Tweet
СВЯТ ОТ МЪЛЧАНИЕ
- Бреей какво е това гонче! Бяло та бяло та чак очите му синеят – тук там кафевичко и черничко – рече Муско , който днес беше отговорник на гоначите. Чакаха да се разставят пусиите и си говореха с новодошлия гонач. Пенко беше от съседен град и макар и рядко идваше по тези места да ловува. Не го беше правил близо четири години и сега истински се радваше на срещата с приятелите си. Не беше забравил ловните пътеки , маршрутите на гоначите и тръпката в ранната утрин на топлата есен. Водеше до себе си едър палаш , който странно се различаваше от другите. Беше послушен и рядко откъсваше поглед от водача си. На врата му висеше рехава кожена каишка и малко звънче. Друг от компанията рече :
- Албинос да не е, а Пенко? Па и защо му и туй звънче – не лае ли?
- Лае , как да не лае – отвърна Пенко – иначе защо ми е , ама да не ми се губи тук за това…а и не е албинос – взех го преди години, когато пътувах, от един развъдник – искаха да го махнат , че не било каквото трябва , пък и болнаво – как ще го махват – я ми го дайте. Дадох някой лев и си го прибрах. Вярно лекувахме го и вече си е наред – Пенко се засмя – остана само да го боядисам и ще е както трябва. Ама иначе е ловджийче веднъж.
Когато тръгнаха другите кучета с трепет се втурнаха напред в гората , а бялото навлезе , като че ли плахо отначало опипвайки влажния въздух с носа си. Почти веднага усети стар дъх на минала сърна , ала отдавна- всъщност на тези животни не обръщаше внимание. Някъде отстрани пълзеше дъждовник и лекичкото му пошумоляване заинтригува Пенко , ала палаша подмина и едва , когато дъждовника се обърна , го видя. Продължи напред , като от време на време поглеждаше дали Пенко идва. Човека викаше и крачеше бодро , усмихнат и весел. Кучето продължи вече уверено напред. Някъде над тях по високите могили другите гончета усетиха животни и се втурнаха с бесен лай , после звуците заглъхнаха. Палаша се спусна в дълбоко дере и налучка скрита пътечка с остър дъх на свине – пролая радостно и се затича по нея. Звънчето му бодро помагаше на звънкия му лай. Но се върна не след дълго – дивеча беше напуснал района , а кучето беше научено да не преследва дълго. Така около половин час бродеха , като Пенко подвикваше така , че и другарите му от двете страни да го чуват. Гората отпред беше рядка , видимостта добра ала чувствителния нос на кучето улавяше само слаби миризми от отдавна минал дивеч. По едно време изскимтя радостно и залая бодро – не я виждаше но бърза проследи дирката и застана под едно дърво. Когато собственика му се отзова и огледа короната забеляза кафеникаво телце свито в един чатал – белка. Пенко погали кучето, хвана главата му и се вгледа в светлите очи. После тръгнаха отново. Нейде вдясно имаше дълбоко дере със скали и отделни камъни. Сега нямаше вода и Пенко се зачуди , когато кучето изведнъж се изпъна и замря вгледано в тази посока. После то леко се приплъзна и то така , че дори звънчето не се обади. В горния край нещо изтопурка – беше гонче – лидер на другите – едро и силно куче с костелив характер. То се спря далеко виждайки другото и когато то изчезна в дерето гончето остана на място.
Чувствителния му нос улови съвсем леката миризма , която накара козината по белия му гръб да се вдигне. С тихички стъпки белушкото се промъкна по дъното на дерето и се вгледа в една тъмничка ниша. Очите му различиха форми, които му бяха непознати , но миризмата му го караше да трепери- и изведнъж със стръвен лай се втурна напред. Звукът беше съпроводен и от лудото дрънчене на звънчето. Изведнъж от нишата като топка изхвръкна едро сиво тяло , и с невероятен скок се хвърли към брега. „Вълк”- полугласно изрече Пенко , едновременно с вдигането на оръжието и изстрела. Вълкът усети острата болка в задницата , но стреса и желанието за живот го отхвърлиха право напред в гората. Едрото гонче – ням свидетел на ставащото, сякаш се събуди от изстрела и на свой ред със силен лай се засили по кървавата диря. Миг след това от дерето излезе и белия палаш и двете изчезнаха напред. Пенко се отърси от учудването и мигом хукна след тях.
Вълкът разбра ,че силите му отпадат, неговия бяг се забави , а болката започна да го пронизва все по-силно. Чуваше след себе си лая на кучетата, наоколо не усещаше присъствие на хора и погледа му се изпълни с гняв - той спря после се дръпна към гъсталак над дирята си и започна да се връща.
Едрото гонче бързо наваксваше , вдигайки глава от време на време от кръвта, плътно следван от другаря си. По едно време белия палаш спря с вдигната високо глава. После се отклони по високото и тръгна без лай. Повървя около стотина метра и отново спря. Миризмата беше силна и неприятна , ала още не го виждаше. След още няколко котешки стъпки видя , едрия си колега , който се набираше по склона отдолу , а в гъстото мерна познатото му вече животно. Вълкът бе впил поглед в приближаващото куче под него и не усети другото. Когато се канеше да нападне, изведнъж зад себе си чу оглушителния лай и дрънкането , което го влуди. Животното се обърна рязко , но кучето не беше близо. Понечи да поднови бягането си , но големия пес усети ставащото и се втурна право в хищника. Двете животни се затъркаляха в схватка. Белушкото също дойде на помощ , но не успяваше да различи телата в бесния им танц. Макар и ранен вълкът беше опитен боец – с ловко движение успя да захапе основата на врата на гончето и мигове му трябваха да прекъсне живота му – и в този момент усети разкъсващата болка в гърба си – отвори челюсти и се обърна към другото куче – ала то отново отскочи . Вълкът се напрегна , откъсна се от двамата си преследвачи и се втурна към гъстото в гората…но беше забравил основния се враг – когато го усети изведнъж разбра ,че е загубил – не чу изстрела, а оловото смачка предницата му и го накара да се прехвърли под силата на теглото и инерцията си.
Вечерта пред стряхата на Муско беше приповдигната. Ловците обикаляха хищника , снимаха се , пийваха кой какво носеше и всички черпеха другаря си.
- Затуй не е имало дивеч – тоз хубостник ни го е махал , а? – подвикваше Муско. Пенко беше щастливеца довършил едрия звяр. Голямото гонче беше позакърпено и лежеше в краката на Муско. Белия палаш дойде до него и го подуши. Обикновено тази привилегия нямаше нито едно от местните кучета и рискуваха яко сдърпване – но гончето остана бездушно сега. Пенко беше приседнал към огъня и потупа по земята – палаша отиде при него и го погледна в очите. После близна сълзите на гордия си собственик и се отпусна до него.
- Добро ти кучето Пенко – рече някой в гълчавата – да ти е живо и здраво , с четири очи да го гледаш- бреей къде го е надушило. Ако го беше повикал веднага , сега тоз нашия хубостник нямаше да го има…Какво му е било та са го махнали от развъдника – само за цвета ли или що?
Пенко изтри следите от сълзи и близването и отвърна с тъжна гордост :
- Глухчо ми е той! Нищичко не чува !
- Бреей какво е това гонче! Бяло та бяло та чак очите му синеят – тук там кафевичко и черничко – рече Муско , който днес беше отговорник на гоначите. Чакаха да се разставят пусиите и си говореха с новодошлия гонач. Пенко беше от съседен град и макар и рядко идваше по тези места да ловува. Не го беше правил близо четири години и сега истински се радваше на срещата с приятелите си. Не беше забравил ловните пътеки , маршрутите на гоначите и тръпката в ранната утрин на топлата есен. Водеше до себе си едър палаш , който странно се различаваше от другите. Беше послушен и рядко откъсваше поглед от водача си. На врата му висеше рехава кожена каишка и малко звънче. Друг от компанията рече :
- Албинос да не е, а Пенко? Па и защо му и туй звънче – не лае ли?
- Лае , как да не лае – отвърна Пенко – иначе защо ми е , ама да не ми се губи тук за това…а и не е албинос – взех го преди години, когато пътувах, от един развъдник – искаха да го махнат , че не било каквото трябва , пък и болнаво – как ще го махват – я ми го дайте. Дадох някой лев и си го прибрах. Вярно лекувахме го и вече си е наред – Пенко се засмя – остана само да го боядисам и ще е както трябва. Ама иначе е ловджийче веднъж.
Когато тръгнаха другите кучета с трепет се втурнаха напред в гората , а бялото навлезе , като че ли плахо отначало опипвайки влажния въздух с носа си. Почти веднага усети стар дъх на минала сърна , ала отдавна- всъщност на тези животни не обръщаше внимание. Някъде отстрани пълзеше дъждовник и лекичкото му пошумоляване заинтригува Пенко , ала палаша подмина и едва , когато дъждовника се обърна , го видя. Продължи напред , като от време на време поглеждаше дали Пенко идва. Човека викаше и крачеше бодро , усмихнат и весел. Кучето продължи вече уверено напред. Някъде над тях по високите могили другите гончета усетиха животни и се втурнаха с бесен лай , после звуците заглъхнаха. Палаша се спусна в дълбоко дере и налучка скрита пътечка с остър дъх на свине – пролая радостно и се затича по нея. Звънчето му бодро помагаше на звънкия му лай. Но се върна не след дълго – дивеча беше напуснал района , а кучето беше научено да не преследва дълго. Така около половин час бродеха , като Пенко подвикваше така , че и другарите му от двете страни да го чуват. Гората отпред беше рядка , видимостта добра ала чувствителния нос на кучето улавяше само слаби миризми от отдавна минал дивеч. По едно време изскимтя радостно и залая бодро – не я виждаше но бърза проследи дирката и застана под едно дърво. Когато собственика му се отзова и огледа короната забеляза кафеникаво телце свито в един чатал – белка. Пенко погали кучето, хвана главата му и се вгледа в светлите очи. После тръгнаха отново. Нейде вдясно имаше дълбоко дере със скали и отделни камъни. Сега нямаше вода и Пенко се зачуди , когато кучето изведнъж се изпъна и замря вгледано в тази посока. После то леко се приплъзна и то така , че дори звънчето не се обади. В горния край нещо изтопурка – беше гонче – лидер на другите – едро и силно куче с костелив характер. То се спря далеко виждайки другото и когато то изчезна в дерето гончето остана на място.
Чувствителния му нос улови съвсем леката миризма , която накара козината по белия му гръб да се вдигне. С тихички стъпки белушкото се промъкна по дъното на дерето и се вгледа в една тъмничка ниша. Очите му различиха форми, които му бяха непознати , но миризмата му го караше да трепери- и изведнъж със стръвен лай се втурна напред. Звукът беше съпроводен и от лудото дрънчене на звънчето. Изведнъж от нишата като топка изхвръкна едро сиво тяло , и с невероятен скок се хвърли към брега. „Вълк”- полугласно изрече Пенко , едновременно с вдигането на оръжието и изстрела. Вълкът усети острата болка в задницата , но стреса и желанието за живот го отхвърлиха право напред в гората. Едрото гонче – ням свидетел на ставащото, сякаш се събуди от изстрела и на свой ред със силен лай се засили по кървавата диря. Миг след това от дерето излезе и белия палаш и двете изчезнаха напред. Пенко се отърси от учудването и мигом хукна след тях.
Вълкът разбра ,че силите му отпадат, неговия бяг се забави , а болката започна да го пронизва все по-силно. Чуваше след себе си лая на кучетата, наоколо не усещаше присъствие на хора и погледа му се изпълни с гняв - той спря после се дръпна към гъсталак над дирята си и започна да се връща.
Едрото гонче бързо наваксваше , вдигайки глава от време на време от кръвта, плътно следван от другаря си. По едно време белия палаш спря с вдигната високо глава. После се отклони по високото и тръгна без лай. Повървя около стотина метра и отново спря. Миризмата беше силна и неприятна , ала още не го виждаше. След още няколко котешки стъпки видя , едрия си колега , който се набираше по склона отдолу , а в гъстото мерна познатото му вече животно. Вълкът бе впил поглед в приближаващото куче под него и не усети другото. Когато се канеше да нападне, изведнъж зад себе си чу оглушителния лай и дрънкането , което го влуди. Животното се обърна рязко , но кучето не беше близо. Понечи да поднови бягането си , но големия пес усети ставащото и се втурна право в хищника. Двете животни се затъркаляха в схватка. Белушкото също дойде на помощ , но не успяваше да различи телата в бесния им танц. Макар и ранен вълкът беше опитен боец – с ловко движение успя да захапе основата на врата на гончето и мигове му трябваха да прекъсне живота му – и в този момент усети разкъсващата болка в гърба си – отвори челюсти и се обърна към другото куче – ала то отново отскочи . Вълкът се напрегна , откъсна се от двамата си преследвачи и се втурна към гъстото в гората…но беше забравил основния се враг – когато го усети изведнъж разбра ,че е загубил – не чу изстрела, а оловото смачка предницата му и го накара да се прехвърли под силата на теглото и инерцията си.
Вечерта пред стряхата на Муско беше приповдигната. Ловците обикаляха хищника , снимаха се , пийваха кой какво носеше и всички черпеха другаря си.
- Затуй не е имало дивеч – тоз хубостник ни го е махал , а? – подвикваше Муско. Пенко беше щастливеца довършил едрия звяр. Голямото гонче беше позакърпено и лежеше в краката на Муско. Белия палаш дойде до него и го подуши. Обикновено тази привилегия нямаше нито едно от местните кучета и рискуваха яко сдърпване – но гончето остана бездушно сега. Пенко беше приседнал към огъня и потупа по земята – палаша отиде при него и го погледна в очите. После близна сълзите на гордия си собственик и се отпусна до него.
- Добро ти кучето Пенко – рече някой в гълчавата – да ти е живо и здраво , с четири очи да го гледаш- бреей къде го е надушило. Ако го беше повикал веднага , сега тоз нашия хубостник нямаше да го има…Какво му е било та са го махнали от развъдника – само за цвета ли или що?
Пенко изтри следите от сълзи и близването и отвърна с тъжна гордост :
- Глухчо ми е той! Нищичко не чува !
Коментар