От: С Голф из Кавказ (2017)
Настана време пак да напускаме Грузия. Тръгнахме от Тбилиси още по-тъмно, защото се опасявахме, че иначе ще чакаме дълго на границата с Азербайджан. На този ден искахме да спрем в град Шеки и след това да достигнем Баку. Бяхме на границата в около 8.30 сутринта, а Грузия ни изпрати с една много смешна и двусмислена табела:
Явно вече работата стана сериозна... Грузинците ни пуснаха бързо и дойде ред на азерската страна.
Пунктът изглеждаше сериозен. Първо имаше един голям портал, където един военен ни записа номера и ни отвори. Стигнахме до самия пункт, където дежуряха съвместно не само гранични полицаи, но и военни. Първоначално бяхме леко стъписани и респектирани от толкова много униформени лица около нас, но като поседяхме повечко всъщност ги видяхме, че основно се подпираха и лигавеха. Наш "приятел" на пункта стана един по-възрастен военен, който ни обясняваше къде трябва да ходим, ровеше ни из багажа и т.н. Загледа се в на Георги едни книги.
- Фантастика?
- Да.
- И ние четяхме фантастика като млади, но после попаднахме в реалността. - каза той в изблик на мъдрост.
Като цяло нещата вървяха нормално. Имаше си стандартните неща като "отиди плати такса", "ела да правим застраховка", "сваляй очилата да те снима камерата", "върви на другото гише за паспорта". В един момент почнахме с "по-закачливите" въпроси.
- В Арменни были?
- Были.
- Где?
- В Ереване и на озере Севан.
- Аа, Севан гьол. Хорошо.
- В Карабахе были? (Тук ако отговорите "да" сте шах и мат с пешката отвсякъде! Като минимум може да забравите за влизане в Азербайджан, но не ми се мисли какво по-лошо би могло да стане. По силата на международното право това си е незаконно влизане на територията на друга държава, така че кой знае...сигурно биха могли даже в кауша да ни вкарат. Ние не бяхме ходили натам така или иначе, така че си казахме истината).
- Нет.
- Степанакерт, а? (Степанакерт е столицата на Нагорни Карабах)
- Нет.
- Хорошо.
Работата изглеждаше на финалната права. Оправихме документите, бяха проверили багажите, бяхме си получили паспортите. Тогава обаче дойде още един пикантен въпрос от страна на нашия приятел военния.
- Носите ли нещо от Армения? Вино, други неща?
Моят принцип е, че на границата си казвам всичко, за да не взема да стане някой фал в противен случай.
- Единствено дребни сувенири. Картички и магнити.
- Това трябва да се провери! - каза военният.
Показахме му ги - обикновени нищо и никакви картички и магнити, предимно от Ереван. Огледа ги и сякаш с това щеше да се свърши всичко. Той обаче реши да се посъветва с някакъв друг онбашия - огромен двуметров граничен полицай. Онзи като ги видя направо избесня. Дойде при нас и подхвана картичките, като за късане. Не ги скъса обаче...явно реши накрая все пак да запази някакво благоприличие пред нас. Върна ми ги и каза:
- Не можно ехать так в Азербайджан. Не отпускаем!
- Почему? - попитах аз, без ни най-малко да искам да се заяждам. Просто за мен цялата работа беше много дребнава.
- Потому что Армения - наш враг! - отговори той с плам в очите, в които се четеше злоба.
- А что мне делать сейчас?
- Делай что хочешь.... Бросай! (Хвърляй!)
И така се принудих да отида до едно кошче встрани и под погледите на граничарите изхвърлих картичките и магнитите от Армения. Първоначално бях много изнервен от тази случка. Опитвам се да проявя разбиране за техния конфликт, но въпреки всичко тази постъпка ми се стори много примитивна и тесногръда. Ясно беше, че сме неутрална страна в този конфликт, както и че тези сувенири бяха за лична употреба. Нямаше да ги внасяме в Азербайджан. Минахме границата и тогава забелязахме, че точно отпред пред скоростния лост сме имали 2 останали магнита от Ереван и от манастира Гегхард, които явно на границата не са забелязали. В крайна сметка ние триумфирахме, така че среден пръст за онези граничари .
Азербайджан не впечатляваше след границата. Пътят си беше старичък и с кръпки, градчетата и селата бяха бедни. За наше учудване тук като масово използване на Лади, Волги и Жигули Азербайджан убедително биеше дори Армения, колкото и невероятно да звучи.
По леко ориенталски манталитет от време на време имаше разни такива арки в началото на някой главен път, или при влизане в някой град.
И тук край пътя често се виждаха различни домашни животни:
Стигнахме до град Шеки, където основната забележителност е ханския дворец.
На тези територии в продължение на 100 години е съществувало Шекинското ханство, което се е образувало след бунт срещу Салафитската империя, от страна на азербайджанските турци, които населявали северните части на империята. Ханството съществува до началото на 19-ти век, когато е превзето от Руската империя. Всъщност територията на днешен Азербайджан е територия, която Руската империя отвоюва от персите, което обяснява факта, защо днес в Северозападен Иран живеят два пъти повече азери, отколкото в Азербайджан.
Дворецът не впечатлява отвън, но вътре е изключително красив. За съжаление снимките бяха забранени.
Построен е в края на 18-ти век като лятна резиденция на хана на Шеки. Ханът не е спял тук, тъй като дворецът е бил предвиден само за работа и за държавнически срещи. Интериорът е пъстър и разнообразен. Включва много дърворезба, опушени стъкла в различни цветове, образуващи най-разнообразни форми, както и рисунки, някои от които представят бойни сцени, а други обръщат внимание на основни житейски мъдрости като например това, че "всичко е преходно" или че "единството прави един народ по-силен".
Декоративно стъкло, внесено специално от Мурано, Италия.
Много интересен дворец и нещо по-различно от местата, които бяхме посещавали до момента. Надолу по пътя видяхме ето тази баба, която продаваше някакви неща, които нямам никаква идея какво представляваха.
Дадохме й 1 манат, на което тя реагира с голям възторг. Започна да вдига ръце и да нарежда някакви неща.
Вероятно ни благославяше, но кой знае...може и да е говорила нещо от рода на "Аллах да ви натръшка всичките" . Въпреки възрастта си жената не отлепяше и дума на руски, което ме наведе на мисълта, че тук може би руснаците нещо са били изтървали нещата.
Непосредствено до Шеки се намира село Киш. Запътихме се натам, тъй като искахме да посетим известната църква там. Стигнахме до селото, паркирахме в центъра и тръгнахме нагоре, следвайки табелите.
Изведнъж, както си ходихме, една от портите се отвори и се показа този малчуган:
- Салаам! - каза той.
Ами нямаме салам, мойто момче, но пък си симпатяга, така че ще ти щракна една снимка.
Самото село не впечатляваше с нищо:
Стигнахме до църквата. Тя е най-големия съхранен архитектурен обект, построен от кавказките албанци.
На това място са се провеждали ритуални погребения още преди 3000 години пр. Хр.
Самата църква е построена в края на 12-ти, началото на 13-ти век.
На тези земи в продължение на около 1000 години е съществувала държавата Кавказка Албания. Няма абсолютно нищо общо с държавата Албания в Европа, нито с народа й.
Кавказка Албания спира да съществува през 8-ми век сл. Хр., когато по-голямата част от нейната територия е превзета от Персийската империя. Голяма част от кавказките албанци приемат исляма и постепенно се претопяват, като днес не съществуват като народ, нито пък езикът им е запазен.
Самата църква. Като цяло любопитно място, но откровено казано тук не ни беше много интересно.
Още един поглед към село Киш.
Едни обиграни момчета от селото.
Настана време пак да напускаме Грузия. Тръгнахме от Тбилиси още по-тъмно, защото се опасявахме, че иначе ще чакаме дълго на границата с Азербайджан. На този ден искахме да спрем в град Шеки и след това да достигнем Баку. Бяхме на границата в около 8.30 сутринта, а Грузия ни изпрати с една много смешна и двусмислена табела:
Явно вече работата стана сериозна... Грузинците ни пуснаха бързо и дойде ред на азерската страна.
Пунктът изглеждаше сериозен. Първо имаше един голям портал, където един военен ни записа номера и ни отвори. Стигнахме до самия пункт, където дежуряха съвместно не само гранични полицаи, но и военни. Първоначално бяхме леко стъписани и респектирани от толкова много униформени лица около нас, но като поседяхме повечко всъщност ги видяхме, че основно се подпираха и лигавеха. Наш "приятел" на пункта стана един по-възрастен военен, който ни обясняваше къде трябва да ходим, ровеше ни из багажа и т.н. Загледа се в на Георги едни книги.
- Фантастика?
- Да.
- И ние четяхме фантастика като млади, но после попаднахме в реалността. - каза той в изблик на мъдрост.
Като цяло нещата вървяха нормално. Имаше си стандартните неща като "отиди плати такса", "ела да правим застраховка", "сваляй очилата да те снима камерата", "върви на другото гише за паспорта". В един момент почнахме с "по-закачливите" въпроси.
- В Арменни были?
- Были.
- Где?
- В Ереване и на озере Севан.
- Аа, Севан гьол. Хорошо.
- В Карабахе были? (Тук ако отговорите "да" сте шах и мат с пешката отвсякъде! Като минимум може да забравите за влизане в Азербайджан, но не ми се мисли какво по-лошо би могло да стане. По силата на международното право това си е незаконно влизане на територията на друга държава, така че кой знае...сигурно биха могли даже в кауша да ни вкарат. Ние не бяхме ходили натам така или иначе, така че си казахме истината).
- Нет.
- Степанакерт, а? (Степанакерт е столицата на Нагорни Карабах)
- Нет.
- Хорошо.
Работата изглеждаше на финалната права. Оправихме документите, бяха проверили багажите, бяхме си получили паспортите. Тогава обаче дойде още един пикантен въпрос от страна на нашия приятел военния.
- Носите ли нещо от Армения? Вино, други неща?
Моят принцип е, че на границата си казвам всичко, за да не взема да стане някой фал в противен случай.
- Единствено дребни сувенири. Картички и магнити.
- Това трябва да се провери! - каза военният.
Показахме му ги - обикновени нищо и никакви картички и магнити, предимно от Ереван. Огледа ги и сякаш с това щеше да се свърши всичко. Той обаче реши да се посъветва с някакъв друг онбашия - огромен двуметров граничен полицай. Онзи като ги видя направо избесня. Дойде при нас и подхвана картичките, като за късане. Не ги скъса обаче...явно реши накрая все пак да запази някакво благоприличие пред нас. Върна ми ги и каза:
- Не можно ехать так в Азербайджан. Не отпускаем!
- Почему? - попитах аз, без ни най-малко да искам да се заяждам. Просто за мен цялата работа беше много дребнава.
- Потому что Армения - наш враг! - отговори той с плам в очите, в които се четеше злоба.
- А что мне делать сейчас?
- Делай что хочешь.... Бросай! (Хвърляй!)
И така се принудих да отида до едно кошче встрани и под погледите на граничарите изхвърлих картичките и магнитите от Армения. Първоначално бях много изнервен от тази случка. Опитвам се да проявя разбиране за техния конфликт, но въпреки всичко тази постъпка ми се стори много примитивна и тесногръда. Ясно беше, че сме неутрална страна в този конфликт, както и че тези сувенири бяха за лична употреба. Нямаше да ги внасяме в Азербайджан. Минахме границата и тогава забелязахме, че точно отпред пред скоростния лост сме имали 2 останали магнита от Ереван и от манастира Гегхард, които явно на границата не са забелязали. В крайна сметка ние триумфирахме, така че среден пръст за онези граничари .
Азербайджан не впечатляваше след границата. Пътят си беше старичък и с кръпки, градчетата и селата бяха бедни. За наше учудване тук като масово използване на Лади, Волги и Жигули Азербайджан убедително биеше дори Армения, колкото и невероятно да звучи.
По леко ориенталски манталитет от време на време имаше разни такива арки в началото на някой главен път, или при влизане в някой град.
И тук край пътя често се виждаха различни домашни животни:
Стигнахме до град Шеки, където основната забележителност е ханския дворец.
На тези територии в продължение на 100 години е съществувало Шекинското ханство, което се е образувало след бунт срещу Салафитската империя, от страна на азербайджанските турци, които населявали северните части на империята. Ханството съществува до началото на 19-ти век, когато е превзето от Руската империя. Всъщност територията на днешен Азербайджан е територия, която Руската империя отвоюва от персите, което обяснява факта, защо днес в Северозападен Иран живеят два пъти повече азери, отколкото в Азербайджан.
Дворецът не впечатлява отвън, но вътре е изключително красив. За съжаление снимките бяха забранени.
Построен е в края на 18-ти век като лятна резиденция на хана на Шеки. Ханът не е спял тук, тъй като дворецът е бил предвиден само за работа и за държавнически срещи. Интериорът е пъстър и разнообразен. Включва много дърворезба, опушени стъкла в различни цветове, образуващи най-разнообразни форми, както и рисунки, някои от които представят бойни сцени, а други обръщат внимание на основни житейски мъдрости като например това, че "всичко е преходно" или че "единството прави един народ по-силен".
Декоративно стъкло, внесено специално от Мурано, Италия.
Много интересен дворец и нещо по-различно от местата, които бяхме посещавали до момента. Надолу по пътя видяхме ето тази баба, която продаваше някакви неща, които нямам никаква идея какво представляваха.
Дадохме й 1 манат, на което тя реагира с голям възторг. Започна да вдига ръце и да нарежда някакви неща.
Вероятно ни благославяше, но кой знае...може и да е говорила нещо от рода на "Аллах да ви натръшка всичките" . Въпреки възрастта си жената не отлепяше и дума на руски, което ме наведе на мисълта, че тук може би руснаците нещо са били изтървали нещата.
Непосредствено до Шеки се намира село Киш. Запътихме се натам, тъй като искахме да посетим известната църква там. Стигнахме до селото, паркирахме в центъра и тръгнахме нагоре, следвайки табелите.
Изведнъж, както си ходихме, една от портите се отвори и се показа този малчуган:
- Салаам! - каза той.
Ами нямаме салам, мойто момче, но пък си симпатяга, така че ще ти щракна една снимка.
Самото село не впечатляваше с нищо:
Стигнахме до църквата. Тя е най-големия съхранен архитектурен обект, построен от кавказките албанци.
На това място са се провеждали ритуални погребения още преди 3000 години пр. Хр.
Самата църква е построена в края на 12-ти, началото на 13-ти век.
На тези земи в продължение на около 1000 години е съществувала държавата Кавказка Албания. Няма абсолютно нищо общо с държавата Албания в Европа, нито с народа й.
Кавказка Албания спира да съществува през 8-ми век сл. Хр., когато по-голямата част от нейната територия е превзета от Персийската империя. Голяма част от кавказките албанци приемат исляма и постепенно се претопяват, като днес не съществуват като народ, нито пък езикът им е запазен.
Самата църква. Като цяло любопитно място, но откровено казано тук не ни беше много интересно.
Още един поглед към село Киш.
Едни обиграни момчета от селото.
Коментар