Tweet
ЛИНИЯ НА ЧЕСТТА
В планините трудно става земеделската продукция. Хората се борят с глитава почва , ровят , копаят , торят и когато неуморния им труд даде плодове , то те са доста оскъдни ! Тук освен сливовите насаждения по тераските стават само картофи и слаба измъчена реколта царевица в нивки накацали по баирите. Нивките са заградени с различни плетове от бодливи тръни , оградна и бодлива тел , колове с едничката заветна цел да спасят труда от горските обитатели , които от своя страна полагат големи усилия и изобретателност да проникнат в обетованата територия . Трудно се стряскат от плашила , дрънкалки , а понякога почти не обръщат внимание на виковете на някой пазач в късните нощи. Всеки местен вид дивеч имаше своя тактика за проникване – зайците просто се провираха по нови тунели , сърните успяваха с грациозен отскок да преминат в импровизираните хранилки , а когато плетовете бяха по-височки , просто изчакваха дивите свине да разбутат преградите и ги последваха с неизразена благодарност. А свинете никога не грешаха за слабото място на заграждението . После не идваха няколко нощи подред и наново навестяваха имотите. Хранителните им походи бяха обект на бракониери , улавяха ги с капани и ги плашеха ги с разни гърмялки . Така в общи линии и тук се поддържаше известно равновесие. Но в тази позакъсняла есен нещата в селцето станаха нетърпими. Появи се голямо прасе , което с груба сила проникваше във всяко едно заграждение и щетите след него бяха съсипващи за и без това пооредялото и доста застаряло население. Чудеха се откъде изникна този звяр , който не обръщаше внимание на дрънченето нощем от пазачите , а и самите те палеха голям огън и със страх се взираха в тъмното. Понякога се случваше да го чуят – кършенето на кочаните , грухтенето – викаха , тичаха с факли но уви...когато стигнеха животното вече не беше там. Ловджии тук нямаше , а горския се чудеше какво да прави с жалбите на хората. Нейсе изпратиха професионален ловец - улегнал мъж , тих и спокоен. Той обиколи за ден – два района , огледа пътеките , даде някои практически съвета на местните как да укрепят оградите и на втората вечер взе карабината и потъна в тъмното. Като , че ли някой каза на горските животни и през следващата седмица почти нямаше поражения. Наближи времето да се прибира реколтата и хората се разщъкаха из района. Това не успокои много ловеца и той продължаваше да е на поста си всяка вечер – беше изградил няколко високи и удобни чакала над пътечките и районите удобни за отстрел и звездите го сварваха на някое от тях. През една от черните нощи обаче разбра , че не присъствието му е било усетено и е накарало дивеча да се отдръпне... далеч от високото едва-едва се чу протяжен вой . Няма как да го сбъркаш – чуеш ли го веднъж – цял живот се помни. Ловеца се усмихна тихичко – май някой щеше да му свърши работата. След този звук дори и нощните птици се умълчаха. Тогава слезе от чакалото , метна раницата , прихвана пушката и светна с мощно фенерче. Пътечката трудно се виждаше в студената безлунна нощ и той внимаваше на всяка стъпка. И тогава някъде отдясно му се чу животно! Нещо ходеше по отсрещното долче чупейки съчки и рошейки ланшната шума. После звука спираше и отново наставаше тягостна тишина. Човека замря. В един по-голям интервал , нещо изпращя отпреде му в ниското , после още веднъж и пак тишина. Сърцето му се залута в бясното темпо , но умът остана безстрастен. Свали пушката и когато отново се зашумя в долния край на царевичака , пусна предпазителя. Облиза пръста си и провери вятъра - нахлуваше студен тънък повей откъм звука , което беше добре. Можеше да изчака , ала разстоянието не беше малко и ако бяха прасета едва ли щяха да се качат до тук. Отново се заслуша – прасе е – едно. Счу му се глухо гърлено грухтене и не след дълго онзи странен звук от хрупането на челюстите. Внимавайки за посоката на течението , ловеца леко се върна назад , тихичко се спусна по бели скалички над водостока и използвайки лекия ромон на водата продължи по коритото към мястото от което идваше шума. След няколко дълги минути успя да стигне заглушено място и на светлината на фенерчето видя прясната диря идваща от горска пътека – кални копки издаваха притежателя на тези следи – прасето ще да е доста едро – реши човека ,но нямаше голяма увереност в предвид , че в калта следите се уголемяват. После тихичко , изпробвайки всяко педя с меките обувки се изкачи на високо място над бродчето и се заслуша. Шума отгоре му вече се чуваше доста ясно – кършене и хрупане. Това не продължи дълго – някъде се чуха гласовете на нощните пазачи , после се усилиха. В отговор наблизо едно мощно изфучаване успя да го стресне. През бродчето се движеше едро тяло , и когато го прецопа изведнъж спря. Глигана усети човешката диря и не помръдна . Човека стреля от не повече от десетина метра , вдигна се страшен шум от трошене , фучене и тропот и само за миг всичко утихна. Не след дълго светна с фенерчето и установи , че там където трябваше да има свински труп беше само мокра утъпкана пръст. Дълго осветяваше всичко наоколо , но единствено , което успя да мерне бяха няколко петна кръв. След малко двамата пазачи дойдоха с факли и той наново огледа района – дирите на голям глиган се виждаха в посоката от която беше дошъл ловеца – нагоре по брега на водостока. Този път изпсува ядно – не го беше правил май никога , но сега успеха се изплъзна под носа му. Рече на хората : “Е няма да дойде вече – ала ще го намеря аз сега!”. На следващата сутрин доведе един дребен кръвоследник , който независимо от студа и сланата хвана дирята и със скимтене се понесе на дълъг повод нагоре. Кървавите петна обаче бяха обезнадеждаващи – кръвта беше тъмна и издаваше по-скоро мускулна рана – нещо което беше почти неважно за тези животни. По обед спряха някъде във висока поляна. Умората си каза своето и ловеца трябваше да реши дали е време да се връща или можеше да види раненото животно зад следващото завойче. Всъщност глигана беше лягал да почива – на два пъти върху дирята имаше утъпкана шума и изсъхнала трева. Вторият път може и да не беше много отдавна и явно раненото прасе беше усетило преследвачите си – и тук кръвта , като че ли се увеличаваше. Рече си , че няма да му е за сефте да поспи край огън в планината , имаше за ядене и няколко кори за кучето , така че продължиха. На свечеряване бяха в предверието на мрачен планински лес , който се намираше зад стръмен каменен рид. Изведнъж кучето вдигна високо глава и се закова. Някъде отпред зад рида се чуваше странен приглушен шум , доловим дори за човешкото ухо – но не можеше да се определи вида му. Кученцето върна назад и когато опря задницата в ботушите на ловеца , започна да трепери. Човека го отвърза , и мина пред него. После много бавно пристъпвайки продължи по скалната тераска напред. Шума се усили , но отново не успя да различи подробностите. Зад камъните се виждаше вече тъмнеещата едра гора , но шумът , като че ли извираше между пътечката и гората. След още няколко внимателни и тихи стъпки очите му различиха нещо , за което винаги щеше да разказва с удивление. Пътечката продължаваше към гората , но минаваше през нисък овраг , чието дъно можеше да видиш едва когато изкачиш тераската. Долу в ниското , на дъното на оврага се разиграваше една вечна и винаги страховита сцена – преброи четири вълка , три от тях бяха захапали задницата на едрия глиган и го дърпаха и задържаха , а едър сив вълк бе впил челюсти във врата му. Всъщност глигана почти не се съпротивляваше вече и мощните разтърсвания на челюстите само раздрусваха тялото му. Той вече не квичеше , а само от време на време гърлено изгрухтяваше. Страшните му палачи усещаха края и още по – голямо настървение се опитваха да го разкъсат жив. “Уморен е и отслабнал – помисли си ловеца – свършва , но колкото –толкоз!” . После вдигна карабината – едрия сив вълк не чу изстрела ( дявол го взел – никога не чуваш изстрела , който те убива) , а просто се свлече под прасето с половин глава , други три отскочиха и се разтичаха , но кървавото настървение явно ги беше обзело , защото се спряха и се заоглеждаха във всички посоки , дори вълчицата тръгна отново към глигана , но глупавите грешки понякога се заплащат само веднъж . Другите два хищника този път просто се стопиха в сгъстяващия се мрак. В настъпилата тишина се чуваше единствено тежкото дишане на едрото животно – неговия вековен инстинкт , го изправи отново на крака и той куцайки силно и кървейки тръгна към старата гора. Дали в съзнанието му изплува мисълта за последния дъх преди изстрела – това не знаем , но когато стигна подножието на габрите се обърна – в тъмното мярна силуета на човек , приседнал на голям камък и дребно кученце до него. После двамата станаха и камъка ги закри.
Природата на дивото прасе е много силно нещо – едрото животно се сви в старо калище и няколко дена лежа там , после макар и трудно успя да се добере до падналия жълъд и хапна. Той оживя и след година стана едно от най – големите и силни животни във високия балкан. Вече нямаше равен тук. Тукашните малко горски обитатели го познаваха по характерното накуцване и предпочитаха отдалече да се дръпнат от пътя му. Така изминаха още няколко лета и в края на всяко лято балканския властелин излизаше от старата планинска гора , прекосяваше ниския овраг и излизаше на каменната тераса по обрасналата вече пътека надолу. Тук спираше и дълго проверяваше въздуха качващ се по доловете. Някъде в смътното му съзнание се въртяха спомените за сладката царевичка , грудките картофи , окапалите сливи... После се обръщаше бавно и отново тръгваше към гората – в началото на леса се обръщаше и се вглеждаше във вечерните сенки на отсрещния камък , после потъваше в ноща. Планинската гора го завиваше с нежна , хладна тишина.
Слабите се надяват и стремят към честта , силните – не , тя е в тях ! Честта обаче може да убие и слабия и силния , ала рядко го прави!
В планините трудно става земеделската продукция. Хората се борят с глитава почва , ровят , копаят , торят и когато неуморния им труд даде плодове , то те са доста оскъдни ! Тук освен сливовите насаждения по тераските стават само картофи и слаба измъчена реколта царевица в нивки накацали по баирите. Нивките са заградени с различни плетове от бодливи тръни , оградна и бодлива тел , колове с едничката заветна цел да спасят труда от горските обитатели , които от своя страна полагат големи усилия и изобретателност да проникнат в обетованата територия . Трудно се стряскат от плашила , дрънкалки , а понякога почти не обръщат внимание на виковете на някой пазач в късните нощи. Всеки местен вид дивеч имаше своя тактика за проникване – зайците просто се провираха по нови тунели , сърните успяваха с грациозен отскок да преминат в импровизираните хранилки , а когато плетовете бяха по-височки , просто изчакваха дивите свине да разбутат преградите и ги последваха с неизразена благодарност. А свинете никога не грешаха за слабото място на заграждението . После не идваха няколко нощи подред и наново навестяваха имотите. Хранителните им походи бяха обект на бракониери , улавяха ги с капани и ги плашеха ги с разни гърмялки . Така в общи линии и тук се поддържаше известно равновесие. Но в тази позакъсняла есен нещата в селцето станаха нетърпими. Появи се голямо прасе , което с груба сила проникваше във всяко едно заграждение и щетите след него бяха съсипващи за и без това пооредялото и доста застаряло население. Чудеха се откъде изникна този звяр , който не обръщаше внимание на дрънченето нощем от пазачите , а и самите те палеха голям огън и със страх се взираха в тъмното. Понякога се случваше да го чуят – кършенето на кочаните , грухтенето – викаха , тичаха с факли но уви...когато стигнеха животното вече не беше там. Ловджии тук нямаше , а горския се чудеше какво да прави с жалбите на хората. Нейсе изпратиха професионален ловец - улегнал мъж , тих и спокоен. Той обиколи за ден – два района , огледа пътеките , даде някои практически съвета на местните как да укрепят оградите и на втората вечер взе карабината и потъна в тъмното. Като , че ли някой каза на горските животни и през следващата седмица почти нямаше поражения. Наближи времето да се прибира реколтата и хората се разщъкаха из района. Това не успокои много ловеца и той продължаваше да е на поста си всяка вечер – беше изградил няколко високи и удобни чакала над пътечките и районите удобни за отстрел и звездите го сварваха на някое от тях. През една от черните нощи обаче разбра , че не присъствието му е било усетено и е накарало дивеча да се отдръпне... далеч от високото едва-едва се чу протяжен вой . Няма как да го сбъркаш – чуеш ли го веднъж – цял живот се помни. Ловеца се усмихна тихичко – май някой щеше да му свърши работата. След този звук дори и нощните птици се умълчаха. Тогава слезе от чакалото , метна раницата , прихвана пушката и светна с мощно фенерче. Пътечката трудно се виждаше в студената безлунна нощ и той внимаваше на всяка стъпка. И тогава някъде отдясно му се чу животно! Нещо ходеше по отсрещното долче чупейки съчки и рошейки ланшната шума. После звука спираше и отново наставаше тягостна тишина. Човека замря. В един по-голям интервал , нещо изпращя отпреде му в ниското , после още веднъж и пак тишина. Сърцето му се залута в бясното темпо , но умът остана безстрастен. Свали пушката и когато отново се зашумя в долния край на царевичака , пусна предпазителя. Облиза пръста си и провери вятъра - нахлуваше студен тънък повей откъм звука , което беше добре. Можеше да изчака , ала разстоянието не беше малко и ако бяха прасета едва ли щяха да се качат до тук. Отново се заслуша – прасе е – едно. Счу му се глухо гърлено грухтене и не след дълго онзи странен звук от хрупането на челюстите. Внимавайки за посоката на течението , ловеца леко се върна назад , тихичко се спусна по бели скалички над водостока и използвайки лекия ромон на водата продължи по коритото към мястото от което идваше шума. След няколко дълги минути успя да стигне заглушено място и на светлината на фенерчето видя прясната диря идваща от горска пътека – кални копки издаваха притежателя на тези следи – прасето ще да е доста едро – реши човека ,но нямаше голяма увереност в предвид , че в калта следите се уголемяват. После тихичко , изпробвайки всяко педя с меките обувки се изкачи на високо място над бродчето и се заслуша. Шума отгоре му вече се чуваше доста ясно – кършене и хрупане. Това не продължи дълго – някъде се чуха гласовете на нощните пазачи , после се усилиха. В отговор наблизо едно мощно изфучаване успя да го стресне. През бродчето се движеше едро тяло , и когато го прецопа изведнъж спря. Глигана усети човешката диря и не помръдна . Човека стреля от не повече от десетина метра , вдигна се страшен шум от трошене , фучене и тропот и само за миг всичко утихна. Не след дълго светна с фенерчето и установи , че там където трябваше да има свински труп беше само мокра утъпкана пръст. Дълго осветяваше всичко наоколо , но единствено , което успя да мерне бяха няколко петна кръв. След малко двамата пазачи дойдоха с факли и той наново огледа района – дирите на голям глиган се виждаха в посоката от която беше дошъл ловеца – нагоре по брега на водостока. Този път изпсува ядно – не го беше правил май никога , но сега успеха се изплъзна под носа му. Рече на хората : “Е няма да дойде вече – ала ще го намеря аз сега!”. На следващата сутрин доведе един дребен кръвоследник , който независимо от студа и сланата хвана дирята и със скимтене се понесе на дълъг повод нагоре. Кървавите петна обаче бяха обезнадеждаващи – кръвта беше тъмна и издаваше по-скоро мускулна рана – нещо което беше почти неважно за тези животни. По обед спряха някъде във висока поляна. Умората си каза своето и ловеца трябваше да реши дали е време да се връща или можеше да види раненото животно зад следващото завойче. Всъщност глигана беше лягал да почива – на два пъти върху дирята имаше утъпкана шума и изсъхнала трева. Вторият път може и да не беше много отдавна и явно раненото прасе беше усетило преследвачите си – и тук кръвта , като че ли се увеличаваше. Рече си , че няма да му е за сефте да поспи край огън в планината , имаше за ядене и няколко кори за кучето , така че продължиха. На свечеряване бяха в предверието на мрачен планински лес , който се намираше зад стръмен каменен рид. Изведнъж кучето вдигна високо глава и се закова. Някъде отпред зад рида се чуваше странен приглушен шум , доловим дори за човешкото ухо – но не можеше да се определи вида му. Кученцето върна назад и когато опря задницата в ботушите на ловеца , започна да трепери. Човека го отвърза , и мина пред него. После много бавно пристъпвайки продължи по скалната тераска напред. Шума се усили , но отново не успя да различи подробностите. Зад камъните се виждаше вече тъмнеещата едра гора , но шумът , като че ли извираше между пътечката и гората. След още няколко внимателни и тихи стъпки очите му различиха нещо , за което винаги щеше да разказва с удивление. Пътечката продължаваше към гората , но минаваше през нисък овраг , чието дъно можеше да видиш едва когато изкачиш тераската. Долу в ниското , на дъното на оврага се разиграваше една вечна и винаги страховита сцена – преброи четири вълка , три от тях бяха захапали задницата на едрия глиган и го дърпаха и задържаха , а едър сив вълк бе впил челюсти във врата му. Всъщност глигана почти не се съпротивляваше вече и мощните разтърсвания на челюстите само раздрусваха тялото му. Той вече не квичеше , а само от време на време гърлено изгрухтяваше. Страшните му палачи усещаха края и още по – голямо настървение се опитваха да го разкъсат жив. “Уморен е и отслабнал – помисли си ловеца – свършва , но колкото –толкоз!” . После вдигна карабината – едрия сив вълк не чу изстрела ( дявол го взел – никога не чуваш изстрела , който те убива) , а просто се свлече под прасето с половин глава , други три отскочиха и се разтичаха , но кървавото настървение явно ги беше обзело , защото се спряха и се заоглеждаха във всички посоки , дори вълчицата тръгна отново към глигана , но глупавите грешки понякога се заплащат само веднъж . Другите два хищника този път просто се стопиха в сгъстяващия се мрак. В настъпилата тишина се чуваше единствено тежкото дишане на едрото животно – неговия вековен инстинкт , го изправи отново на крака и той куцайки силно и кървейки тръгна към старата гора. Дали в съзнанието му изплува мисълта за последния дъх преди изстрела – това не знаем , но когато стигна подножието на габрите се обърна – в тъмното мярна силуета на човек , приседнал на голям камък и дребно кученце до него. После двамата станаха и камъка ги закри.
Природата на дивото прасе е много силно нещо – едрото животно се сви в старо калище и няколко дена лежа там , после макар и трудно успя да се добере до падналия жълъд и хапна. Той оживя и след година стана едно от най – големите и силни животни във високия балкан. Вече нямаше равен тук. Тукашните малко горски обитатели го познаваха по характерното накуцване и предпочитаха отдалече да се дръпнат от пътя му. Така изминаха още няколко лета и в края на всяко лято балканския властелин излизаше от старата планинска гора , прекосяваше ниския овраг и излизаше на каменната тераса по обрасналата вече пътека надолу. Тук спираше и дълго проверяваше въздуха качващ се по доловете. Някъде в смътното му съзнание се въртяха спомените за сладката царевичка , грудките картофи , окапалите сливи... После се обръщаше бавно и отново тръгваше към гората – в началото на леса се обръщаше и се вглеждаше във вечерните сенки на отсрещния камък , после потъваше в ноща. Планинската гора го завиваше с нежна , хладна тишина.
Слабите се надяват и стремят към честта , силните – не , тя е в тях ! Честта обаче може да убие и слабия и силния , ала рядко го прави!
Коментар