Да, имаше едно място. Намираше се точно на ъгъла на улиците Любен Каравелов и Николай Павлович, на последният етаж на старата кооперацията. Таван.
Така се случи, че един майтап ме отведе там през късното лято на 2015 г. .. за да го видя. Какво видях? – видях една скована дървена врата, която приятно проскърца, когато я отворих. Видях още, че има място само да прекрача прага. Видях толкова много битови неща бутани там 20 и повече години: нафтови печки, телевизори, магнетофони, сандъци, посуда, кухнески печки, седалки от кола, стъкла от Булгаррено .. вероятно и седалките бяха от него, детски колички, инвалиден стол, разглобен гардероб, разглобени ъглови легла, парчета от хубавото старо ПДЧ от други мебели, буклуци... Видях черни стени, залепили толкова много прах по себе си. И един голям прозорец видях, също и чаровно падащи към ъгъла на сградата носещи греди – типично таванска конструкция, а между гредите доста на рядко, криви дъски, които оформаха тавана, на места се виждаше над тях черна хартия или каквото там се слага под керемидите. Видях още и мнооого стиропор, дебел 10 см.
Опитах се да си го представя празно и чисто и се чух как си казвам: Това е моето място! Мястото, от което щеше да се роди моето ателие! Не знаех как, нямах пари .. самичка, колкото и с каквото мога ... знаех единствено , че просто трябваше да го почистя.
И така всеки свободен час ходих там, преди, след работа и се рових и изхвърлях буклуците, колкото да мога поне да се разхождам вътре. Установих, че всъщност никак не е малко за мен и статива ми. Открих, че само една от стените е измазана, с нещо мноого ронливо, всички други си бяха „по тухли“, част от тях липсващи и за онзи момент – черни. Материалът, с който бяха зидани се ронеше жестоко само от преминаването на пръстите ми. Смеех си се, че е грехота да имам толкова много тухли и да не ги покажа това щеше да е първото нещо, което да направя щом разчистя всичко – да ги измия.
От нещата, които заварих там, оставих единствено дървените остатъци от мебели, една маса с крив плот, която на този етап ми трябваше, стол и едно детско столче, тип табуретка. А ... и един голям, стар сандък, който ми харесваше, две кошници, които обожавам, няколко дамаджани с оплетка.
Започнах се с тухлите ... нямаше още да ги мия, защото въпросното бяло нещо между тях се ронеше постоянно. И имайки бедни познания в областта на ремонтите, скромните ми мисли ме отведоха в първата железария за да купя теракол. И така, първоначално помогнах ръчно, с шпатула на всичко дето иска да се рони да падне и замазах междутухлието навсякъде из целия таван, дори си зазидах липсващите тухли (духаше през дупките), търкаляха се там 5-6 броя. Така и не измих тухлите, забравих да кажа, че на тавана нямаше вода, както и тоалетна, никога не е и имало (вода си носих в големи двулитрови шишета, колкото да мога да се измия ръцете си от прахта, до тоалетна – в съседно квартално заведение). Главицата ми роди друга „върховна“ идея за тях – за да може да се покаже максимално топлият им тъмно червен цвят – „Ще ги изпиля" – казах си "... какво ми трябва? – флекс? .. с диск за дърво? ... ми да!“ Все пак това съм Аз ... с голям мерак и нула познания, флекса беше моето решение.
Изпилих ги ... няма нужда да ви казвам каква мъгла. Дъхът ми беше червен! Съжалявам че изгубих първите снимки от там ... знам, че описването с думи не представя картинката. Всъщност е въпрос на умение.
Така се случи, че един майтап ме отведе там през късното лято на 2015 г. .. за да го видя. Какво видях? – видях една скована дървена врата, която приятно проскърца, когато я отворих. Видях още, че има място само да прекрача прага. Видях толкова много битови неща бутани там 20 и повече години: нафтови печки, телевизори, магнетофони, сандъци, посуда, кухнески печки, седалки от кола, стъкла от Булгаррено .. вероятно и седалките бяха от него, детски колички, инвалиден стол, разглобен гардероб, разглобени ъглови легла, парчета от хубавото старо ПДЧ от други мебели, буклуци... Видях черни стени, залепили толкова много прах по себе си. И един голям прозорец видях, също и чаровно падащи към ъгъла на сградата носещи греди – типично таванска конструкция, а между гредите доста на рядко, криви дъски, които оформаха тавана, на места се виждаше над тях черна хартия или каквото там се слага под керемидите. Видях още и мнооого стиропор, дебел 10 см.
Опитах се да си го представя празно и чисто и се чух как си казвам: Това е моето място! Мястото, от което щеше да се роди моето ателие! Не знаех как, нямах пари .. самичка, колкото и с каквото мога ... знаех единствено , че просто трябваше да го почистя.
И така всеки свободен час ходих там, преди, след работа и се рових и изхвърлях буклуците, колкото да мога поне да се разхождам вътре. Установих, че всъщност никак не е малко за мен и статива ми. Открих, че само една от стените е измазана, с нещо мноого ронливо, всички други си бяха „по тухли“, част от тях липсващи и за онзи момент – черни. Материалът, с който бяха зидани се ронеше жестоко само от преминаването на пръстите ми. Смеех си се, че е грехота да имам толкова много тухли и да не ги покажа това щеше да е първото нещо, което да направя щом разчистя всичко – да ги измия.
От нещата, които заварих там, оставих единствено дървените остатъци от мебели, една маса с крив плот, която на този етап ми трябваше, стол и едно детско столче, тип табуретка. А ... и един голям, стар сандък, който ми харесваше, две кошници, които обожавам, няколко дамаджани с оплетка.
Започнах се с тухлите ... нямаше още да ги мия, защото въпросното бяло нещо между тях се ронеше постоянно. И имайки бедни познания в областта на ремонтите, скромните ми мисли ме отведоха в първата железария за да купя теракол. И така, първоначално помогнах ръчно, с шпатула на всичко дето иска да се рони да падне и замазах междутухлието навсякъде из целия таван, дори си зазидах липсващите тухли (духаше през дупките), търкаляха се там 5-6 броя. Така и не измих тухлите, забравих да кажа, че на тавана нямаше вода, както и тоалетна, никога не е и имало (вода си носих в големи двулитрови шишета, колкото да мога да се измия ръцете си от прахта, до тоалетна – в съседно квартално заведение). Главицата ми роди друга „върховна“ идея за тях – за да може да се покаже максимално топлият им тъмно червен цвят – „Ще ги изпиля" – казах си "... какво ми трябва? – флекс? .. с диск за дърво? ... ми да!“ Все пак това съм Аз ... с голям мерак и нула познания, флекса беше моето решение.
Изпилих ги ... няма нужда да ви казвам каква мъгла. Дъхът ми беше червен! Съжалявам че изгубих първите снимки от там ... знам, че описването с думи не представя картинката. Всъщност е въпрос на умение.
Коментар