Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

[IVAYLO BLIZNAKA]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Кога ще качите новия епизод?

Когато го пратят от телевизията..

[izo4x4]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Излезе новият брой 113 на списание OFF-road.BG с репортажа за българското участие в RFC 2013. Нещо повече, списанието вече има дигитална версия, в която сме добавили и знаменитите репортажи на Петър от RFC 2007 и пътуването им със Събин до Малайзия през 2012 година. Повече инфо тук, за да не пълня темата...

[IVAYLO BLIZNAKA]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

[svjokera]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Започва да цари леко напрежение и прехвърчат искри........но,няма как да е по друг начин времето тежи.

[Shider]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

А и този епизод завърши малко необичайно - без да се анонсира какво следва...
Не, че не знаем развръзката... нооо се надявам да има поне още толкова серии!!!

[Rosen-shumen]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

... нооо се надявам да има поне още толкова серии!!!

А дано да го направят като сапунка,че да има какво да гледаме всеки ден.Пък и по национална телевизия ако го излъчат,грешка няма да има.

[solart]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Ако си спомням правилно, някъде назад в темата се спомена, че сериите са 10. Аз очаквам продължението на репортажа.

[targa]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Аз пък очаквам репортаж със снимки и описание. По ме кефи някак. Тия филмчета са готини, ама малко като за пред телевизията. Най готино е да пипнеш Петър да ти обяснява на живо, ама рядко се случва.

[solart]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Аз пък очаквам репортаж със снимки и описание. По ме кефи някак. Тия филмчета са готини, ама малко като за пред телевизията.

Точно това имах предвид.

[PETER BLIZNAKA]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013



ПЕТЪР: Навлизането ни в тези плантации ме връща в първото ми участие в RFC. Такъв е един от спомените, които са се запечатали в съзнанието ми. Контрастът между червената пръст и зелените, величествени растения – толкова диви, но перфектно наредени от човешка ръка. Барабанящият по покрива дъжд и ударите на малките камъчета в подкалниците. Миризмата на дизел и гниещи памучни материи.

От една страна се радвам, че във вчерашния ден не се състояха SS-и, защото имахме възможност да се видим, отморим и подредим екипировката. От друга страна ме завладя спортна злоба, преодолях сценичната треска и вече не се притеснявам за действията си преди всеки етап. Маратонските състезания са скъпи, тежки и изтощават тялото и съзнанието. Но именно това е формулата, която кара всеки офроудър въпреки всичко да се връща отново и отново. Многодневните битки срещу пустинята, джунглата, конкуренцията и хилядите пречки преди заветния финал те вкарват в паралелна реалност, в която живееш само със самото състезание. Околният свят постепенно се размива и напълно изчезва. Неусетно забравяш кой си, откъде си и всички други битови проблемчета, които тормозят останалата цивилна част от човечеството. Недоспиването, изпочупената техника, а понякога и живота ти са цената, която трябва да си готов да платиш. Погледнато отстрани изглежда направо безсмислено и глупаво, но когато си в екшъна, това е всичко, за което мечтаеш и те кара да се чувстваш безгранично свободен и див.

Лутането до лагер II се превърна в нещо като приятелска разходка. Бай Иван се кефи на карането в плантацията, а аз се забавлявам с нервните подмятания на Ивайло: „Какво правят тия индианци? Докога ще се мотаме? Пак ли ще опъваме по тъмно? Ти кога ще се състезаваш, тук при нас ли ще кибичиш?“. Той все още не може да разбере, че Майката Природа командва парада, а ние трябва да импровизираме, да оцелеем и едва тогава да броим точки и чертички в класирането.

Заглеждам се в Теди, която се е залепила за страничното стъкло и попива всяка картина от този чуден свят. Усмивката не слиза от лицето й. Изведнъж се сетих за една от поредните ни трагикомични ситуации преди пристигането ни в Малайзия, която се случи в Истанбул. Оставаха ни два часа и половина до полета за Куала Лумпур. Във фоайето на хотела чакахме Ивайло и бай Иван, които както винаги го раздаваха лежерно. От опит знам, че при такива пътувания трябва да тръгнеш много по-рано за летището и да си оставиш времеви аванс за непредвидени ситуации. Ние вече закъснявахме, а на тях не им пукаше изобщо. Само пътят ни до летището щеше да е повече от час. Започнах да им давам зор и скочихме във вана по най-бързия начин. 15 минути по-късно пред входа на метростанцията разбрахме, че куфарът на Теодора го няма в буса. Тя ме погледна бясна и каза: „Ако не ми намерите куфара, се прибирам директно за София“. Връщането ни с автомобила щеше да отнеме много време по задръстените улици на града. Така се наложи с Местан (приятел на бай Иван от Истанбул) да се върнем пеша близо километър до хотела. Изпаднах в дива ярост как един шибан куфар може да ни спре след всички други гадости, които преживяхме досега. Изложихме се като пълни палячовци. Няколко секунди по-късно с Местан извършвахме маневри като бойни изтребители сред многоцветната тълпа. На фона на величествени джамии и огромни площади ние на зиг-заг пикирахме между търговски колички, майки с деца и туристически групи. Влетяхме в един подлез и привлякохме вниманието на патрулиращи полицаи. Представих си как изглеждаме в техните очи. Сложих възможно най-тъповатата и невинна усмивка на лицето си и се молих само да не ни спрат. Тичахме задъхани и с последни сили към хотела, а аз дори не можех да си спомня как изглежда куфара на Теодора. Намерихме го безпризорен във фоайето. Веднага започнахме да извършваме същото упражнение на обратно, но с тежкия куфар в ръце. Какво толкова беше натъпкала в него тази жена? Минути по-късно се приземихме до метростанцията потни, разбити и с пяна на уста.



ПЕТЪР: Сега се возим в асистенстката Toyota сред джунглата, сещам се за този момент от пътуването ни и избухвам в гръмогласен смях. Всички се забавляваме на този спомен. Питам Теодора какво толкова тежеше в куфара – „Твоите списания Off-road.bg и камъка на Злати, който подарихме на Луис“, казва тя.

ТЕОДОРА: На входа на лагер II ни посреща изстрадал стражар, влачен и подмятан от придошлите води. Това е пример за необмислени и самонадеяни действия сред природата. Стихиите не прощават невниманието и безразсъдството на хората.



ТЕОДОРА: На никой от групата не му хрумва да предприеме „героични“ действия. Скаутите минават пред нас и опъват стоманено въже, което при нужда може да предотврати завличането на автомобила от водата.



ТЕОДОРА: Намираме се в частна палмова плантация. Нейният собственик с гордост е предоставил място за подслон на участниците в RFC. Предвид условията на живот и бивакуване в джунглата това място е като луксозен SPA хотел – красиво, равно, с величествени палми в близост до река. Това е мястото, което ще обитаваме в следващите три денонощия, защото оттук се предвижда да стартира Зоната на здрача.



ТЕОДОРА: Започва „строителството“ на нашата къщичка. Този път имаме лукса на дневната светлина. Дъждът вече не го споменаваме – той е даденост. Отново е нервно и напрегнато. Връзките за обувки, с които укрепваме „тентата“ вече са в насипно състояние, нарязани на малки парчета. Найлонът тече още преди да сме го опънали. Ивайло беснее, бай Иван замръзва като двуметрова статуя, а местните ни наблюдават отстрани с усмивки, защото докато ние за пореден път сме изпаднали в идеологически спор, те са разпънали своите тенти и легла и вече приготвят храната си. Криво-ляво се справяме, като наблягаме на кривото. Всяка ситуация има поне две гледни точки:

А) Поради разправии и напрежение сме опънали тентата както можем;
Б) Последователи сме на сюрреализма в изкуството и архитектурата и никой нищо не може да ни каже относно формата на найлона над главите ни.

Липсва ни здрав и достатъчно висок кол, който да използваме за основа на тентата. Мъчим се с някакви подръчни средства, докато малайзийците не ни показват, че можем да използваме палмовите листа, които са по земята. Тяхната основа е изключително здрава и просто трябва да се окастрят стърчащите стръкове. Ако ви се наложи да правите това сами, внимавайте, защото по листата има шипове, които са достатъчно остри и здрави, за да спукат автомобилна гума.

Общата височина на тентата е към 1,5 метра. Всички ходим с наведени глави, но не от смирение, а бай Иван не искам да го мисля. Той е в полуклек и тренира патешко ходене. Но пък къщичката си е наша и пак е уютно.



ТЕОДОРА: Към 16:00 часа ни събират на брифинг. Момчета и момичета, веселбата свърши – започва Зоната на здрача. Стартът е предвиден за следващата сутрин в 08:00 часа. Екипажите трябва да се групират в отбори по три автомобила, които ще работят в екип. Организаторите оставят разпределението на състезателите – те трябва да преговарят помежду си и на доброволен принцип да съставят групите. Руснаците и Рики Ким се скупчват около Петър, а аз започвам да се надувам и гордея. Всички напрегнато чакат да свърши брифинга, за да започнат преговорите. Но Петър е взел решение, което дълбоко ме изненадва – той оставя избора на Мади. Малайзиецът посочва два местни екипажа от Теренггану – номер 103 със зелена Toyota и номер 131 със зелено, силно пушещо Isuzu (Mohd Suhaimi Mohamed Noor / Azmin Ali). Едни от най-добрите състезатели в RFC 2013 искат да бъдат в общ отбор с нас, а ние избираме местни играчи с възможности далеч под нашите. Ядосвам се, но в яда си виждам само едно от парчетата на пъзела в дъждовната гора. Фокусирам се върху класирането, а то не е същината на това състезание и Петър е абсолютно прав. Мади има пълното право да избере екипажите, с които ще се бори в Зоната на здрача, и ние трябва да покажем уважение към него и решението му.

ПЕТЪР: По време на брифинга оглеждам лицата на хората, с които ще сме три или може би пет денонощия в Зоната на здрача. Задачата, пред която сме изправени, е обща, но всеки осъзнава, че ще се наложи да се бори и сам с джунглата. Тези, които са били в истинска дъждовна гора, изглеждат притеснени, а тези, които са за първи път, са направо изплашени. В мнозинството преброявам 4 или 5 човека, които бяхме през 2007 година. Забелязвам, че и те правят същото. С тях имаме силна духовна връзка и се разбираме само с поглед. Условията са същите, мястото е същото. Единствено ние имаме реална представа за това, което може да се случи, и пред прага на какво решение стоим в този момент. Към края на брифинга виждам, че различни хора се приближават към мен и по езика на тялото им разбирам, че искат да бъдем заедно в екип. Аз вече знам с кого ще сме рамо до рамо в тази битка, а сега трябва внимателно да им откажа така, че да не ги обидя. От опит знам, че в екипаж с други два малайзийски отбора няма да се налага да крещим на три различни езика. Миналата година видях как Нуцио Кофаро издъни брилянтното до тогава представяне на руските отбори. Той се изплаши преди точката, от която няма връщане назад, и изостави своите съотборници. По този начин те не само че не можеха да получат неговата подкрепа, но и взеха наказателни точки за това. Другият проблем е, че трудно се комбинират различни отбори с механични и електрически лебедки. По стръмните баири по-слабите електрически лебедки бързо дават фира. Това означава, че ще трябва да влачим с нашите и друг джип след себе си. Но ако ние получим повреда в лебедката, джип с електрическа макара не би могъл да ни помогне. Знам, че в този етап ще имаме убийствено предимство, а хич не ми се иска след края му да влизаме и в единоборство с тези, с които сме били заедно в Зоната на здрача. Все пак Мади е собственик на Пумба, негово право е да сформира екипа и ако се наложи да изоставим автомобила, е по-добре решението да бъде взето от него.

ТЕОДОРА: Новините от брифинга са повече от тревожни. Общата дължина на този специален етап е намалена и ще бъде между 35 и 50 километра. Зоната е абсолютно забранена за асистенция и журналисти. Оставам с впечатлението, че трасето ще се решава и прави в движение, защото никой не знае какво ще намерят състезателите на пътя си. Скаутите съобщават за прелели реки, много паднали дървета, отнесени мостове и големи свличания на земни маси. В духа на Rainforest Challenge и off-road братството състезателите са призовани да помагат на съдиите и скаутите и да се включат активно в действията по проправяне на път през джунглата. Мади не е глупав и едва сега проумявам смисъла на неговия избор. Той се доверява на негови хора, с които е бил не веднъж, знае на какво са способни, когато става дума за оцеляване и помощ. Избира да стартират последни, което ме изправя на нокти. Това означава, че трите автомобила ще минат по и без това изключително трудното трасе на Зоната на здрача при възможно най-неблагоприятните условия. Но Мади е предвидил всичко. Така отваря възможност да вкара своята асистенция и Ивайло в Зоната. Казва на организаторите, че неговата асистентска Toyota, оборудвана с механична лебедка и портални мостове, може да изпълнява функциите на автомобил по сигурността, който ще затваря трасето. Истински Гай Хитреций (поздрав за феновете на Астерикс)! Последните ще станат първи.

Старта на Зоната на здрача е на 10 км от лагера. Организаторите ни предупреждават, че свързващия етап е доста тежък и препоръчват на състезателите да тръгнат веднага. Половината от участниците правят точно така, а ние сме от втората група, която ще тръгне в 03:00 сутринта.



ТЕОДОРА: Прибираме се под нашата кротко течаща тента. Черната Мамба се захваща да готви вечеря. Напрежението витае из целия лагер. Започват приготовления на багажа, всеки успокоява другия, но сам себе си не може да успокои. Това е много символна вечеря, но носи смисъла не на тайната, а на последната вечеря. Едновременно ме е яд, защото няма да мога да вляза в Зоната на здрача, да видя истинската джунгла, да изпълня мечтата си и да подложа тялото и ума си на изпитание, да захраня вечно търсещия аскетизъм на душата си и да се докосна до един свят на духове и сенки; а от друга страна се притеснявам, но без да ме е страх. За мен предизвикателството на дъждовната гора е лично и духовно в най-съкровения и езически смисъл. Това е мечтата ми за вътрешно мълчание извън книгите на Кастанеда. И сега ми се изплъзва или поне се отлага във времето. Имам още да пътувам.



ТЕОДОРА: Помагам на Ивайло и Петър с багажа. Мястото в раниците и автомобилите е ограничено, а те трябва да бъдат максимално подготвени за този преход, който по първоначален замисъл трябва да е три денонощия, но никой не може да даде гаранция колко ще продължи и с какво ще трябва да се справят. Най-голямо място заема водата. Освен това трябва да имат лекарства, пособия за приготвяне на храна, репеленти, хамаци, малки тенти. Подреждаме върху леглата всичко, с което разполагаме. Разпределяме запасите от храна, кафе и цигари. Зареждаме батерията на водоустойчивия Pentax, с който Ивайло и Петър ще снимат когато и докато могат. Действаме бързо, без излишно размотаване, за да можем да поспим поне малко.



ТЕОДОРА: Заспиването е трудна задача. Всеки от нас си ляга със своите мисли, емоции, страхове и надежди. Дори не е нужно да споделяме, защото има неща, които не бива да се казват. Петър е разказвал за това, че в джунглата малайзийците не назовават опасностите с истинските им имена. Слонът например е long nose, а тигърът – silent step. Подсъзнателно следваме тази философия на джунглата и не говорим за нещата, които ни притесняват.



ТЕОДОРА: От нашия вътрешен свят ни откъсва музика. Нямаме лагерен огън, но приятните звуци създават усещането за топлина и спокойствие. Вродената сензитивност на малайзийците ги превръща в най-добрите психотерапевти на света – винаги намират лежерен и ненатрапчив начин да се справят с напрежението и трудностите. Неусетно всички в лагера заспиват. Единствено дъждът продължава своята песен.



ТЕОДОРА: След няколко часа се будим. Започва трескаво, но мълчаливо подреждане на багажа в автомобилите. Искам да тръгнем възможно най-бързо. За да завърши нещо, първо трябва да започне и ако зависи от мен, бих дала старт на Зоната на здрача още сега. Ще бъде трудно, ще бъде тежко, няма да знаем какво се случва със състезателите, как се движат, добре ли са, къде са и кога ще ги видим отново. Не може без това, затова нека започне, за да свърши по-бързо. Последна проверка на оборудването, последен напън.

ПЕТЪР: За трети път премислям да не сме забравили нещо. В крайна сметка решавам, че ако сме забравили нещо, значи не ни е било толкова нужно. Вдигам тежката раница от леглото и едвам си откъсвам погледа от него. Много добре знам, че в следващите няколко денонощия ще ни се наложи кални да се мушим по хамаци и спални чували, а събуждането сутрин ще е още по-тежко. В условията на примитивно оцеляване походното легло е нещо като луксозна яхта - единственото убежище от всепроникващата влага, насекомите и настървените пиявици. Силуетът на Пумба ме очаква в тъмното. Той също изглежда леко уплашен, но готов за битка. Котвата е преминала от мястото за бързо вадене в походно положение. Нейното място е заето от военен сандък.



ПЕТЪР: Запълнихме всяко празно пространство, всеки ъгъл, всеки фалц с различни по обем бутилки с вода. В това изпитание, ако дъждът спре, ще оцелеем максимум 24 часа без вода. Факт е, че човешкото тяло може да оцелее и до 3-4 денонощия без вода, но това не важи при физическите усилия, които ще ни се наложи положим. Събрахме общо 85 литра вода. Струва ми се крайно малко предвид това, че в предишните дни само след един SS изпих 1,5 литра. Пътуването ще е отвратително, защото в краката ми е раницата с цялото оборудване.

Когато малайзийците вдигнаха длани към лицата си за молитва, ние с Ивайло тихо се сбогуваме с Иван и Теди. Пускам спота, а те знаят какво да правят, ако няма никаква информация повече от три денонощия. Разбрахме се да се обадят на Събин по сателитния телефон и той да провери движението ни по линка от спота. Ако не съм натиснал копчето ОК, значи Пумба е счупил глиги и се спасяваме пеша. Едновременно се радвам, че Ивайло ще е с мен, но и се притеснявам, че няма да е при останалите от групата. Нареждаме се в бойна колона, поздравяваме се с Мади, фарове, първа бавна и скачаме в неизвестното.

ТЕОДОРА: Най-накрая тръгваме. Пълен мрак. Калта сякаш е жива твар с колективно съзнание, която ни атакува и иска да ни погълне.



ТЕОДОРА: Преминаването на някакви метри ни отнема един час. Въжетата, които досега ми се струваха безкрайно дълги, в отворена среда свършват прекалено бързо. Това налага постоянно презакачане лебедка след лебедка. Започвам да се притеснявам дали ще стигнем навреме за старта. Петър загрява с няколко лебедки. Групата от състезатели, които тръгнаха веднага след брифинга, е изтръгнала повечето от възможните точки за захват, а дъждът се е погрижил коловозите, които са направили, да достигнат дълбочина над коляното. Навигаторите трябва да се катерят срещу бързо течаща кал и вода в улеите. Пумба предвожда колоната заедно с Мади и Петър. Ели, фотографът от Ливан, се вози върху състезателния джип. Ивайло и аз пътуваме с асистентската Toyota, която е натоварена с всичко необходимо и през цялото време бутилки с вода, тенджери и друго оборудване падат върху главите ни.



ТЕОДОРА: В мрака стигаме до импровизиран лагер на участниците, тръгнали предната вечер. Явно в тъмнината са сигнали до точка, която не успяват да преодолеят и са решили да бивакуват на пътя. Белгийците са имали проблем с нафтовата помпа и това е наложило спирането през нощта. Започва бавно и протяжно събуждане. Никой не бърза. Сякаш не сме на състезание, а на разходка в парка. Започва да се развиделява. На практика сме свидетели на изгрева, но не можем да го видим заради високата растителност. Играта на светлината в джунглата е много специфична – сякаш някой включва и изключва лампите. Състезателите продължават да не бързат. Правят си кафе, закуска.



ТЕОДОРА: Черната Мамба вади малко газово котлонче и сварява горещо кафе и 20 яйца. Думи нямам!?! Кой тръгва в Зоната на здрача с кора яйца? Ние носим лиофилизирана храна (как вкусно звучи), а той може да направи омлет. Ето това е мултикултурен сблъсък на кулинарна тема по средата на джунглата. В сценария се намеси герой от друг филм – но ние ли бяхме, той ли? Това не е причина да откажа чаша горещо кафе и варено яйце. Прави ни впечатление, че малайзийците изхвърлят жълтъка.



ТЕОДОРА: Спретваме си приятна закуска, а за английските лордове има и чайник с горещ чай. Чудя се дали така са се чувствали колонизаторите, когато за първи път са стъпили по тези земи. Става светло и аз тръгвам пеша напред, за да видя какво препятствие се е изпречило на пътя ни. Изпречила се е липсата на мост. Сега от него са останали само стърчащите дървени подпори.



ТЕОДОРА: Силата на водната стихия е отнесла като кибритени клечки доста солидна дървена конструкция. Това е обходния път в плантациите, където бивакуваме. Реката е точката, където ще се разделим със състезателите. Но има време до този момент, някои от тях все още не са се събудили.



ТЕОДОРА: В колона по един търпеливо чакаме. Ако не тръгнем скоро някой ще започне да готви супичка за обяд. Заради напрежението търпението ми е сведено до минимум и това подмотване и разтакаване ужасно ме дразни. Петър ни предупреди, че се получават такива тапи и няма смисъл от бързане.



ТЕОДОРА: Към 10 часа автомобилът на скаутите преминава препятствието. Групите тръгват едва по една. Първият вседеход се осигурява с лебедка, като се захваща за дърво на отсрещния бряг. След това за него се захваща вторият джип от групата, който пък помага на третия. Така преминава един отбор. Изненадана съм, че преминаването в групи по трима става толкова бързо. това явно е идеята на организаторите – тежките препятствия в Зоната на здрача да се преминават лесно от екипажите и с минимален риск за повреда на машините.



ТЕОДОРА: Видите ли малайзиец гол до кръста, положението е много напечено. Ферди Мравката (екипаж 118 се разхвърля и демонстрира физика. Превежда автомобила с лекота и без никакво напрежение в действията си. На другия полюс е Олег, който е доста притеснен. Той ще влезе в Зоната на здрача пеша с тежко снимачно оборудване. Петър и Мади го успокояват. Казват му, че Ивайло също е пеша. Обещават му, че ще има възможността да се възползва от „малайзийско такси“, както и че може да разчита на нашия отбор за вода, храна и подслон.



ПЕТЪР: Докато чакам последния джип преди нашата група да се изнесе, оглеждам автомобилите на нашите съотборници. Единият от тях е с пробита гарнитура на главата и от няколко дни пуши ужасно. Дано да издържи до края. Тази дизелова смрад ще ни души, когато влезем в гъстата гора, но положителният ефект от това е, че пушекът гони комарите и други насекоми. Всички са много близки на Мади и съм сигурен, че няма да се предадат лесно и ще се бият докрай. Малко след като преминаваме моста, спираме, за да преместим въжето от резервната лебедка за дърпане назад. Това се налага поради две причини – да се осигуряваме при хлъзгави спускания, както и да помагаме на джипа след нас.



ПЕТЪР: Правим си обща снимка, махвам за последен път на Теди, пожелавам си мислено да преминем успешно поредното предизвикателство, всички да сме живи и здрави, очакват ни много мъки, несгоди и рискове. За секунда си представям купона при добър финал. Щях да се напия безпаметно и всички много, много да танцуваме.Бях избрал още от сега къде щяхме да празнуваме рождения ден на Теди и финала на състезанието.Къде щеше да се забавлява шумно българският отбор. Имаше обаче още много кал да избутаме до тогава.



ТЕОДОРА: Тръгнаха. До моста оставаме малка група от хора с минорно настроение – всеки от нас е изпратил своите и сега се опитваме да покажем един на друг как не се притесняваме.



ТЕОДОРА: В тази ведра среда се запознавам с една симпатична китайка, с която ще се прибираме заедно към лагера. Тя работи в нравствената милиция в Пекин. За да стане още по-забавно, ми прави задълбочен разпит на тема настоящия ми семеен статус и бъдещите планове.

В ранния следобед си прибираме в опустелия, призрачен лагер. Всички тенти и легла стоят опънати, но хората ги няма. Днес и в следващите денонощия ще бъдем не повече от 20 души. Лягаме да дремнем. Изморени сме от прехода, пък и няма какво друго да правим.



ПЕТЪР: Напредваме бавно и мъчително в дълбока и лепкава кал. На места Пумба едвам се провира между отрязаните покрай пътя дънери. От дясно е надвиснал опасен скат от мокра земна маса, която всеки миг може да се свлече, от ляво зее дълбоко, тъмно дере. Ако нямаме късмет, планината може да ни затрие като дребни буболечки. При всяко по-дълго спиране изпадам в нещо като полудрямка. След това се будя от рязкото тръгване и ръмженето на джипа. През 15-20 минути се налага да хвърляме по три-четири лебедки с максимално разпъване на въжето. Това е шок за организма, защото напрягаш силите си докрай, а след това се отпускаш в седалката и повтаряш упражнението отново и отново. Мади се е променил напълно. Сега е съсредоточен и внимателно подбира терена и скоростта, с която се движим. Почти не си говорим, а повече слушаме информацията в радио ефира от челния дозор. От време на време се свързваме и с другите от групата, за да разберем дали се движат в пакет зад нас.



Не знам дали за да се събудим или за да разнообразим обстановката, по едно време започвам да пея част от песен, а Ивайло от последния автомобил в колоната продължава куплета. Малайзийците правят същото и заедно се забавляваме. В средата на деня слънцето успява леко да пробие между тъмните надвиснали облаци. това оцветява с чудни багри мрачната джунгла. Животът в подгизналата кабина става доста по-лек. Не така е обаче при дърпането на лебедки. Влагата мигновено започва да се издига, кислородът не достига и тялото прегрява за секунди. Калта става по-гъста като втвърдяващ се бетон. При слънце питейната вода започва да се харчи почти като дъждовната. Спомних си как през 2012 година със Събин бяхме в Зоната на здрача пеша второ денонощие и останахме без никаква вода. Километри наред изкарахме само с 500 милилитра живителна течност. Точно когато положението жестоко се натопорчи, буквално от нищото излезе едно малайзийско момиче, което е тръгнало доброволно от лагера срещу трасето, за да пресрещне хората и да им донесе вода.



Пред нас се движат белгийците с прекрасно подготвеният си Rover и не спират да ни изумяват с проходимостта на своята машина. Мостовете им са поръчкови Dana 44 и редукторни главини, специално изработени за тях. Там, където те преминават с лекота, ние използваме лебедка. Но знам, че това ще се промени, когато навлезем по стръмните изкачвания и хлъзгавите странични наклони. Тогава конструкциите с редукторни мостове стават доста по-нестабилни и склонни към обръщане и странично пързаляне. Това е чисто физичен закон породен от по-високия център на тежестта. Освен това по-високите автомобили опират доста по-често в дървета, които са диагонално наклонени по просеката. По-рано през деня белгийците ги мъчеше нафтовата помпа и сега от време на време също извършват някакви отчаяни опити да подобрят работата на двигателя. И двамата с Мади забелязахме, че почти през цялото време те ненужно форсират мотора или го оставят дълго време да работи на място. Това не е правилен подход при дълги преходи без възможност за зареждане. Отделно електрическите лебедки също са консуматор на гориво, защото акумулаторите се зареждат при работа на двигателя. Предвид големината на резервоара им и това, което ни очаква, най-вероятно ще останат без нафта.



При спиране на колоната се придвижвам в началото и за да наблюдавам преминаването на предните отбори. На места се използва така нареченото „малайзийско влакче“, когато две или повече возила са вързани посредством колани за дърпане. Тази стратегия не се използва само когато някой е закъсал, а почти през цялото време на прехода.



Момичетата от Red Adventure още в средата на деня са изморени и почти не слизат от Витарата. Те са в екип с Ферди Мравката, а зелената Toyota FJ 40 се представя повече от отлично. Миналата година тези момчета имаха проблем с изработването на окачането и претърпяха десетки преобръщания. Сега са изчистили този недостатък и показват добри умения.



Постепенно пейзажът се сменя и навлизаме в реалната джунгла. Дърветата стават все по-големи и невиждани досега различни видове бабалюги идват на гости в купето през предните амбразури. Питам Мади дали са взели легла или хамаци и как ще спят през нощта. Той ми казва, че не е запален фен на бивакуването на открито и помни кошмарни моменти от Зоната на здрача. В едно от изданията на състезанието му се е наложило да спи две денонощия под шасито на джипа, за да не го вали дъждът. Заривал се е с боза от кал, за да се предпази от хищните насекоми. Разказвам му и малко от моите истории, но най-много го учудва това, че със Събин сме успели да запалим истински лагерен огън. Ако нещо липсва най-много на психиката и тялото в денонощните преходи през джунглата, това е топлината и уюта, който създава лагерния огън. Дървета, храсти, корени са толкова подгизнали, че по-лесно можеш да направиш жар от марули, моркови и краставици.Много е демотивиращо когато не успееш да се справиш.Знам, че в моята раница кротко дреме един от най-добрите хамаци предлагани на пазара. Представям си как ще го разпъна тази вечер и ще изтегна морното си тяло. Малко шишенце с алкохол и пурета сладко ще ме приспят. Трябва да не забравим да си изпием таблетките Маларон в 21.00ч.Усмихвам се, паля си цигара и издишвам дима през амбразурата. Кога ли най-после ще свърши този толкова дълъг ден? Най-много ме болят краката, които постоянно се жулят от калта в панталоните и клоните. Левият ми лакът е разранен от острия ръб на вратата на джипа.Нямам навик да го пазя. Но несъществува болка, която да ме откъсне от красивите картини, които се менят пред очите ми. Защо ли Бог е решил да направи толкова много различни растения, колко нюанса може още да има на зеленото? Как очите и мозъка възприемат и различават въобще всички тези цветове?Дали ще успеем да дотътрим Пумба читав до финала? Едновременно с тези кретенски въпроси отстрани на пътя изникват извънземни градчета, цели микроцивилизации. Това са уникални природни форми, които се появяват след силен и продължителен порой. От нивото на общата земна маса падащата вода не успява да отмие само местата, покрити под различни по размер камъчета. Така се образуват чудни светове от кули и крепости.Поредното доказателство че джунглата е всесилен господар.Най могъщия играч в играта в която сме дръзнали и ние да се пробваме.







Тези невероятни гледки и усещания не идват даром.В тях могат да се потопят само готовите денонощия да преживяват пот кръв и сълзи. Дъждовната гора е непристъпен храм и свидно пази своите тайни. Тя по всякакъв начин се опитва да ни затрудни, да ни спре, да ни унищожи. На места е хлопнала тежки порти и ние като истински надървени нашественици се опитваме да влезем през тях. Гледам как джиповете преминават под едно от многобройните паднали дървета. На око се опитвам да предположа колко тежи. Поглеждам към тръбите на Пумба и се чудя дали ще ни спасят, ако такъв гигант се стовари върху нас.С това късоходово окачване може би не.Няма да има какво да омекоти тежеста. Това е най-голямата опасност в наводнената джунгла. При толкова много дървета около пътя преминаването започва да прилича на игра на руска рулетка. Няма значение дали си спрял или се движиш, късметът не трябва да ти изпада от джоба. През деня на няколко места далеч от нас видяхме как се сгромолясват Енти. Въпреки шума от джиповете грохотът се чува от далеч а дългогодишния пейзаж за миг се променя пред очите ни. На общия плътен фон изниква светъл отвор. Един пада безвъзвратно покосен, но дава живот на останалите. Това е непрестанен и естествен процес в джунглата.



Няколко километра по-напред джипът на Рики Ким стои с отворен капак до пътя. Двама-трима човека трескаво работят в моторния отсек. Разбираме, че Рики има проблем с нафтовата помпа. Мади отива при тях и след кратък разговор с корееца, той дотичва при нас и моли за помощ. Няма как да му помогна, за съжаление нищо не разбирам от помпи за печка. Продължаваме напред по пътя и Мади ми споделя, че повечето от хората още не знаят накъде сме тръгнали.



Обяснява ми, че нашето предимство са карданните лебедки по стръмните баири – „Ще видиш как ще започнат да се чупят електрическите лебедки. Не случайно се движим последни. По този начин няма да помагаме на много хора, а в техните коловози с нашите мощни макари ще бъдем като бобслей – нито ще се притесняваме от обръщане, нито от странично поднасяне. Пътят ще е избран, а ниските клони пречупени. Отборът ни е силен, а аз също така разчитам много на теб и на брат ти“. В началото се ядосах, като разбрах, че Мади иска да сме в края на колоната, защото това означава да се борим с коловозите и извадените камъни от предните джипове. Но след като размислих, малайзиецът имаше право. Борбата на водачите е най-тежка в Зоната на здрача – първите автомобили пробиват през просеката, от дърветата падат изгнили клони, всякакви гадни насекоми и пиявици, а навигаторите секат с паранг или брадва преди всяка лебедка. Понякога избират грешна посока и внезапно срещу тях се изпречва непреодолимо препятствие. Това налага връщане и нов изтощителен пробив. При преодоляване на дълбоки водни препятствия първият отбор също поема най-големия риск. Но затова трофито е интересен вид off-road, защото раздаването на картите постоянно се сменя и никога не знаеш коя е най-удобната позиция при различните по вид терени и ситуации. Рано или късно по правилник ние също трябва да минем в челото и да пробиваме тунел през зеления ад.Вече се радвам,че съдбата ме постави в това положение, защото ще добия безценен опит с малайзиеца. Едва ли с Иван Киров в тази тежка среда щяхме да се справяме толкова добре, а джипът най-вероятно щеше да страда от детски болести. Това със сигурност щеше да доведе до по-голямо физическо и психическо натоварване, а и честно казано предпочитам, ако се наложи, местният джип да остане в гората вместо Wrangler-а. Пумба също вече ми е много скъп и съм готов да си навия червата на пръчка заради него,но и знам,че повече хора ще дойдат да помагат при нужда от екстремно репатриране.



След няколкостотин метра колоната спира за по-дълго време. Решаваме да се разтъпчем и да видим какво има този път пред нас. Пресичаме плитка река и се отправяме към множеството от хора, които гледат в посока към един баир. Аха, най-вероятно там е вратата, през която ще излезем от основния път и ще навлезем в дебрите на джунглата. Минута по-късно разбирам, че на това място ще се проведе извънреден брифинг. Това се налага поради стотици паднали дървета и тонове свлечена земна маса, които затварят пътя пред нас. 3 километра по-напред е била предвидена портата за навлизане в Зоната. Скаути от мястото дават информация, че пътят е абсолютно непроходим и са сигурни, че дори и да започнем да режем трупите, това ще отнеме денонощия. Ледена пот изби по гърба ми. Направо не ми се иска да е истина. Това предизвикателство е вече непосилно дори за банда луди джипери.Дори и за най настървените и подготвени на планетата. Ако ще се гласува, аз гласувам „За“ продължаване. При разговор с един от организаторите разбирам, че е пълно самоубийство да продължим напред. Прогнозата е за още по-силни дъждове в следващите дни, а при възникнал инцидент с тези постоянно падащи дървета, няма как да бъде оказана адекватна и навременна медицинска помощ. Хеликоптерът, нает от организаторите, е отзован за евакуиране на пострадали хора от селата и градовете. Правителството е предупредило Луис Уии, че отново разчитаме само на собствени сили и при критична ситуация, той понася цялата отговорност. С Рики Ким се качваме по свлечената пръст, за да огледаме за обходен маршрут. Такъв не съществува, а стотици метри напред са преградени от паднали дървета, като най-сериозните са с дебелината на цистерна. Това беше – този път джунглата не ни допуска да преминем. Ние сме дребни създания, безсилни да се справим с нейното могъщество.

Не след дълго при мен идва и Ивайло, подпухнал от спане в джипа: „Какво става, бе! Пак ли ще си играйкаме напред-назад. Жалко, точно се бях насъскал да ги изядем с парцалите. Сега няма даже къде да отидем да пием бира“.





Някои от хората се радват, защото дори само достигането до тук, ги бе изтормозило. Аз също съм изморен, но и истински съм разочарован. Това е любимата ми част от Rainforest Challenge и сега без нея приключението няма да е пълно. Надявах се на прилично класиране, защото сме добре подготвени и силно мотивирани. Щеше да ми е много интересно кой и как ще се справи какви жертви е готов да принесе.Сигурен съм в едно обаче,че спомените ни от това приживяване щяха да бъдат истински силни и незабравими.

На мястото властваше гробна тишина.Загледах се отчаяно в едно от падналите дървета, които ни препречват пътя. То е като истински караулен страж в перфектна камуфлажна униформа.Сложих длан на него за да го усетя.Влажна груба набраздена кора не пъчи анаболни мускули не плаши със страшни думи и няма да вземе рушвет.Твърдост като на наковалня все му е едно за нас преодоляните до тук усилия и трудности.Тръгнах си от маркираната границата без да се обръщам.Майката природа може да откаже с лекота дори и на най съвършенните и унищожители.Точно тези дето владеят технологиите знаят много и имат измамното самочувствие че могат и им е позволено всичко.



Това е началото на края. Никой никога няма да разбере какво можеше да се случи отвъд тази бариера.



Следва продължение.

Този репортаж достига до вас благодарение на Киров АД, Kirov High End, Snake, 2R, Gladiator Offroad-Technik, Lucky Bansko, Extreme Sport, Off-Road.bg, Offroad-Bulgaria.com, Camouflage.bg.

[slatanic]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Отново се пренесох заедно с вас в джунглата.Емоциите прелитащи във въздуха ви изпълниха и моят хол.
Поклон пред подвизите ви,защото те са именно такива.Борбата с джунглата си е живо изпитание и независимо от представянето всеки отбор завършил състезанието е победител.А както знаем историята винаги помни победителите.
Отново евала и дано някой ден имам възможността да се запознаем и да чуя историите директно от преживялите ги.

[targa]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Много по готино от филмчетата.. Благодаря.

[davc]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

А завърши ли машината „странстванията“ си в крайна сметка?

[Ivich]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

Евала пак, въпреки тежките моменти пак намирате време да обърнете внимание и на лирическите отклонения

[suzuki team]

От: Български отбор на RAINFOREST CHALLENGE 2013

.... Най готино е да пипнеш Петър да ти обяснява на живо, ама рядко се случва.

Е това не е невъзможно,въпрос на мобилност!