Tweet
Преди 24 години съученичката на дъщеря ми, съседското вечно замислено и отвеяно момиче, написа една тънка тетрадчица стихове. След това не написа нищо. Завърши гръцка филология.
Ето ги. Не отстъпват много на Петя Дубарова стиховете. Ако отстъпват.
.Стихове от Христина. 14 годишна тогава
= = =
Като сълза в очите ми ще блесне
стихът ми и ще бликне светлина,
ще зазвъни в зениците ми песен
и ще простя аз нечия вина.
Ще стана пак добра като тогава
отдавна, преди много векове,
когато боса ходех по жарава
и вечно бях със сини колене.
На вятъра косите ще погаля
и ще спася един забравен миг
и ще запаля огъня, запален
от синятя мечта на моя стих.
= = =
От кладенче малко – козе копито –
отпих аз вода омагьосана,
намерих пътека от погледи скрита
и тръгнах по шумата боса.
Но само след миг в мен се върна детето
от болка очите ми пареха
и бързах нагоре, да стигна небето
и в свойто прераждане вярвах.
Почти ослепях, но докоснах дъгата
и тръгнах отново – пречистена
с лице на дете, но с очи на гадател:
пре-мъдри, пре-стари, пре-чисти.
Пътеката стигнах, онази пътека,
която в небето издигна ме
понечих да тръгна, но тя спря човека
и пак пих от козе копито.
1985г.
= = =
Когато с ярост зимната стихия
разкъса до последно смелостта,
когато даже кучета не вият
а нощем няма ни една звезда,
една вълна, закичена от вятър
с вълшебно бяло цвете, ще те спре.
Душата ти ще се превърне в кратер
почивал векове, и разгневен.
Ще сипе огън върху всяка зима,
на колене ще падат снегове
пред теб, защото знам , че ще те има
горещ и светъл като летен ден.
Ваканция
Десет дни, десет светли недели,
с понеделнична радост и съботен смях,
десет мига – безкрайности бели
отминават и хвърлят в очите ми сняг.
Десет дни, десет цветни вагона,
натоварени всеки със своя съдба,
със букетче мечти на перона
ме оставят и тръгвам отново сама.
21.04.1986
= = =
Някои казват, че с жълти бои
есента позлатява дърветата.
И не виждат, че тях ги боли
и че златото пари ръцете им.
Някои казват, че сив бил денят
щом изгреело есенно слънце
и не знаят, че няма слънца
от които е ставало тъмно.
Нищо ново, такъв е светът
всеки казва по нещо погрешно.
И прощаваме, като грешат,
но нима ще прощаваме вечно.
Ще простим ли, във тихата нощ
ако някой погрешно извика,
че проклина земята и още,
ако някой заплюе звездите.
И нима на човек ще простим,
пак погрешка прицелил се в гълъб –
нека съдим, когато грешим
и преди да простим, нека съдим.
Простите неща
Прелитащи над хиляди усмивки,
запалват огън в хиляди сърца,
злочести и добри като артисти –
това са те – най-простите неща.
Застреляна капачка на стрелбище
и птица, полетяла над града,
хартийка “златна”, скътана на скришно –
това са те – най-простите неща.
И някога във сиво-бяла зима,
когато властва в твоя дом студа,
превърнали се в чудо, те заливат
дома ти с нежна, синя топлина.
Да, често става тъй, че във живота
нещата прости в свойта простота
поглъщат всяка скръб и всяка болка
и правят сякаш по-красив света.
01.09.1985
Бъди човек!
на кака
Един прожектор жълт и зъл и страшен
пронизва плачещата тъмнина.
Завесите са стари и са прашни,
а сцената безчувствено сама.
А ти, актьоре, сам във тази зала,
а тъй богат на роли и съдби,
със образ във гримьорната изваян
и поглед от съмнения изпит.
Съдбата ти – обикновена драма,
път с пътепоказател – режисьор.
стар текст и репетиция – това е
живота ти през всеки нов сезон.
Защо стоиш? Излез от тоз театър!
Ослушай се – животът те зове,
не гледай по актьорски на нещата!
Бъди човек, не с маска на човек!
28.08.1985
= = =
Когато гасне блясъкът в очите
И есента дълбае по челата
Когато са безкрайно дълги дните
И все ни дебнат нечии проклятия
Ще можем ли отново да жадуваме
За оня тих покой наречен нежност.
Тъй лесно да обърнем гръб на струните
Когато раждат новата си песен.
А Нещото – то винаги е чакано
И кучетата вечно ще ги има.
Понякога не можем да не плачем.
Какво остава – нека се напием.
= = =
Сега, когато пак прелитат птици
след многото безцветни тъжни дни
отново в побледнелите зеници
проблясват тайно чакани сълзи
Сълзата е като горена захар
нагарча, но без нея по-горчи.
Дали изобщо някога си плакал?
Не казвай, че не си.
= = =
Когато заболи от самота
и от мълчане устните пресъхват
когато неотворена врата
очаква нечии далечни стъпки
И само вятър, търсещ своя дом
внезапно през прозореца нахлува.
Целува те и някак крадешком
изчезва без да се сбогува.
И всичко се повтаря пак и пак
часовникът отдавна е издъхнал.
Трева изниква върху твоя праг
дори тревата няма кой да стъпче.
ОКТАВА
Понякога сънувам как старея
Кръвта ми става сивкава и кротка
Пред блясъка на виното бледнеят
Очите ми.Страхувам се от котките
В задъханите улици на мрака.
Отминалите трепети нагарчат
(насън или наяве сякаш плаках)
Сега е все едно- набъбна здрачът.
1985
Ето ги. Не отстъпват много на Петя Дубарова стиховете. Ако отстъпват.
.Стихове от Христина. 14 годишна тогава
= = =
Като сълза в очите ми ще блесне
стихът ми и ще бликне светлина,
ще зазвъни в зениците ми песен
и ще простя аз нечия вина.
Ще стана пак добра като тогава
отдавна, преди много векове,
когато боса ходех по жарава
и вечно бях със сини колене.
На вятъра косите ще погаля
и ще спася един забравен миг
и ще запаля огъня, запален
от синятя мечта на моя стих.
= = =
От кладенче малко – козе копито –
отпих аз вода омагьосана,
намерих пътека от погледи скрита
и тръгнах по шумата боса.
Но само след миг в мен се върна детето
от болка очите ми пареха
и бързах нагоре, да стигна небето
и в свойто прераждане вярвах.
Почти ослепях, но докоснах дъгата
и тръгнах отново – пречистена
с лице на дете, но с очи на гадател:
пре-мъдри, пре-стари, пре-чисти.
Пътеката стигнах, онази пътека,
която в небето издигна ме
понечих да тръгна, но тя спря човека
и пак пих от козе копито.
1985г.
= = =
Когато с ярост зимната стихия
разкъса до последно смелостта,
когато даже кучета не вият
а нощем няма ни една звезда,
една вълна, закичена от вятър
с вълшебно бяло цвете, ще те спре.
Душата ти ще се превърне в кратер
почивал векове, и разгневен.
Ще сипе огън върху всяка зима,
на колене ще падат снегове
пред теб, защото знам , че ще те има
горещ и светъл като летен ден.
Ваканция
Десет дни, десет светли недели,
с понеделнична радост и съботен смях,
десет мига – безкрайности бели
отминават и хвърлят в очите ми сняг.
Десет дни, десет цветни вагона,
натоварени всеки със своя съдба,
със букетче мечти на перона
ме оставят и тръгвам отново сама.
21.04.1986
= = =
Някои казват, че с жълти бои
есента позлатява дърветата.
И не виждат, че тях ги боли
и че златото пари ръцете им.
Някои казват, че сив бил денят
щом изгреело есенно слънце
и не знаят, че няма слънца
от които е ставало тъмно.
Нищо ново, такъв е светът
всеки казва по нещо погрешно.
И прощаваме, като грешат,
но нима ще прощаваме вечно.
Ще простим ли, във тихата нощ
ако някой погрешно извика,
че проклина земята и още,
ако някой заплюе звездите.
И нима на човек ще простим,
пак погрешка прицелил се в гълъб –
нека съдим, когато грешим
и преди да простим, нека съдим.
Простите неща
Прелитащи над хиляди усмивки,
запалват огън в хиляди сърца,
злочести и добри като артисти –
това са те – най-простите неща.
Застреляна капачка на стрелбище
и птица, полетяла над града,
хартийка “златна”, скътана на скришно –
това са те – най-простите неща.
И някога във сиво-бяла зима,
когато властва в твоя дом студа,
превърнали се в чудо, те заливат
дома ти с нежна, синя топлина.
Да, често става тъй, че във живота
нещата прости в свойта простота
поглъщат всяка скръб и всяка болка
и правят сякаш по-красив света.
01.09.1985
Бъди човек!
на кака
Един прожектор жълт и зъл и страшен
пронизва плачещата тъмнина.
Завесите са стари и са прашни,
а сцената безчувствено сама.
А ти, актьоре, сам във тази зала,
а тъй богат на роли и съдби,
със образ във гримьорната изваян
и поглед от съмнения изпит.
Съдбата ти – обикновена драма,
път с пътепоказател – режисьор.
стар текст и репетиция – това е
живота ти през всеки нов сезон.
Защо стоиш? Излез от тоз театър!
Ослушай се – животът те зове,
не гледай по актьорски на нещата!
Бъди човек, не с маска на човек!
28.08.1985
= = =
Когато гасне блясъкът в очите
И есента дълбае по челата
Когато са безкрайно дълги дните
И все ни дебнат нечии проклятия
Ще можем ли отново да жадуваме
За оня тих покой наречен нежност.
Тъй лесно да обърнем гръб на струните
Когато раждат новата си песен.
А Нещото – то винаги е чакано
И кучетата вечно ще ги има.
Понякога не можем да не плачем.
Какво остава – нека се напием.
= = =
Сега, когато пак прелитат птици
след многото безцветни тъжни дни
отново в побледнелите зеници
проблясват тайно чакани сълзи
Сълзата е като горена захар
нагарча, но без нея по-горчи.
Дали изобщо някога си плакал?
Не казвай, че не си.
= = =
Когато заболи от самота
и от мълчане устните пресъхват
когато неотворена врата
очаква нечии далечни стъпки
И само вятър, търсещ своя дом
внезапно през прозореца нахлува.
Целува те и някак крадешком
изчезва без да се сбогува.
И всичко се повтаря пак и пак
часовникът отдавна е издъхнал.
Трева изниква върху твоя праг
дори тревата няма кой да стъпче.
ОКТАВА
Понякога сънувам как старея
Кръвта ми става сивкава и кротка
Пред блясъка на виното бледнеят
Очите ми.Страхувам се от котките
В задъханите улици на мрака.
Отминалите трепети нагарчат
(насън или наяве сякаш плаках)
Сега е все едно- набъбна здрачът.
1985
Жалко, че е спряла да пише
. Нещо прекрасно още повече ако се чете в оригинал
Коментар