Понякога си мисля така за колата.
Тя често ни отвежда в места, динамиката в които е кипяла доста назад във времето...а сега са трудно достъпни, забравени и затова спокойни, любопитни и поучителни.
Има един ж.п. тунел под Източна Стара планина, започнат и незавършен през средата на миналия век.
Има места /и не само там/ където са се разминавали постоянно камиони и каруци, дигал се е прах, кънтяла човешка е глъчка, а работници с червени потници са взривявали и прокопавали пътя към развития социализъм. Сега всичко това е забравено, обрасло с бодливи храсти от които тук-там само се подават като почернелите зъби, разнообразни бетонни артефакти.
На нашия тунел отдавна съм му "вдигнал мерника". За щастие, свободното ни време съвпада с напредването на пролетта и една сутрин, просто сънено пренасяме катуна от апартамента в колата, и потегляме към Кошарица. Четирима сме - освен мен и Ирена, идват двама наши приятели – Владо и Вельо. Проходът Обзор – Несебър ми се струва много спокоен този път /а и си пазя силите, понеже знам че ще го премина три пъти за около двайсе часа/ и на Кошарица пристигам свеж като репичка. Настроението ми е съвсем леко обезобразявано периодично от кашлицата и треската заради тъпо придобитата наскоро гнойна ангина /чак антибиотик пия/, но кеф цена няма и при колата нахлузваме ботушите и бодро закрачваме към южния вход на тунела. Той е на десетина минути от селото само, а тук-таме като се огледа, човек забелязва и помощните конструкции на така и непоявилата се железопътна линия.
Южния вход.
След входа има две педи вода в тунела и понеже не знаем колко продължава, влизаме само оботушените - аз и Владо. Вельо остава навън на слънце да си говори с Ирена.
Баскервилския страшен Окдалф търчи из тъмното по петите ми:blink:
Петдесетина метра след входа водата намалява и се скрива само във водосборния улей.
Това е трябвало да бъде подчертано под земята на гъза на географията естествено...
Владко се приближава и пак придобива човешки образ...
Светлинката при входа намалява бавно. После навътре палим по някоя свещ на пода, понеже панически се страхувам от промяна в състава на вдишвания въздух

Скоро по стените се появява нещо като бяла плесен, или по-скоро изкристализраило вещество с подобие на памук.
По-нататък кристалите се разрастват и започвам да се чудя отде беше тая дума - сталкер:grin::grin:
След малко обаче тунела тъпо свършва с песимистична глуха скала и братя Стругацки отстъпват стола на Илф и Петров:grin:
...отгоре додолу. И братя Карамазови няма да минат от тук...
Владко отчупва парченце за анализ.
Входа все още се вижда. Насам натам из тъмното май прелитат със свистене крилати плъхове и затова постоянно духа.
Една от свещичките ни красиво се отразява в тавана.
Троглофил. Отводнителния канал е с дължина на 42 номер мъжка обувка.
Вельо и Ирена ни посрещат от другата страна на черното езеро.
На връщане към колите откриваме и остатъци от стълби в тунелното дере...нима е имало проектогара наблизо:shocked:
.... и нещо като гигантски бетонни гайки по земята, вероятно някакъв вид канали.
Към обяд поемаме обратно през прохода за Обзор. Там обядваме ... невкусно шкембе в някакъв дълго издирван ресторант из пустите куророртни улици и се насочваме към подстъпа за северния вход. На края на черния път до който стигаме, аз оптимистично преминавам с Астрата през недълбока река и паркирам пред един трап.
Вельо отдавна ни чака и подскача нервно около Корсата си ...май е изгубил телефона си из тръните от по-отпреди. Следва половин час издирване и домисли. Накрая всичко се урежда и поемаме напред. Аз съм пак с ботушите понеже ме е страх от мокрото днес.
Бих казал, че имаме сериозна теоритическа подготовка този път - карти, схеми, координати и хиляди домисли по въпроса къде е входа точно. Не сме като орел, рак и щука а като четери щуки по-скоро. С хищен поглед и бързаме за плячката.

Артефакт.
Реката е чиста.
Въпреки подготовката подминаваме мястото с входа и се връщаме през гората. Следват трънинг, изуригнати от шубраците сложни съставни изричения с генитална насоченост от моя страна и накрая аз намирам входа.:grin: Чиста случайност естествено, но приятно е...
Отгоре има равна площадка и каменен перваз.

Долу под мене е нашето съкровище.
Някякъв комин горски...от пещите на джуджетата.
Докато замислено слизам по лианите през едно дере, другите си намират пътечка.
Събираме се пред входа, а Владо го кове и заковава на всяка възможна електроника.
*****
Вътре е сухо и строго. Следят ни заветите и духа на др. Червенков.

Червенков...Зеленков, не това е проблема. Трябва респиратор заради финия прашец който се рее под светлината на челниците и задръства ноздри и гърла. Опитвам да не кашлям в тържествената тъмнина, но следващия път по гол...нос не...
Вельо със светъл ум /или без глава/. А може и аз да съм това.
Тук има и различни стари неща по тавана за разлика от южния. Това ме навежда на мисълта, работата е започнала именно от север.
"Памука" от отдеве липсва, но пък се точат разноцветни предимно кафеникави изкристализиращи натичания по стените.
В спасителните /или както там се казват/ ниши, вече има купчини гуано. Изкуствената кухина явно е тръгнала по естествен път на развитие и е станала убежище за крилати бозайници.
Най-важното, че има вече оформени синтрови езерца. Това по мои сметки за около 60 години. Не ги оразмерявам понеже ме е страх да стъпя наблизо. Отводнителния улей е с широчина колкото 42 номер мъжка обувка.
Тунела както и южния свършва по някое време. Това не е учудващо, но има една странна дупка в левия долен край на задънката.
Владо се хили загадъчно...

То е ясно, че някой папуас се е опитвал да премине градежа и накрая опрял в скалата...
Може да си е изтървал портмонето вътре докато е клечал... я да погледнеме.
Е, как да не подвие коляно човек тука:shocked::grin::grin::grin:
Снимка за спомен, накрая пред входа. Нямаше диско, нямаше реге...годината е около 1960.


После обратно към колите. Ботушите вече ми убиват и тихичко започвам да сиктиросвам руската военщина, хеле и обувките за ходене и за газене са ми непромокаеми ... за ко ми трябваше да нахлузвам тези кюнци на краката си, хем ги нося само за дупки и заблатявания.

Споко...всичко е под контрол.
Опелите са на място с акумулатори и гуми, качваме се и потегляме.
Взема да се стъмва и ни гони глад, умора /двата входа за едни ден кой не вярваше/ жажда и желание за уют.
Избираме си една закътана поляна покрай Шкорпиловци.
Двете коли се паркират успоредно, между тях палатките, а от към вятъра - платнища. Всичко се върши бързо.
Не си говорим много, по скоро грухтим, но пък се разбираме прекрасно.
Ох на батя

Най-важен е огъня естествено.
Докато се пърлят разни мезелъци...
...аз се опитвам да отмъстя на шумната,голяма Варня с грозна снимка отдалече.
... и не се получава много удачно, но не ми се бъзикат настройките.
Блед намек какво представлява небето на 11 април посреднощ, до огъня, но на завет, с приятели и на сладка приказка.
На другата сутрин следва бързо скатаване на импровизирания лагер, вземаме си сърдечно чау и ние отпрашваме да вземем синчето от спортния му лагер, хеле че е наблизо.
После

13.30 часа на 12 април.
Вече сме под Палеокастро. Това е край Тополовград. Има досатъчно инфо в мрежата затова няма да оттегчавам...
това е било светилище, крепост и други неща. Странно, че култовите знаци не ни интересуват особено, харно е много мястото.
По пътя към хълма коловозите отиват на трийсетина санта, хубаво че оставихме Астрата до чешмата долу.
По пътеката нагоре.
Към Сакар планина.
СС-Сакарски Скакалец.

Митичните ириси още не са цъфнали. Горе на 13 часа в скалата се вижда култов кръг вероятно

-Радко, колко е часа бе?
-Ей, ся ше проверя /и грабна една клечка/:grin:
Превалява пладне сетне и отпътуваме към Елхово. Днес музеят, както всеки четвъртък е с безплатни посещения.
Набор бушкрафтърски лъжици като за мъже.
Късния следобяд сме на хижа Стария мост. Както винаги гладни и жадни по това време



Малкия сбърка за шишето щото не употребява, ама Ирена не отказа...
После решаваме, че още е светло и разтъкаваме из околностите.
Шекспир никога не е писал, че Йорик е бил човек:grin:
после..............
Радко се упражнява. Заучава движения които да не дава Господ да си примомня.

Покрай реката намираме каменно съоръжение чиито очертания от високо приличат сто-на-сто на член, така де на йух...:blink: с древнотракйски или неомилитаристичен произход.
Реално се оказва стара бара, дръст:grin:
Улея за водата над коритата.
Цъфнало дърво с копривена плантация под него. Копривата е поникнала /или насята:grin:/ на ромбове и триъгълници.
После лека полека мръква и застудява. Връщаме се в хижата, оглеждаме се един друг за кърлежи /както всички знаем, те не се захващат веднага за тялото предимно в областа на гънките или окосмената част на главата, а в течение на часове/ правим някаква манджа, ядем, пием, добиваме информация от околните и накрая лягаме към полунощ.
*****
На другата сутрин се излюпваме рано и след светкавична закуска и кафе сме в с.Мрамор. Този път сме решени да намерим прословутата пещера... /намирането после е анекдотично
но, за това после/.
В полето покрай селото едно теле изпомпва мляко и отделя урина.
Докато ние покрай тоя скучен биологичен кръговрат и пред погледа на озадачените крави - спираме колата и разхвърляме из цялата поляна дрехи, осветления, каски, салами и консерви, разпечатки на карти, някакви киндер шоколадчета, и едни мои забравени чорапи от преди два месеца ...пулим се към сичко това извесно време и после се обличаме, събираме всичко, хлопвам няколко пъти вратата на багажника, цъквам алармата и изтърчаваме към дупката.
Реката е средна хубост. Има и бродче.
Аз съм лесен, тук ботушите вършат работа. Правя си сам патриотична снимка на червен фон нагазил в студената вода.
Входа на Бабини бозки. Миналия път сме били буквално на метри от него ... но може да е за добро. Предната есен нямах гащеризон а вътре доста кално.
Радко е с особено закрепване на челника.

За ботуша е полезно:grin:
Около пещерата е много красиво, може да се дойде за повече дни някой път.
Обратно към селцето. Три часа е времето изкарано в околностите.
На връщане към Тополовград спирам покрай това. Забравил съм как се казва...май не е ДОТ.
Е, Радко живо се интересува де...
Следва Кабиле покрай Ямбол. От Тополовград го вземаме разстоянието лежерно през някакви селца, всяко от което е на 400 години според табелите.Селца близнаци едни вид :shocked:
Близо до Ямбол меланина в кожата на околните пешеходци критично подскача, а на мен ми закъркват шумно червата от глад щото искат да прокарват боб и кюфтета, а не шумящ въздух само.
Радко се намърдал в доспехите

Там горе някъде хапваме набързо.
За по добро храносмилане изтърчаваме към хълма.
На Изток от рая

Сградата на римския гарнизон.
Май чучулига, но каква?
Термите, то биш банята.
А първо ми заприлича на църква:shocked:
...и така.
После поемаме към къщи. Минавам през Ичера. Спокойно красиво.
Голямото ми разочарование после, е отсечката Тича-Ябланово-Преслав.

Това е :-)