Tweet
Не знам за кой раздел е. Досега темата обхващаше предимно тая за ремонтите, но полека лека идваме тук. И веднага искам да предупредя, че имам дар писмо и пиша дълго. Темата не е за тези, които търсят бърз отговор. Темата е за съмишлениците ми по дело - тези, които сме тръгнали да спасяваме един имот на село...
Като за начало, селото е Горски Извор, община Димитровград, област Хасково. Имота е наследствен, на знатен род от селото - Хаджипетките. Като такъв, имота се е създал от моят прадядо Желю Димов Хаджипетков. След като е преживял двете балкански и Първата световна война, той се е завърнал цял - което си е сериозен късмет. И се е хванал и е разрушил старата къща, а в ъгъла на имота е построил нова, за себе си, за жена си - баба Димка, от Църнольовия род и децата си. Има спорове в рода, коя година точно е построена - дядо ми Тодор, който е едно от децата на прадядо Желю казваше 1921. Баща ми казва 1926... единия чичо, 1923, другия вече не помня. Пишело е годината на къщата, но вече не пише. Аз за себе си избрах най-ранната година, 1921. Искам по-скоро да отбележа столетието и. А после до 2026, дал бог живот, здраве и късмет, ще си я отбелязвам всяка година.
Дядо Желю е имал шест деца. Едно се е удавило в кладенеца, мир на душицата му. Други са се разболяли и починали, още преди да го ощастливят, заедно с баба Димка, с внучета. Останали двама - Христо и Тодор. Христо се оженил и имал двама сина, мойте чичовци Димо и Желю (лека му пръст, почина тая година) но и него го покосила болест - спукал язва след усилена работа на полето. През 1946 година. А Тодор се оженил за Райна, мойта баба, от Столчевия род, внучка на дядо Нико, който османските войски заклали, когато се изтегляли. Дядо Тодор и баба Райна имали син и дъщеря, а сина им имал две момчета. По- малкото съм аз. Толкова с родовата памет...
Къщата преживяла чирпанското земетресение - по онези години е била класически градеж, дебели стени от гранитени камъни, залепени с варов разтвор, а ъглите оформени от тухли. По-лесно е от това да дялаш камъни. Таван от гредоред, и високо таванско помещение, където се складирал "багаж" (абе непотребните работи). В нея са израсли дядо и брат му, после и чичовците (оцелелия чичо Димо гони 90). Дядо ми се запалил по комунистическите идеи, той си беше и остана идеалист. Кротък и разумен човек иначе, но за справедливостта беше винаги готов за бой... Лежал и в затвора по време на войната, след това станал военен. В крайна сметка, имота е бил първоначално разделен на две части - старата къщата и едната половина на дядо ми, а другата на децата на брат му, съответно те също се разделили на две. Покойния чичо Желю си вдигна в неговата част къща по типов проект. Времето показа че е много хубава и здрава. Чичо Димо винаги е бил агроном в сърцето си. Неговия имот си остана градина, а сайванта от онези години стана на склад. До ден днешен си отглежда зеленчуци и плодове. Чак тази пролет се раздели с вярната си лада... защото засече един мерцедес и стана скандал, та сина му я върна на скрап. Сега той го вози (сина му де).
През седемдесетте години дядо Тодор се пенсионира от армията. С полагащите се заплати прави ремонт на къщата Селото вече има канализация и той прави вътрешна баня с тоалетна. Прокарва водопровод. Засипва избата, която била твърде влажна, но се налага да премахне и стълбата към тавана (тъй като въпросното помещение е станало на баня). В някои стаи са направени циментови замазки, кухнята си остава с дюшемето от двайсетте години, друга стая е с ново дюшеме, трета е с накован фазер. Те общо са пет стаи, три спални и едно антре-хол.
Когато аз съм се родил и са ме водили там, оставах по минимум две седмици. Помня я като огромна къща, с красив, пищен двор. Беше разделен на двор и градина, с една ниска каменна ограда. Градината се гласеше като място за леля ми, като се омъжи да си строят къща, но... тя си почина мома. Иначе тогава я гледаха комшиите, баба Желязка и дядо Коста. Беше като картинка... подредено, расте ли расте всичко в нея.
После започна тъжната част. Дядо остаря, първо се разруши дама (обор) в единия ъгъл, после лятната кухня взе да и пада покрива. Дядо ми, почти на 80 се катереше да го оправя. Уви... почина преди да успее, 2001 година навърши 80 в болницата и почина три дни след това. Къщата си остана без стопанин... понеже го погребахме там, ходехме по задушници, отначало оставахме за някой ден, после вече не. И баба остаря, а и баща ми и леля ми не бяха много запалени по тая къща... може би ги е горило огънчето отвътре, все пак - роден дом... но знам ли, начин на мислене, съдба, ход на живота. Да поддържаш един дом на село, трябва да си вярваш на ръцете и кръста много. Идеи всички имат, ама трябва и да намериш някой да ги реализира.
В някакъв момент вече не можеше да се стигне до входната врата на къщата. С целия си срам, ходехме на село да прелеем дядо и се отбивахме при чичо Желю, а нашата къща ставаше все по недостъпна. Първо си купих един тример и се емнах да кося. После ми дадоха и резачка. Не помня коя година беше... мъка голяма... чистене, косене... все едно да пресушаваш морето с лъжица. Сега показвам три снимки на къщата и двора... и те са вече в някакъв напреднал етап от чистенето...
Като за начало, селото е Горски Извор, община Димитровград, област Хасково. Имота е наследствен, на знатен род от селото - Хаджипетките. Като такъв, имота се е създал от моят прадядо Желю Димов Хаджипетков. След като е преживял двете балкански и Първата световна война, той се е завърнал цял - което си е сериозен късмет. И се е хванал и е разрушил старата къща, а в ъгъла на имота е построил нова, за себе си, за жена си - баба Димка, от Църнольовия род и децата си. Има спорове в рода, коя година точно е построена - дядо ми Тодор, който е едно от децата на прадядо Желю казваше 1921. Баща ми казва 1926... единия чичо, 1923, другия вече не помня. Пишело е годината на къщата, но вече не пише. Аз за себе си избрах най-ранната година, 1921. Искам по-скоро да отбележа столетието и. А после до 2026, дал бог живот, здраве и късмет, ще си я отбелязвам всяка година.
Дядо Желю е имал шест деца. Едно се е удавило в кладенеца, мир на душицата му. Други са се разболяли и починали, още преди да го ощастливят, заедно с баба Димка, с внучета. Останали двама - Христо и Тодор. Христо се оженил и имал двама сина, мойте чичовци Димо и Желю (лека му пръст, почина тая година) но и него го покосила болест - спукал язва след усилена работа на полето. През 1946 година. А Тодор се оженил за Райна, мойта баба, от Столчевия род, внучка на дядо Нико, който османските войски заклали, когато се изтегляли. Дядо Тодор и баба Райна имали син и дъщеря, а сина им имал две момчета. По- малкото съм аз. Толкова с родовата памет...
Къщата преживяла чирпанското земетресение - по онези години е била класически градеж, дебели стени от гранитени камъни, залепени с варов разтвор, а ъглите оформени от тухли. По-лесно е от това да дялаш камъни. Таван от гредоред, и високо таванско помещение, където се складирал "багаж" (абе непотребните работи). В нея са израсли дядо и брат му, после и чичовците (оцелелия чичо Димо гони 90). Дядо ми се запалил по комунистическите идеи, той си беше и остана идеалист. Кротък и разумен човек иначе, но за справедливостта беше винаги готов за бой... Лежал и в затвора по време на войната, след това станал военен. В крайна сметка, имота е бил първоначално разделен на две части - старата къщата и едната половина на дядо ми, а другата на децата на брат му, съответно те също се разделили на две. Покойния чичо Желю си вдигна в неговата част къща по типов проект. Времето показа че е много хубава и здрава. Чичо Димо винаги е бил агроном в сърцето си. Неговия имот си остана градина, а сайванта от онези години стана на склад. До ден днешен си отглежда зеленчуци и плодове. Чак тази пролет се раздели с вярната си лада... защото засече един мерцедес и стана скандал, та сина му я върна на скрап. Сега той го вози (сина му де).
През седемдесетте години дядо Тодор се пенсионира от армията. С полагащите се заплати прави ремонт на къщата Селото вече има канализация и той прави вътрешна баня с тоалетна. Прокарва водопровод. Засипва избата, която била твърде влажна, но се налага да премахне и стълбата към тавана (тъй като въпросното помещение е станало на баня). В някои стаи са направени циментови замазки, кухнята си остава с дюшемето от двайсетте години, друга стая е с ново дюшеме, трета е с накован фазер. Те общо са пет стаи, три спални и едно антре-хол.
Когато аз съм се родил и са ме водили там, оставах по минимум две седмици. Помня я като огромна къща, с красив, пищен двор. Беше разделен на двор и градина, с една ниска каменна ограда. Градината се гласеше като място за леля ми, като се омъжи да си строят къща, но... тя си почина мома. Иначе тогава я гледаха комшиите, баба Желязка и дядо Коста. Беше като картинка... подредено, расте ли расте всичко в нея.
После започна тъжната част. Дядо остаря, първо се разруши дама (обор) в единия ъгъл, после лятната кухня взе да и пада покрива. Дядо ми, почти на 80 се катереше да го оправя. Уви... почина преди да успее, 2001 година навърши 80 в болницата и почина три дни след това. Къщата си остана без стопанин... понеже го погребахме там, ходехме по задушници, отначало оставахме за някой ден, после вече не. И баба остаря, а и баща ми и леля ми не бяха много запалени по тая къща... може би ги е горило огънчето отвътре, все пак - роден дом... но знам ли, начин на мислене, съдба, ход на живота. Да поддържаш един дом на село, трябва да си вярваш на ръцете и кръста много. Идеи всички имат, ама трябва и да намериш някой да ги реализира.
В някакъв момент вече не можеше да се стигне до входната врата на къщата. С целия си срам, ходехме на село да прелеем дядо и се отбивахме при чичо Желю, а нашата къща ставаше все по недостъпна. Първо си купих един тример и се емнах да кося. После ми дадоха и резачка. Не помня коя година беше... мъка голяма... чистене, косене... все едно да пресушаваш морето с лъжица. Сега показвам три снимки на къщата и двора... и те са вече в някакъв напреднал етап от чистенето...
Коментар