Tweet
Малко след границата спряхме на нещо като пункт, където си мислихме, че биха продавали HGS стикери, чрез които да плащаме магистрални такси и съответно да можем да ползваме магистралната мрежа на Турция. Оказа се, че това е някакъв пункт за проверка на теглото на ТИР-овете и единият от двамата души там ме прати да пресека магистралата и да отида до пощенския клон от другата страна. Въпросният човек говореше български. Все още се чудя как така пропуснах да го питам откъде го говори...явно съм приел, че е нормално от другата страна на турската граница да говорят български
. Не мисля, че беше изселник от България, тъй като говореше по-скоро зле...не ми звучеше като да го е учил в училище. Както и да е, заприказвахме се.- Накъде пътува?
- Към Кавказ - Грузия, Армения, Азербайджан.
- Ааа, защо Ермения? Там няма нищо. Там жени 'убави!
В пощата бяха свършили стикерите, така че търчах през магистралата за едното нищо. Както се казва на местна почва "язък!"
. Българоговорящият чичо продължаваше с въпросите.- Какво работи?
- Лекар съм. В "Бърза помощ" работих. Линейка...иу-иу-иу.
- Ааа, машалла. А аркадаш какво работи?
- И аркадаша е лекар - казах му аз.
- И двама лекар...алл-аах! - възклина той. Много се впечатли
.Здрависахме се и се сбогувахме. По-късно намерихме така търсения стикер на една бензиностанция.
Надявахме се да успеем да преминем през Истанбул същата вечер, тъй като бяхме сигурни, че на другия ден сутринта щяхме да изгубим много повече време, борейки се със сутрешни задръствания. В около 22 часа вечерта Истанбул ни посрещна с интензивен трафик.
Лично на мен Истанбул не ми е сред любимите градове, но да се шофира през него вечерно време беше доста впечатляващо. Наистина се чувствахме в мегаполис от световна величина.
Пренощувахме в колата на 50 км след града, а на следващата сутрин станахме рано, тъй като ни предстоеше много сериозен преход през почти цялата държава.
Пътуването през Турция беше доста живописно. По пътя си минахме през голяма част от Анадолското плато и някои от множеството планини в страната (основно Понтийските, ако правилно се оправям с географията).
Тук е момента да похваля турците за страхотната им пътна мрежа. В цялата страна има изградена невероятна система от скоростни пътища, позволяващи бързо и комфортно пътуване. Дори и в далечните източни части на страната пътищата бяха с 2х2 ленти и аварийни платна. В цяла Турция сме пътували по обикновени двулентови пътища за не повече от 60-70 км.
След дълго шофиране успяхме привечер да достигнем първата си спирка - град Ерзурум в далечния Източен Анадол. Настанихме се в един евтин хотел и бързо се гътнахме по леглата. Рецепционистът и брат му бяха приятни хора, доста добронамерени и гостоприемни, както може да се очаква в тази част на света. За съжаление комуникацията ни беше доста затруднена, така че не успяхме да проведем кой знае какви разговори.
На следващата сутрин се отправихме за разходка из централната част на Ерзурум.
Една от забележителностите на града бяха т.нар. "Три гробници". За тях явно не се знае много, поне на табелите там информацията беше оскъдна. Предполага се, че най-голямата от тях принадлежи на емир на селджукските турци, който превзема града през 12-ти век.
Да си призная не съм голям почитател на турските градове. Хаотични са ми, но това не е толкова големия проблем...даже си носи някакъв чар. Не ми харесва това, че са много презастроени и то без да се спазва някакво кой знае какво градоустройство. Зелените площи и парковете хич не са им любими също. Освен това от моите наблюдения турците не са народ, който особено много цени културно-историческото си наследство. Въпросните три гробници се намираха в една стара махала, съвсем близо до центъра на града. Всичко около гробниците беше или съборено, или в процес на разрушаване. Очевидно беше, че и тук ще се строят нови кооперации, както навсякъде другаде в града...както навсякъде другаде в Турция.
Тази джамия стоеше самотна, чакайки участта си.
Изобщо и начинът, по който се представяха на туристите различните забележителности не ме убеди, че те са някакъв повод за гордост, или че въобще са ценени от турците. Сякаш се запазват единствено отделни големи забележителности с огромно значение за града и за държавата, които няма как да бъдат пренебрегнати. Една такава забележителност е "Cifte Minareli Medrese" - медресето с две минарета.
Построено е през 13-ти век от селджукските турци. Това е най-голямата забележителност на Ерзурум и е изобразена на герба на града. Медресето бе затворено и не успяхме да влезем.
Посетихме другото известно медресе в града - Якутие. Построено е през 14-ти век от монголските нашественици. След като векове наред сградата е изпълнявала своята функция на духовно училище, днес тук се разполага музей, посветен на турския бит и култура.
Сцена от живота в духовното училище.
Голямата вътрешна зала:
Медресе "Якутие" отвън:
Един последен поглед към централния площад на Ерзурум, след което бе време да се връщаме към колата и да потегляме.
Карта на Турция с обозначено местоположението на Ерзурум. Градът е известен с това, че тук Кемал Ататюрк официално подава своето заявление за напускане на Османската армия и получава гражданство на Република Турция.
Точно срещу колата ни се намираше едно магазинче за тенджери. Собственикът метеше отпред и много ми се прииска да го помоля за една снимка. Отидох към него и леко му се поклоних, с което исках да го поздравя. Той веднага ми подаде ръка и започна да се представя. Естествено аз нищо не разбирах, а познанията ми по турски се ограничаваха до тогава да му кажа:
- Булгаристан...турист - казах аз, удряйки се в гърдите.
- Машала! - възкликна той.
С мимики и жестове го помолих да застане пред магазина си, за да му направя една снимка за спомен.
Здрависахме се отново и се сбогувахме. Един от многото приятни хора, които ни предстоеше да срещнем.