Ровейки се в интернет за отзиви на определен модел обувки попаднах на интересни прояви. Това са маратонски планински преходи. Аз реших да участвам в първото подобно мероприятие, за което прочетох.
100х24 Стара трекинг – всъщност е 69 км. от х. Мазалат до х. Ехо по билото на Стара Планина. Провежда се за 10-ти път, няма състезателен характер, просто всеки застава срещу себе си и планината, по-скоро между себе си и планината. Кой ще победи?!
Подготовката е вълнуваща, то не са отказване на цигари, каране на колело, всекидневно бягане на крос по пресечена местност, със стриктна състезателна методика. Да, ама нищо от това не се случи...

Застраховката е направена началото на м. Юли, а самото предизвикателство тази година е от 19 до 21 Юли. Старта е в 5 часа сутринта от х.Мазалат на 20-ти и цялата манифестация продържава до изгрева на следващият ден, демек до 5 часа на 21-ви.Продължителен, монотонен поход. Финалът грандеозен, на фона слънчевият диск се издига над хоризонта. Последните метри минават тежко, в главата се въртят мисли от рода „защо тая пуста хижа не са я построили тук, ами на 300 метра по- нататък зад склона”.


Единствената ми подготовка беше да си подредя раницата. Предупредиха ме да не тежи повече от 5-6 кг. Към Мазалат тръгнах с 8 килограмова раница, там трябваше да олекне с 3 кг. На хижата се качихме около 6 часа вечерта, започнахме да се събираме. Стари участници, които с думи започват да стресират новите участници колко е тежко и как няма да издържат. Те от своя страна се хвалят как са се подготвяли. А аз нямаше какво да кажа, та на хижа съм ходил не повече от 6 пъти и то на не повече от 3 часа от изходния пункт. След брифинга се събрахме на групички в столовата, лягайки един по един.

5,00 часа хижа Мазалат
Сутринта на старта застанахме 77 участника, като по пътят се пресъедини още един от Карлово. Строихме се и свирка даде началото. Всички тръгнаха почти да бягат, един се превъртя още на 10-ия метър по склона, но стана и продължи. Осветявах краката на предния и гледах да стъпвам в неговите стъпки. Темпото е доста сериозно, давах си сметка, че няма как да го поддържам и скоро може да ме прибират от следващата хижа.
За момент погледнах в страни и изтръпнах, от двете страни много стръмни и дълги склонове. А ние бързахме по пътечка широка не повече от 1,20 метра. На Пеещи скали темпото се нормализира, хората с гуменките започнаха да ни изпреварват. Подсичаме вр. Росоватец и започваме да го спускаме. Хората започнаха да се разреждат, аз търсех някой с моето темпо и се залепих за двама габровци, но като минавахме през Гърмяща гора те спускаха бягайки. Забавих темпото, нямах желание да товаря колената от самото начало. На пътечката стъпих в нещо меко, сетете се какво. А това не започва добре.


7,25 часа ВЕЦ-а на х.Тъжа
Мислех да направя почивка и да запаля цигара, но никой около мен не спря, реших и аз да не спирам. И без това не ми се пуши кой знае колко. На изкачването към вр. Ботев изпреварих доста хора. Темпото беше такова, че да усещам леко напрежение в краката без да се претоварвам. Малко преди вр. Параджика застигнах организатора, габровците и участник, които не е пропускал участие 9 години. Спрях при тях и извадих оризови ядки. Направиха ми забележка, че ям химия и за това ми било вкусно. Нямаше как да обясня колко са добри нашите химици и колко добра храна правят. За това си примълчах. Две глътки вода и пак поех нагоре. На следващото възвишение започнаха да ме наболяват тазобедрените стави, по-скоро сухожилията. На заслон Маринка заредих свежа вода. За изкачването на Ботев се прикрепих към човек с бавно, но постоянно темпо.

10 часа вр. Ботев
Подсичаме върха и започваме ужасно спускане към заслона.

10,30 часа з. Ботев
Първа по-сериозна почивка, хапнах половината локум, който носех и малко бисквити. След 5 часа и половина запалих първа цигара, облях се с вода и заредих израсходваната. Водата беше дъхава, но следващата е на х.Добрила. Обадих се на човека с който се движих до тук, но той не ме отрази. В 10,45 започнах да катеря към вр.Млечен чал. На Безимен връх настигнах двама непренциозни души. Скромно облечени с по едни къси гащи и фанелка. Без дишащи материи и модерни туристически акссоари. С тяхното темпо, което ми пасна идеално се движихме към Млечния чал. Заговорихме се, оказаха се колеги. И малкия искал да се пробва, а другият е доброволец в ПСС. Човек, на който му личи, че обича планината. Носеше оранжеви къси гащи. Тези гащи ми диктуваха темпото, сега е момента да благодаря на Тишо за търпението с което ни водеше. След като прехвърлихме Млечния чал Тишо запали цигара и я изпуши до вр. Жълтец, а аз гледах треснато. Помислих си „Хмм, пуши и катери, този е железар” - това вече не го мога. Тук започнаха схващания на сухожилията и мускулите около слабините. В комбинация с болежките в ставите започнах да ходя като дядо изпуснал се в гащите. Петите започнаха да парят, това бяха прижките. Нямаше какво да направя освен да стискам зъби. Като прехвърлихме Жълтец се появиха върховете Купен и Амбарица ( Левски). Някъде между Жълтец и Кръсците започнах да се спъвам в камъните и щеките си. Не сме минали и половината, а вече плета крака. След Жълтец започва алпийската Стара планина, която е и най-красива. Ту ни изпреварваха, ту изоставаха разни ентусиасти. Малко след нас се движи Станислав (организатора) и още две три момчета, но като цяло сме в пакет. Отстъпих си едната щека на едното момче и изостанах с него докато спуснем вр. Кръсците. Оказа се, че го е страх от по-стръмните участъци, не че аз не изпитвам известен страх. Но аз имам технология, не блея на ляво и на дясно, само гледам къде ще стъпя, така не виждам притеснителните неща. На подхода към Купен спъвайки се в клека и скалите настигнах Тишо и групичката около него. Стъпих на криво и усетих гадното опъване на глезена, но увиснах на едната щека и по този начин не успях да разтегна връзките. Благодарение на неправилната употреба на щеките не успях да падна никъде по склоновете. По - рано ми обясниха, че щеките се забиват една по една, в една линия с кракът. Та аз в казармата се учих да марширувам със стил, тук в планината ще си ги забивам двете едновременно. Така като пропадне едната в клека, другата остава стабилна. Но според профитата е грешно и не е проблем да ти направят забележка.
Опа, в подножието на Купена дойде и първото слизане с елементи от скалното катерене. Тишо ми пое щеките, които след това сгънах до преминаването на върха. Започнахме да се изкачваме и стигнахме единия кабел, Тишо каза, че остават още два и сме горе. Но не спомена, че разтоянието между кабелите е 20 минутки катерене на най-стръмния връх в Стара планина.

13,00 часа вр. Купен
Освен, че е най-стръмен, е и най- остър връх. На него биха се събрали 10 човека, преко сили. Гледам Радо си прострял чорапите и си пече краката. Искам и аз, но събуя ли си обувките съм до тук! Застанах на юг от кутията и ме накацаха гадни летящи мравки. Много лошо щипят летящите мравки. Минах на север, демек три крачки, изтупах се и вече нямаше мравки. Странно нещо е природата. Бисквитки, локум, цигара, смяна на фанелката и айде пак да гоня Тишо и компания. През това време се качиха няколко души от следващата група.
На вр. Амбарица не съм засичал време, но останах без вода. Спускането изяде доста от силите и ентусиазма ми. Боляха ме всички мускули, нямах представа, че четири килограмовата раница тежи толкова много, която в момента беше даже малко под три, понеже нямах вода. Триглавите мускули на краката ги чуствах впити в костите и стегнати до последно.

14,45 часа х. Добрила
Имах намерение да ям на Добрила, но всички останали бяха на мнение да се яде на х.Дерменкая. Последва зареждане с вода, ядки, локум и знаете. Тук ми дойде прилив на енергия. Пак не ме изчакаха, а понеже само аз имах зареден телефон останалите около мен изпратиха по няколко съобщения. Около 30 минути гоних групата, застигнах Тишо и неговият човек, от Станислав и Радо нямаше и следа. Подсякохме една височина и Тишо ми подаде сигнал да следвам Станислав и Радо, защото той ще остане с момчето. Колкото и да бързах не можах да ги настигна.

16,45 х. Дерменкая
Пристигайки на хижата заварих Радо и Станислав да сърбат сладко таратор. Попитах ги ще се бавят ли, а те казаха не повече от 5 минути. В същото време две момчета тръгнаха към Беклемето. В тази ситуация трябваше да пренебрегна таратора, взех една вафла и студен чай, хапнати на крак. Ако седна съм до тук, а не си заслужава да жертвам толкова усилия на 4/5 от маршрута. Тръгнах, но нямах близка цел, докато не видях момчетата на отсрещния баир. Те се превърнаха в моята цел. Но все оспяваха да се скрият зад билото. Пътят беше скалист, а обувките ми са с мека подметка. Меката подметка е пагубна на чакъл, асфалт и скали. Усещах всяко камъче, възглавничките на краката започнаха да парят. Застанах на едно било и пред мен бяха момчетата на около пет минути, зад мен бяха Станислав и Радо на десет минути. Прецених, че ще гоня момчетата. Настигнах ги двадесет минути преди да стигнем Беклемето. Краката започнаха доста да парят, но не исках и да си помисля за смяна на чорапите. Това означаваше болезнено събуване и още по-болезнено обуване на обувките.