Tweet
„Какво? Швейцария ли?” написа някога Алеко, за да ни покаже, че българската природа по хубост не отстъпва на онази чуждата, но ако имаш желание и очи да я обозреш. Обаче ние тримата българи решихме да видим що за чудо е Швейцария пък после да правим сравнения. Повод за това ни даде участието ни в поредната годишна среща на европейските спелеолози наречена гордо „Евроспелеофорум”. Тази година той бе в рамките на 13 национален конгрес на швейцарската спелеожка асоциация, който се проведе от 29 септември до 1-ви октомври в Моутатал, кантон Швиц. Градчето е разположено в живописната долина на река Моута в северозападната част на така наречените Гларнерски Алпи издигащи се до височина 3614 м. при връх Теди (Тоди). Най-забележително за пещерняка тук е пещерата Хьоллох, която с дължината си от 200.421 км е 8-мата по дължина в света пещерна система , а и втората, по същият показател, ( след 236 – километровата гипсова пещера Оптимистическа в Украйна ) в Европа . Едва ли само Хьоллох и многото други интересни пещери събраха в Моутатал над 400 пещерняци от 21 страни (Австрия, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Италия, Люксембург, Румъния, Русия, Словакия, Словения, САШ, Турция, Унгария, Франция, Холандия, Хърватска, Чехия, Швейцария). В дните на конгреса се проведоха няколко научни сесии и 2-рия Европейски симпозиум по опазване на пещерите – които дадоха трибуна на мнозина от присъстващите да докладват постиженията си в изследването и опазването на пещерите от различни гледни точки – чисто научна или пещерняшка. Успоредно с това, както и на всички подобни събития на запад, а и не само, от България конгресният център разположен в сградите на местното училище даде покрив на разнообразни щандове за продажба на спелеоложка литература, екипировка, и какви ли не неща свързани с нашето хоби. Не отсъстваха и изложби, а местния киносалон бе „превзет” от представянето на изключително интересни фото и видео материали.Известна част от времето ми бе ангажирано с не дотам приятното, но необходимо участие в двете заседания на Бюрото на Европейската федерация по спелеология както и в Генералната асамблея на същата, които така и не ми позволиха да се включа в работата на Комисията по опазване на пещерите на която съм член. За щастие Веско Дробенов, който също е неин член, участва активно в дискусиите представяйки достойно българските спелеозащитници. Успоредно с това, пред аудиторията на симпозиума по опазване, той представи и нашумелият даже и извън Европа случай „Деветашката”. За да не остана по-назад представих в секцията „Спелеология в чужбина” от научната селия доклад на тема „Българо-китайско-гръцка експедиция „Голигоншан’2011” Юнан, Китай”, в който представих резултатите от тази българска изява. Вероятно най-впечатляващите доклади в тази секция отразяваха проучването на най-дълбоката и най-дългата пещерна системата в Германия Рейзендинг – Шахтхьоле (-1059 м, дължина 16.200 м) и районът около нея, международната експедиция Вуву-2010 в планината Наканаи, Папуа-Нова Гвинея и евро-африканската пещерна експедиция в Северна Намибия. Един ден по-рано се проведе и споменатата Генерална асамблея (Общо събрание) на европейската федерация. Сякаш по традиция, точките от дневният ред бяха повече от 20, а обсъждането им отне на делегатите най-малко 4 часа. Както винаги не мина без отчетите на комисиите и работните групи, работата по Евроспелеопроектите, финансите. Освен това бяха гласувани известни изменения и допълнения на Устава , а в последствие се проведе и избор на нови членове на Бюрото - ковчежник и помощник ковчежник. На тези постове бяха избрани колегите Хенк Гутиер от Холандия и Ернс Гейер от Австрия, които в обозримо бъдеще трябва да решат финансовите проблеми възникнали след внезапното оттегляне на бившия ковчежник. Говорейки за пари, асамблеята прие и рамката на бюджета на федерацията за следващият период. Със задоволство трябва да отбележа, че сумата за финансиране на евроспелеопроекти бе завишена, което ще открие възможност за подпомагане на повече пещерняшки инициативи през идната година. Понеделника бе последният ден на конгреса и той бе посветен за провеждане на прониквания в Хьоллох и няколко други пещери в района и една теренна екскурзия. Българският отбор обаче предварди събитията и си организира посещение туристическата част на пещерата гигант предишният ден. И така Веско, моята половинка Магда и моя милост, след кратък преход се озовахме в приемното къще на пещерата. След като заплатихме по 20 швейцарски франка на калпак, любезният гид ни заведе пред склада за екипировка, където под аптекарски ред бяха подредени десетки гащеризони, чифтове ботуши, каски „обзаведени” с челник „Петцл- дуо” , а и ръкавици. Веднага ни стана ясно, че пещерата не е осветена и влизането в нея става с предоставената от собственика екипировка. Проникванията в пещерата са разделени по време, а именно: 1.5, 3.5, 7-11, 12-13 часа, но са предвидени и посещения за период от 2-3 дни с подземно бивакувани, посещения с цел тиймбилдинг, учебни прониквания на деца. Цената на всяка услуга, разбира се, е различна.Ние нахлупихме по една каска и без да се маем влезнахме в пещерата. За час и половина преминахме маршрута, които бе социализиран чрез изсечени в скалата стълби. Слизахме, и се качвахме през засукани галерии покрити изцяло с първични подземни карстови форми. Покрай нас протичаха ручейчета, които вероятно понякога се превръщаха в реки. По пътят си, уви така и не видяхме образувания, но ако искахме да видим трябваше да се включим в една от групите предвидени да проникват тук през следващият ден. Между другото, поради падналият през последните два дни дъжд и опасността от наводнения и затапвания, този тур отпадна от екскурзионната програма. Какво да се прави – „късмет”! Все пак, макар и съвсем екскурзионно, ние регистрирахме българско проникване в една от най-дългите пещери в света и даже получихме сертификат удостоверяващ това. Преди нас обаче из Хьоллох беше скитала , значително по-навътре, живеещата в Цюрих наша сънародничка Теодора Рудолф, бивш член на пещерния клуб „Еделвайс”- София, което вече може да се брои като български актив. Неделният ден бе все така облачен. Опитваше се да прикапва, но тук- там в небето се появяваше петънце синьо небе. Скалните откоси отразяваха слънчевите лъчи, които плахо пробождаха облаците. След дъждовете, тревите завладели склоновете сякаш бяха станали още по-зелени сякаш, заедно с всичко наоколо, искаха да запечатат в съзнанието ни траен спомен от долината на Моутатал. В този ден казахме „довиждане” на това приказно място и на хората с които общувахме и поехме обратният път – доволни и пълни с впечатления. Снимки илюстриращи написаното можете да видите на:https://plus.google.com/u/0/photos/103481077105484644263/albums/5800652122067727297#photos/103481077105484644263/albums/5800652122067727297Алексей Жалов