Tweet
Съвсем случайно при една среща с г-жа Милка Джиджова от НУЕП имах възможността да се запозная с разказите на Емил Спиридонов. Самобитен творец, с изключително око за детайлите, човек с голяма душа и обич към природата. За съжаление хора като него често остават встрани от широките житейски пътища и събраното, видяно и осмислено остава за единици, които са имали шанса да го открият.
Макар и автора да е издал част от разказите си в една книжка , тя е далеч от големите витрини и малцина са я виждали. Успях да се свържа и говоря с този изключителен човек и той великодушно разреши да публикувам безплатно тук част от неговата книга. Аз дълго умувах какво да избера и накрая реших да представя на вашето внимание два от неговите къси разказа.
Това, което знам за автора е, че дълги години неговата работа е била свързана с гората и прекарвайки много време там той е имал възможността да види и проследи много от описаните в разказите му събития.
Корицата с автора:
Напомням на всички че тези разкази са с напълно защитени авторски права и авторът е дал разрешение само и единствено за публикация тук в този портал. Копирането им под каквато и да е форма е незаконно, ощетява автора и всички нас...
ЖЕСТОКИЯТ ЗАКОН НА ЖИВОТА
Сивата порка вървеше бавно през полянката, но след нея стръковете продължаваха да се поклащат. Когато излезна на каменистия насип до пътя, от тревата се за изнизваха едно след друго невръстните й деца. Преди да пресече шосето, майката спря и боязливо се огледа. После нервно пристъпи на черната асфалтова настилка, а зад нея в редица непохватно защапуркаха малките. Почти беше преминала половината от опасния път, когато чу ръмжащ познат звук. За връщане беше късно.
От завоя с бясна скорост изскочи автомобил.
Майката мигновено грабна в уста най-близката зад нея рожба и с пъргави скокове се озова в крайпътните храсти. Пусна я в тревата и отново хукна да спасява останалите.
В това време предната гума разсече редицата на малките.
Спирачките сърдито изсъскаха. Зад колелото, върху размазаното мъниче, се очертаха шарките на гумата. Друго до него с премазани задни крачета запищя и напразно се опитваше да изпълзи от опасното място. Автомобилът стоеше и ръмжеше заплашително. Останалите малки замряха ужасени, скупчени едно в друго под надкрачилото ги чудовище.
Майката порка, захвърлила страха, обезумяла, се стрелна и с ярост налетя връз грамадния нападател. Ръфна го злобно и изсипа всичката воняща течност от жлезата си. Този път обаче това не помогна. Бумтящото същество стоеше невъзмутимо, а децата й под него не се подчиняваха на призивния й зов. Тогава майката, без да се суети повече, грабна най напред пищящото мъниче и го отнесе при другото под храста. После само за няколко мига пренесе и останалите.
Страшното чудовище обаче боботеше и не си отиваше. Раненото порче продължаваше да пищи предателски. Тя усещаше, че то издава укритието. Животинският инстинкт й диктуваше да запази оцелелите рожби. Чувства на страх, ярост и отчаяние разкъсваха душата на обезумялата майка, но тя избра най-правилното решение.
Писъкът под храста секна. Така повеляваше жестокият закон на живота**
НАИ-СТРАШНИЯТ ЗВЯР
Сръндакът близна сърната по челото. Тя го погледна с очи, в които се таеше много обич и доверие. Малко по встрани пасеше тяхната рожба. От север леденият вятър носеше на плещите си големи туловища снежни облаци. Дъхът на зимата силно се чувствуваше. Време беше да напуснат пасището високо в планината и слязат ниско край реката.Едно само тревожеше сръндака.
Беше мъглива привечер, когато бързи скокове на сърна изтрополяха по пътечката, която пресичаше пасището. Зад уплашената бързонога се носеха сиви сенки и в тях опитният сръндак позна вълците. От години тези опасни животни не се бяха мяркали наоколо и те вече не се събираха на стада през зимата, както някога.
Веднъж, когато утрото сънено прохождаше, три дългокраки животни предпазливо слизаха по хребета на планината. Далеч в подножието синкава мъгла скриваше реката. Натам бързаше семейството. Старо пожарище на южен склон ги приюти. В далечината се гушеше малко селце. Това не харесваше на сръндака и безпокойството го караше често да поглежда в тази посока.
Зимата просна белия си покров и тук, ниско край реката. Студовете ставаха все по-люти. Сега следите в снега предателски бележеха нощното им укритие и бедата не закъсня.
В една мразовита утрин, когато се бяха приютили на завет, се зачу кучешки лай. Мъжкарят изврещя тревожно. Опасните звуци приближаваха и трите животни хукнаха през коварната ледена покривка. Тънките им копитца пропадаха дълбоко под слабата кора на снега и трудно напредваха. Преследвачите ги застигаха. Рожбата им, още не закрепнала, все повече изоставаше. Изведнъж лаят премина в свирепо ръмжене, което се смеси с предсмъртното врещене на настигнатото животно. Така повече и не видяха рожбата си. Млада букова гора приюти отново осиротелите родители. Храна имаше в изобилие, но глас на ручей или рекичка не се чуваше наблизо. Трябваше да минават през открито място до малко изворче. И страшното отново дойде.
Сега лай не ги стресна. Макар денят да покриваше с ярката си светлина ниската горичка, сърните не видяха вълците, които ги бяха оградили. Единият от тях бе обречен и това бе тя. Отново бързите крака на сръндака успяха да запазят живота му.
Останал сам, мъжкарят продължи да живее, съпроводен от мъката си и опасностите, които една след друга налитаха връз него.
Топлият полъх на южняка разкъса най-после леденото наметало на планината. Ниско по припеците плахо подадоха главици сини минзухари. Животът ставаше по-лек и по-безопасен. Снегът си отиваше и с него изчезнаха предателските следи на сръндака по местата, където намираше храна. Сега по-спокойно плахото животно затваряше очи в кратките си почивки. Самотата обаче го поведе в посоката, откъдето се надяваше да я пропъди. Ето че, макар все така нащрек, недоверчив и предпазлив, един ден изскочи на малка горска полянка. В края й сърна кротко скубеше наболата нова зелена тревица. Преживяла и тя като него опасностите на суровата зима, живееше със самотата си.
Сърната уплашено трепна, но разбрала, че пришълецът е от нейния род, спокойно дочака мъжкаря. Ето, че случайността ги събра и щастието помежду им засия. Двете животни. се подушиха и сръндакът заблиза нежно челото на женската. Вятърът притихна в клоните на дърветата и се загледа любопитно в красивата идилия. Затулени зад храсти в другия край на полянката две алчни очи също ги гледаха.
— Рогата му са още обвити в кожена ципа, но са чудесен трофей.
Този път бързите крака нямаше да помогнат.
Най-страшният звяр натисна спусъка •*
Макар и автора да е издал част от разказите си в една книжка , тя е далеч от големите витрини и малцина са я виждали. Успях да се свържа и говоря с този изключителен човек и той великодушно разреши да публикувам безплатно тук част от неговата книга. Аз дълго умувах какво да избера и накрая реших да представя на вашето внимание два от неговите къси разказа.
Това, което знам за автора е, че дълги години неговата работа е била свързана с гората и прекарвайки много време там той е имал възможността да види и проследи много от описаните в разказите му събития.
Корицата с автора:
Напомням на всички че тези разкази са с напълно защитени авторски права и авторът е дал разрешение само и единствено за публикация тук в този портал. Копирането им под каквато и да е форма е незаконно, ощетява автора и всички нас...
ЖЕСТОКИЯТ ЗАКОН НА ЖИВОТА
Сивата порка вървеше бавно през полянката, но след нея стръковете продължаваха да се поклащат. Когато излезна на каменистия насип до пътя, от тревата се за изнизваха едно след друго невръстните й деца. Преди да пресече шосето, майката спря и боязливо се огледа. После нервно пристъпи на черната асфалтова настилка, а зад нея в редица непохватно защапуркаха малките. Почти беше преминала половината от опасния път, когато чу ръмжащ познат звук. За връщане беше късно.
От завоя с бясна скорост изскочи автомобил.
Майката мигновено грабна в уста най-близката зад нея рожба и с пъргави скокове се озова в крайпътните храсти. Пусна я в тревата и отново хукна да спасява останалите.
В това време предната гума разсече редицата на малките.
Спирачките сърдито изсъскаха. Зад колелото, върху размазаното мъниче, се очертаха шарките на гумата. Друго до него с премазани задни крачета запищя и напразно се опитваше да изпълзи от опасното място. Автомобилът стоеше и ръмжеше заплашително. Останалите малки замряха ужасени, скупчени едно в друго под надкрачилото ги чудовище.
Майката порка, захвърлила страха, обезумяла, се стрелна и с ярост налетя връз грамадния нападател. Ръфна го злобно и изсипа всичката воняща течност от жлезата си. Този път обаче това не помогна. Бумтящото същество стоеше невъзмутимо, а децата й под него не се подчиняваха на призивния й зов. Тогава майката, без да се суети повече, грабна най напред пищящото мъниче и го отнесе при другото под храста. После само за няколко мига пренесе и останалите.
Страшното чудовище обаче боботеше и не си отиваше. Раненото порче продължаваше да пищи предателски. Тя усещаше, че то издава укритието. Животинският инстинкт й диктуваше да запази оцелелите рожби. Чувства на страх, ярост и отчаяние разкъсваха душата на обезумялата майка, но тя избра най-правилното решение.
Писъкът под храста секна. Така повеляваше жестокият закон на живота**
НАИ-СТРАШНИЯТ ЗВЯР
Сръндакът близна сърната по челото. Тя го погледна с очи, в които се таеше много обич и доверие. Малко по встрани пасеше тяхната рожба. От север леденият вятър носеше на плещите си големи туловища снежни облаци. Дъхът на зимата силно се чувствуваше. Време беше да напуснат пасището високо в планината и слязат ниско край реката.Едно само тревожеше сръндака.
Беше мъглива привечер, когато бързи скокове на сърна изтрополяха по пътечката, която пресичаше пасището. Зад уплашената бързонога се носеха сиви сенки и в тях опитният сръндак позна вълците. От години тези опасни животни не се бяха мяркали наоколо и те вече не се събираха на стада през зимата, както някога.
Веднъж, когато утрото сънено прохождаше, три дългокраки животни предпазливо слизаха по хребета на планината. Далеч в подножието синкава мъгла скриваше реката. Натам бързаше семейството. Старо пожарище на южен склон ги приюти. В далечината се гушеше малко селце. Това не харесваше на сръндака и безпокойството го караше често да поглежда в тази посока.
Зимата просна белия си покров и тук, ниско край реката. Студовете ставаха все по-люти. Сега следите в снега предателски бележеха нощното им укритие и бедата не закъсня.
В една мразовита утрин, когато се бяха приютили на завет, се зачу кучешки лай. Мъжкарят изврещя тревожно. Опасните звуци приближаваха и трите животни хукнаха през коварната ледена покривка. Тънките им копитца пропадаха дълбоко под слабата кора на снега и трудно напредваха. Преследвачите ги застигаха. Рожбата им, още не закрепнала, все повече изоставаше. Изведнъж лаят премина в свирепо ръмжене, което се смеси с предсмъртното врещене на настигнатото животно. Така повече и не видяха рожбата си. Млада букова гора приюти отново осиротелите родители. Храна имаше в изобилие, но глас на ручей или рекичка не се чуваше наблизо. Трябваше да минават през открито място до малко изворче. И страшното отново дойде.
Сега лай не ги стресна. Макар денят да покриваше с ярката си светлина ниската горичка, сърните не видяха вълците, които ги бяха оградили. Единият от тях бе обречен и това бе тя. Отново бързите крака на сръндака успяха да запазят живота му.
Останал сам, мъжкарят продължи да живее, съпроводен от мъката си и опасностите, които една след друга налитаха връз него.
Топлият полъх на южняка разкъса най-после леденото наметало на планината. Ниско по припеците плахо подадоха главици сини минзухари. Животът ставаше по-лек и по-безопасен. Снегът си отиваше и с него изчезнаха предателските следи на сръндака по местата, където намираше храна. Сега по-спокойно плахото животно затваряше очи в кратките си почивки. Самотата обаче го поведе в посоката, откъдето се надяваше да я пропъди. Ето че, макар все така нащрек, недоверчив и предпазлив, един ден изскочи на малка горска полянка. В края й сърна кротко скубеше наболата нова зелена тревица. Преживяла и тя като него опасностите на суровата зима, живееше със самотата си.
Сърната уплашено трепна, но разбрала, че пришълецът е от нейния род, спокойно дочака мъжкаря. Ето, че случайността ги събра и щастието помежду им засия. Двете животни. се подушиха и сръндакът заблиза нежно челото на женската. Вятърът притихна в клоните на дърветата и се загледа любопитно в красивата идилия. Затулени зад храсти в другия край на полянката две алчни очи също ги гледаха.
— Рогата му са още обвити в кожена ципа, но са чудесен трофей.
Този път бързите крака нямаше да помогнат.
Най-страшният звяр натисна спусъка •*
Коментар