Tweet
3. Русия,Украйна, отвътре.
И досега пазя няколко уреда и инструменти, които съм си купувал като студент.
Ръчна дрелка, кафемелачка, ренде, чук. Всичките тези неща ги обединяваше: много добър дизайн, ниска цена. Цените в СССР се определяха още при проектиране на изделието и бяха трайно маркирани на чугунената, пластмасовата отливка,щамповани на стоманените детайли. Такива цени не можеха да бъдат променяни.
За красивите дрелки, кафемелачки и пр. нещата се проясниха след двайсет години. Попадна ми американско списание на параходната компания “Qunаrd” от петдесетте , в което имаше рекламни картинки на купените от Русия предмети. Някой предприемчив мъж е изкопирал старателно (и, слава богу!) американците!
Вече споменах цената на една мандолина. А през 90-те години, когато работих в Кривой Рог от скука и от голямото нямане в магазините (Все е имало нямане. Но като сегашното нямане не е имало никога. Р.Ралин) скитахме по пазари и битаци в състезание кой ще купи най-евтина стока. Ангел донесе клещи за една рубла. Жеко – щипки за къдрене на коса – за 56 копейки. Аз изоставах безнадеждно с моята ваза от 80 коп. И щастието ми прави усмивка! В една книжарница преравям грамофонните плочи и намирам “ Избрани речи на Леонид Брежнев” на цена 0,5 !! копейки. Плочата е последна. Вземам я и давам една копейка, като си искам рестото! Лелката не загрява, че се будалкам и се сърди. Иска да ми я подари…
За тази плоча в един музикален магазин в София ми даваха 100 лева. Не – ще изчакам още 20 години и ще я ”шитна” чрез”Сотби”-с за 200!
Дълги години бях обсебен от трайна заблуда. Дворците на царете един ден ще принадлежат на народа. Така беше по някое време, и до време, на някои места. Резиденцията на Потьомкин в Днепропетровск беше станала прекрасен Дворец на студентите. Две зрителни зали, танцови салони, фоайета с бюфети, стаи за кръжоци. Аз четири години бях член в студиото по рисуване. Имах червен пропуск.
Като привършихме със скучните гипсови фризи, капители и прочее натура-морта, преминахме към човешко тяло. Живо. Красавици от танцовите зали на долния етаж се блъскаха пред вратите на студиото в желанието си да ги изобразим на платната си. Тогава още нямаше “медицински” филми в късните часове по телевизията, и живата анатомия беше цяло откровение. Но и с това свикнахме. Една вечер се случи да няма модел! Иван Иваныч, ръководителят на студиото, взе кърпа да почисти от праха бюста на Аристотел да го рисуваме. И тогава става от мястото си симпатичното и най-стеснително момиче в студиото, Нина.
-Така не бива!, отиде в съседната стая и се върна, зъгърната в червения плюшен шал (бивше перде), качи се на постамента и го отметна на пода…Всички втрещени! Нина, недей!
-Казах – рисувайте! Няма да проваляме занятието!!
Какви комсомолки!!
Водата в Днепър можеше да се пие.Толкова беше чиста. Тъй като на сто километра по-надолу е Запорожската централа, реката е широка повече от километър. Нашият институт имаше “лодочная станция” с 900 лодки. Едногребки, двугребки. Срещу студентска карта, само, си избираш лодка за цял ден и отиваш на своя “личен” остров, ако не те е изпреварил някой. От един вдаден в сушата залив напролет начупваха леда на големи късове и го извличаха на брега. Там го покриваха със слама и пясък и през цялото! лято разнасяха лед за охлаждане на лимонада, квас. Сладоледът, пък, го разнасяха, предимно лелки с бели престилки, в дървени сандъчета, в които бяха наредени блокчета въглероден двуокис (диоксид – по европейски!).Знаете – той не се топи, а сублимира и охлажда примитивните, но много вкусни пломбири и други видове, които съм забравил.
Срещи с ония от Горе.
Бях първи курс, когато един петокурсник ме пита имам ли близки, болни от туберкулоза. Имах. Хайде с него – отиваме в Обкома на КПСС. Ще се молим да ни дадат стрептоцид. Такъв пеницилин имаше тогава.
Секретарката ни въвежда в голям кабинет. Зад бюрото висок красив мъж с големи вежди. Самият Леонид Илич. Брежнев! Прилича на любимия ми Червенков!
-Кажете, другари-демократи, какво ви води. Обясняваме. Няколко въпроса за България, родителите, как върви учението и ни препраща към секретарката, която ни изписва рецепта за аптеката на Правоимащите.
Спасих живота на един приятел и един братовчед.
След 20 години в Нефтохим идва на посещение моят стар познат. Понеже зная “съветски”, ме определят да Му поднеса подарък от името на колектива. Поднасям. Казвам дежурните, написани от “които трябва” думи и се решавам:
-Леонид Илич, а ние с Вас се познаваме. Така и така в Днепропетровск…
Той се понапрегна да си спомни и казва, щом така твърдя – значи така е било. И, там ли съм завършил? Какво работя сега?.. Не можа да чуе отговора ми, защото корави ръце ме отмъкнаха от подножието на трибуната и ме набутаха в храстите.-Ти какво си позволяваш, бе! –Ама, приятели сме от 20 години!.. Ще да са ме взели за съвсем откачен и ме пуснаха…
Още един епизод. Трябва да е било 1956-та, в Двореца на студентите си рисуваме, играем шах ( с руснак да играеш шах – все се бит!)…Гледаме - голямата зала се напълни и след малко започва Всесъюзно Съвещание по въпросите на стратегическата култура – кукурузата. Никита Сергеевич размахва от трибуната голям кочан царевица, подарен му от американския фермер Гарст, негов приятел. Публиката гледа напрегнато. Сега пак ще има нова кампания. Те, в Русия и Украйна, и слънчогледа си го имаха повече за градинско цвете. Но Царевица!
Ние гледаме това от втория балкон. А на почивката Другарите от Президиума отидоха в бюфета на втория етаж да пият чай. Престрашавам се и – была не была – влизам. Сядам срещу Никита Сергеич и докладвам, как в моето село испокон веков сеят царевица. Колко съм я окопавал, зъгърлял, поливал…Гледат ме като извънземен, виждал жива! Царевица!
-Какви са добивите? За какво я употребявате? Лъжа по памет и “с потолка”. Хрущев казва:
-Другарю Брежнев, да използвате този другар като лектор по разпространение…
Ама аз знам и как се правят тухли “болгарским способом” – друга актуална тема тогава…Разказвам.
Аз лекции не изнасях, но в института бяха дочули за моите фундаментални познания по текущите важни въпроси на строителството на социализма и на изпита по политикономия, каквото и да ми се падне – все за кукурузата и тухлите разказвах…
Съобщенията (телефон, телеграф) в страната на социализма не бяха хубави работи. Трудно се проследяват. Международен разговор – абсурд. Поръчка, чакане да ти разрешат…
Имаше, обаче:
-Фототелеграма. Пишеш на ръка текст, залепваш снимка, ако си хубав, и го даваш на гишето. Там на устройство ротатор се сканира текстът и го получават във Владивосток! -Или влизаш в друга кабина, сядаш пред микрофона и се обясняваш в любов на избраницата си от Камчатка. Получаваш целофанов диск (от рентгенова снимка) и го изпращаш по пощата. След седмица ТЯ слуша на грамофон любимия глас…
В България, макар и бъдещ член на ЕС, нямаше такива неща.
На такива грамофонни плочи се разпространяваха нелегално записи на “западна” музика. Разни джази.
А първият магнитофон, който видях, беше “магнитофонна приставка”. Слагаш я върху грамофонната плоча. Това е механичното задвижване. Останалото – магнитна глава, лента – като при хората.
Бях втори курс. Возя се с трамвая №1 към общежитието. Заглеждат ме двама работници. С мръсните си омазани спецовки. Идват от работа.
-Твойта мамка, стиляга гаден! Ние – цял ден край пещите, а ти си нахлузил тесните панталони! Капитализъм ще ни демонстрираш! Като те почнем – мокро място няма да остане от теб!...
Обяснявам, че тези са ми единствените панталони. Демократ съм. В България само такива носим…
-Друг, извини! Коля, чьо ты не предупредил?! Пойдем к нам домой, извиниться надо как следует…
Съпротивата безполезна. Отиваме на Мандриковка, далечен квартал. Ония по ред се къпят, ходят до мазето и магазина. Единият пази да не “духна”. Седнахме на дълга маса и тъй – три дни. Нищо не помня, защото нямаше фикус, пък ако не искаш да пиеш за “дружбу” , наливат ти насила в гърлото. Губят ми се часове и дни. Идваха и съседи със свои шишета да гледат българин с тесни панталони, но НАШ!
А, да свърша с големците. В списание “Огонек” прочетох следното. Брежнев и Черненко пътуват за Средна Азия с влак през Крим. На Горбачов – първи секретар в Ставропол – тогава му идва идея. Да се обади на Андропов, който се лекува в Минеральные воды да спрат президентския влак и в неформална обстановка да пийнат чай. Пият.
Така са се събрали на една маса ЧЕТИРИМА президенти. Един настоящ и трима бъдещи!!
Днепропетровск – кузница президентов. Брежнев, Черненко, Кучма, министър-председателката Юлия Тимошенко…С нито един от тях не бих тръгнал “в разведку”…
(Рабиновична фронта: -Иду в разведку! Если не вернусь живым – считайте меня коммунистом. Ну, а если нет – значит, нет!)
На всека кръгла годишнина от завършването на Института се събираме. Останалите живи и който може да дойде. 1988-ма- 30-годишнина. Отивам рано в института. Във фоайето няколко маси. Седи по един от всеки факултет да записва пристигащите. Отивам към моята маса.
-Привет, Сеня! Как дела? Помниш ли ме? Как тъй няма да те помня?!…и напрягам паметта си.
-Коваленко я!- съжалява ме нашият староста…
Събрание в актовата зала. Приветстват ни преподаватели, които не познаваме. Нашите не са живи.
Искат някой демократ да се изкаже. От името на всички, че ни чака ядене-пиене.
Стандо Прокеш, чех приятел. Женил съм го. Обиколили сме България и Чехия заедно, копелето гадно, казва: -Симеон иска да каже реч… Бутат ме на трибуната, пък мен за речи съвсем не ме бива. Предлагам да ми задават въпроси.
-Как сте с перестройката? Върви ли? Откъде да я почнем ние?
-Почвайте, казвам, с тоалетните! Първо обществените, после вкъщи!
(След пет години влизам в тоалетните до Универмага. Чисто, като в “Хепи”. Тоалетна хартия, музика…И аз съм дал нещо за демокрацията в Днепропетровск.)
На следващия ден отивам в институтската библиотека и искам “Съпромат” втора част.
-Вашият студенчески билет? Подавам студентската си карта, изтъркана и похабена, издадена в…1953-та! Разглеждат я с интерес, но казват че не могат да ме обслужат…Така ли? Като отида сега в ректората!! Съжалих ги. А картата ми я поискаха за институтската сбирка на фосили и реликти…
Второто място, за което бях подготвен – Спестовната каса, току до института. Слизам по стъпалата, подавам си спестовната книжка – древна като студентската карта, но в прилично състояние. Мислите, че изненадах някого? Лелката я взе и след кратко търсене ми казва: -Вашите 50 копейки преди две години сме престанали да ги олихвяваме. Но можете да получите 90, или, ако дадете 10 коп. можете да вземете два билета от лотарията. Вземам билетите. Подарявам ги на Сергей Голубев. След два месеца получих писмо: спечелил килим с моите билети.
От президентите, които съм срещал, пропускам Кучма, защото беше невзрачен студент, и граблив президент. И познантството ни беше бегло, “шапочно”.
В трети курс на танци поканих високо стройно момиче. Танцуваме, а носовете ни на едно ниво! Тамара. Кино-сладолед-кънки на стадион “Динамо”…и решила, че трябва да се женим. Защото завършва техникума и ще я разпределят на някоя Камчатка…
Аз през юни, без да завърша семестъра, никога не се женя! Рев, сълзи. Непреклонен съм!
Научавам, че се е омъжила набързо за Симеон(!) Молдовяну - румънец от пети курс, когото познавах. Поне една глава по-ситен от нея и, ако танцуват, носът му ще е до горното копче на блузата й.
Десет години след това я срещнах в Букурещ с разкошно палто, прическа, куче, каквото не бях виждал…
-Симеон!
-Тамара! Откъде такова благополучие? Какъв е този лукс?
-Ами, мъжът ми е зам-министър на еди какво си…
-Видя ли, казвам, добре че не се взехме…
Ама чувствата, ама привличането..
Ама нямаше да имаш такова палто…куче-е-е...
Няма пълно щастие под слънцето.
На всички ви са се случвали подобни работи, но сте ги забравили.
Като студент съм на лятна “практика” в Сибир. В района на Байкал. Пристигам в градчето и в местния хотел ми дават второ легло в103-та стая.
Нещо интересно за едновремешните хотели: В София до Лъвов мост в хотел “Средна гора”, примерно, ти дават нощувка в стая №5, легло №3, место №2. Ако леглото е с табла, номерът е изписан на нея. Ако не – на възглавницата. Покриваш се с непознат мъж под един юрган. Спиш. Само възглавниците отделни. Който не вярва, да пита бащи, дядовци!
Та, влизам в 103-та стая, намирам си леглото и там хърка…Пешо със здраво стисната в ръцете ИЖ-евка. Пешо ни беше състудент в Дн-ск, но баща му беше голямо началство и го преместиха в Москва на “по-добър климат”. Побутнах го да се събуди, а той скочи и насочи пушката към мен. Щях да си отида млад-зелен.
Малък е светът!
Това лято излизам от Билла (Billige Laden – от австрийски – евтин магазин) и виждам до моята кола лъскав Нисан “Примера” – дизайн-мечта, според мен. Номерата украински. Питам на украински –Откуда приехал, только не скажи, что из Днепропетровска?!
-Оттуда! ,толкова украинци срещах и нито един от моя град.
Украинецът продължава на…български. Завършил пловдивския “Ви-Хи-Пи-Хи”.Разпитва ме в кой институт съм учил. Казвам му – Минно-геоложкия.
-А помните ли кой ви преподаваше “Начертателна геометрия”?
-Локшин! – как да не помня!
Украинецът ми подава шофьорската си книжка, чети: Локшин Федор Васильевич. Син на преподавателя ми!
Кажете, че светът е голям.
Коментар