Tweet
2. Русия, Украйна отвътре.
Състудентите си – руснаци, украинци ги превъзхождах в дескриптивната геометрия. Ние бяхме я учили в гимназията. Те – не. Инак, отиваме с Миша Молокович, от селце в непроходимите белоруски блата, в библиотеката. Очите ми се разчекват: Ролан, Достоевски, Мопасан, О Хенри…Миша скучае: търси нещо ново. Изчел е всичко. Там в село! Четат тези хора!
Стайнбек разказва: В Александровската градинка до Кремъл си седя и се грея на слънцето. Приближава някакъв бездомник на вид и пита:
-Имаш ли три рубли? Давам му. Сигурно е гладен, бедният. След малко се връща с бутилка водка и вади две чаши. Пием. Спомняме си войната, “Ленд-лиз”-а. Като опразнихме 500-те грама,пита:
-Три рубля еще найдутся? Давам му. Всичко се повтаря. Пеем “Расцветали яблони и груши”, “Мы летим, ковыляя во мгле…”.
-Эй, вы! Что расшумелись?- зад гърба ни милиционер. – Пройдемте в отделение!
-Но я – Стайнбек! Не имеете права!
-Знам, знам - ти си Стайнбек, този с теб – Хемингуей! Хайде в участъка!
Представяте ли си? в Салинас, Калифорния - на тамошен полицай да му споменеш Толстой, а той да добави …Достоевски!
Никога!!
Организираха ни екскурзия в колхоз Показват ни с гордост обори, краварници, силажни ями… Жалка картина. Кал и разхвърлени железа и боклук. Нашето, на пет години ТКЗС, е къде-къде по-устроено. В селото, обаче, във всяка къща по два велосипеда, три чифта ски, баян или китара (най-често и двете), в центъра –музикална школа. Нищо, че свирят Бах (знаете, че е умрял!) на балалайка. Нотно грамотни! И къщите пълни с книги! Казвам на един симпатичен тракторист, като дойде в Днепър, да ми се обади. Споглеждат се многозначително. А те, колхозниците, нямали паспорти и НЕ могат да ходят по-далеч от границите на колхоза!! Могат да се качат на влака, но при проверка загазват!
Състудентите от групата, живеещи недалеч (за руското “недалеко” имайте винаги едно наум) с риск, ако не бе време за ваканция, ходеха до село за чувал картофи и малко сланина!
Картофите се обелваха и сваряваха в казан. В общежитието на всеки етаж имаше кухня “кубовая” с голяма печка на кокс – готви, ако имаш какво. В простата манджа добавяха нарязана сланина…Насипват ми пълна чиния картофи, пълна чаша самогон и ми поясняват:
-Сеня, тъй се пие. Трябва нещо солидно да си подложиш. Вашите салатки –доматки - това мезе ли е? Гледам- в компанията все с военните униформи. Развързаха им се езиците на фронтоваците и започнаха разговори за нелепи заповеди на франта, за разстрели на бягащи и предаващи се в плен.
Споменават се имена на генерали…генералисимуси…Генералисимусът беше вече заровен до кремълската стена, но всичко си беше още, както си е било. Като се разотивахме по етажите, капитанът и староста на групата ни – Коваленко, ме дърпа настрана: -Слышь, блядь! Если из того, что слышал здесь где-нибудь заикнешься – крышка тебе! И ми настъпи тежко крака с ботуша си. Загрявам – такива не се шегуват ! ( За “блядь”, “е…твою мать..” скочих веднъж да се бия…Поясняват ми: това е приятелско обръщение. Не петушись!)
От двете страни на проспекта, където са били и най-големите бомбардировки, повечето сгради са построени отново. Помпозен “сталинбарок” с кулички и “бойници” по покривите. Но стените дебели 60-80 сантиметра. Стълбищата широки. Внасяш - изнасяш мебели без да ги разглобяваш.
През 1990 в Кривой Рог наблюдавам как събарят двуетажка от времето на войната. Приближавам: строено “на совесть”. Лъскав бетон на стълбищата, хубави греди на покрива, не лоша дограма. Питам прораба (бригадир) който ръководи събарянето кой е строил така качествено преди години. Военнопленници и съветски затворници. А че строежът е качествен – два фактора:1. Немците инак не умеят. 2. Строежът се прави зад телена ограда под охрана. Влагат всички материали, предписани в проекта. Не може нищо да се изнесе!!
През 1956-та пак на Алтай един шофьор разтоварва пясък в частен двор. Интересувам се колко струва камион пясък? 20 рубли. А камион цимент? Пак 20! Всичко е по 20 рубли бе, човек! Явно, не си тукашен. 20 рубли струва превозът. А товарът – дъски, сено, пясък, пшеница – всичко е крадено! Още няколко случки от Алтай, да не прескачам във времето.
Майсторът на сондата, Петрович, ме видял да заничам през триметровите тараби на оградено място. Това са, казва, чеченски гробища. Далеч от тях. Може и да те усмъртят! Лицето му беше доста обезобразено от лошо зараснали белези. Като ми улови погледа, обяснява.
–Отивам аз с И Ж –ето на пчелина да взема мед. На дървото, под което си правим хапване (разбирай – пийване) гледам на синджир вързана мечка и реве, та се къса! Старият поставил капан и будалата се е хванала. Аз трезвен ходя само на работа. Отивам да освободя символа на руския народ от капана. Като ме повали на замята, като ме почна с лапите…Виж ме на что я похож…
Убил я мечката. Месото на кайма. Кожата – просната в пруста.
Един петък ме пита съгласен ли съм да ида с него на лов. За три дни. Как да не съм! Рано в събота ме взе с мотора и отидохме на летището. Там ни чакаха още трима охламони с пушки до един хеликоптер. Качваме се и ми обясняват: отиваме до езерото Зайсан. Аз оставам да ловя риба, а те продължават на лов за сайгаци. Полу-кози, полу-сърни, както видях по-късно. В ловно-рибарската къща, където ме оставиха, ми казват че ще ония ще “ловуват” в Русия, Монголия и Китай. На срещата на трите граници недалеч от езерото.(За руското “недалеч, наблизо, рядышком” вече казахме..)
Пием за дружбата. Аз седнах до едно буре с фикус и ловко изливах поредната чаша самогон в него. Като разбра ,че съм българин, единият рибар възкликна:
-Че вашият шахиншах Реза Пахлеви с шахинятя Сорейя се пече на плажа в Сочи! Обяснявам, че Иран и България са различни държави. Кой ти вярва!
Минава втори ден. Ловците ги няма, а аз не съм хванал и една риба. Питам за пръчки, мрежи… Водят ме по мостика, изтеглят въже, на чийто край имаше голяма мрежа с риба, хванала се без мен…
Долетяха и ловците. Отварят вратата на хеликоптера.Вътре мъртви и полуживи двайсетина сайгаци! Подът, стените – в кръв! Оставиха две парчета на рибарите, натоварихме стотина кила риба и се върнахме. Интересувам се защо им е толкова месо, риба?
-Че този хеликоптер да не е на чичо ми? А администрацията на летището, а милицията? Навсякъде трябва да се “подмаже”…Разбирам.
В ресторанта на гр. Зыряновск (денем столова, вечер – ресторант) влиза наперен местен “первый парень на селе”. С казашки калпак, къдрав перчем под него, небрежно разпуснат, копринена рубашка с бродерия, ботушки с ивици от скъпа кожа…Сяда на маса в средата на залата. Най-хубавата официантка тича да му донесе менюто и…сандъчето с алуминиеви вилици-лъжици. Пие си, красавецът, водката и…чупи един след друг приборите. Много се гневял, ако попадне желязна вилица! Мъчно се чупи! Към края на обяда му -цялото сандъче – един килограм алуминиев скрап!
Питам защо му позволяват? –Че той си ги плаща, човекът! Купуваме нови.
В този миньорски град вадеха хубави пари, а нямаха за какво да ги харчат!
Отидохме с Пешо, състудента ми от София, на градска баня. Бяхме се подстригали до кожа, че е по-хигиенично. Разхождаме се из “залите”. Облякохме се и излизаме, май не от там, откъдето влязохме! Каква разлика?
Имало разлика! Пред вратата спрял камион.Фургон без прозорци, дъска с напречни летви за качване. Насочваме се встрани, а един милиционер изкрещя: -Вы куда, блядь? Пули захотели? (демек – не искаме ли куршум).
Изясняваме се спокойно: ние сме “демократи”, току що подстригани и изкъпан!... Ще си ходим в хотела. Онзи ни остави встрани и, докато не преброи своите хора, изнизващи се от банята, не ни пусна…
Къпели са се “зеки” – затворници. Ние с нашите голи кратуни, с бял вързоп в ръцете малко сме се отличавали от тях…Имало е тука няколко места отбывания… С други думи “Гулаг”.
Летяхме до окръжния град Усть Каменогорск с ПО-2. На отиване тръгваме в 14.00 пристигаме в 15,40. На връщане излитаме в 20,00 пристигаме в 19,40. Пресичали сме часова зона. По обед от високоговорителите се чува бодра утринна гимнастика. В Москва е, значи, 6,00. Свиква се.
Лятната практика, стаж по български, беше за по-нуждаещите се съветски момчета възможност да изкарат някоя-друга рубла в повече. Затова им се отстъпваха най-отдалечените и тежки обекти. Там плащали “задполярни”, северни, високопланински, отдалечени, подземни и други добавки.
Едно наше момче на стаж в Челябинск се запознава с руса девушка. Харесали се от пръв поглед. Тя студентка по литература. Цяла година си писаха писма ежедневно! За Лермонтов и Пушкин, Толстой и Горки. Следващото лято е уредено Стефко да иде пак там. Валя ще е ръководител в пионерски лагер. Стефан ще ръководи кръжок по фотография. Научихме го криво-ляво да прави снимки. И тръгна! Решен на всичко: да й каже, да й поиска ръката и сърцето…всичко!
Отлетяли 20-те лагерни дни а напредъкът в любовта – хайде, да не е нулев – ама много скромен. Последната вечер Стефан се намъква в палатката й. Борба за честта на руската комсомолка. Нашият – целият дърво стоманено. Изпокъсал й дрехи, бельо…Тя накрая кандисва: -Стефан, я буду твоей. Давай сначало искупаемся в озеро. И побягва грациозно по мостика хубавицата и се цамбурва във водата. Стефан – след нея. А в тези места езерата и лятос все към осем градуса им е температурата! Изтръсква се Валя от водата, дърпа Стефан в палатката.. Ето ме! А на Стефан, там където е било мъжество – мижава точица…
Нищо не станало и до сутринта…Пълен резил!
Още половин година писма. През зимната ваканция събираме най-топлите дрехи, боти, шапки. Изпращеме Стефан в Челябинск със заръка: вземаш топла стая, спускаш пердетата, завивате се с два юргана и никакви!! езера!
Завърна се след седмица ухилен.
После ги оженихме.
Състудентите си – руснаци, украинци ги превъзхождах в дескриптивната геометрия. Ние бяхме я учили в гимназията. Те – не. Инак, отиваме с Миша Молокович, от селце в непроходимите белоруски блата, в библиотеката. Очите ми се разчекват: Ролан, Достоевски, Мопасан, О Хенри…Миша скучае: търси нещо ново. Изчел е всичко. Там в село! Четат тези хора!
Стайнбек разказва: В Александровската градинка до Кремъл си седя и се грея на слънцето. Приближава някакъв бездомник на вид и пита:
-Имаш ли три рубли? Давам му. Сигурно е гладен, бедният. След малко се връща с бутилка водка и вади две чаши. Пием. Спомняме си войната, “Ленд-лиз”-а. Като опразнихме 500-те грама,пита:
-Три рубля еще найдутся? Давам му. Всичко се повтаря. Пеем “Расцветали яблони и груши”, “Мы летим, ковыляя во мгле…”.
-Эй, вы! Что расшумелись?- зад гърба ни милиционер. – Пройдемте в отделение!
-Но я – Стайнбек! Не имеете права!
-Знам, знам - ти си Стайнбек, този с теб – Хемингуей! Хайде в участъка!
Представяте ли си? в Салинас, Калифорния - на тамошен полицай да му споменеш Толстой, а той да добави …Достоевски!
Никога!!
Организираха ни екскурзия в колхоз Показват ни с гордост обори, краварници, силажни ями… Жалка картина. Кал и разхвърлени железа и боклук. Нашето, на пет години ТКЗС, е къде-къде по-устроено. В селото, обаче, във всяка къща по два велосипеда, три чифта ски, баян или китара (най-често и двете), в центъра –музикална школа. Нищо, че свирят Бах (знаете, че е умрял!) на балалайка. Нотно грамотни! И къщите пълни с книги! Казвам на един симпатичен тракторист, като дойде в Днепър, да ми се обади. Споглеждат се многозначително. А те, колхозниците, нямали паспорти и НЕ могат да ходят по-далеч от границите на колхоза!! Могат да се качат на влака, но при проверка загазват!
Състудентите от групата, живеещи недалеч (за руското “недалеко” имайте винаги едно наум) с риск, ако не бе време за ваканция, ходеха до село за чувал картофи и малко сланина!
Картофите се обелваха и сваряваха в казан. В общежитието на всеки етаж имаше кухня “кубовая” с голяма печка на кокс – готви, ако имаш какво. В простата манджа добавяха нарязана сланина…Насипват ми пълна чиния картофи, пълна чаша самогон и ми поясняват:
-Сеня, тъй се пие. Трябва нещо солидно да си подложиш. Вашите салатки –доматки - това мезе ли е? Гледам- в компанията все с военните униформи. Развързаха им се езиците на фронтоваците и започнаха разговори за нелепи заповеди на франта, за разстрели на бягащи и предаващи се в плен.
Споменават се имена на генерали…генералисимуси…Генералисимусът беше вече заровен до кремълската стена, но всичко си беше още, както си е било. Като се разотивахме по етажите, капитанът и староста на групата ни – Коваленко, ме дърпа настрана: -Слышь, блядь! Если из того, что слышал здесь где-нибудь заикнешься – крышка тебе! И ми настъпи тежко крака с ботуша си. Загрявам – такива не се шегуват ! ( За “блядь”, “е…твою мать..” скочих веднъж да се бия…Поясняват ми: това е приятелско обръщение. Не петушись!)
От двете страни на проспекта, където са били и най-големите бомбардировки, повечето сгради са построени отново. Помпозен “сталинбарок” с кулички и “бойници” по покривите. Но стените дебели 60-80 сантиметра. Стълбищата широки. Внасяш - изнасяш мебели без да ги разглобяваш.
През 1990 в Кривой Рог наблюдавам как събарят двуетажка от времето на войната. Приближавам: строено “на совесть”. Лъскав бетон на стълбищата, хубави греди на покрива, не лоша дограма. Питам прораба (бригадир) който ръководи събарянето кой е строил така качествено преди години. Военнопленници и съветски затворници. А че строежът е качествен – два фактора:1. Немците инак не умеят. 2. Строежът се прави зад телена ограда под охрана. Влагат всички материали, предписани в проекта. Не може нищо да се изнесе!!
През 1956-та пак на Алтай един шофьор разтоварва пясък в частен двор. Интересувам се колко струва камион пясък? 20 рубли. А камион цимент? Пак 20! Всичко е по 20 рубли бе, човек! Явно, не си тукашен. 20 рубли струва превозът. А товарът – дъски, сено, пясък, пшеница – всичко е крадено! Още няколко случки от Алтай, да не прескачам във времето.
Майсторът на сондата, Петрович, ме видял да заничам през триметровите тараби на оградено място. Това са, казва, чеченски гробища. Далеч от тях. Може и да те усмъртят! Лицето му беше доста обезобразено от лошо зараснали белези. Като ми улови погледа, обяснява.
–Отивам аз с И Ж –ето на пчелина да взема мед. На дървото, под което си правим хапване (разбирай – пийване) гледам на синджир вързана мечка и реве, та се къса! Старият поставил капан и будалата се е хванала. Аз трезвен ходя само на работа. Отивам да освободя символа на руския народ от капана. Като ме повали на замята, като ме почна с лапите…Виж ме на что я похож…
Убил я мечката. Месото на кайма. Кожата – просната в пруста.
Един петък ме пита съгласен ли съм да ида с него на лов. За три дни. Как да не съм! Рано в събота ме взе с мотора и отидохме на летището. Там ни чакаха още трима охламони с пушки до един хеликоптер. Качваме се и ми обясняват: отиваме до езерото Зайсан. Аз оставам да ловя риба, а те продължават на лов за сайгаци. Полу-кози, полу-сърни, както видях по-късно. В ловно-рибарската къща, където ме оставиха, ми казват че ще ония ще “ловуват” в Русия, Монголия и Китай. На срещата на трите граници недалеч от езерото.(За руското “недалеч, наблизо, рядышком” вече казахме..)
Пием за дружбата. Аз седнах до едно буре с фикус и ловко изливах поредната чаша самогон в него. Като разбра ,че съм българин, единият рибар възкликна:
-Че вашият шахиншах Реза Пахлеви с шахинятя Сорейя се пече на плажа в Сочи! Обяснявам, че Иран и България са различни държави. Кой ти вярва!
Минава втори ден. Ловците ги няма, а аз не съм хванал и една риба. Питам за пръчки, мрежи… Водят ме по мостика, изтеглят въже, на чийто край имаше голяма мрежа с риба, хванала се без мен…
Долетяха и ловците. Отварят вратата на хеликоптера.Вътре мъртви и полуживи двайсетина сайгаци! Подът, стените – в кръв! Оставиха две парчета на рибарите, натоварихме стотина кила риба и се върнахме. Интересувам се защо им е толкова месо, риба?
-Че този хеликоптер да не е на чичо ми? А администрацията на летището, а милицията? Навсякъде трябва да се “подмаже”…Разбирам.
В ресторанта на гр. Зыряновск (денем столова, вечер – ресторант) влиза наперен местен “первый парень на селе”. С казашки калпак, къдрав перчем под него, небрежно разпуснат, копринена рубашка с бродерия, ботушки с ивици от скъпа кожа…Сяда на маса в средата на залата. Най-хубавата официантка тича да му донесе менюто и…сандъчето с алуминиеви вилици-лъжици. Пие си, красавецът, водката и…чупи един след друг приборите. Много се гневял, ако попадне желязна вилица! Мъчно се чупи! Към края на обяда му -цялото сандъче – един килограм алуминиев скрап!
Питам защо му позволяват? –Че той си ги плаща, човекът! Купуваме нови.
В този миньорски град вадеха хубави пари, а нямаха за какво да ги харчат!
Отидохме с Пешо, състудента ми от София, на градска баня. Бяхме се подстригали до кожа, че е по-хигиенично. Разхождаме се из “залите”. Облякохме се и излизаме, май не от там, откъдето влязохме! Каква разлика?
Имало разлика! Пред вратата спрял камион.Фургон без прозорци, дъска с напречни летви за качване. Насочваме се встрани, а един милиционер изкрещя: -Вы куда, блядь? Пули захотели? (демек – не искаме ли куршум).
Изясняваме се спокойно: ние сме “демократи”, току що подстригани и изкъпан!... Ще си ходим в хотела. Онзи ни остави встрани и, докато не преброи своите хора, изнизващи се от банята, не ни пусна…
Къпели са се “зеки” – затворници. Ние с нашите голи кратуни, с бял вързоп в ръцете малко сме се отличавали от тях…Имало е тука няколко места отбывания… С други думи “Гулаг”.
Летяхме до окръжния град Усть Каменогорск с ПО-2. На отиване тръгваме в 14.00 пристигаме в 15,40. На връщане излитаме в 20,00 пристигаме в 19,40. Пресичали сме часова зона. По обед от високоговорителите се чува бодра утринна гимнастика. В Москва е, значи, 6,00. Свиква се.
Лятната практика, стаж по български, беше за по-нуждаещите се съветски момчета възможност да изкарат някоя-друга рубла в повече. Затова им се отстъпваха най-отдалечените и тежки обекти. Там плащали “задполярни”, северни, високопланински, отдалечени, подземни и други добавки.
Едно наше момче на стаж в Челябинск се запознава с руса девушка. Харесали се от пръв поглед. Тя студентка по литература. Цяла година си писаха писма ежедневно! За Лермонтов и Пушкин, Толстой и Горки. Следващото лято е уредено Стефко да иде пак там. Валя ще е ръководител в пионерски лагер. Стефан ще ръководи кръжок по фотография. Научихме го криво-ляво да прави снимки. И тръгна! Решен на всичко: да й каже, да й поиска ръката и сърцето…всичко!
Отлетяли 20-те лагерни дни а напредъкът в любовта – хайде, да не е нулев – ама много скромен. Последната вечер Стефан се намъква в палатката й. Борба за честта на руската комсомолка. Нашият – целият дърво стоманено. Изпокъсал й дрехи, бельо…Тя накрая кандисва: -Стефан, я буду твоей. Давай сначало искупаемся в озеро. И побягва грациозно по мостика хубавицата и се цамбурва във водата. Стефан – след нея. А в тези места езерата и лятос все към осем градуса им е температурата! Изтръсква се Валя от водата, дърпа Стефан в палатката.. Ето ме! А на Стефан, там където е било мъжество – мижава точица…
Нищо не станало и до сутринта…Пълен резил!
Още половин година писма. През зимната ваканция събираме най-топлите дрехи, боти, шапки. Изпращеме Стефан в Челябинск със заръка: вземаш топла стая, спускаш пердетата, завивате се с два юргана и никакви!! езера!
Завърна се след седмица ухилен.
После ги оженихме.