Tweet
ЗАБРАВИ МЕ С ЛЮБОВ
На този излет имаше разрешение за подборен отстрел на сръндак. Като правоимащ се настаних в стръмно дере с две пътечки проходи по които минаваха и наличните сърни в района...освен естествено свинете. Всъщност не мислех много за сърните , защото в района се бе появил огромен глиган , който на няколко пъти се измъкваше току под носа ни и никой не беше успял да стреля по него. Животното ни бе взело съня и с невероятно нетърпение очаквахме поредния излет , още повече , че сезона сега почваше.
Ранен снежец имаше тук-там по високото – нищо особено, сойки подкрякваха някъде напред , после чукаха желъдите , преследваха ги по земята от което се създаваше особен шум , който постоянно ме натягаше. А иначе беше тихо – в този дол винаги беше тихо , гледаш пътечката отдолу и тази отгоре и после пак се отпуснеш облегнат на едър цер. Есен е , а и те налегнат мисли – децата , дома , работата – интересно , че през седмицата бленувах тези мигове , а когато влизах в тях се връщах някъде през миналите дни... нашенска работа. Е не знам колко време минава така , но е имало моменти та цялата гонка плъхувах в тази глушина без да видя дивеч. Но днес имах видение – тук и сам в този покой ще се възправя срещу митичния звяр – и колкото повече минаваше времето толкоз по разбирах , че настройката ми е вятър и мъгла! Кучетата се чуха някъде далеч , прехвърлиха билото много преди мен и изчезнаха – пък ти пак си бързай за срещата...И по едно време се шумна – тихичко някъде отпред – срещу ми по отсрещното хълмче! Хоп и съм готов – леко станал , стиснал двуцевката , свалил предпазителя , с тънка ехидна усмивчица...нейсе две сърни изтопуркаха и като наближиха – сръндак и сърна . Сърната търчеше отпред , а рогача я следваше някак по-вяло. Едри животни – не бяха местни тези сърни , наще са по-дребни и по-тъмни. Полски са и нещо ги е прогонило чак в предбалкана. Не познаваха района и се лутаха отсреща опирайки до стръмното дере и потока докато налучкаха долната пътека и тръгнаха по нея. Нейде далеч изотзад се чуха кучета. Мисля си – е каквото дошло – добре дошло! Когато хлътнаха в ниското да преминат вдигнах пушката и зачаках да се изравнят с мен. Сърната прехвърли моята следа и продължи и когато сръндака скокна гръмнах. Животното падна веднага , после надигна глава и се опита да стане – е нямаше вече ставане. Не си дадох много зор да ида до него и погледнах сърната над цевта – беше спряла на билото над мен и гледаше назад по следата си. После обърна глава към мен и ме загледа. Мъжкаря помръдна и тя отново се вгледа в него. Наведе глава и като че ли го повика. После отново ме погледна разтревожено и леко се върна , после още няколко крачки и почти го стигна. Ноздрите й докоснаха главата му – той се надигна ,но донякъде , задържа се така и отново се отпусна. Назад по склона изхвръкнаха с лай два копоя и се понесоха към сърните. Сърната вдигна глава , загледа ги и отведнъж отскочи , но не в обратната посока , а надолу по дерето. После спря и тропна с крак. Песовете не че не я видяха,ала нямаше как да пресекат направо и без да се помотват продължиха по пътеката – към рогача. Единият веднага зави след нея , а другият се завъртя около мъжкаря – извиках му и той последва първия. И през това цялото време , като че ли бях безплътна сянка на несъществуващ дух- ни дума ни движение в моята посока! Слязох бавно при него – колкото да проследя онзи миг в който живият поглед си отива от големите тъмни очи и на неговото място се настанява синкава мъглявинка. Беше зрял мъжкар в разцвета си , но рогата бяха изхабени и трофеят не ставаше за поставка – време беше да ги сменя , но уви – оставих си го там ! После се върнах на мястото си някак увиснал – нещо не ми стана добре от видяното. Не помня колко време мина , когато този път по горната пътека се шумна. Вдигнах оръжието и после го свалих – пак беше тя. Като статуя красива и плаха и смела беше впила поглед в мен. После протегна глава напред и погледна през рамото ми – надолу към него.. и така застина. Чух си гласа в дрезгаво : “ Рече да го забравиш и да бягаш...хайде забрави го и бягай...това рече...”.
Тя отново изправи глава и ме погледна!
Копоите са издръжливо племе – бяха усетили измамата и сега наваксваха с тръбен лай...красавицата подскочи и пое нагоре през буките и доста време мярках бялото й огледало.
Трофеят му не е на поставка , а отзад и встрани на камината – не се вижда в тъмното кьоше и не се хваля с него - даже на никой не казвам. Само когато съм сам понякога го изваждам за да изтрия прахта – колкото да установя , че никога по него нямаше прах за разлика от другите горди ми трофеи!
В човека винаги има тъмно ъгълче в което никой не трябва да наднича , а самият той никога да не разбере какво се крие там и винаги да се страхува от това!
На този излет имаше разрешение за подборен отстрел на сръндак. Като правоимащ се настаних в стръмно дере с две пътечки проходи по които минаваха и наличните сърни в района...освен естествено свинете. Всъщност не мислех много за сърните , защото в района се бе появил огромен глиган , който на няколко пъти се измъкваше току под носа ни и никой не беше успял да стреля по него. Животното ни бе взело съня и с невероятно нетърпение очаквахме поредния излет , още повече , че сезона сега почваше.
Ранен снежец имаше тук-там по високото – нищо особено, сойки подкрякваха някъде напред , после чукаха желъдите , преследваха ги по земята от което се създаваше особен шум , който постоянно ме натягаше. А иначе беше тихо – в този дол винаги беше тихо , гледаш пътечката отдолу и тази отгоре и после пак се отпуснеш облегнат на едър цер. Есен е , а и те налегнат мисли – децата , дома , работата – интересно , че през седмицата бленувах тези мигове , а когато влизах в тях се връщах някъде през миналите дни... нашенска работа. Е не знам колко време минава така , но е имало моменти та цялата гонка плъхувах в тази глушина без да видя дивеч. Но днес имах видение – тук и сам в този покой ще се възправя срещу митичния звяр – и колкото повече минаваше времето толкоз по разбирах , че настройката ми е вятър и мъгла! Кучетата се чуха някъде далеч , прехвърлиха билото много преди мен и изчезнаха – пък ти пак си бързай за срещата...И по едно време се шумна – тихичко някъде отпред – срещу ми по отсрещното хълмче! Хоп и съм готов – леко станал , стиснал двуцевката , свалил предпазителя , с тънка ехидна усмивчица...нейсе две сърни изтопуркаха и като наближиха – сръндак и сърна . Сърната търчеше отпред , а рогача я следваше някак по-вяло. Едри животни – не бяха местни тези сърни , наще са по-дребни и по-тъмни. Полски са и нещо ги е прогонило чак в предбалкана. Не познаваха района и се лутаха отсреща опирайки до стръмното дере и потока докато налучкаха долната пътека и тръгнаха по нея. Нейде далеч изотзад се чуха кучета. Мисля си – е каквото дошло – добре дошло! Когато хлътнаха в ниското да преминат вдигнах пушката и зачаках да се изравнят с мен. Сърната прехвърли моята следа и продължи и когато сръндака скокна гръмнах. Животното падна веднага , после надигна глава и се опита да стане – е нямаше вече ставане. Не си дадох много зор да ида до него и погледнах сърната над цевта – беше спряла на билото над мен и гледаше назад по следата си. После обърна глава към мен и ме загледа. Мъжкаря помръдна и тя отново се вгледа в него. Наведе глава и като че ли го повика. После отново ме погледна разтревожено и леко се върна , после още няколко крачки и почти го стигна. Ноздрите й докоснаха главата му – той се надигна ,но донякъде , задържа се така и отново се отпусна. Назад по склона изхвръкнаха с лай два копоя и се понесоха към сърните. Сърната вдигна глава , загледа ги и отведнъж отскочи , но не в обратната посока , а надолу по дерето. После спря и тропна с крак. Песовете не че не я видяха,ала нямаше как да пресекат направо и без да се помотват продължиха по пътеката – към рогача. Единият веднага зави след нея , а другият се завъртя около мъжкаря – извиках му и той последва първия. И през това цялото време , като че ли бях безплътна сянка на несъществуващ дух- ни дума ни движение в моята посока! Слязох бавно при него – колкото да проследя онзи миг в който живият поглед си отива от големите тъмни очи и на неговото място се настанява синкава мъглявинка. Беше зрял мъжкар в разцвета си , но рогата бяха изхабени и трофеят не ставаше за поставка – време беше да ги сменя , но уви – оставих си го там ! После се върнах на мястото си някак увиснал – нещо не ми стана добре от видяното. Не помня колко време мина , когато този път по горната пътека се шумна. Вдигнах оръжието и после го свалих – пак беше тя. Като статуя красива и плаха и смела беше впила поглед в мен. После протегна глава напред и погледна през рамото ми – надолу към него.. и така застина. Чух си гласа в дрезгаво : “ Рече да го забравиш и да бягаш...хайде забрави го и бягай...това рече...”.
Тя отново изправи глава и ме погледна!
Копоите са издръжливо племе – бяха усетили измамата и сега наваксваха с тръбен лай...красавицата подскочи и пое нагоре през буките и доста време мярках бялото й огледало.
Трофеят му не е на поставка , а отзад и встрани на камината – не се вижда в тъмното кьоше и не се хваля с него - даже на никой не казвам. Само когато съм сам понякога го изваждам за да изтрия прахта – колкото да установя , че никога по него нямаше прах за разлика от другите горди ми трофеи!
В човека винаги има тъмно ъгълче в което никой не трябва да наднича , а самият той никога да не разбере какво се крие там и винаги да се страхува от това!
Коментар