Tweet
Има граматически грешки, за което съжалявам. Много перспективни младежи и младежки имат желание да направят прехода пеша. Тва са моите пет стотинки помощ.
01-26 август.
Аз за съжаление нямам много спомени, т.к.събитието беше преди близо 26 години. Имахме съпровождащ автомобил /проявата беше национална/ с храна и част от палатките и спалните чували. Това беше една линейка от варненската психолечебница /просто такава кола бяха намерили от Академик-София, не друго/. Шофьора бая си пийваше и един-два пъти май, че забрави да пресрещне групата /уговорката беше на удобните хижи с път до тях/. Аз и един приятел пътувахме с тая кошница първо от Варна до Берковица на 2-ри август в тропическа практически жега. После една седмица миришех на гранясало масло и развален салам, щото нямаше място и се бяхме изтегнали върху торбите с манджите. Помня , че някъде покрай Ябланица почивахме и шофЕра ходи да се къпе при свой познат милиционер, а ние с Радо лапахме въздуха заровени от торби лук и развалящи се салами и паниращ се кашкавал /забрави да ни отвори задната врата, само тя се отваряше и то с чалъм/. Тъй, че в Берковица пристигнахме бая посмачкани. После на хижа Ком - запознаване с групата и водачите, походче до връх Ком и на другия ден газ на изток.
В началото както писах в чата, всички участници бяха скромни плахо се запознаваха един с друг, бъзикаха се внимателно, тихо си говореха първите дни преди заспиване вечерта по хижите, преобличаха се скришом и ходеха по нужда встрани от пътеката в храстите. Помня, че някъде покрай Мургаш здраво се загубихме и вместо 12 часа ги направихме 16 - поредния преход, че заблудихме и някакви странични туристи които тръгнаха след нас /после ни обсипаха с огън и жупел, вербална/. В последващата седмица последва деликатно оскотяване на групата. По хижите всеки гледаше да докопа най-готиното легло, символично миене, баните - манна небесна, но не се държеше на тях. После си пълниш търбуха като свиня и се трупясваш. Имаше един дето ходеше нон стоп бос и постоянно търсеше да гази в кравешки лайна по възвожност пресни, понеже му действали като балсам на болежките по понарязаните крака /съответно оцветени и мирищеши от седмия ден някъде нататък/ и никой не щеше да спи до него на легло понеже му се насълзяваха очите. На Лескова помня, че требеше да бъдем по петнайсетина човека в една стая и аз си взех одеяло и влъзглавка и спах в близките до хижата храсти, а не бях гнуслив и тогава. Какво още... Линейката ни чакаше през две три хижи, да допълни храната ни и за сухите пакети /но и не на всяка хижа имаше готвено/, и по местата избрани за палаткуване. Имаше две каки от ВИФ, гимнастички, които бяха дошли да отърват студентска бригада, явно са мислели че екскурзионно лесно е това с малко ходене и пое..не чат-пат и на 10-я ден се прокълнаваха страшно вече.
Да отбележа нещо. Целия поход - 24 дни /плюс два почивни/ го преминах,с верно по-високи, но градски зимно-есенни обувки на завод "Пирин". Естествено, че ми излязоха страшни пришки към 5-я ден, но аз тогава си бях говедо, с нещо ги мазах, миех си редовно краката и към 15-я вече бяха спомен. Имаше една кака дето беше млада майка /май беше оставил у дома си осем месечно бейби/ измаршерува цялото разстояние с китайски кецове от високите /те тогава бяха яки кецове/ но втората седмица се съдраха, първо над петата, после почти целите и накрая заприличаха на грозни, мръсни сандалети. Тя имаше и копринена синя рокла с много дълбоко имащозащо да е дълбоко деколте за тържествени случаи /почивките ни водеха на заведение със скара-бира/ и с нея и цръвулките представляваше поразителна и незабравима картина. Една от участниците беше състезателка по ориентиране май от жени- елит /имаше такава категория/ и все ходеше с овесена "Силва" на врата. На Беклемето се напи по време на скара-бирата и се загуби в горичката до палатковия ни лагер. Рева като ранена в сърцето пантера и бая зор видяха докато я намерят в тъмното останалите не много трезви батковци. И какички. Към Бузлуджа едни от подводачите /имаше главна водачка и помощници/ изпревари групата и гледаме след един завой - няма го, изчезнал. А, той се качил на върха на едно дърво барабар с раницата /макар баяпълничък беше/ и трепери. Чул в далечината бензинопили и ги помислил за рев на диви мечки....после го страх да слезе....
Та така нататък. На Агликина поляна двете гимнастички искаха да спат при нас с Радо в палатката, аз нямах нищо против, ама Радо се направи на сърдит бастун и не ги пусна та спаха под линейката май на сушина щото ръмеше. После едната беше дамгосана половин ден с машинно масло по сурата... Около Разбойна, помня че изпреварих доста групата /поне с половин час/ и изпих литър и половина вода от едно шише поставено под чучура на доста слабо течаща чушма. Изпих ги на екс. Групата после чакаше по две-три минути за пълна чаша от същата чушма. Лош, лош Васко... В Котел спахме в хотела на "Балкантурист", до хотела тогава имаше някакво сметище май или разрушена къща и цяла нощ котки или чакалчета сатанински виеха от там. Като, че някой осакатеваше бебета, ама много. На Дъскотна ядохме някакви кебапчета и накрая цялата група се посра на финала. Шарехме покрай пътеката из тръните като партизаните на Тито ибаси.
На Емине се изкъпах с дрехите и бях един от малкото които влязоха в Морето. На останалите им беше безразлично като, че ли. Искаха по бързо да свърши тва преживяване.
Аз на Агликина поляна.
Аз съм тоя с лице.
01-26 август.
Аз за съжаление нямам много спомени, т.к.събитието беше преди близо 26 години. Имахме съпровождащ автомобил /проявата беше национална/ с храна и част от палатките и спалните чували. Това беше една линейка от варненската психолечебница /просто такава кола бяха намерили от Академик-София, не друго/. Шофьора бая си пийваше и един-два пъти май, че забрави да пресрещне групата /уговорката беше на удобните хижи с път до тях/. Аз и един приятел пътувахме с тая кошница първо от Варна до Берковица на 2-ри август в тропическа практически жега. После една седмица миришех на гранясало масло и развален салам, щото нямаше място и се бяхме изтегнали върху торбите с манджите. Помня , че някъде покрай Ябланица почивахме и шофЕра ходи да се къпе при свой познат милиционер, а ние с Радо лапахме въздуха заровени от торби лук и развалящи се салами и паниращ се кашкавал /забрави да ни отвори задната врата, само тя се отваряше и то с чалъм/. Тъй, че в Берковица пристигнахме бая посмачкани. После на хижа Ком - запознаване с групата и водачите, походче до връх Ком и на другия ден газ на изток.
В началото както писах в чата, всички участници бяха скромни плахо се запознаваха един с друг, бъзикаха се внимателно, тихо си говореха първите дни преди заспиване вечерта по хижите, преобличаха се скришом и ходеха по нужда встрани от пътеката в храстите. Помня, че някъде покрай Мургаш здраво се загубихме и вместо 12 часа ги направихме 16 - поредния преход, че заблудихме и някакви странични туристи които тръгнаха след нас /после ни обсипаха с огън и жупел, вербална/. В последващата седмица последва деликатно оскотяване на групата. По хижите всеки гледаше да докопа най-готиното легло, символично миене, баните - манна небесна, но не се държеше на тях. После си пълниш търбуха като свиня и се трупясваш. Имаше един дето ходеше нон стоп бос и постоянно търсеше да гази в кравешки лайна по възвожност пресни, понеже му действали като балсам на болежките по понарязаните крака /съответно оцветени и мирищеши от седмия ден някъде нататък/ и никой не щеше да спи до него на легло понеже му се насълзяваха очите. На Лескова помня, че требеше да бъдем по петнайсетина човека в една стая и аз си взех одеяло и влъзглавка и спах в близките до хижата храсти, а не бях гнуслив и тогава. Какво още... Линейката ни чакаше през две три хижи, да допълни храната ни и за сухите пакети /но и не на всяка хижа имаше готвено/, и по местата избрани за палаткуване. Имаше две каки от ВИФ, гимнастички, които бяха дошли да отърват студентска бригада, явно са мислели че екскурзионно лесно е това с малко ходене и пое..не чат-пат и на 10-я ден се прокълнаваха страшно вече.
Да отбележа нещо. Целия поход - 24 дни /плюс два почивни/ го преминах,с верно по-високи, но градски зимно-есенни обувки на завод "Пирин". Естествено, че ми излязоха страшни пришки към 5-я ден, но аз тогава си бях говедо, с нещо ги мазах, миех си редовно краката и към 15-я вече бяха спомен. Имаше една кака дето беше млада майка /май беше оставил у дома си осем месечно бейби/ измаршерува цялото разстояние с китайски кецове от високите /те тогава бяха яки кецове/ но втората седмица се съдраха, първо над петата, после почти целите и накрая заприличаха на грозни, мръсни сандалети. Тя имаше и копринена синя рокла с много дълбоко имащозащо да е дълбоко деколте за тържествени случаи /почивките ни водеха на заведение със скара-бира/ и с нея и цръвулките представляваше поразителна и незабравима картина. Една от участниците беше състезателка по ориентиране май от жени- елит /имаше такава категория/ и все ходеше с овесена "Силва" на врата. На Беклемето се напи по време на скара-бирата и се загуби в горичката до палатковия ни лагер. Рева като ранена в сърцето пантера и бая зор видяха докато я намерят в тъмното останалите не много трезви батковци. И какички. Към Бузлуджа едни от подводачите /имаше главна водачка и помощници/ изпревари групата и гледаме след един завой - няма го, изчезнал. А, той се качил на върха на едно дърво барабар с раницата /макар баяпълничък беше/ и трепери. Чул в далечината бензинопили и ги помислил за рев на диви мечки....после го страх да слезе....
Та така нататък. На Агликина поляна двете гимнастички искаха да спат при нас с Радо в палатката, аз нямах нищо против, ама Радо се направи на сърдит бастун и не ги пусна та спаха под линейката май на сушина щото ръмеше. После едната беше дамгосана половин ден с машинно масло по сурата... Около Разбойна, помня че изпреварих доста групата /поне с половин час/ и изпих литър и половина вода от едно шише поставено под чучура на доста слабо течаща чушма. Изпих ги на екс. Групата после чакаше по две-три минути за пълна чаша от същата чушма. Лош, лош Васко... В Котел спахме в хотела на "Балкантурист", до хотела тогава имаше някакво сметище май или разрушена къща и цяла нощ котки или чакалчета сатанински виеха от там. Като, че някой осакатеваше бебета, ама много. На Дъскотна ядохме някакви кебапчета и накрая цялата група се посра на финала. Шарехме покрай пътеката из тръните като партизаните на Тито ибаси.
На Емине се изкъпах с дрехите и бях един от малкото които влязоха в Морето. На останалите им беше безразлично като, че ли. Искаха по бързо да свърши тва преживяване.
Аз на Агликина поляна.
Аз съм тоя с лице.