мен нещо ми дотежа отведнъж – когато санитарката тръгва изхъмквам , тя се обръща и я питам тихо : “Какво да правя ?“. жената се усмихва и съзаклятнически казва : ”Ако искате донесете му една от тези светещите звездички фосфорните – тях ги харесва !”. Олеква ми и пътьом хем ми весело , хем ми притеснено.
Но желанието е едно , изпълнението – друго. Мина не ден нито два – близо месец не успявах и винаги когато отивах на лов се сещах , а вечер засрамен заобикалях по други улици само и само да не мина оттам. Нейсе сколасах и купих не една , а десет фосфорни звездички. Една септемврийска вечер отидох до домът и го потърсих – не беше между другите. Викам си : “Нейсе ще вляза вътре да му дам подаръчето”. Вътре ме посрещна същата санитарка учудено. Със срам й разказах случката и някак глупаво се заизвинявах. Тя ме въведе във вече сумрачна стая над добре застлано легълце и ми посочи стената и тавана – бяха налепени със звездички , които леко започваха да светят. После жената се обърна усмихна се тъжно и въздъхна : “Едни искат да станат летци , други шофьори , трети – учители , а то искаше да преброи звездите...”
Занесох всичките звездички над крехка върбица до прясното гробче , закачих ги и във вечерния хлад и дръвчето започна да блещука , някак си весело и игриво... някъде се чуваше караница , мощен автомобил ревеше наблизо , гърмеше музика... а то искало да брои звездите...чии грехове изкупи , защо му бе такава съдбата ... господ е мълчалив и последната му милост към недъгавото беше страхотно чисто вечерно небе с големи и ясни звезди.
Лека нощ и сбогом малко ангелче!
Коментар