Великата пътешественичка звъни, че имала работа в Добрич и ще мине през Варна да се видим.
Излязох по работа из града със скутера и телефона ми звъни. Посрещнах я, зарязахме колата и пред гаража, дадох и цокало за главата и газ със скутера из града да се видят с жена ми Пепи и малкия. Кафенце в морската, жената се прибра да храни малкия, а ние накъде?









Обещал съм на Мария да я водя на разкопките на манастира на цар Борис-Михаил, които се намират в града.








Оттам към побити камъни, имало нещо интересно. Великата пътешественичка Мария и начинаещият пътешественик Иван на скутер обикалят из варненските забележителности



При групата около с.Слънчево Мария ми показа пясъчно-каменни топчета. Минавал съм оттам много пъти, но не съм ги забелязвал. Изкарахме доста теории за произхода им, но най-достоверна звучи овчата



Не знам дали скутера е ендуро или аз просто си следвам принципа, че няма значение какво е превозното средство, но за по-напряко минахме от Побити камъни към Белослав по черните пътища и пясъка. Според мен най-интересната група побити камъни се намира след Белослав покрай езерото.



Взе да става леко хладно и леко сумрачно и се прибрахме.
Вечерта правихме планове за следващия ден с жена ми да тръгнем с Мария до Шумен, да ни води където ще ни води и да се приберем с влака, а тя да продължи към София. Отдавна не съм пътвувал с влак. Не можахме да я питаме дали е съгласна, заспа веднага след новините


Сутринта Пепи реши, че не и се идва и ние се метнахме на Супер Тенерето.
Бате Емо позна – такъв вятър духаше, че цял ден карах легнал като за завой, за да се движа направо.
Снимка с Ханът и продължихме издирването на девташларите. Тук е момента да поясня за такива като мен: девташлари - менхири, мегалитни каменни блокове, подредени в групи.
Ето така са изглеждали по времето на Шкорпил
Снимка карта
Видяхме ги в средата на една нива, набелязах си място да изскоча от асфалта и след малко се катерехме по камъните като диви козе(преяли)





Тук Мария извади задължителните разпечатки и започна да ми разказва историите. Намерихме входната колона, счупена на 4 и я възседнах като чопър





Продължихме към следващата група камъни. По пътя видяхме могила и разбира се, не я пропуснахме. Могилата е разкопавана и не открихме нищо интересно. В геодезисткия стълб на върха се беше заселила колония калинки





Могилата се намира на 300-на от черния път, навътре в нивата. На връщане това бяха най-трудните 300м вървене. Вятърът духаше със скорост, която не съм развивал с мотора в него ден Борбата беше жестока.
Следващата спирка беше с. Златна нива с девтешларите около него. Мисля,че името на селото само говори какво намират в мерите му.
По древните камъни има доста съвременни надписи, дори една доста добра рисунка на кон. Но както се казва „Имената на глупците висят по стените”.





В селото питахме за най-краткия път към с. Коньовец. След релсите завихме в дясно по черния път, заобиколихме голямата кал и паднахме в малката. Вдигнахме мулето и продължихме. Май съм споменавал, че Хайденау драпа на кал, но много хлъзга. Е днес си беше кално по черните пътища и карах в нивите, където е възможно.
След кратко лутане видяхме в далечината голямата могила(или хълм) Кабиюк. Газ по права линия. Оставихме мотора в средата на хълма, откъдето започват драките и продължихме пеша.
Горе – ураганен вятър и ни помен от разкопки.






А трябваше да има. Внимателно препрочитаме текста, анализираме го и се спускаме.
Мария се качи на съседната, доста по-малка могила и там намери гроба на аристократ, а аз се почесвах където не ме сърби. Понякога като ме хване моментен мързел, с танк не могат да ме мръднат.
Върнахме се при мотора и запалихме към селото с идеята да питаме къде са разкопките и да разгледаме музея на коня.
Цялото село представлява огромни конюшни, не видях да има къщи. Според първия срещнат човек, музеят не работи в събота, а разкопките са от другата страна на пътя, под могилата.
Полутахме се и ги намерихме скрити в пояса. Разкопките бяха съвсем плитки, явно им е свършил сезона, а след това и парите.
Докато се оглеждахме, видях от един неразровен камък да се подава надпис. Хванахме по една пръчка и го разчистихме.






Търси се някой да го преведе.
Идеята беше да минем и през някой скален манастир на Шуменското плато, но бате Емо позна и този път – с изнизването на деня идва студа.
Магистрали мразим, затова по най-засукания път се отправихме към Варна. В Кюлевча спряхме в местната кръчма/магазин да хапнем по нещо набързо и продължихме в посока Провадия.
В с. Марково си харесахме старата църква, недействаща, в окаяно състояние . Мария, като Велика пътешественичка влезе през счупения прозорец, а аз като начинаещ пътешественик, през вратата
Вътре – ужас и разруха. Срам ме е да кажа какво намерих до олтара. А камъните по пода с някакви странни знаци, издълбани в тях.
След с. Кривня има табела за Измътец, но такова село няма на никоя карта. Любопитството отдавна ме дърпа натам. Оказа се, че това е язовир частна собственост. Подгони ни голямото куче и си тръгнахме, като не видяхме нищо интересно. Впоследствие разбрахме, че там има интересен извор и скален манастир. Нищо, следващия път.





За последно кривнахме от пътя в с. Падина, за да се качим на хълма над утайниците на Девня. Там вятърът за малко да ни събори, докато маневрирах.
Оттам по живо по здраво се прибрахме във Варна, като минахме през белославския ферибот, да се полюбуваме на патките в езерото.







На другия ден Мария запали зарязаната пред гаража кола и се върна в София с два дена по-късно от плануваното. Една от любимите ми фрази е „Промяна в плана”