Бих искал да ви запозная с един автор, който нарича себе си Муша - Буша.[...]
С нейно разрешение публикувам пълния текст на разказа
Сигурен съм , че ще ви прозвучи "някак близко и познато "

Е колко да вали на Карадере?!

30май

Всичко започна в сряда вечерта, когато автомонтьорът тегли чертата на 952 лева. Два дни по-рано някъде между сметкоплана за смяна на ангрежанен ремък и преден горен носач спрях да слушам, само добавях в екселската таблица цифра след цифра. (За автомобилно-заинтересованите от 9-те ми читатели: тампони на двигател, ангренажен ремък и всичко около него – втулки, обтегачи, неща, два тампона на предни носачи, преден горен и преден заден носач – щот’ Аудито е с по 4 на гума, нали, да има!, всичкото това + труд + юркане да стане за ден и половина = 952 лв.)
В сряда вечерта колата е готова, по-готова не е била. Ще се ходи до морето утре. Решавам, че ще страдам за дадените пари с блъди мери на плажа.

Четвъртък, 24 май, 7:30 сутринта

Имам два часа за: 1) да си събера багажа за морето, 2) да взема кучето на едни приятелки, които отиват на почивка за 10 дни, 3) да отида до майка ми, да натоваря две туби с нафта, да заредим полузаконно нафтата и да върна тубите и майка ми, 4) да събудя Явор, непознатото момче, което Михаела каза да взема на път към морето, 5) да тръгнем възможно най-скоро. С Михаела пък сме се запознали преди три дни в скайп, с която пък ме е запознал един познат, с когото също не сме се виждали, но Михаела прави логистиката на цялото пътуване и само ме уведомява откъде кого да взимам и товаря по пътя. Някъде по трасето трябва да минем през Троян да вземем Дисански, друг непознат, когото Михаела е заръчала да събера по пътя.
Някъде между 11 и 8 вечерта се случва тръгването от София, накачулване в колата на огромно куче Аляски маламут, един сънен снощен Явор, профучаване покрай отбивката за Троян, почти аварийно спиране в банкета (-Яшо, абе къде е тая отбивка за Тро..? - СПИРАААЙЙЙЙ!!! -ДрршшшшшAaaaaaBbbbSSssssвъртигуми стоп машини!) и накачулване на Дисански, брутално изнасилване на багажника, за да поеме още един самар. Потегляме към Варна, за да вземем оттам още един непознат, който, Слава Богу, е с неговата си кола, щото в моята ситуацията е Moloko до дупка, Аляски маламут, който не е свикнал да пътува и ми напълни задния пепелник с лиги и на всяко спиране се засилваше към скоростния лост, а на завоя чукваше муцуна в прозореца, Дисански, прегърнал самар на задната седалка си попива лигите от кучето, на огледалото виси диско топка от парти на J&B снощи, Яшо на предната седалка подава регулярно лимонен-бирен-конфюжън или кола. А аз…аз на всеки изминати 50 километра се сещам, че не съм си взела други обувки, а тези са тип пантофки, имам само един суичър, забравила съм приборите и канчето, палатката е еднослойна и имам само една запалка. К’во ти пука, отиваме на морето! Яшо предлага от време на време да обърнем към Халкидики, щото всички прогнози (най-вече норвежците, които никога не грешат) казват, че предстоят 4 дена поройни дъждове. Ама да вали, да вали, колко да вали? Най-много да се накаляме малко…
След едночасово чакане с баница с маслини в ръка, седнали на един тротоар, най-накрая потегляме от Варна към Карадере с чутовните 80 км/час по магистралата, щото следваме другия пич, който знае пътя. След третия километър ме хващат нервите, пускам GPS-а и решаваме да го чакаме в Бяла. На Карадере вече е Михаела, която аз все още познавам само от скайп, шефа й и още хора, които, аф корс, аз не познавам. В с. Бяла, на около десетина км от Карадере, се обаждам последно на всички, да им кажа, че в следващите 3 дни няма да имам телефон, щото слизаме в дерето. Трябва, просто трябва да съм в София във вторник в 2 следобяд, имам важна среща. Момчетата трябва да се върнат още в понеделник. Купуваме алкохол, храна, вода, неща и се мятаме пак в колата. По пътя намираме още познати (т.е. познати на Яшо или Дисански, ама аз така и така вече свикнах да не познавам никой, хах). Дисански срамежливо под мустак предлага да оставим колата в селото и да не слизаме с нея до долу, но само като каза, че се върви един час, дори и кучето възропта. И да завали, колко да вали, ебаси?
Следващите десетина километра от селото надолу до плажа ги взимаме за повече от час. Пътят не е просто черен, ТО ПЪТ НЯМА, човек, има изсъхнали коловози от половин метър пропаднала почва, от едната страна гъста джунглеста гора, от другата дере с река. За такъв път не ми трябва 4х4, трябва ми 46х8 и грайфер на гумите от поне 45 см. И окачване на военен танкер. Всичко това гарнирано от 45-градусов наклон надолу. Всички си казваме: “Ейшси ебе мамата ако завали!” Ама нали сме от София, да вали, да вали, колко па да стане зле…!
Некси се долашкваме до плажа долу. Там ни чакат (непознатите за мен) Михаела и още хора. Това и две кучета – wannabe чихуахуата Чи, която всъщност е един огромен х.й с още по-огромни уши и изцъклени очи, и спящата красавица Муци, която спи по десет часа завита през глава, миксбрид между дого аржентино и питбул. Знам, че звучи като бира с вкус на компот, ама Муци, когато беше будна, си беше страшна. Поглежда те едно такова леко сънено, с клепнали кръвясали очи и направо не се усещаш как си минус един крайник. Моята Изида (впоследствие прекръстена на Нефертити, Изаура, Изумруда и други) никак не се хареса с другите – Чи се опитваше да я забремени върху опашката, щото толкова си може милото, толкова е дребно, а Муци, мисля, искаше да я види отвътре как изглежда.
Поразцъкваме палатки и неща, омотаваме по една бира за добре дошли, става тъмно, ние чакаме една каравана да се дотътри, щото Михаела и Бранимир местят офиса там. Леко се оцъклям как ще се работи в дерето, дето няма ток и телефон, ама те са сървайвъри и си имат сателит и соларни батерии. Както и достолепно количество алкохол, за да им хрумнат такива идеи на първо време. Не вярвам каравана да се смъкне по тоя път, ама от друга страна, в следващите няколко дни се убеждавам, че човешката амбиция и лудост нямат граници. По някое време с невярващи очи виждам как един микробус влачи една каравана. Групировката малоумни софианци с коли в дерето се увеличаваме, всички сме радостни и щастливо чакаме слънчевия изгрев да ни събуди, да се набухаме в морето и да викаме като подивели, и да се лее блъди мери, и един мармот да завива шоколад в станиол…

Петък, 25 май

И заваля.
Норвежците са го предрекли, 4 дена дъжд. Ама ние сме от София, кой вярва на прогнозата за времето. И да вали, да вали, колко да вали, па колко зле може да стане…
Кротко си завалява, тихичко си ръми, константно, непреклонно, анти-норвежко си вали с часове. Събуждам се от кофата вода, която се излива върху корема ми в палатката, където дори на кучето му сълзят вече очите от миризмата на мокра козина и конденз. Излизам от палатката и викам на момчетата:
- Пичове, у нас ми вали в хола и в спалнята.
Ако някой някога си е мислел, че ходенето на палатки е ултимативната почивка и спокойствие, пичове, имам новина. Нашия кемп беше на стотина метра от “барчето” от филма Кецове, където добре са описали какво се случва на палатки: хамалогия, брат, хамалогия по цел ден, алкохолизъм и пържоли с пясък нощем. Навънка (а и вътре в палатката ми) вали, ама не просто вали, ми горе някой с кофи налива, не е просто сиво, ми чак зеленее, водата ледена, ние сме мокри кокошки, не можем да запалим огън и кво, кво да правим? Ми кво да правим, сипи водка и дай да хамалогстваме малко. Яшо впечатлява цялата тумба като абсолютно непукистки си вади четката за зъби, един бидон от 5 литра и ни кара да се чувстваме всички мърляви прошляци. Не че не си нося цяла чанта с козметика и неща. Обувки нямам, и само един суичър, и съм с черна коктейлна рокличка, ама иначе половината мол е в раницата. Яшо вади един строителен найлон и покриваме цялата ми палатка. Отпред няма как да направим вход, щото окопаваме найлона в пясъка и аз и кучето влизаме лазейки като в окоп. Покрай строителната дейност ни хрумва джениалната идея да си построим chill-out зона. Което, като замисъл е чудесно, само че найлонът е малко по-тънък от атом и закачането му за дървен кол води до твърде много илюминатори за въздух, та се обезмисля малко идеята за суха chill-out зона. Плюс това, освен че кофи с дъжд отгоре, странично и некъв страшен силен вятър. Цанко дава още по-брилиънт идеята вместо да вдигаме найлона върху колци, да изкопаем chill-out ров. На шестнайстата ревизия на инженерния проект съсухляме найлона някак си върху цялата палатка на Цанко, върху входа на палатката на Дисански, един кол за разкош и n-айсе дупки в найлона. Вече сме уморени от архитектура и решаваме, че тва е оптималния вариант. Напъхваме се в chill-out зоната, окопаваме се с по една бира и кроасан, и разбираме, че 1) трябва да си държим главите изправени, за да не пада найлона помежду ни, 2) много внимателно трябва да пушим, щото в тоя парник спокойно можем да засадим моркови и/или бамя и 3) останалите нахалници се подават под найлона и нагло питат 4-мата ТОВА ли успяхме да измислим.
Вали. Вали, вали, вали. Няма я Нина Николина да пее “Нека вали”, няма я Галя от Сатен, няма красиви танцорки в морските вълни! Има само гаден, студен, постоянен, зеленикаво-сив карадерешки дъжд.
Бранимир подпъхва глава в chill-out парника и вика:
- Айде, копелета, идвайте да влачим не-знам-кой-си-оня-там дънер от на-майка-си-у-географията, за да нивелираме караваната, щото като си сложим канчето с уискито, се накланя на една страна!
7 мъже с една лопата, много дъжд, две подгизнали жени и три мокри кучета, нагъзурени пред караваната. Докато се чудим как да нивелираме караваната, Бранимир похвалва нашата chill-out зона и вика:
- Е тука имаме една градинска тента, 3 на 3. Искате ли да я опънете?
Мисля, в точно тоя момент на всички нас 4-мата тантрическите ни вълни бяха настроени еднакво и се изразяваха в безмозъчно яден поглед на рикошет между найлоновия чил-аут окоп и кашона с градинска тента, за която не са ни казали два часа, докато сме строели новия найлонов Вавилон на Карадере.
И пак хамалогия, водка, дъжд, дъжд, дъжд, много дъжд, хамалогия, ще се пали огън. Споменах ли, че не спря да вали?
Седим си под тентата, вперили поглед в чил-аут окопа, жулим водка, аз съм боса, намерих цикламено розов дъждобран в раницата си, който се оказа, че боядисва. Седя си, значи, с розова сплъстено мокра коса, боса и нещастна и се чудя чий го диря в тая дивотия. Изведнъж Тома скача, получил внезапно прозрение, съблича се чисто гол по хоботче и се мята в морето. Пием водка, гледаме го и се обзалагаме дали ще умре от хипотермия още във водата или на излизане ще му се счупи от студа хоботчето. Човека е машина, обаче, излезе, макар и леко посинял, уви хоботчето в хавлия, щот, иначе доста неудобно щеше да е да дойде при нас прав по шмайзер, а ние седнали, нали…така…
С напредване на деня оттук-оттам се дочуват плахи реплики как май, евентуално, приблизително, теоритично и хипотетично може да се наложи да търсим трактор или багер да изкара колите. Отначало плахи, но след всеки следващ литър дъжд това става тема на разговор.
Бранимир се отказа от нивелирането на караваната и вместо това решихме да пробваме да изкараме джипа към селото. Джипа е Митсубиши, да кажем Паджеро (поне под калта на мен на такова ми заприлича), 4х4, добра машина. Тръгваме с Бранимир, Михаела и Яшо, готови за подвизи, въпреки дъжда и назряващото ми отчаяние. Искам да видя колко зле може да е пътя и да преценя мога ли да мина оттам с белата ми совалка.
За джипа на Бранимир имам две думи: едната е амортисьори, а другата ресори. Т’ва как се размяташе по коловозите, аз не можех да повярвам откъде минаваме. А като казвам коловози, искам само да ви опиша “пътя”.
За другите психопати софианци, които са ходили на Карадере, това е пътя към Горица. Отдясно на вашите екрани има гъста широколистна гора, чиито клони ви шибат огледалата като разбеснели се амазонки. Отляво на илюминаторите виждате стръмно дере с река. Централно на мониторите виждаме кална киша от кафяви локви и глина, в която ви потъва кракът до колене и просто не искате да знаете какво има там. Аз вече знам – отдолу има още кишава лепкава глина и няколко дънера от паднали дървета, в които можеш да си счупиш палеца. Ако питате за камъни, чакъл или нещо по-твърдо от сополеста лепкава глина, нямаме налична. Значи, уточнихме – път няма, но ако искате, може да си направите спа процедура както на самите вас, така и на МПС-то, с което тъпата ви софийска тиква а ла “бех снощи у Ялта и после малко у Червило и накрая омаах два дюнера от Мимас” е имала безочието да се довлече до Карадере. Поджуркахме бъбреците и пломбите в този натюрморт и после резко спряхме. Спряхме, щото със злокобна тишина посрещнахме причината да не можем да излезнем оттам в следващите седмици, докато не спре да вали и цялата тая гняз изсъхне.
Хълмовете нагоре. 45-градуса нагоре свличаща се лепкава кална глина, прорязана от проливния дъжд на половинметрови коловози. Километри нагоре.
Привечер запалихме огън, незнайно защо на 5 метра от морето, което се разбунтува резко в един момент. Дисански, който знае всичко, каза, че морето се надигало с метър на всеки час, това породи спорове за разликата между океана и морето, но докато някои спореха, Цанко с една лопата изгради такъв Защитен вал, че и в Game of Thrones могат да завидят. На периодичен интервал от време морето напредваше към нашите пържоли, той изкопаваше още по-висок ров и така неусетно замалко да пропуснем заливането с вълна на палатката на Яшо встрани от огъня.
Късно през нощта се прибираме с мокрото ми псе в палатката-парник и ми се доплаква резко, осъзнавайки какво се случва:
Дори нямам канче! Нямам обувки! Палатката ми е наводнена! Кучето отказва да си яде кучешката храна! Яде пясък, ръката на Павката, една жаба и едното ухо на Чи! Нямам дебели дрехи, имам фйешънско кожено якенце от Манго, един суичър и потници! Потници и бански! Водата ни свършва, незнайно защо алкохолът резко е намалял, не можем да си запалим огън, не можем да си сготвим, месата се развалят, никой не иска да ръфа сурови тиквички! Имам подправка за снежанка, но нямам черен пипер за блъдито! Няма никакъв обхват за телефоните в радиус от километри! Аз съм с 10 непознати човека на края на света и нямам никакъв шанс да си тръгна оттук! Останалите могат да тръгнат на стоп, ще вървят десет километра из джунглата, ама аз съм с куче и не мога да тръгна, а и не мога да си оставя колата!
Обзема ме страшна паника и яд, отгоре ми вали и аз валя, рева от отчаяние и псувам шибаното Карадере, пустата скапана природа и тъпите дъждове и Бойко, тъпака, що не изля една магистрала от Бяла до Карадере, мамка му мръсна! Никой не може да ни измъкне оттук, ни Гражданска защита, ни Пътна помощ, ни никой, брат, дори и доброволческите отряди от нискостеблени фашизоидни педерасчета на ВМРО, никой, брат, никой, само военните! Ама военните няма да дойдат, брат, няма, щото ние сме НИКОЙ! Дейба, що не станах НЯКОЙ преди да отида на скапаното Карадере, ми си отидох тъпа руса софийска пача с черна коктейлна рокличка и ниско ауди А4 у скапаното глинено свличащо се дере с тия непознати! И дори не мога да се обадя да напсувам Топлофикация, мамка им и на тях, ЩОТО В РАДИУС ОТ МИЛИОН СВЕТЛИННИ ГОДИНИ НЯМА ОБХВАТ, брат! И щото никой не трябва да се ебава с природата!

Събота, 26 май, призори

Това слънце ли? СЛЪНЦЕ ЛИ Е? Пече ли? Слънцето грее! ПИЧОВЕ, СТАВАЙТЕ, СЛЪНЦЕТО ГРЕЕ!
Цялата патриотична радост от 3-ти март, Великден, 6-ти май и 24-ти май избуя въпросната сутрин! Жалко, че нямахме оръжие, за да е пълна картината с картечен откат по плажа:
- Тататтатата та та та та! Българииииииииииииииииииииии! Юнациииииииииии! Та та та та та! Пече, слънцето пече, копелетаааааа та та та та та!
Докато Яшо пак мие зъби, Дисански хълца, а Изида и Цанко си говорят на кучешки, аз реших да посетя забележителностите наоколо и поех към почти събореното барче от “Кецове”. Уууу, много creepy.
Има там една огромна скала, където се разбиват вълните, на нея има табелка: “Вяра Надежда Любов”.


Карадере. Снимката е от Google.


Тогава се огледах. И видях Карадере за първи път.

Видях километри плажна ивица със ситен мек пясък, гладката морска вода, отразява напеклото слънце, хълмовете, които обграждат залива с гъсти гори, видях в далечината белите склонове с лечебна глина, колко чисто беше всичко, всеки, който идва тук си събира боклуците. Чух тишината на едно от най-дивите места в България и тихия плясък на вълните. Птичките чуруликаха, радваха се и те на слънцето, моята тумба на стотина метра се излежаваше на плажа и се кикотеха за нещо, Изида тичаше в устрем на зиг-заг, изплезила език от щастие и свобода. Престраши се да отиде до водата почти, но се изплаши от собствените си стъпки в пясъка и се разбяга с лай, а на мен ми стана супер смешно.
Върнах се при кемпа и Яшо предложи да пробваме да изкараме колата, докато пече. Отидох до милата си бяла, красива и любима совалчица и видях, че от собствената си тежест колата беше потънала на равния път с трева 4 пръста в почвата. Цялата красота на Карадере отиде на майната си пак.
Колата е Ауди А4, B5-ца, 1996та година, 137 коня, 1.8 двигател, тежи към тон и 300. Отдолу е висока около 20-30 см. С летни гуми, трети сезон. Не ме е предавала никога, затова и аз не искам да я оставя в дерето.
С голям ентусиазъм, с измити зъби, след две чаши 3 в 1 за отскок и един кроасан, готови за дългия преход от един час с колата до селото се качваме в бялата немска совалка аз, Яшо, Дисански и Цанко. Вече знам, че с тези момчета съм готова да тръгна и за Юпитер със скейтборд. Ама тогава не го знаех.
Тръгваме, тръгваме, тръгваме, минавам умело през лясъчни участъци, Дисански ме похвалва, тръгваме, тръгваме, тръгнахме, ТРЪГНАХМЕ! ПИЧОВЕ, ПЪТУВАМЕЕЕЕЕЕ!
И 200 метра по-нататък вече не пътувахме. 190 метра “пътя” беше относително равен, с тук-таме тревичка върху глинестата размекната почва, но следващите 10 метра си беше кал и мокра глина до колене. Аудито подрифтира малко, усетих как ще се окопаем до корем и казах дотук. Паркирах я в поляната и отделих следващите десетина минути да псувам Карадерето и Михаела.
Цанко и Дисански отидоха на разузнавателна мисия да видят как е пътя натам, макар че аз знаех, че е загубена кауза, особено след като вчера с джипа минахме много повече разстояние. С аудито никога, ама НИКОГА нямаше да мога да кача баирите.
Решихме, че нещата опират до трактор, а и аз сигурно съм имала най-жалния кравешки поглед под розовата ми коса, та на пичовете им стана жално и решихме да ходим пеша до селото да търсим помощ.
Поне не валеше, но нямаше слънце. Небето беше покрито с облаци, моята душа – почернена и кахърна. Нозете боси през джунглата. Десет километра през това, описано по-горе трасе. На моменти глината свършваше и почваше трънливо, чакълест пейзаж. Заклевам се, ако някой някога посмее да каже, че съм кифла и не мога, не издържам или съм принцеса, ще го заведа там и ще го накарам да мине тоя път бос. Не помня колко сме вървели, струваше ми се като два часа. Това беше в събота, а днес е сряда и краката ми са още целите в рани, нарязани отдолу и подути.
Само да ви кажа, че боли още повече, ако след тоя преход вървите по асфалт. Тогава си е ебало и лелята от болка.
Турихме кръст на всичката глина, дъжд, Нептун, Прометей, бедстващи аудита и въобще на целата политческо-икономическа система у нас и автоматично се запътихме към кръчмата При Панчо, където с охота сгънахме най-вкуната яхния от боб, миди, шкембе чорбички, големи бири и още неща. Всичко наоколо вече изглеждаше нереално – хората бяха облечени и обути, а ние бяхме като ходещи буци с бяла глина, розова коса на кичури, мръсни, боси и от Юпитер се виждаше, че сме от София.
И оттук почва екшънът, който може да се опише само с клип и снимка, ама Цанко беше зает да си държи хлопащото сърце и не посмя да извади фотоапарата. Има, все пак, няколко кадъра, които ще кача, когато Цанко прати.
Важно е да уточня, че ние не можехме да спрем да се хилим през цялото време. Има такъв тип хора, с които ти се иска само бедствия да преживявате, защото всичко е невероятно смешно и некси сплотяващо. За целта трябва да сте жена, достатъчно луда да тръгне към непознато място с абсолютно непознати хора от всички краища на България (в нашия случай София, Шумен и Троян), да аварирате едно ауди в някое блато и да ви се пие мастичка и много, много да искате да си тръгнете на другия ден.


Ето това е фадрома, за невежите.

Чорбаджията ни погледна, оцени ни с поглед и заключи, че сме софианци. Каза и че един облак на небето ако има, местните никога не слизат долу. Но софианците винаги. Затова в селото има трактор, багер и фадрома, винаги готови.
Разбрахме, че има наличен трактор, но е със спукана гума. На следващото идване, за да донесе салатката, сервитьора ни каза, че са намерили фадрома и да почакаме малко. Върна се после с бирата и каза, че шофьора на фадромата се е напил и не си вдига телефона. Ние, и без това илюстрирали в главите си гледката как се возим в кофата на фадромата, се задавихме от смях.
“Спокойно”, вика сервитьора, снажен мъж със светло сини очи. “Ще ви измъкнем, сега търсим един човек.” Господ здраве да ти дава, викаме ние и жулим миди.
Иде след малко и вика да излизаме, човекът е дошъл, само той, вика, може да ви измъкне. Повдигам цици, оправям розово-русите кичури и остъргвам калта от бузите, отивам да преговарям да се опитам да го завлека надолу по дерето с нас. Щото ако е местен и му кажа къде сме, нанай си феродо ще дойде!




Нашата беше по-милитъри, но поне да добиете представа какво е УАЗка.

Пред кръчмата ме чака Втората Световна война.

Пичове, сериозно ви казвам, пред кръчмата имаше машина на времето и тя беше изплюла военна УАЗка без прозорци, с кални гуми с огромни грайфери, а вътре седеше …Николай. Аз просто не знам как да опиша Николай. Николай е от пичовете на около 40, които захапват надъвкана Арда качак настрани, надул е до дупка ВЕФ-а и пее с гърлен глас Висоцки. До него седи жена му, готина мацка, чистичка и нежна, усмихната такава. Той и Николай усмихнат, с един луд поглед, закачлив, тип “Аз ли не мога бе! Гледай!” и издухва дима от Ардата.
Момчетата, въодушевени колкото мен от УАЗката, мятаме се в … дори не знам как се казва задницата, където има само една подвижна преграда. Дисански влачи едни пържени картофи и непрекъснато се опитва да навре един в устана на Цанко. В задницата сядаме Яшо над калника на едната гума, Цанко на другата и аз долу в краката им. Николай само вика: “Дръж се, тръгваме!”
И…
УАААААААААААААААААААААААААААААААА!
Искам да бях рибар сега, моряк, каруцар, да можех да опиша как се …то не е возене…в тая УАЗка надолу към дерето. То не е ебало си е майката, не е на леля ти, не е фекални истории! Искам само да си спомните описанието на пътя по-горе и да си представите наш Николай Висоцки как не толкова иска да слезнем с джипката до дерето с мръсна газ по стръмните баири надолу, а иска първо да си изкараме далаците през ушите и, второ, да тестваме тия амортисьори и тва офроуд окачване колко да са здрави! Завоите ги взимаме на мръсна газ, моите бузи долепени до нечие коляно, задните гуми почти във въздуха! Отзад беше влакчето на ужасите, ние като парцалени кукли подскачаме тримата, хвърчат слюнки от смях, не смееш да си затвориш устата, щото а затвориш, а фръкна някой зъб, а си отхапа езика! Под гумите все едно със снаряди се изстрелват кални буци и чакъл, УАЗката ръмжи като бесен глиган, жена му на Николай се чува от предната седалка да подвиква “Недей, недей, спри бе!” Николай се смее с пълно гърло и натиска още по-силно педала надолу (на УАЗКките педалите не са напред, като в нормалните коли, а са надолу, към пода). Ей Бога ми, тоя трип мислех, че никога няма да го забравя и ще оглави класацията за Най-Най, ама не знаех какво следва!
Стигнахме, т.е. пикирахме до вкопаната ми бяла лястовица на наводнената полянка. Николай огледа положението и отсече: по тоя път не можем да я изтеглим, тръгваме към Бяла.
А пътя към Бяла, освен че е същия като тоя, на едно място е наводнен, а на друго има хем баир, хем дере от едната страна, хем половинметрови коловози, в които квото и да влезе, не може да излезе никога. Поне не цяло. Един вид, ако мога като трансформърс да си разчекна гумите и да мина като балерина на зиг-заг, неам грижи.
Ама разчитаме на Николай, пък и вече ни е толкова весело, пустата мастичка, че и аз даже си викам: майната му, аудито няма да ме предаде, а и дори нещо да стане, поне ще я погребем с почести с военно присъствие!
Застава Николай пред белата лястовица и вика:
- Муци, давам да я закачаме!
Вадя от багажника плоските въжета за теглене, Николай само се усмихва снизходително и вади едно метално яко въже. Прибирам плоските въжета, изглеждат като глистчета пред неговото, пък с тях съм теглила баварец миналата година от едни пясъци.
И в тоя епик момент се сещам, че нямам греда! Под бронята има една метална греда, която опасва колата отпред и пази, освен бронята, радиатор, двигател и всичкото там отпред. Незнайно защо, при слагането на втората броня, тая част ми липсва. И поради липса на греда, положението си става греда. Няма на какво да я закачим. (аз впоследствие си откривам куката отпред, зад дясната решетка е, ама кой да знае…)
И Николай Висоцки отсича решително:
- Давай за теглича ще я закачиме!
Ъъъъ.о.0.Ъъъъъ. Как за теглича, бе човек, той е отзад! Как ще закачиме колата за теглене нагоре десет километра по глинените свлечени баири на задна?! КАК, БЕ ЧОВЕК?!
Положението, обаче, вече е изуй гащи и нямам избор. Той извърта УАЗката, ние се донаместваме зад него. В тоя момент аз живо си припомням пътя, поглеждам си аудито и получавам миокардия, микроинфаркт, сенна хрема и епистоларна афектомия. Мисля, че за последен път я виждам цяла. Тя ме гледа жално през фаровете и мига, вика ми: Недей, недей…
Сърце не ми даде просто, не можех да го направя сама. Дадох ключовете на Яшо, обясних му с три изречения колко обичам тая кола и каква е връзката между целостта на колата и бъдещето на топките му и му гласувах пълно доверие.
Следващите минути не могат да се опишат. Макар че ще опитам.
Свалихме прозорците, за да виждаме накъде да върви колата, Яшо зад волана, аз до него. Уазката изръмжа, Яшо подаде газ, въжето се опъна и си еба пичката матерна всичко! Извинете ме за френския, ама българския ми е изчерпан.
Уазката ръмжи като ранено животно, аудито ръмжи, поглеждам за секунда таблото - НА ЗАДНА СМЕ с 30 км/час НАГОРЕ ПО ГЛИНЕНИЯ БАИР, оборотомерът показва 5 000 оборота, брат! Колата се лашка като кефал на сухо, от един коловоз на друг, подскача като пържен картоф в тиган, профучаваме покрай некви дънери, шибват ме некви клони в лицето, прозорците са свалени и вътре с плясък се тресват глинени шепи, таблото е в бяла кална глина, волана е в кал, Яшо уж го върти, ама нищо не се вижда, само усещаме как се подмятаме като марионетки! Предното стъкло е просто кафяво-бял плакет, все едно с кофи са люскали отгоре. Уазката подава още по-силно газ, виждам, че ще прекосяваме река от глина и кал, нямам време да се кръстя, трябва да се държа в две ръце за вратата, двигателя изръмжава още по-зверско и се чува давещо хъркане, уазката дръпва рязко, аудито подскача, поглеждам назад след нас и в тоя момент чувам ХРАССС и виждам кората под двигателя, двата клина над ножа и една решетка от бронята как излетяват, все едно са изстреляни. Няма време да се спира, ако спрем, си оставаме там завинаги. Лицето ми е в кал, вътре всичко е в кал и глина, всички седалки са в парчета кал омазани, коланите са кални целите, отвън колата прилича на огромна кафяво-бяла ръмжаща буца, няма врати, огледала, нищо, всичко е в кал, а аз на заден фон си припомням устройството на автомобила от 37мия час в шофьорския курс: двигател, картер, спирачни тръби, хидравликата, носачи, амортисьори, гърне, стоипетнайсе кабели, водни съединения, заден мост, магаре, джанти, дискове, резервоар, съединител, мамка мууууу 5000 оборотаааа, скоростна кутияяяяя….Еееебааааалоооооо сииии ееее ммаааааммммааааттааааа, Яшоооооо!
Яшо не ме чува, има глинена кал в ушите, а и аудито ръмжи супер зверско. Ръмжи, както никога не съм го чувала, дори, когато на 2-ра вдигам 5000 оборота, и лети нагоре, коловоз върху коловоз, като овчарски скок с 30 км/час по баира.
Стигнахме до равно в един момент, не знам колко време сме се лашкали така, не много, Николай караше като обезумял, сигурно е било не повече от 15 минути. Спря уазката, жена му изскочи оттам и после пое пеша, хем захилена, хем уплашена. Цанко и Дисански бяха в уазката и виждаха отгоре какво се случва назад. Слязоха опулени, с ръце за главите, хаха. Репликата, която гарнира пейзажа е тази на жена му на Николай:
- Не съм знаела колко луд мъж имам!
И той се захили и я мляснал ей така, по Висоцки, как той си може само.
Слязохме с Яшо и, честно, ако не пушех, след тоя трип щях да пропуша. Безмълвни просто. След няколко минути обръщаме колата, да пробваме сами нагоре по уж равното и зад нас само се чуват викове: Не, НЕ, НЕЕЕЕ!
ТРААААС.
На задницата на аудито ми пораснала уазка. Пича нали няма огледала, стъкла, клаксон, нищо, мислел, че сме тръгнали и дал газ. И паркира на сантиметър от датчика на парктроника ми (щот, може да е на 16 години кошница, ма има парктроник, сешсе!) и в десния ми стоп. Падна парче от стъклото на стопа, но той си работеше. Решихме, че на фона на последните часове просто пропускаме тоя факт, дадохме на Николай пари, обещахме да се видим на по мъжка ракия в дерето и с нашата офроуд красавица и ние самите офроуд тунинговани се изтърсихме в центъра на селото, където имаше цигански бал.
То празно нема, нали. От едното в другото. Половината село мина покрай нас, всички намаляват и свалят прозорците да ни огледат, те и в Google images не са виждали такова чудо. Нали, всички сме виждали джипове след офроуд, ама никой не е виждал ауди седан на 20 см от земята в истински офроуд, гумите с лапи от залепената кал, носачите не се виждаха просто. Паркирах смело насред градския площад на чешмичката да замием предното стъкло, на петдесет метра от една патрулка. Според мен, те не са смеели да дойдат да ми искат документните за проверка, може да са очаквали освен нас, в колата да има убит глиган и отвлечена мексиканка, дъщеря на някой Ескобар с две кила бело в сутиена.
6 следобяд е, цял ден борба, време е да пийнем по бира, седнали на някакви стълби, а до нас една мацка с една Husqvarna реже огромен дънер и прави на Пинокио носа. Напекло едно лятно карадерешко слънце, а ние, боса аз, кални всички, рошави и мръсни, седим на площада на стълбите и пием бира. Точно бирата свършва и се задава случайно позната на Яшо, която по още по-щастлива случайност носи неотворена еднолитрова бутилка Beefeater. Много, много й се зарадвахме и решихме, че за малко трябва минем през вилата й, да видим терасата и бара й и да допием джина. Вилата на Габи се оказа най-брутално якото нещо в Бяла, с тераса с бар и басейн на последния етаж, най-високата сграда там, с уникална гледка към морето. Допихме джина и отвлякохме Габи надолу с нас към дерето. Дисански пак се опита да всее дискомфорт, като предложи да слезнем с колата до долу, нали вече не вали, един вид, сешсе… Не го чухме и я паркирах на едно тревно островче на 200 метра от селото по черния път.
Прибрахме се като герои, а аз бях съвсем щастлива вече, защото колата не беше бедстваща, а и Цанко ми даде неговите сандали. Решихме на другия ден да минем през блатото да съберем частите от колата. Може да ви е смешно, ама аз не исках да си оставям частите погребани там.
Щастливи допихме останалия алкохол, изядохме пясъка с храната, направихме чутовен огън и героите, уморени и хълцащи, се трупясахме по палатките. Спах като труп, спокойна за колата и за това, че утре ставаме, събираме кемпа и тръгваме към София.

Неделя, 27 май

Сутринта ме събужда миризма на мокро куче и ромолене на порой по строителния найлон върху палатката ми. Норвежците казали, че ще вали до четвъртък. Аматьори сме, аматьорииии. В единствения слънчев ден се набухахме с три коли и каравана в дерето, в което се събират планински ридове и всичката вода се излива там.
Изхлузвам се и виждам същите посърнали физиономии на тумбата като от оня ден. Единствената хубава новина беше, че караваната е нивелирана в крайна сметка. Лошата беше, че е свършил алкохола и има само пастет и хляб. И подправка за снежанка. Ъгейн, мокри като кокошки, събрахме целия кемп, натоварихме самарите и тръгнахме на две части – едната към селото, другата към блатото да търси на Мушата авточастите.
Искам само да си визуализирате гледката сиво-зеленикаво небе, студен дъжд и вятър, десет човека се тътрузят със самари по гърбовете, пликове с боклук, супер щастлив Аляски маламут, който се въргаля в пясъка и в по-заден план:
- Цанко, със самара на гърба, с шалте преметнато през главата, тегли кората под двигателя по пясъка, която е закачена на веригата на кучето.
- Дисански, мокър до кости, със самар на гърба и увит клин в едно шалте, закачено на самара. (клин е една голяма черна пластмасова греда под бронята и над ножа)
- Аз, самар на гърба, торба с кучешки паници и останала храна и влача още някаква част от бронята, закачена на дръжката на един чадър.
- Яшо, самар на гърба и всичко, което ние не сме могли да вземем.
Отново бях боса, но този път лепкавата глина така се наслои по краката на всички ни, че приличахме досущ на Фродо и Сам, а май прешъс бяха частите от бронята и кората.
Стигаме, значи, до колата и след отчаян опит, много мизирма на съединител и издрифтирали яко гуми, се оказваме четиримата пак закъсали, с куче вързано за теглича отвън, не можем да запалим колата, щото кучето ще погине от страх. Седим, значи, в окопаната офроуд совалка, само на 200 метра от селото, под последния баир. Сещате се сами как нямаме нито вода, нито нещо за пиене, нито покритие за телефона. Имаме, обаче, яко дъжд, яко конденз в колата, топки кучешки косми, засъхнали лиги и кал в изобилие. Никой не си обича колата повече от мен, аз дори спа процедура с лечебна кал й организирах тия дни. Както си седим, от хълма се чува познато ръмжене и с гръм и трясък се появява Николай, яхнал уазката, на мисия да спасява нашия закъсал джип долу в дерето, едно поло (щото има и по-големи лунгури от нас, щом с ПОЛО ТРЪГВАШ В ТВА ДЕРЕ, ей тва е капацитет!) и накрая и нас.
И така, след два часа чакане, задницата на аудито отново беше поругана и славно-славно, насред пръски кал поехме по магистралата, после прекосихме Варна и на една автомивка предизвикахме лек мозъчен трус на персонала. Прибрахме се посред нощ в неделя в София, паркирах колата, прекосих боса пътя до вкъщи, пуснах Изида на балкона и влязох в банята.
Последното, което си помислих, беше дали след като се изкъпя, ще задръстя канализацията на цялата кооперация. Не ме интересуваше много. Легнах си и спах до вторник сутринта.

След две-три седмици към Карадере? Желаещи?

P.S. Телефона на Николай е 0878694309, за следващите ентусиасти